АПАРТАМЕНТ №4: ОГНЕНОТЕМПЕРАМЕНТОВИ

85
точно в този ъгъл седеше петдесет и шест годишния Зия
Огненотемпераментов, който, като се разбра, че взима подкупи, беше уволнен от Дирекцията по управление на водите. Първо прочиташе вестника си, след което гледаше телевизия, пиеше си кафето и се подслаждаше със сладко от тиква. От време на време протягаше глава през пролуката на пердето и гледаше навън, притеснен и изпълнен с подозрение. В редките случаи, когато Зия Огненотемпераментов ставаше от креслото, там сядаше пенсионираната учителка по органична химия
— петдесет и пет годишната
Зерен
Огненотемпераментова. Понякога тя също гледаше през пролуката — в определени часове на деня взимаше кафето си и сядаше пред прозореца, където бе сложила клетката с канарчето, и правеше това по- скоро с цел да наблюдава птичето, за да си отпусне душичката,
отколкото за да гледа навън. Фактът, че за разлика от предишното, това канарче нито веднъж не запя, сериозно тревожеше Зерен
Огненотемпераментова. Смяташе, че за да пее птичето, прозорецът трябва да бъде отворен, но така и не намери смелост да го направи.
Все още пред очите й бе гледката от онази проклета утрин, когато намери в клетката предишното си канарче, плувнало в кръв. После събра всичката измет, цялото котешко племе на онзи нищожен малък човек, когото наричаха Пророка на Котките, и се втурна навън. Но тъй като наоколо все още имаше твърде много улични котки, които се разхождаха, поклащайки опашки, тя се притесняваше новото й канарче да не свърши като предишното. Изпитваше силно подозрение към онази гигантска катраненочерна котка със смръщена муцуна, която от сутрин до вечер обикаляше тайно около блока. Козината й бе толкова гъста и дълга, сякаш бе одрала най-малко четири котки и бе облякла техните кожухчета. Всъщност Зерен Огненотемпераментова нямаше ни най-малък интерес нито към канарчетата, нито към каквито и да е други птици, до момента, в който тридесет и три годишният Зекерия
Огненотемпераментов си счупи носа за четвърти път. Много отдавна,
още преди да се оформи окончателно, в дните, когато върху мекия хрущял имаше приятно издадено образувание, при това доста хубаво, с носа на сина й нямаше никакви проблеми. После обаче, когато влезе в пубертета, когато меките му детски черти напълни се промениха,
носът му също претърпя неочаквана промяна. Първо стана неестествено дълъг, и второ — заприлича на ченгел. Изглеждаше като

86
голяма гърбица, която се извиваше надолу.
Зерен
Огненотемпераментова, която сякаш наблюдаваше приближаването на опасен непознат човек, се бе отдръпнала настрана, бе се свила в един ъгъл и с тревога проследяваше тази внезапна промяна. Самата тя бе много доволна от носа си, който бе изключително приятен, а колкото до носа на мъжа й, въпреки че не минаваше за много хубав, поне си мислеше, че е правилен. По тази причина реши да се порови в родословното им дърво. Зерен Огненотемпераментова бе убедена, че всички недостатъци на този свят идват от некачествения ген. Затова след окончателната промяна в носа на сина й тя разбра, че всъщност той никога вече няма да бъде като преди. Тогава взе родословното дърво и се зае да установи генетично отговорното за това лице.
Връщайки се крачка по крачка назад във времето, тя се вторачваше повече в рода на мъжа си, отколкото в своя. Първо прехвърли един по един роднините, които познаваше, и когато оттам нищо не излезе, се втурна страница след страница да разгръща старите албуми. Ала търсейки този ген, от всички разходки по родословното дърво, винаги се връщаше с празни ръце. След известно време се отказа от търсенето.
Точно бе навършил четиринайсет години. Веднъж, докато летеше с колелото по склона с бясната скорост, характерна за периода на половото съзряване, Зекерия счупи костта на носа си на парченца.
Когато съобщиха това на Зерен Огненотемпераментова, тя изпита страхотно облекчение, което не можеше да сподели с никого. Но въпреки надеждите й, че този злополучен инцидент ще бъде ново начало не само за носа на сина й, но и за неговото цялостно развитие,
всичко се обърна с главата надолу. По-късно стана ясно, че операцията бе направена набързо и че и без това грозничкият му нос се бе превърнал в непоправима гърбица. Колкото и да е странно, по същото време Зекерия кривна от правия път. В онези години при всяка възможност той излизаше от релсите, в които майка му го натикваше насила, хукваше с всички откачалки и непрекъснато се губеше по пътя,
на който най-накрая, засрамен и ужасно притеснен, щеше да се върне по собствено желание. В годината, когато си счупи носа, започна да краде пари от родителите си. На петнайсет прекарваше времето си в мастурбиране, на шестнайсет сметна училището за арена, на която смазваше по-беззащитните от него, на седемнайсет пушеше по две

87
кутии цигари на ден, на осемнайсет редовно се отклоняваше от правия път, а освен това започна да си навира носа, който с времето все повече лазеше по нервите на майка му, във всяка неприятност, която надушваше. След като втората операция на носа, която синът й претърпя, беше още по-несполучлива, тревогите на Зерен
Огненотемпераментова стигнаха своята връхна точка, а бляскавите й планове за бъдещето на отрочето й бяха на път да се провалят.
На двайсет и две, придобил сила по време на възстановяването си, Зекерия Огненотемпераментов се забърка с мафията по автогарите,
на двайсет и три се влюби в една банкова служителка — вдовица с две деца, на двайсет и четири бе задържан, тъй като прободе с нож рамото на банков охранител, изпратен от бившето му гадже, на двайсет и шест сформира организация, чиято цел бе да бъде спряно построяването на автогара в парка на стар конак, и размаза носа на председателя на
Сдружението на дизайнерите в Кузгунджук, с което си отмъсти на живота. На двайсет и седем се скри от полезрението на близките си, на двайсет и осем по-възрастните от семейството откриха следите му и набързо го ожениха за дъщерята на сродник. Още същата година си направи дете. Но според думите на дребничката му съпруга, която много често идваше със сълзи на очи, след женитбата характерът му въобще не се бе променил. А може би вече не се влачеше денонощно по улиците както преди, но бе ужасно изнервен, същинско буре с барут. При един от нервни си пристъпи яко бе раздрусал неопитна млада жена, която на жълт светофар бе блъснала колата му. На следващия ден изяде страхотен бой от мъжа й за трети път видът на носа му бе променен.
През цялото време Зерен Огненотемпераментова чакаше с четири очи бебето, което снаха й щеше да роди. Защото смяташе, че ако бебетата, заченати по време на сътресения в отношенията на родителите, се появят на бял свят, когато проваленият брак още не с е въздигнал оттам, където се е сгромолясал, са нещо като торба цимент.
Циментът щеше да замаже видимите пукнатини и щеше поддържа здрави опорите на семейното гнездо. Щеше да заздрави брака на родителите и да помогне да бъде преодоляна опасността от тотално срутване. С появата си на бял свят като всяка торбичка цимент бебето на Зекерия Огненотемпераментов също имаше мисия с две основни цели — първо, да предпази от поредно счупване носа на бащата и

88
второ, да предотврати разпадането на семейството. Така и стана. Или поне известно време беше така. Година и половина мина без инциденти. После дойде ужасната новина. Докато разхождаше из къщата бебешката количка, синът й бе паднал по стълбите. За четвърти път Зерен Огненотемпераментова се подготви психически да преживее същата сцена. Ала този път не беше чак толкова притеснена, понеже,
докато говореше по телефона, снаха й хълцаше и подсмърчаше и тя не разбра точно какво й обяснява. Отиде в болницата, чието име все пак успя да чуе. Бясна нахълта в стаята и смаяна погледна сина си, който стоеше срещу нея в отлично състояние. Да, в злополуката у дома по принцип имаше един счупен нос, но не беше носът на Зекерия.
Всъщност той бе изпуснал количката в която спеше бебето, а счупеният нос бе този на мъничето. Години наред Зерен
Огненотемпераментова приковаваше поглед точно в средата на лицето на сина си. При всяка среща възприемаше превръзката на носа му като знаме, което се вееше заради бунта срещу нейните правила. Сега,
когато я видя и на носа на мъничкото й внуче, повярва, че някъде има много опасна обмяна на гени и че тази грешка никога няма бъде поправена. Бе изгубила напълно надеждата, която таеше към сина си и към неговата кръв.
Когато се върна в Двореца на бълхите, до такава степен бе отчаяна, че първата й работа бе да се затвори в спалнята. В едно от чекмеджетата на красивия орехов гардероб бяха прибрани бебешките дрешки на сина й. Започна да ги подрежа отново. Когато вземем решение да не обичаме някого, първо трябва да си уредим сметките с неговите вещи. Всъщност Зерен Огненотемпераментова не бе изхвърляла нищо, свързано със семейството й, и тъй като в никакъв случай нямаше да го направи, извади и наслага наоколо нещата, които принадлежаха на сина й. Внимателно ги огледа, а после започна да ги връща по местата им. После обърна гардероба с главата на долу като разместваше вещите, в дъното на най-долното чекмедже намери забутана стара и разпокъсана книга по етика. В нея, измежду страниците, изведнъж изскочи генетично заподозреният, когото години наред търсеше. В раздела „Как се говори с непозната дама в купето на влака?“ кой знае кой и кога бе пъхнал някаква снимка. Отговорът на въпроса, който навремето Зерен Огненотемпераментова изгаряше от желание да открие, бе скрит в тази пожълтяла снимка. Това бе

89
четвъртият брат на дядото на мъжа й, значи онзи, който непрекъснато разнасял клюки насам-натам и по тази причина в семейството непрекъснато избухвали скандали. Смяташе се, че истински отговорен за тези скандали е той. Носът на кокетния жалък женчо, когото всички наричаха Хюдхюд
[1]
, бе досущ като този на Зекерия. На снимката,
направена, когато е бил в по-зряла възраст Хюдхюд Хамди бе застанал в полупрофил, сякаш за да се види колко грозен е носът му. На главата си носеше шапка от кече, а между устните си стискаше дълго цигаре.
Пушеше си цигарата и гледаше замечтано в далечината през раменете на останалите членове на семейството. Зерен Огненотемпераментова не обърна внимание на факта, че в семейния дневник е допусната основна грешка, тъй като Хюдхюд никога не се бе занимавал с клюки и на никого нищо не бе съобщавал, освен новините, които предаваше от пророка Сюлейман на Белкъс. Единственото, което я интересуваше,
беше мъжът, наречен с този прякор. Беше ужасно несправедливо на лицето на единствения й син, първа радост и мъка, вместо нейния или този на бащи му да се мъдри носът на един изкуфял старец с най- презрените гени в целия род. При това Хюдхюд им бе далечен роднина, когото той не бе виждал нито веднъж в живота си. И още по- страшното в цялата работа беше, че мъничкият й внук, който бе само на годинка, бе станал част от тази генетична верига.
Внезапно нещо я подтикна, тя стана и изхвърли в кофата за боклук този потискащ документ и книгата по етика. Въпреки че много пъти бе чувала коментари от домоуправителя Хаджи, че като оставят боклук по всяко време, загрозяват входа на блока, тя остави жълтия плик пред вратата.
Пет, десет, тринайсет… точно след седемнайсет минути почувства, че ужасно съжалява. До днес старателно и с умиление беше прибирала всичко, свързано със семейството й. Колкото и неприятна да й бе тази стара снимка, тя трябваше да я скъта. Ала когато отново отвори вратата, пликът с боклук се бе изпарил. В този момент се сети за една история, която навремето бе чувала от майка си. Година наред нейните родители си имали котенце. Гледали го, грижили се за него, но в един момент решили, че вече не го искат, сложили в един чувал и го метнали в колата. След това отишли доста надалече от дома си и оставили чувала на безлюдно място извън града. Вечерта, когато се прибрали у дома, заварили котето жално да мяука пред вратата. Докато

90
гледаше празното пространство, където преди малко бе оставила плика с боклук, я побиха тръпки. За миг си представи усещането, което е изпитала навремето собствената й майка при вида на домашния си любимец. Можем да сравним разочарованието си, когато видим как онова, от което си мислим, че сме отървали, се е върнало отново и в този момент разбираме колко привързано е към нас, с разочарованието,
което изживяваме, когато видим как нещо, което смятаме, че можем да си върнем обратно, се изплъзва от ръцете ни.
И преди се бяха случвали подобни неща. Торбите с боклук, които обитателите на блока оставяха пред вратата, изчезваха още преди
Мерйем да успее да ги събере. Но тъй като и без това искаха да се отърват от боклука, на никого не му пукаше и не се интересуваше кой и с какви намерения би могъл да го вземе. Този път обаче ситуацията бе по-различна. Сега Зерен си искаше боклука обратно.
Изведнъж изчезналият плик с боклук й се видя като тайнствена кутия, като запечатано с восъчен печат писмо. За нея той се превърна в нещо, което чужди хора не трябваше да видят, нещо съкровено за собственика, което светкавично изчезна, без да бъде преровено и разчовъркано. Колкото повече боклукът стои пред вратата, толкова по- близък ни става. Той ни принадлежи, свързан е с нас. Когато стигне до контейнерите за смет, вече няма връзка с нас, става анонимен. Вярно,
онези, които се изхранват от кофите, в зависимост от предпочитанията си пъхат мръсните си ръце в контейнерите по средата на улиците, в купищата боклук, които се трупат под път и над път, или в сметищата в край града. Ала ако някой отвори плика със смет пред вратата ни, на всичко отгоре вземе да го отмъкне оттам, това се смята за посегателство върху личните ни тайни.
В продължение на цял час търча нагоре-надолу из целия блок,
огледа навсякъде, където й дойдеше на ум, усъмни се във всеки. По едно време заподозря, че пликовете с боклук пред вратите, точно като изворната вода, която се влива в реката, се трупат на едно определено място. Затова излезе навън и се порови в събралата се до оградата купчина смет. Но ето, земята сякаш се бе отворила и жълтия плик с боклук, завързан с връвчица, бе изчезнал без звук и без стон. И тъй като портиерът и семейството му бяха на село, оставаше само една възможност — отсрещният апартамент! Хвана мъжа си и двете си дъщери и хукна към фризьорския салон, откъдето излезе с празни ръце

91
и с разбити нерви. И сякаш не бе достатъчно, че пликът боклук заедно със снимката на Хюдхюд Хамди се изпари, а на всичко отгоре и онзи отракан фризьор й наговори куп глупости.
Точно през онези дни Зерен Огненотемпераментова си купи едно безполезно канарче. А преди канарчето имаше рибки. Бяха най- различни видове и цветове.
Всъщност цялата истина бе, че дълго отрича психическото заболяване на по-голямата си дъщеря и чак до деня, в който прие този факт, Зерен Огненотемпераментова нямаше какъвто и да е интерес към рибките. Тя обичаше дъщеря си повече от всичко. По времето, когато неописуемо кривият нос на сина й започна да става огромен, бе започнала да отдава цялата си любов и внимание на нея. Както сега,
така и преди тридесет и една годишната
Зейнеп
Огненотемпераментова беше много по-енергична от брат си и сестра си, както и много по-контактна и оправна. На единайсет години искаше да стане директор в училището на майка си, да стане пожарникар и да изпръска цялата вода от Дирекцията по управление на водите върху покривите на къщите в града. Искаше да безделничи като брат си, да плете дантели като по-малката си сестра и в същото време като бащата на най-добрата си съученичка и приятелка да стане театрална актриса.
И на двайсет и една с нищо не се бе променила. Все още се опитваше да стане нещо повече от всички наоколо. Един ден бе разпределила цялото си време по часове. Всеки отрязък от време бе разделила на по- малки части, с цел да успее да изпълни различни задачи. Правеше ту това, ту онова и най-странното в цялата работа бе, че с повече от нещата се справяше успешно. Умът й беше остър като бръснач и Зерен се ласкаеше, че тъкмо тя й е предала тези гени. Ала беше и много нещастна. Нито едно от качествата, коти притежаваше, не й стигаше.
Нямаше едно нещо в живота, което да я завладее напълно, та да постигне онова състояние, което се нарича „завършеност“. За нея нямаше море. Имаше безчет безкрайни морета, всяко едно от които течеше в различна посока, дори само едно море водата пак течеше в различни посоки. Вълните стигаха до брега и се разбиваха на пяна и на хиляди пръски. По същия начин нямаше и Истанбул. Имаше десетки,
стотици, хиляди, милиони хора, общества и прослойки. „Плюсовете“
отнасяха „минусите“ насрещният вятър възпираше напредъка на всяка от тях и тъй като нито една група не бе достатъчно силна, за да

92
повлияе на други, края на краищата градът продължаваше да съществува, но постоянно намаляваше. Точно както при вълните,
Истанбул всъщност беше парче от цялото — това, което оставаше след изгризаното от мишките, изкълваното от чайките; знанията на жителите, движението на колите, товарът на корабите, първата глътка въздух, която поемат бебетата, които се раждат на всеки час,
непрекъснато се разпръсваше на парченца, намаляваше и не достигаше, за да бъде едно цяло.
Когато
Зейнеп
Огненотемпераментова получи първата си криза, беше на двайсет и две.
Зерен Огненотемпераментова въобще не се впечатли от това,
което каза докторът, защото не прие сериозно нито него, нито думите му. Нямаше листенце, нито клонче от родословното им дърво, на което да бе открила подобно заболяване. Дори и на най-черното петно, а именно Хюдхюд Хамди, акълът му си беше съвсем на място. Да не говорим за голямата й дъщеря, която бе най-умното от трите й деца,
най-успяващото. Кризата, която преодоля, бе просто душевен срив,
причинен от позакъснялото съзряване.
Бързото възстановяване на Зейнеп Огненотемпераментова категорично убеди майка й, че мисли правилно. Ала съвсем скоро тя щеше да се разбере, че подобряването на състоянието й е временно.
Отсега нататък за голямата дъщеря на семейство
Огненотемпераментови животът щеше да се раздели на два напълно противоположни периода. Периодът, в който бе в криза и бе толкова зле, сякаш никога нямаше да се оправи, и този, в който бе добре и наистина даваше вид, че повече няма да се разболее. Средно положение нямаше. Никой не можеше да определи кога ще мине от единия в другия период. Най-съществената разлика между тези две състояния бе начинът, по който реагираше на лошите новини. Когато беше в криза, различаваше само определени цветове, все едно бе далтонистка, и се интересуваше само от лошите новини, четеше вестниците само заради такава информации. Интересуваше се от грабежи, накърняване на честта, самоубийства, от момичета,
принуждавани да проституират, от деца, които дишат лепило, от живите бомби, бебетата, откраднати от болницата, младежите,
умиращи от наркотици… Четеше си вестника, след което внимателно разгръщаше и притурките, които следяха проблемите в града —

93
оставените шахти на канализацията; спуканите водопроводни тръби;
неприбрания боклук; задръстените пътища; яростните похитители;
затворените заради лоша хигиена сладкарници; месарите, които продават конско месо; магазините, в които има фалшив прах за пране;
отрядите по паркингите; дървените къщи, които незнайно как се запалват и изгарят; избухващите газови бутилки; пропускането на газ;
отвличанията… Зейнеп Огненотемпераментова не се задоволяваше само да проследява новините, а една по една ги разказваше много подробно на всеки срещнат и най-вече на майка си, с която прекарваше почти цялото си време. А в периодите, когато беше добре, четеше вестниците, прескачайки новините за бедствия и злополуки,
придружени с много снимки. Между всички добре възпитани
Огненотемпераментови само тя четеше вестници.
Когато Зейнеп разказваше за някой инцидент и развълнуваният й глас започваше да дразни Зерен Огненотемпераментова, тя се заслушваше в успокояващото клокочене на аквариума, който бе напълнила с пъстри рибки, камъчета и фосфоресциращи аксесоари.
Всъщност преди рибките имаше най-различни декоративни растения.
Двадесет и три годишната Зелиш Огненотемпераментова не беше нито лентяй като брат си, нито умна като сестра си. Всъщност можеше да се каже, че още от най-ранното си детство не приличаше на останалите членове на семейството нито физически, нито по темперамент. Понякога я сравняваха със сестра й, и тогава разликата ставаше още по-видима. Като огромна тумбеста гъба, израснала до диво растение с красиви, радващи окото цветове, и свикнала да изсмуква слънцето и водата му, Зелиш се бе закачила за сестра си,
скътана в ъгъла на нейния свят. Беше посредствена, срамежлива,
несръчна и закръглена. Докато сестра й, която ту бе умна и привлекателна, ту полудяваше, ставаше плачлива и сновеше като совалка между двата полюса, от което все повече се объркваше, тя бе избрала да застане на сигурно място някъде в средата. За разлика от брат си, който искаше „да бъде нещо“, и сестра си, която искаше „да бъде всичко“, тя години наред бе искала само „да не бъде“.
Между всички Огненотемпераментови тя най-трудно понасяше безпокойството. За останалите членове на семейството безпокойството беше заплаха, идваща отвън. Причините за заплахата се променяха, но източникът винаги бе един и същ — светът зад дебелия кадифени

94
завеси с цвят на пепел. Докато Зия Огненотемпераментов се притесняваше да не би делото за подкуп да бъде възобновено и да бъде задържан, и най-вече да не би да влезе в устата на хората, ако прочетат за него във вестниците, най-голямото притеснение на Зерен
Огненотемпераментова бяха децата. След което на ред идваше тревогата от подема на радикалните ислямисти, както и от това, че докато си върви по улицата, човек може да бъде отвлечен или да стане жертва на земетресение. А пък Зекерия Огненотемпераментов се притесняваше, че ще се провали в леглото, че ще остане никой в живота, че дължи пари от комар и най-вече се страхуваше от това, че се страхува. Колкото до Зейнеп Огненотемпераментова — тя и без това бе като махало, което неуморно се люлееше между въображаемите кошмарни ями и лазурните спокойни морета.
За Зелиш Огненотемпераментова страхът бе нещо абстрактно.
Също като въздуха — хем беше навсякъде, хем не можеше да бъде пипнат с ръка. Беше нещо много по-далечно от възможността да подновят делото за подкуп, от това да сложат белезници на някого заради дългове на комар или пък крайни ислямисти да вземат управлението в свои ръце. Защото страхът не е извън човека, страхът се спотайва в него. Страхът, тревогата и мнителността се подхранват от „ужаса да не би всяко нещо да бъде по-различно“. (Домът,
приятелите ти, тялото ти, семейството ти… Те са твои, но за съжаление един ден могат да ти бъдат отнети!) И като говорим за страха, той се подхранва от „ужаса, че може би нищо няма да се промени“. (Ето домът ти, приятелите ти, тялото ти, семейството ти…
Те са твои и за съжаление това може завинаги да остане така!) Докато учеше в прогимназията, няколко пъти гостува на свои приятелки. За
Зелиш Огненотемпераментова, която до този момент при споменаване на думата „майка“, си представяше копието на своята майка, когато се каже баща — копието на собствения си баща, и при думата
„семейство“ — копието на своето семейство, възможността при тези посещения да види семейства, майки, бащи, които да не приличат на нейните, бе повратна точка в живота й. От този момент нататък,
срамът който изпитваше от семейството си, непрекъснато нарастваше като тайно повишаваща се лихва на парична глоба.
Срамежливо изречените слова на пелтечещия физик от училище,
висяха като обица на ухото на Зелиш Огненотемпераментова: „Да

95
прикккачим съдддовете на двввете течччности, коиттто са на едднно и сссъщо ниввво и имат еднаккква плътттност. Да изчччакаме течносттта от едддиния съд да пппремине в дддругия“. Точно така говореше.
Казваше това, след което добавяше: „Аккко иссскате да не чччакаме напразззно. Не забббравяйте дддеца, вввинаги отттгоре нна дддолу и от мннгогото към малкото… В обббратния случчай няммма трансфффер от едддното към дддугото“.
Според
Зелиш
Огненотемпераментова концентрацията на страх в дома й и извън него беше една и съща. Въпреки това не можа да събере смелост да се махне от апартамент №4 в Двореца на бълхите. Много пъти досега бе кроила планове. Проблемът бе, че всъщност искаше да се изнесе, а не да избяга, а все още нямаше никаква идея къде да отиде и какво да прави.
Зерен Огненотемпераментова не можа да открие друга особеност на малката си дъщеря, освен тази, че при вида на кръв или цвят на кръв веднага припадаше. И без това нямаше никакви очаквания за нея.
Единственият й проблем бе, че холът, който беше препълнен с капризни и красиви декоративни растения имаше нужда от повече слънце.
Както погледите на хората, така и слънчевите лъчи не можеха да проникнат лесно през завесите в апартамент № 4, затова всички декоративни растения едно по едно постепенно увяхнаха. С времето и рибките в аквариума претърпяха доста загуби. И канарчето бе разкъсано от племето на Пророка на Котките. Вярно, сега в същата клетка имаше ново канарче, но по необясними причини не бе запяло нито веднъж.
[1]
От тур. — Папуняк. — Бел.пр.
↑

96

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: