АПАРТАМЕНТ №5: ХАДЖИ ХАДЖИ, СИНЪТ МУ

108
— Не е приказка, истина е — каза с обичайното си изражение
Хаджи. — Светецът е живял много отдавна, затова от моя разказ прозвуча така, все едно че е приказка. Тези неща наистина са се случили. Има дори гробница. Ако не вярваш, можеш да отидеш да видиш.
Веднага се усети, че е направил гаф и замълча. Внукът му, който бе на седем години, вече не излизаше от къщи. За него така беше по- добре. За разлика от своите връстници, от брат си и сестра си целият му свят се състоеше от този дом, от това пространство от 105 кв. м.
Състрадателно, изпълнен с тревога и болка, Хаджи шляпна момчето по врата.
— Този прочут светец бил най-напред дервиш. Когато Негово превъзходителство султан
Мехмед
Завоевателя обсадил
Константинопол, днешния Истанбул, той веднага дотичал да му помогне. Дни наред се сражавали, с гръм и трясък обстрелвали стените на византийската крепост, но все не успявали да я превземат.
Именно тогава, нашият дервиш се явил на аудиенция пред султана.
Казал: „Господарю мой, позволете да отворя проход в стените.
Войниците ще преминат през него и ще обезглавят конницата с такава лекота, все едно е крехка кокошка“.
Султанът го погледнал — един невзрачен, дрипав дервиш, нищо особено. Какво може да направи такъв като него? Не му повярвал,
пропъдил го. Минали седмици оттогава. Султанът по никакъв начин не успявал да превземе Константинопол. Огромната османска армия била изтощена от жажда и умора. Именно тогава султанът си спомнил за дервиша и го извикал при себе си. Казал му:
— Ето, давам ти разрешение, върви!
Дервишът много се зарадвал и веднага целунал ръката и полите на султана. Отишъл и се простил с останалите дервиши. След това тръгнал да търси подходящо място и с бавни крачки обиколил градските стени. Решил къде. На това място стените били по-дебели и на всичко отгоре имало и повече войници, защото дворецът на византийския император бил непосредствено зад стената. Дервишът казал:
— Хайде, хвърлете ме върху стената, до която съм застанал.
Разбира се, войниците се учудили, но все пак изпълнили неговото желание. Сложили дервиша в топа и го изстреляли.

109
— Хайде де! Нали така ще убият човека — възкликна седемгодишното момче.
— Но не умрял. Той не е бил като теб и мен, сигурно ненапразно е станал светец — отвърна Хаджи Хаджи. Заради обещанията, които бе дал преди малко, заговори с по-благ глас: — Изстреляли дервиша.
Озовал се той върху градските стени и заради голямата скорост се лепнал там. Искам да кажа, че не е паднал. Разтворил широко ръце и крака и като мравка се захванал за дебелата стена. Отгоре вряло и кипяло от византийски войници. Когато видели дервиша, започнали да стрелят по него с отровни стрели. Нито една не го улучила. След това изпратили порой от горящи стрели. Там, където падала стрелата,
лумвал огън. Подпалили тревата, изгорили дърветата, всичко наоколо горяло в страшни пламъци, ала дервишът бил непокътнат. Дори косъм от косата му не се запалил. Стоял сред пламъците като саламандър.
Стоял, гледал войниците на султана и се усмихвал. Тихо се молил до вечерта. На залез-слънце си прочел свещената вечерна молитва.
— Като се е залепил за стената, как е направил вечерната молитва? — подскочи седемгодишният внук.
— Молил се с очи — каза хаджи Хаджи и го погледна накриво.
— Баба ви, която вече не е между живите, също се молеше с очи.
Хората, които не могат да се навеждат и да се изправят, се молят така.
След молитвата дервишът казал: „Всемогъщи Аллах, вземи моята душа и ме превърни в празно пространство“! Аллах чул и изпълнил молбата му. Веднага пуснал светкавица от небето. Нали преди малко казах, че византийците изстреляли дъжд от огнени стрели и че дори една не го уцелила. Ето, че сега светкавица от небето го улучила.
Дервишът се превърнал в пепел. В същия миг на неговото място се образувала дупка. Войниците на султана не повярвали на очите си. В
стената, която дни наред не успявали да пробият, изведнъж,
благодарение на дервиша, се отворила дупка. Веднага хукнали през нея, избили неверниците и завоювали града. Никой не докоснал жените, децата, белобрадите свещеници. Когато султанът се установил в Истанбул, не забравил самоотвержената жертва на дервиша.
Разпоредил да му направят гробница, само че липсвал трупът. „Като няма труп, как ще има гроб, какво ще погребем“? — мърморели войниците.

110
Пет и половина годишната внучка имаше навик да използва докрай предимствата на това, че беше единствено момиче и най- малкото дете вкъщи. Сега стоеше и гледаше дядо си с ококорени от страх очи. Новите думи, които всеки ден научаваше, слагаше в красивата си чанта по езикознание, а някои по-особени думи подреждаше отделно в красивото си портмоне с копче тик-так.
Например „душа“, „нещастие“, „мечта“, „Dabbetul-arz“
[1]
, „дявол“,
„починал“, „демон“ или „сатана“. Когато чу думата „саламандър“ я завъртя между малките си пръстчета и я пъхна на същото място.
Всички тези думи за нея имаха едно и също значение — дух! Не знаеше какво точно е дух и когато искаше да научи, бръкваше в портмонето, което стоеше в „умната чанта“, и изваждаше наслуки някоя дума. И ето, скътан някъде в съзнанието й, неясният образ на духа, който, макар и наречен с безброй имена, всъщност не съществуваше и прозрачен като крилата на муха, ставаше все по- огромен и с всеки изминал ден се разстилаше над земята като непрогледна мъгла.
— И така, без да има тяло, прочели погребална молитва, след което понесли на раменете си празния ковчег — продължи Хаджи, а после, отпивайки от чая си, направи кратка пауза. — Тръгнали, но в каква посока да вървят? Не могли да решат къде да го погребат. Ала по едно време ковчегът се понесъл като птица пред тях. Носел се отпред,
а хората дълго вървели след него и така преминали шест от седемте хълма на Истанбул. Когато стигнали до седмия хълм, какво да видят —
един отворен гроб. Бил изкопан дълбоко, стоял празен и отворен.
Ковчегът веднага се понесъл в тази посока и когато се озовал точно над гроба, започнал да се снижава. Щом стигнал на педя над гроба,
спрял и останал да виси така. Тогава от гроба се понесло странно бучене.
Като чу за бученето, момиченцето преглътна. Хаджи Хаджи не забеляза тази подробност, тъй като бе насочил вниманието си към големия си внук.
— Тогава свалили ковчега в празния гроб. Отгоре изградили и гробница. Нарекли светеца Липсващия Мъдрец. Всеки, който минавал оттам, не пропускал да се помоли и да благодари за направеното добро.

111
— Добре де, нали човекът не е там? Те не знаят ли, че гробът е празен? Онези за кого се молят?
— Ами, тези, които не могат да имат деца, отиват да се помолят на Липсващия Мъдрец — каза Хаджи, като се престори, че не е чул въпроса. — Ако невести, дето не зачеват, отидат на гробницата на
Липсващия Мъдрец и се помолят, а после останат там сами, без да заспят до сутринта, при изгрев-слънце молбите им се приемат. След това раждат по едно прекрасно детенце с красиви червени бузки.
Трите деца реагираха различно на тези думи. Момиченцето отвори портмонето си с копче тик-так и до думичките, които означават
„дух“, мълчаливо подреди нова със значение „липсващ“. Тъй като изпитваше голямо любопитство по всички въпроси, свързани с интимните отношения, шест и половина годишният внук прояви интерес към посещенията на невестите при мъдреца. А колкото до седемгодишния — той имаше както въпроси, така и възражения, но си замълча. Беше дошло време за обеден сън. И според него това беше много по-важно, отколкото да установи смисловите неточности в приказките на дядо си.
По това време следобед в апартамент №5 времето течеше бавно.
Всеки ден се повтаряха в еднаква последователност един и същи неща.
Сутрин майката отиваше на работа, бащата тръгваше да си търси работа, а дядото гледаше децата. Всеки ден, в един и същи час без изключение, когато останеха сами, малчуганите започваха да се карат заради някакво предаване по телевизията. Хаджи Хаджи не обичаше децата да гледат телевизия, но тъй като и без друго щяха да гледат,
предпочиташе детските програми, които се излъчваха по няколко канала, или рисуваните филми. Само че децата настояваха да гледат сутрешната програма на една доста отракана водеща, която изваждаше на показ или червеното цвете, татуирано на пъпа й, или гърдите си чак до пъпа. Когато желанието им не се изпълняваше, ставаха непослушни и започваха да се бият, друг път обикаляха безцелно из къщи и се мусеха. В зависимост от настроението си Хаджи реагираше различно на тяхното поведение. Понякога се примиряваше с положението и докато малчуганите гледаха телевизия, четеше една от четирите си книги, които от години бяха точно толкова на брой. Друг път взимаше дистанционното и въпреки протестите на децата оставяше телевизора на програма, по която даваха рисуван филм, или пък, изчерпвайки

112
докрай фантазията си, измисляше коя от коя по-трудни игри с намерението да отклони вниманието на внуците си в друга посока. Ала каквото и да правеше, не можеше да отнеме контрола от ръцете на децата и по-специално на най-големия си внук. Към обяд за възрастния човек настъпваше още по-тежък момент. От два месеца всеки делничен ден по това време децата разстилаха всички чаршафи,
възглавници и завивки в средата на хола и играеха на „Осман“.
Преди два месеца бе прочел на внуците си първите три глави на една от четирите си книги. Казваше се „Как се роди една империя и защо тя рухна“? По време на почивките децата винаги реагираха по някакъв начин. Веднъж седемгодишният внук слушаше с изострено внимание и поклащаше глава, докато дядо му четеше. Имаше няколко теми, към които проявяваше интерес:
— С колко палатки туруците са дошли в Анадола?
— С хиляда — наслуки подхвърли Хаджи. Какво толкова, че отговори прибързано, нали целта бе да задоволи любопитството на детето.
— Колко човека е имало в тези хиляда палатки?
— Десет хиляди — извика Хаджи. Но когато усети гневните нотки в гласа му, внукът му се разпали още повече.
— Когато турците са пристигнали в Анадола, там имало е други хора?
— Не, не е имало. Избягали са — измърмори Хаджи.
— Добре де, турците в техните домовете ли са се настанили, или известно време са останали в палатките? Дали са направили първите си градове от тези палатки? Как ли са отбелязвали на картата град,
който непрекъснато е променял местоположението си? Как…?
— Млъкни! — изрева Хажди и детето млъкна. Ала всички въпроси, които напираха в съзнанието му, продължиха да се въртят в устата му, минаваха през ноздрите му, оттам се катереха нагоре и се настаниха в очните дъна и в зениците на изумрудените му очи се появи любопитен, упорит, изпълнен с обвинение въпросителен блясък, който продължи да искри като светулка в лятна нощ.
За да не го гледа повече, старият човек с вяло очакване се обърна към по-малкия си внук. Но съдейки по неговото безразличие, реши, че от разказа, който бе чул, в съзнанието му се е запечатал единствено фактът, че в харема е имало куп наложници и че не е хубаво да се

113
родиш на този свят като брат на султана. С последна капчица надежда
Хаджи обърна поглед към най-малкото си внуче, което бе на пет години и половина. И точно тогава с блеснали от вълнение очи малкото момиченце скочи в скута на дядо си, сложи белите си ръчички на кръста му и с меден гласец заговори:
— Хайде, дядо, нека и ние да си направим палатка!
Вероятно, ако не му бе толкова досадно от липсата на интерес у внуците му, преди да се втурне към тази идея, Хаджи щеше да се позамисли. Но за да накаже другите две деца, светкавично прехвърли цялата си обич на най-малкото си внуче и след няколко минути се оказа в средата на хола между чаршафите и одеялата, правейки палатка. Щяха да имат палатка като на Осман.
Първата палатка, която сътвориха, бе доста примитивна. Дядото и най-малкото внуче сложиха четири стола, така че да се образува квадрат. Върху тях метнаха няколко чаршафа, за да може да се минава отдолу, и по този начин направиха малко затворено пространство. След това напълниха това място с възглавници. Всъщност дори в този съвсем опростен вид палатката бе започнала да привлича вниманието на другите две деца, които до този момент стояха отстрани и с подозрение наблюдаваха случващото се, без да се включат в играта. И
понеже не можаха да издържат, след известно време повдигнаха онази част на чаршафа, която представляваше врата, защото искаха да надникнат в този таен и нисък свят в средата на хола. Влязоха вътре и седнаха по турски на възглавниците до дядо си. Точно тогава Хаджи усети, че неподправената радост, за която винаги бе копнял, набъбва в него и изцяло се вкопчи в играта, благодарение на която успяваше да се наложи на внуците си. Ала не след дълго, само ден по-късно, щеше да стане ясно, че редът, който възрастният човек бе създал у дома, е на нестабилна основа.
На следващия ден по същото време момиченцето се беше настанило в скута на дядо си с намерение да повторят играта:
— Хайде, дядо, нека да си направим Осман.
Краката му все още бяха изтръпнали, кръстът му бе схванат, не се бе съвзел от умората от вчерашната гимнастика с палатката и като чу името Осман, направо настръхна. Само че нито благите обяснения,
нито яростните му изблици свършиха някаква работа. Характерът на внучката му бе такъв. Когато свържеше една дума с друга, вече

114
никаква сила не можеше да прекъсне тази връзка в съзнанието й. Както мечтите, душите, празните пространства, дяволите, починалите,
саламандрите… бяха ДУХОВЕ, така и думата „палатка“ означаваше
ОСМАН.
Оттогава играта „Осман“ стана неразделна част от техния живот.
Всеки ден по едно и също време децата пощуряваха също като пияниците, които с нетърпение очакват времето за пиене. Преди да мине и половин час, струпваха в средата на хола чаршафите,
покривките на леглата, юрганите и възглавниците. С плаха надежда
Хаджи очакваше, че както към всички игри, на които внуците му бяха играли досега, любовта им и към тази ще бъде краткотрайна и ще им омръзне. Те обаче бяха изключително постоянни и изобретателни. С
времето разшириха територията на палатката и направиха отделни помещения плюс тоалетна. Големината вече варираше между пет и десет метра и с две думи живееха чергарски живот. Всеки ден на обяд правеха палатката, която стоеше до вечерта в средата на хола. После надвечер, половин час преди майка им и баща им да се върнат от работа, набързо я прибираха.
Имаше и други случки, които без изключение се повтаряха.
Например всеки ден по едно и също време веднага щом зрителите,
дошли в последния момент, заемеха местата си за дневното представление, в 11:45 звънеше телефонът. Винаги най-големият от дребосъците вдигаше слушалката. Всеки път майка му задаваше едни и същи въпроси, на които той отговаряше по един и същи начин. Да,
бяха изяли закуските си. Не, не правят бели. Да, гледат телевизия. Не,
дядо им не им разказва приказка. Не, не пускат газта. Не, не разхвърлят къщата. Не, не се надвесват от балкона. Не, не си играят с огъня. Не, не влизат в спалнята. Не си разказват приказки. Дълбоко в себе си, снахата имаше подозрения относно честността на големия си син, но никога не се осмеляваше да извика свекър си на телефона, а се примиряваше с това, което й казваше детето. Междувременно, докато то стоеше със слушалката в ръка и изброяваше обичайните си отговори, в гласа му се прокрадваше едва забележимо лукавство. През цялото време дори за миг не сваляше очи от дядо си. Наясно бе за напрежението между двамата възрастни. Отдавна бе открил, че може да затвърди позициите си, като подкрепи според случая единия или другия.

115
Децата не само се хранеха в палатката, но слушаха и приказките преди обедния сън. Всеки ден, след като се наобядваха, към тях се присъединяваха нови и нови персонажи: безсърдечни мащехи,
нещастни сираци, избягали от ада пазачи, бандити, които залостват хората по пътищата, красиви магьосници, които правят капани на мъжете, бойци с окървавени ръце, хора обявени от всички за луди,
отровни аспиди
[2]
, стари жени с увиснали меса, зли духове, останали кожа и кости, страшни видения с изпъкнали очи… които едва успяваха да се натъпчат в палатката. И като дойдеха, въобще не се сещаха да си тръгнат. Докато следващите изречения на приказката още се носеха в пространството, децата се отпускаха. Всеки се свиваше на мястото си.
Винаги най-бързо се унасяше Хаджи, а след него и по-малките му внуци. Когато похъркването на дядо му и равномерното дишане на брат му и сестра му завладееха палатката, големият внук се прокрадваше на пръсти. Първо отиваше при дядо си и докато го гледаше, се отнасяше. Изучаваше почти непознатия човек като тропически плод, който не бе вкусвал, или като пълна с изненади стрида. Следеше как при всяко вдишване и издишване гръдният му кош се надигаше и отпускаше; вторачваше се в тук–там побелялата му брада, в кехлибарената броеница, която се изплъзваше измежду пръстите му, в прошарените косми по гърдите и врата му, в напуканите му устни, дълбоките бръчки на челото му, които приличаха на пресичащи се пътища. Беше започнал да изучава дядо си преди две години и половина и скоро щеше да попълни знанията си.
В онзи хубав и благоуханен ден, когато все още изглеждаше като нормално дете, тръгвайки към летището да посрещнат стария човек,
майка му и баща му взеха и него. Това бе последният ден, в който му разрешиха да излиза навън. След това болестта му се разви толкова бързо и бе станала толкова явна, че повече не се появи на улицата.
До този ден не бе чувал кой знае какво за възрастния човек.
Знаеше, че се казва Хаджи, че живее с жена си в един град, далеч от
Истанбул, и че, тъй като бяха виждали внуците си само на снимка, бяха решили да дойдат да ги видят. Знаеше, че по пътя са претърпели катастрофа и баба му е починала. След загубата на жена си дядо
Хаджи дълго бе плакал, бе лежал в болница и веднага след това бе отишъл на поклонение в Мека
[3]
. Сега се връщаше оттам. Това бе всичко, което знаеше. Всъщност, докато пътуваха към летището, бе

116
узнал още нещо, което си струваше да бъде отбелязано. Отсега нататък дядо Хаджи щеше да живее в Истанбул заедно с тях.
Онази част на летището, която бе достъпна за посрещачите, бе претъпкана с хора. След като процедурата по проверката на пътниците,
които се връщаха от поклонение, приключи, двукрилите автоматични врати се отвориха и те започнаха да излизат и да прегръщат близките си, които ги очакваха отвън. Докато чакаше дядо си, малчуганът здраво стискаше ръцете на майка си и баща си и внимателно заглеждаше всеки мъж, който излизаше през вратата. Всички възрастни мъже,
които се връщаха от поклонение, учудващо много си приличаха.
Носеха дрехи в един и същи цвят, бяха еднакви на ръст, на една и съща възраст, брадите им бяха еднакво закръглени и тук-там побелели.
Освен това веднага щом излезеха през вратата, незнайно защо правеха едни и същи движения в еднаква последователност. Когато автоматичната врата се отваряше, сякаш заслепени от слънцето, те присвиваха очи и се заглеждаха в навалицата. Виждаха близките си и хукваха в тази посока. Оставяха куфарите и развълнувано ги прегръщаха. Тъкмо защото си приличаха, поклонниците, които влизаха в салона за посрещачи, сякаш бяха един човек, който не спираше да излиза през автоматичната врата.
И ето, вратата се отвори за пореден път и по реакциите на майка си и баща си момчето предположи, че човекът, който се появи, е дядо му. Въпреки че бе облечен като другите хаджии, приличаше на случайно попаднал между тях чужденец. Дори не изглеждаше възрастен. Сякаш в последния момент бе влязъл в съблекалнята да облече другите си дрехи. Бе успял. Да, приличаше на останалите, но все пак нещо у него липсваше. Момчето присви изумрудените си очи и отново се загледа. Тогава разбра защо човекът изглеждаше така, сякаш нещо не му достигаше — той нямаше брада. На мястото на брадата се белееше нещо като полумесец. И тъй като пространството в полумесеца бе взело своя дял от слънцето, горната част на лицето беше тъмна като нощ, а долната — бяла като безоблачен ден.
Човекът с „недовършения вид“ бе прегърнал с копнеж своя внук,
когото виждаше за първи път. След това бе прегърнал сина си, отново внука си, после снаха си, после отново внука си, после още веднъж сина си и отново и отново бе прегръщал внука си. Тъй като не само те,
но и всички останали се прегръщаха, салонът за посрещачи се бе

117
препълнил до пръсване с плачещи, прегръщащи се, побутващи се хора.
След като утоляха своя копнеж, пристигащите от поклонение започваха да запознават семействата си, да се здрависват едни през други, да се усмихват. Дребосъкът, който в тази какофония бе прехвърлян от прегръдка в прегръдка, нанесе в тефтерчето на ума си още едно от своите наблюдения — хората, които се връщаха от поклонение и се казваха Мехмет, ги наричаха хаджи Мехмет, тези които се казваха Ахмет — хаджи Ахмет. На връщане към къщи бе задал на баща си въпроса, който човъркаше съзнанието му: „Ако за да ти викат хаджи, трябва да отидеш на поклонение, как така се е случило, че името на дядо ми е Хажди още преди да отиде там? И след като името му е Хаджи, защо е отишъл на поклонение“?
— Ах, ти! — сгълча го баща му. Това, че момчето не получи отговор, в края на краищата засили убеждението му, че дядо му не прилича на останалите дядовци. Откакто го познаваше, все си мислеше, че е малко „странен“. Оказа се, че в деня, преди да се върне,
Хаджи бе получил ужасен сърбеж и се бе наложило да си обръсне брадата. Много скоро я пусна отново и въпреки че поне малко заприлича на останалите дядовци от летището, първите впечатления на детето бяха непоклатими.
Сега все още изучаваше дядо си, но понеже вече не му бе толкова интересен, с всеки изминал ден процедурата се скъсяваше.
Когато му омръзваше да го наблюдава, безшумно излизаше от палатката и започваше да обикаля на пръсти из целия дом. Да бъдеш накрак докато всички спят, бе страхотна привилегия. Домът ставаше като в приказката за спящата красавица. За разлика от брат си и сестра си седемгодишният малчуган си спомняше приказките, които майка им им разказваше, когато си беше вкъщи през деня, преди да започне работа в един мол, където продаваше билети за кино. Затова можеше да усети огромната разлика между нейните приказки и тези на дядо му.
Докато другите спяха, той отиваше в кухнята, пускаше котлона,
играеше си с кибрита, разглеждаше четирите книги на дядо си, които от години бяха все толкова, лакомо си хапваше каквото му паднеше,
влизаше в спалнята на майка си и баща си и разглеждаше шкафовете,
взимаше всички бижута на майка си и ги нареждаше на леглото,
броеше парите, които баща му криеше в шкафчето си… наслаждаваше се да прави всичко, което бе забранено. После, когато наближеше

118
време другите да станат от сън, отново на пръсти се вмъкваше в палатката, свиваше се в единия край и започваше да чака. Не се налагаше да стои дълго. Всеки ден около 17:30 часа боклукчийският камион идваше на тяхната улица. Горе долитаха гласовете на боклукчиите, дрънчането от изсипването на кофите, непрекъснато усилващият се шум от мотора. Тъй като от двете страни на пътя имаше паркирани коли, камионът маневрираше трудно и наистина ставаше задръстване. Щом звукът на клаксоните нахлуеше в апартамент № 5 в
Двореца на бълхите, Хаджи скачаше като ужилен. Всъщност заради катастрофата, която бе претърпял, той имаше белези не само на лицето, но и на сърцето си. И Дворецът на бълхите бе едва ли не последното място, където можеше спокойно да подремне следобед.
От вика на Хаджи децата се събуждаха. Най-напред ставаше момиченцето и тихичко си мърмореше. След нея се надигаше по- малкият внук, като се прозяваше лениво. Колкото до седемгодишния малчуган, той не ставаше веднага, а за да даде възможност на другите да се разбудят, първо броеше на ум до двайсет. След това се протягаше,
като че бе махмурлия, дълго разтъркваше изумрудените си очи и с люти закани отиваше до отворения прозорец. Протягаше врат и докато гледаше външния свят, усещаше, че ужасите, които бе слушал във всички приказки, могат да бъдат и по-страшни.
[1]
Израз от Корана, в който се казва, че ще се появи едно същество, което ще разгласи, че хората не са повярвали в знаменията на Аллах и това ще бъде знак за приближаването на Съдния ден. —
Бел.пр.
↑
[2]
Vipera aspis, вид змия. — Бел.пр.
↑
[3]
Мека е свещен мюсюлмански град в Саудитска Арабия. Всеки мюсюлманин е длъжен поне веднъж в живота си, ако има физическата и финансовата възможност, да посети свещената джамия на Аллах в
Мека — това е ежегодният Хадж. — Бел.пр.
↑

119

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: