АПАРТАМЕНТ №1: МУСА, МЕРЙЕМ, МОХАМЕД

77
тогава Мерйем бе чула отнякъде, че един неин братовчед, който работеше в крайбрежен град в района на Еге и се препитаваше с професията на баща си — поддръжка и поправка на лодки, внезапно се е преместил в Истанбул и се занимава с изработка на мебели. И преди да са минали 36 часа от момента, в който чу новината, се оказа в ателието на братовчед си, за да поръча нова мека мебел, без да обсъди с никого цвета или модела. Уговорката им бе следната: братовчед й,
който все още не беше направил сефтето, щеше да даде специална цена като за роднини, а Мерйем щеше да му продаде на много ниска цена старите си мебели. Това, което и двамата в този момент не знаеха беше, че Мерйем е бременна в третата седмица. Докато носеше в утробата си Мохамед, тя бе станала ужасно опърничава, доста подозрителна и малко „странна“. Когато братовчед й подготви мебелите, Мерйем бе навлязла във втория месец и бременността й протичаше доста добре. Дойде в ателието, за да види готовите мебели,
погледна цвета им и повърна. Бяха светложълти. Дори мисълта за яйца бе напълно достатъчна, съдържанието на стомаха й да се върне в устата й. Беше абсолютно невъзможно креслата в хола й да бъдат светложълти.
Братовчед й се опита да извърти нещата така, че той да излезе прав. Припомни й, че самата тя бе избрала този цвят, и тогава, загубила всякаква надежда, Мерйем отново повърна. Толкова пъти й прилоша тази сутрин, че накрая стана нейното. Новото им споразумение бе следното: братовчед й, който все още не бе направил сефтето, щеше да смени тапицерията на мебелите, срещу което Мерйем щеше да му даде старите кресла и повече пари от вече договореното.
Когато братовчед й се обади, че мебелите с вишнева тапицерия са готови, Мерйем тъкмо влизаше в третия месец на бременността.
Вече повръщаше все по-рядко. Отиде в ателието, за да види крайния резултат, погледна цвета на креслата, седна до тях и се разплака.
Вишнено! Дори една-единствена вишна, паднала от клона, бе достатъчна да й навее мисълта за преждевременна смърт. И дума не можеше да става да сложи в хола си вишневи кресла. В опитите си да се защити братовчед й и припомни, че тя самата бе избрала този цвят.
Тогава Мерйем избухна в неутешими сълзи. Толкова много плака през този следобед, че накрая стана това, което тя искаше. Новата им уговорка беше следната: братовчед й, който все още нищо не бе

78
продал, отново щеше да смени тапицерията. Мерйем щеше да донесе старите кресла и два пъти повече пари от това, което се бяха уговорили първия път. Само че сега, за да се подсигури, избра най- непретенциозния и най-лесно възприемания цвят — синьо-зеления.
Речено–сторено. След две седмици, когато Мерйем видя синьо- зелените мебели, нито повърна, нито заплака. Тази нощ за първи път от толкова време братовчед й заспа спокойно. На следващия ден натовариха синьо-зелените мебели в един камион и тъй като якият му помощник внезапно се бе разболял, се наложи да наеме двама хилави хамали и с тях ги закара в Двореца на бълхите, апартамент №… Още от сутринта Мерйем тръпнеше в очакване. Ръцете й бяха все върху леко наедрелия й корем и развълнувано крачеше напред-назад.
Братовчед й и хамалите прескочиха малките масички в миниатюрния хол, в който с пристигането на новите мебели пространството съвсем се стесни и нямаше къде да се стъпи. Седнаха кой където намери и набързо изпиха по едно кафе. После станаха да си ходят. Братовчед й пъхна в джоба си сумата, за която се бяха разбрали.
Хамалите нарамиха по-големите стари, захабени и вехти тъмножълти кресла, той също метна един на рамо и се отправи към вратата. Само че още преди да са направили и крачка, бяха принудени да се заковат на място. Понякога по пътищата се случват подобни неща. Когато превозното средство пред вас спре внезапно и виждате, че пътят отпред е задръстен, но не знаете за какво точно става дума просто си стоите и чакате. Превити под тежестта на товара, братовчед й и хамалите имаха малко по-добър късмет — много добре виждаха с какви е задръстен пътят. Мерйем бе препречила вратата с наедрялото си тяло и корем, който сякаш само за няколко минути бе станал още по-голям, и не ги пускаше да минат.
Първият човек, който успя да разгадае какъв е проблемът на
Мерйем, беше мъжът й. Безмълвно и смирено се отдръпна настрани и зачака да види какво ще стане. Муса имаше язва. Когато се ядосаше,
стомахът му гореше. Затова той бе намерил решение — приемаше жена си такава, каквато е. Нямаше никакво намерение да се разправя с нея, особено пък по време на бременността. Но тъй като му беше мъчно и за онези хора, изпита потребност да им даде поне някакво обяснение: „Стана й мъчно за креслата. Познавам я, знаех, че ще стане така!“

79
Всъщност това „познавам я“ бе явно предупреждение за онези,
които биха го разбрали. Означаваше нещо от сорта: „Откажете се,
докато е време.“ Ала нито братовчед й, нито хамалите успяха да осмислят тези думи. И тъй като не го разбраха, свалиха от гърбовете си креслата и започнаха да се карат с нея. Това, че те все повече се вбесяваха, не вършеше никаква работа, освен че караше Мерйем още по-здраво да се вкопчи в идеята си. Колкото до тъмножълтите кресла,
те бяха доста захабени, но тя бе емоционално свързана с тях. След петте тежки години, които изкараха със свекър и свекърва й, и най- накрая се отделиха и заживяха самостоятелно си купиха тези мебели.
Когато беше бебе, Мохамед се търкаляше на тях. Малката дупка на облегалката на дивана беше спомен от пепелта на цигарата на техен роднина, който бе дошъл да види бебето. Човекът вече не бе между живите. От време на време от дупката, която бе направил с цигарата,
като дим се носеше ехото на неговия глас. Това е то миналото — не можеш да се отървеш от него. То не прилича на трохички върху килима. Човек не може просто така да отвори прозореца и да изтупа миналото си.
— Тогава ще вземем обратно тези — каза братовчедът и вдигна едно от креслата на гърба си. Двамата хамали последваха примера му и поеха към другите синьо-зелени мебели. Като дете, давало храна дни наред на любимото си агънце, което в момента карат на заколение и то става свидетел на този акт, Мерйем погледна уморено с чист и тъжен поглед. Братовчед й, който съвсем подивя, и хамалите, които усетиха,
че няма да си вземат парите, напразно си хабиха думите в продължение на цял час. По време на разправията, която очевидно нямаше да спре, защото по никакъв начин не можеха да решат кои кресла ще останат и кои ще бъдат отнесени, всички (освен Муса)
останаха прави. И нервите им (освен на Муса) се опънаха още повече.
Очите на Мерйем непрекъснато се насълзяваха, през цялото време й ставаше лошо. Макар да не обръщаше внимание на сълзите,
позивите за повръщане приемаше като съобщения от бебето в корема й. „Видяхте ли, казваше тя и непрекъснато сключваше ръце на корема си: Дори това неродено дете не иска да се раздели с креслата“. Мерйем толкова много плака и толкова много повръща, че в края на деня стани безспорен победител. Тръгвайки си от апартамент № 1 в Двореца на бълхите, майсторът на мебели, който бе и неин братовчед, кипеше от

80
яд, че бе нарушил старото правило в търговията „в никакъв случай не работи с роднини“, а хамалите, чиято надница бе намаляла, и въпреки случилото се не проявиха никакво разбиране към него и на изпроводяк се разделиха с кавга. Мерйем бе победител, но всъщност бе останал един сериозен проблем. Чудеха се как да настанят заедно с двете гарнитури в и без това тесния портиерски апартамент. Ала тя не се отказа. Използва всеки сантиметър от хола и нареди като вагони два тройни дивана, два двойни и шест кресла. Между тях сложи малките си масички и така успя да вмести всичко в 20 квадратни метра. Най- голямата грешка, която Мохамед допусна тази сутрин, бе че, докато обявяваше намерението си да не ходи на училище, се настани зад един от въпросните вагони.
— Ще отидеш и ще припкаш дори — каза Мерйем и докато буташе с крак креслата, приготвяше сандвич на сина си.
Направи тост със сирене — между две филийки хляб сложи парче бяло сирене, резен домат и три стръкчета магданоз. Прибави някакъв плод и пари колкото за един айрян, който Мохамед купуваше от лавката в училището. Там също правеха тостове, които определено бяха по-вкусни, а освен това и топли. Макар сто пъти да бе казвал на майка си да не му прави сандвич, Мохамед така и не успя да я убеди поне да не слагаше този домат! Хайде, домата щеше да преглътне, ами каква работа имаше там магданозът? Ала наумеше ли си нещо, Мерйем никога не се отказваше. Ако се случеше да се сблъска с аргумент,
обратен на това, което бе решила, се затваряше като охлюв в дълбоката тишина на собствената си черупка и не излизаше оттам, докато опонентът й не се предадеше. И тъй като кой знае в кое ъгълче на паметта си бе записала, че сандвичите трябва да се приготвят по този начин, нямаше никаква вероятност да промени мнението си. Всяка сутрин точно пет месеца и една седмица правеше тост, в който слагаше резен домат и три стръка магданоз. Мохамед обаче смяташе, че в сандвичите, които пет дни в седмицата носеше в училище и на всичко отгоре бе принуден да изяжда без остатък, майка му слагаше не само домати и магданоз, а и очите и ушите си. Не можеше да се отърве от мисълта, че ако не изяде сандвича или пък направи някоя беля,
червеното доматено око и зеленото магданозено ухо тутакси ще съобщят на майка му.

81
Всъщност всяка сутрин, преди да тръгне на училище, не само не роптаеше срещу филийките хляб, а напротив — много ги обичаше. По онова време на закуска крайчетата на хляба бяха за него. Докато
Мерйем му ги подаваше, не пропускаше да махне от тях залепеното оръфано листче. Казваше му, че това е писмо от дъщерята на хлебаря.
То стоеше настрана, докато Мохамед приключеше със закуската. Чак тогава можеше да научи какво пише в него. Така че ядеше и не се мусеше. Освен това задължително трябваше да изяде и едно сварено яйце, но заради писмото обираше и последната трохичка от закуската,
без да наднича. Когато моментът настъпеше, понеже Мерйем незнайно защо изпитваше удоволствие да подклажда любопитството на сина си,
първо разтребваше масата, сипваше си чай и наслаждавайки се на всяка дума, сякаш бонбон й се топеше в устата, прочиташе писмото.
Дъщерята на хлебаря беше самотно дете. Нямаше никакви приятели, нито братя, нито сестри. Нощем, докато баща й печеше хляб,
тя стоеше съвсем сама между чувалите с брашно и тайно пишеше писма на Мохамед. Майка й бе починала още в родилния дом, а баща й се бе оженил повторно. Мащехата й вместо сърце имаше камък в гърдите и непрекъснато я тормозеше. Клетото момиченце при всяка възможност бягаше от къщи и прекарваше по-голяма част от времето при баща си в пекарната. Свиваше се до пещта, където ухаеше на топъл хляб и гевреци със сусам. Мерйем не спираше да чете, а на
Мохамед дори и през ум не му минаваше да попита как се събират всички тези подробности на мъничкото листче. Още докато беше съвсем малък, хлябът бе свещен и всяко изписано късче хартия само по себе си бе тайнство. Така невидимото вълшебство и на хляба, и на писмото, лепнато за крайшника, обгръщаше с магичен ореол момиченцето на хлебаря.
Мохамед искаше да знае всичко, свързано с нея — как изглеждаше пекарната, какво точно правеше тя там, обичаше ли да спи през деня и да будува нощем, когато връстниците й отдавна са в леглото, на какви игри играеше и най-вече дали е красива. Мерйем описваше момичето: „Като разцъфнала водна лилия — нежна и бяла. С
дълга до кръста руса коса, сплетена на две плитки.“ Косата на
Мохамед също беше дълга и хората го мислеха за момиче.
В писмата си дъщерята на хлебаря разказваше най-вече за хората, които се отбиваха в хлебарницата. Идваха старци, подпирайки

82
се на бастуните си; топяха в чай сухарите и примляскваха, докато се размекнат в беззъбата им уста. Рано сутрин пристигаха младежи с кръгли табли на главите и продаваха симит
[1]
. Момиченцето искаше да се сприятели с тях, но понякога те се държаха грубо и сипеха неприлични думи. И все пак между тях се срещаха и хора с добро сърце. Например едно момче с лунички, което, като нанизваше на тънки пръчки гевреците, като че бяха детски играчки, подскачаше на куц крак. (Мохамед се дразнеше, че дъщерята на хлебаря толкова често разказва за онова момче, но нищо не казваше.) После се отбиваха продавачите на погачи
[2]
със своите колички. Идваха и жени с приготвени вкъщи баници, които оставяха да се пекат. Държаха се мило с дъщерята на хлебаря. Взимаха тежките тави и преди да си тръгнат, й даваха от баниците. Всичко това момиченцето описваше надълго и широко. Мерйем четеше писмата бавно и много подробно.
Ала настана време, когато дните на щастие и невинност безвъзвратно отминаха. На есен Мохамед бе записан в 1-ви клас в единственото начално училище в квартала. Най-напред му подстригаха косата. Сега никой не можеше да каже, че прилича на момиче. После закуските станаха по-малко, а след време той се научи да чете и пише. И тогава откри, че малките хартийки, лепнати на хляба, не са писма от дъщерята на хлебаря, а просто етикети на пекарната. От този ден нататък нямаше повече писма, нито копнежи по любимото момиче. Да се научи да чете, означаваше едно — писмото завинаги да изгуби своята магия.
— Няма да отида! — викна Мохамед, като не откъсваше очи от торбата за закуска. Този път обаче гласът му бе много по-слаб. Само след минута-две, щом чу този хленч, сякаш скимтеше беззащитно кученце, Мерйем разбра, че синът й се е предал и спря да бута с крак креслата. Мохамед излезе засрамен иззад ъгъла и хвърли сърдит поглед на майка си.
До огромното тяло на Мерйем той приличаше на запетайка.
Бебето, което щеше да се роди, щеше да бъде същата запетайка.
Мохамед беше само на шест години и знаеше, че на тази възраст всички деца са по-малки от майките си. Тъй като беше по-различен от връстниците си, отдавна бе разбрал и приел, че колкото и да порасне,
на колкото и години да стане, каквото и недостижимо бъдеще да постигне, винаги ще остане по-малък от майка си. Когато майка му се

83
ядосаше, широкото й чело се сбръчкваше, бузите на съвършено кръглото й лице ставаха аленочервени, очите й се облещваха, гърдите й се надуваха като балони. Беше огромна, тумбестите й ръце имаха трапчинки, месата на прасците й преливаха, краката й бяха като лодки,
имаше неизчерпаеми измислени убеждения и толкова изумителна енергия, че правеше на пух и прах всичко, което застанеше на пътя й.
И щеше винаги да си остане такава.
Пъхна сандвича си с домат и магданоз в торбата за закуска. Мина покрай синьо-зеленото канапе, стъпи върху сплесканото тяло на хлебарката, която тази сутрин премаза, и тътрейки крака, тръгна за училище.
[1]
Геврек със сусам. — Бел.пр.
↑
[2]
Малки питки със сирене или кайма. — Бел.пр.
↑

84

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: