АПАРТАМЕНТ №3: ФРИЗЬОРСКИ САЛОН „ДЖЕМАЛ И

97
пяната за коса и брилянтина; топките косми, останали в четките за коса; дунапренът, който стърчеше от накъсаните кресла, разхвърляните навсякъде вещи; триетажната количка на колелца на маникюристката,
на която имаше мръсна сапунена вода… Усещането от обстановката бе толкова отблъскващо, желанието й веднага да напусне това място бе толкова явно, че докато я гледаше, Джемал почувства нейното пренебрежение към работното му място и към него самия. Преглътна думите, с които мислеше да я посрещне, и потъна в мълчание.
Всъщност Хигиен Тижен не си тръгна с гръм и трясък, както очакваше Джемал. Стоеше като закована и не можеше да направи крачка нито напред, нито назад. Когато преодоля изумлението си,
изостави щателния си обзор и за да не гледа повече този отвратителен и хаотичен свят, който я заобикаляше, плъзна поглед навън през отворения прозорец. И именно в този момент забеляза домашната си помощница, която бе слязла в градината, за да събере дрехите. Жената,
чието недоволство съвсем ясно бе изписано в гуреливите й очи, също я бе зърнала. Беше толкова уморена, че нямаше сили да се учуди какво прави Хигиен Тижен там. Остави препълнената кошница с пране,
която преди това стискаше здраво до гърдите си, навря през отворения прозорец покритата си с лимоненожълта кърпа глава и отегчено промърмори:
— Аз си тръгвам госпожо Хигиен, имам си семейство и деца. —
Но тъй като не можа да направи смислена връзка между създалото се положение и думите, които излизаха от устата й, изпита потребност да добави: — Това е последната кошница, събрах всички дрехи. Ще се кача горе и ще ги оставя. И без това слязох пет пъти. Да не чакам до четвъртък. А и този квартал ми е много далеч.
Въпреки че леко свъси вежди, госпожа Хигиен се задоволи да кимне, без да каже дори дума. Объркването, изписано на лицето й, не даваше възможност да се разгадаят мислите, които минаваха през ума й, но нямаше как да не се забележи притеснението от факта, че се намираше тук сред съвършено непознати хора. Продължи да стои като закована до момента, в който в желанието си да я спаси от това конфузно положение, поправяйки моста, който неговият близнак в опитите си да изгради го бе срутил, Джелал бавно се приближи до нея и с дружелюбен тон, който предполагаше доверие, я попита какво би искала да бъде направено на косата й. Погледът й остана вторачен в

98
празното пространство, откъдето преди малко си бе тръгнала домашната й помощница. Най-накрая бавно обърна глава, погледна
Джелал и успя да промълви:
— Не аз, дъщеря ми.
И за да стане ясно какво точно има предвид, лекичко се дръпна настрани. Чак тогава всички в салона забелязаха нежното и крехко момиченце с къдрава абаносовочерна коса. В пълен контраст с косата,
кожата й бе снежнобяла, огромните й очи не бяха кафяви, сиви или някакъв друг цвят, а катраненочерни и без да се стрелкат насам-натам,
гледаха човека в зениците. Косата й бе мокра. От къдриците й се стичаше вода, която оставяше огромни следи по раменете й.
Създаваше усещането, че докато е идвала, я е навалял летният дъжд.
Докато Джелал настаняваше малката си клиентка пред огледалото, Джемал покани майката на детето да седне на креслото.
Хигиен Тижен не седна веднага. Първо постоя права, неспокойна и недоволна в продължение на пет-десет секунди. После, след като разбра, че е победена, с нежелание се отпусна в най-близкото от предложените й кресла. Маникюристката имаше навика да пита всяка клиентка дали иска маникюр трийсет секунди след влизането й в салона. Когато застана до Хигиен Тижен, тя се бе вторачила в едно петно на пода, а мислите й се рееха незнайно къде. Като чу отправения към нея въпрос, сякаш докосната от невидима мишка, тя с отвращение дръпна ръце и веднага ги скри зад себе си. Маникюристката, която не очакваше толкова бърза и странна реакция, се върна обратно, без да се оглежда. Само че още преди да седне на мястото си, едно червейче зачовърка съзнанието й. Дано не бе сгафила нещата! Дали пък вместо:
„Хигиен Тижен“ от устата й не се бе изплъзнало: „госпожо Хигиена“?
Дали пък жената не се начумери така заради това? Опитваше се да си спомни и колкото и да се напрягаше, оставаше с убеждението, че е оплела конците. Защото мозъкът беше орган, който в основната си е песимист. И когато започне да се колебае между две противоположни възможности, дава предимство на отрицателната. Колкото повече се замисляше маникюристката, толкова повече се уверяваше, че е направила голям гаф. За миг си помисли да се върне и да се извини.
Ала това, с което се задоволи, бе да се свие зад триетажната количка, в която държеше материалите си за маникюр, след което незабелязано се огледа, за да види дали някой друг е чул грешката й.

99
През това време Джелал бе настанил Су
[1]
пред дългото огледало от лявата страна на Мадам Лелче. Детето разглеждаше наоколо,
въртеше се на стола с онова любопитство, което бе характерно за първото посещение във фризьорски салон. Всъщност, тъй като накъдето й да се обърнеше, срещаше погледите на останалите жени,
които я наблюдаваха с интерес, проучването й не продължи дълго.
Единственият поглед тук, на това непознато място, който не бе насочен към нея, бе този на възрастната жена. Познаваше я. От време на време се срещаха, когато влизаха и излизаха от домовете си. Това беше съседката й от отсрещния апартамент, която винаги се държеше добре с нея. Цялата горна част на тялото й до врата бе изцяло покрита с мушама, от която се подаваше обилно гримираното й мъничко лице,
което по неестествен начин стоеше на мястото си и приличаше на разноцветно боядисан от някой шегобиец торс.
Когато Мадам Лелче усети погледа на детето, се обърна и се усмихна. Даде вид, че ще каже нещо, но точно тогава Джелал се върна с една широка правоъгълна дъска и тя отново се извърна напред.
Близнаците мразеха да работят наведени и когато във фризьорския салон довеждаха някое дете, поставяха дъска на стола и така удължаваха ръста на мъничката си клиентка. Но още преди да разбере намерението на Джелал, без да откъсва очи от жената до себе си, Су поклати глава и с категоричен глас попита:
— Аз съм по-висока от нея. Тя защо не седи на дъска?
Никога в живота си Джелал не бе имал готов отговор и със сигурност никога не бе притежавал умението да запуши устата на някого, затова много се притесни от този въпрос. Когато видя, че
Мадам Лелче не се обиди, дори започна да се смее, прецени, че момиченцето има право. Подаде дъската на един от помощниците, не този с акнето, и го изпрати да я занесе обратно. Но тъй като веднага след това долови в думите на детето някаква тайна мисъл, се обърна и внимателно погледна в огледалото отражението на двете клиентки съзаклятнички. Седяха една до друга пред огромното огледало със завързани на вратовете мушами с леопардови шарки. Тъй като от тях бяха останали да стърчат само две мънички глави, те много си приличаха. В действителност бяха на двата полюса на времето —
едната беше на единайсет, а другата — на седемдесет и осем, но всяка бе някъде на границата на човешкия живот. Детето се бе объркало,

100
всъщност не беше по-високо от възрастната жена. Бяха напълно еднакви на височина, а може би и на килограми. Колко странно е сравнението между смаленото с годините тяло на възрастен човек и тялото на едно дете в периода на растеж. Приличаха на два асансьора,
които за миг спират на едно ниво, след което единият тръгва нагоре, а другият — надолу. След секунда, час, месец… едната неминуемо щеше да стане по-висока, а другата съответно щеше да напредва в обратната посока и не след дълго отново щяха да си приличат.
Странно, мислеше си Джелал, как се бяха намерили в момент на ефимерно сходство.
Когато Джелал усети приликата между малкото момиче и възрастната жена, изпита към момиченцето същата симпатия, която изпитваше към Мадам Лелче. Затова се зае лично както с процедурата по подготовката за подстригване на малката си клиентка, така и със самото подстригване. Гъстата и къдрава абаносовочерна коса много красиво бе хваната с жълта панделка. Той я развърза и старателно започна да сресва снопчетата коса, от които все още капеше вода. През това време не бе пропуснал да попита детето за името му, защото,
когато големите започват да общуват с дете, преди всичко го питат как се казва. Веднага след това се чувстват задължени да кажат нещо хубаво, свързано с името, и затова Джелал рече:
— Колко хубаво име имаш!
Но тъй като Су се бе вглъбила и разглеждаше някакво женско списание, пълно с реклами, където на всяка страница имаше какви ли не шантави прически, не можа да вникне в смисъла на думите му. А и нямаше никакво намерение току-така да остави списанието, ако не беше истеричният писък на майка й.
Както кучетата лаят по тези, които се страхуват от тях, или пък космите най-често се оказват в супата на най-гнусливите, така и хлебарката, която Джемал, увличайки се в приказки, бе изгубил от поглед, между толкова хора бе избрала да се появи в полезрението на
Хигиен Тижен. Един от чираците, не онзи с акнето, а другият, който възнамеряваше да се изявява пред шефовете си, мигновено се намеси,
настъпи я и я превърна в омразен сплескан остатък.
— Тези гадинки плъзнаха навсякъде — запелтечи Джелал. Но не знаеше какво да добави. В последно време забелязваше разни странни буболечки, които въобще не разпознаваше. Сякаш с нарастване на

101
количеството им се умножаваха и видовете. След като бъдеха смачкани, някои миришеха ужасно неприятно. Помощникът без акне изтича да вземе ароматизиращия спрей.
— Тръгвайте си, ако искате, госпожо Хигиен — каза Мадам
Лелче, която забеляза ужаса, изписан на лицето й. — Не се притеснявайте за дъщеря си, ще се качим заедно.
Хигиен Тижен се чувстваше толкова безпомощна, че не изчака
Мадам Лелче да повтори предложението си. Прескочи умрялата хлебарка, остави парите за подстригването на касата и миг след това се оказа зад вратата. Само че точно преди да излезе, спря за миг и с благодарност махна на възрастната жена, а на дъщеря си — с любов.
Веднага щом затвори вратата отвън, маникюристката, която досега седеше като глътнала бастун, изхвърча като хала.
— Ядоса се — каза намръщено. — Дори кафето си не можа да изпие, защото е мръсно. Взе, че го поднесе под носа си! Не й хареса,
защото не мирише на белина.
Въпреки че косата на леко кривогледата блондинка отдавна бе направена, тя продължаваше да бъбри със закръглената червенокоска.
Като видя, че най-накрая пуснаха един клип, който дни наред чакаше,
Джемал помоли да увеличат звука на телевизора. На клиентките бе сервиран чай, цигарите една по една бяха запалени и със смайваща бързина атмосферата във фризьорския салон възвърна своята леност.
Докато жената, която одумваха, бе пред очите им, изпитваха вина, сега спокойно можеха да се върнат там, където бяха спрели. Можем да наречем това така: „Връщане с бясна скорост и пълна газ към одумваната“. Както природата не допуска празни пространства, така и машината за клюки събира в едно цяло липсващите парченца. Това, че между тях имаше дете и че то бе детето на жената, която коментираха,
не попречи на присъстващите в салона. Защото жените не започват да клюкарстват, за да се намират на приказки, а го правят съзнателно, от сърце и душа, като или снишават глас, или пък проглушават всички наоколо.
Колкото до Су, тя сякаш не разбираше намеците, които се пускаха по адрес на майка й, и все още разглеждаше списанието с небивал интерес. Загледа се в снимката на една гола до кръста мулатка,
чиято къса коса бе сресана нагоре като бодлички, а връхчета й бяха боядисани с най-различни фосфоресциращи цветове.

102
— Харесва ли ти? — попита Джелал, който се притесняваше от клюките и се тревожеше да не натъжи детето. — Искаш ли да направим така и твоята коса? Ще бъдеш най-модерната в училище.
— Не става! — отвърна сериозно Су. — Моята коса трябва да е по-къса.
— Мила, не може по-късо от това, прекалено е! — възрази
Джелал.
Су вдигна глава от списанието и хвърли преценяващ поглед на
Джелал. Дълбоко в черните й очи проблесна искрица и веднага угасна.
— Не става! Тогава въшките ми няма да падат — почти изкрещя
Су.
Всички ролки за трайно къдрене бяха махнати и докато гледаше в огледалото мократа си къдрава коса, нервната светлокестенява клиентка вирна вежда и направи въпросителен знак на леко кривогледата блондинка. Ала когато разбра, че има слушатели, Су продължи да говори още по-високо.
— Вчера учителката ме извика. Беше написала някаква бележка.
Каза: „Дай това на майка си да го прочете“. Изпрати ме да се прибера вкъщи. Когато прочете бележката, майка ми побесня. Имала съм въшки. Влязохме в банята, намаза косата ми с лекарство. Изхабихме два шампоана. „Ти стой тук“ — каза тя и аз останах във ваната. След това извади дрехите ми от шкафа. Реши, че по тях пълзят въшки и ги изхвърли през прозореца. Както и чаршафите ми. Хвърли и бельото ми.
— Не видяхме раницата ти — каза необмислено маникюристката с недоволството на човек, който, след като е излязъл от киното,
разбира, че е пропуснал най-важната сцена от филма.
— Сигурно си ги хванала в училище. Стават такива неща —
опита се да отклони темата Джелал.
— Не съм ги хванала в училище — отговори Су и вдигна рамене.
— В нашето училище никой, освен мен няма въшки.
Жените се спогледаха и се усмихнаха с разбиране. Всички знаеха, че тъй като Хигиен Тижен се бе заинатила дъщеря й да учи във възможно най-скъпото училище, в което нито едно от децата наоколо не ходеха, не само че късаше нервите на мъжа си, но и не се притесняваше, че ще срине брака си до основи.

103
— В класа никой, освен мен няма въшки. Сега всички ще ги прихванат — заливаше се от смях детето. В смеха й имаше неестествена превзетост сякаш търсеше забава. Не я интересуваше реакцията на хората около нея, правеше каквото си иска, което може би се дължеше на жажда за забавления. Това беше смях, който не спираше и се усилваше, и набирайки мощ, излизаше от контрол; смях, нестроен и нехармоничен, който прикриваше желанието й да заплаче и всъщност бе породен от болка. За децата на нейната възраст бе твърде необуздан, твърде тежък и излишен.
— Мама казва, че баща ми е донесъл въшките. Мисли, че той ги е лепнал от безцелно скитащите си приятели и после, когато ме е прегърнал, ги е прехвърлил на мен.
В този момент вратите и прозорците на салона като че ли се отвориха до край. Останал без юзди, вятърът нахлу в салона и сякаш обгърна жените, които седяха пред широкото огледало; те настръхнаха.
Ужасно бе да чуеш как от устата на едно дете се изливат най- съкровените тайни на семейството му. Все едно да вземеш плод от двора на съседите, без всъщност да си то откраднал. Може и да има престъпление, но на практика няма престъпник. Нима е престъпно да сториш път на водата, която и без друго е кална, да се изтече? Всички във фризьорския салон сякаш се бяха свили и мълчаха само и само детето да може спокойно да говори колкото си иска. Нямаха търпение да чуят още подробности, без да се намесват, без да цапат ръцете си.
Дори Джемал, който не можеше да стои мирен повече от две секунди и умираше да си пъха носа във всеки разговор, мълчеше като риба. Само
Мадам Лелче искаше да направи нещо, за да прекрати неприятната тема. Но тъй като и тя не знаеше какво да каже, единственото, което се сети, бе да помоли Джелал да побърза, след което сякаш се стопи в креслото. Потънала в мисли, извади сребърното колие изпод блузата си и някак разсеяно стисна медальона с образа на Свети Серафим.
Сякаш за да се увери в ефекта на думите си, Су се завъртя в кръг и внимателно огледа лицата на всички. Когато се върна в предишното си положение, съвършено черните й очи, които блестяха като медальона с образа на Свети Серафим, се срещнаха със синьо-сивите очи на възрастната жена. Мадам Лелче пое дъх, след което много бавно издиша през острия си нос и тъй като някъде дълбоко в нея се бе спотаило неизречено извинение, стеснително се усмихна. Трудно бе да

104
се каже дали не се извиняваше от името на детето заради това, което разказваше, или пък точно обратното — поднасяше извинение на детето заради любопитните слушателки наоколо. Су не можа да схване тази усмивка, но неволно също се усмихна.
Джелал, който разбра, че трябва да действа бързо, извика помощниците си. Тримата само за няколко минути се заеха и сръчно, с цялото си умение, направиха сешоар на възрастната жена и на момиченцето. След това чираците взеха по едно овално огледало,
задържаха го зад главите им и дадоха възможност на всяка да види как изглежда косата й отзад. Така, оградени с огледала, образите на детето и на възрастната жена се размножиха и сякаш се сляха — толкова голяма бе приликата помежду им.
Когато се сбогуваха с Джелал, който ги изпрати до вратата, и тръгнаха по стълбите в Двореца на бълхите, разликата в годините им съвсем ясно пролича. Детето спираше често и изчакваше жената, а понякога слизаше обратно и отново се качваше с нея. Когато стигнаха до трети етаж, Мадам Лелче поспря да си поеме дъх. А Су се облегна на стената и заставайки на един крак като наказана, се възползва от паузата да разкаже още нещо на възрастната си приятелка.
— В нашия клас има три момичета, които непрекъснато ми измислят прякори. Викат ми Битлису
[2]
. Всъщност името ми е
Бенгису
[3]
, а аз го съкращавам на Су.
— Знаеш ли, като малка и аз бях хванала въшки — каза Мадам
Лелче въпреки смущението си от смеха на детето.
— Наистина ли? А на вас измислиха ли ви прякор? — попита Су и в същото време се опитваше да разбере кой е „дядото“ със свъсени вежди и рижа брада на колието на жената.
— Не. Имахме една перачка, слагаше децата на коленете си,
ровеше в косата им и притискаше между ноктите си въшките, така ги убиваше. И моите въшки тя ги изтреби. Жалко, защото на майка ми й ставаше лошо. Беше деликатна жена, не можеше да понася такива неща. Такова й бе възпитанието. Ако една от розите увяхнеше, мама се разболяваше от тревога и не можеше да стане от леглото. Ако видеше някъде умряла мишка, дни наред не можеше да се съвземе. Може би е дошла на този свят в неподходящо време.

105
За миг синьо-сивите очи на жената се вледениха. С инстинкта на човек, който отдавна си е забранил да споменава минали имена и събития, усети, че ще нагази в забранената градина на паметта си и тутакси се върна към настоящето. Закачливо, сякаш имаха обща тайна,
намигна на детето, което с късата си коса изглеждаше още по-малко.
— Като ти казват Битлису, не им обръщай внимание. В детството си всеки хваща въшки. И не само тогава. Човек въшлясва и като порасне. Откъде можеш да знаеш кой има въшки? Да не би да се виждат с просто око. Всички се изкарват по невинни и от ангелите, но със сигурност и те имат своите въшки.
На Су й допадна доброто намерение и дълбокия смисъл на думите, които чу. Веднага щом се качи на четвъртия етаж, натисна продължително звънеца на апартамента.
— Аз съъъм! — извика и се шмугна през вратата. Въпреки че се чудеше защо се бавят, Хигиен Тижен, изглежда, бе успяла да се отърси от безпокойството, което я бе завладяло в ранния следобед. Благодари на съседката си.
— Вижте колко е хубава с късата коса, много е шик! — отвърна
Мадам Лелче. После се спогледаха притеснено с чувството, че трябва да си кажат още нещо, но не знаеха точно какво.
— Бих ви поканила, но още не сме приключили с чистенето —
каза Хигиен Тижен. Нервната и напрегната жена от фризьорския салон сякаш се бе изпарила и на нейно място се бе появила стеснителна и затворена в себе си дама.
— Разбира се, разбира се. Довършете си чистенето. Само не се преуморявайте. Полегнете да си починете, днес доста се уморихте. Аз и без това имам работа.
До този момент не си бяха гостували. Понякога случайно се срещаха на стълбището и си разменяха по някоя дума.
— Нима може човек да заспи! — рязко отвърна Хигиен Тижен.
— Имам ужасно главоболие от тази противна миризма. Съпругът ми казва, че преувеличавам. Според вас така ли е? Вие усещате миризмата, нали? А, госпожо Мадам, усещате ли миризмата на боклук?
През лицето на Мадам Лелче премина едва доловима сянка.
Когато отново заговори, гласът й бе груб и дрезгав в синхрон с изпъкналите вени на бледите й ръце.

106
— Преди години брат ми беше отишъл в Кайро. Разказа, че малко след като слязъл от самолета, чул някакво бучене. Бученето на
Кайро! Всъщност летището било доста далеч от града, но бученето се чувало на километри разстояние. Само се замислете. Какъв е този град според вас, какви трябва да са хората, дето живеят в него, та се тъпчат като сардели там? Нашият Истанбул не е ли същият, госпожо Хигиен?
Кайро бучи, а Истанбул вони. Още преди да наближат града,
чужденците долавят миризмата му. Ние, разбира се, не можем да я усетим. Казват, че змията обича мляко и го открива по мириса. Но дали докато плува в казана с мляко, усеща аромата му? Така че, жителите на
Кайро сигурно не чуват бученето на града, а пък ние в Истанбул не долавяме миризмата му. А и това са стари градове. Когато бях млада,
нямах представа, че Истанбул е толкова стар. Вероятно с годините се увеличава и боклукът. Вече не се ядосвам. И вие не се ядосвайте,
госпожо Хигиен.
Хигиен Тижен премигна с дългите си мигли, красящи огромните й абаносови очи, с каквито бе дарила и дъщеря си, но тъй като не знаеше какво да отговори, между двете жени отново се възцари тишина. В подобни ситуации, когато всеки говори сякаш на чужд език,
се промъква неловко мълчание. Междувременно продължиха да говорят още малко за времето, водата и боклука и много любезно си пожелаха приятен ден. После затвориха вратите на апартаментите си,
като много внимаваха да не ги затръшнат. Ала не се върнаха към обичайните си занимания. Всяка стоеше, напрягайки слух, за да разбере по шума какво прави другата. Но колкото и да се мъчеха, нищо не успяха да чуят.
[1]
От тур. — Вода. — Бел.пр.
↑
[2]
От тур. — Въшлива вода; това е комбинация от думата бит,
което означава въшка, и Су — името на героинята. Тоест, Въшливата
Су. — Бел.пр.
↑
[3]
От тур. — Еликсир, животворна вода. — Бел.пр.
↑

107

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: