Дворецът на бълхите

12
зависимост от местоположението на постройките от птичи поглед се виждаха множество къси криволичещи улички, които напомняха артериите на главния мозък. Къщите отнемаха от площта на улиците,
улиците пък от пространствата пред къщите и така целият район се разду като ненаситна риба. И най-накрая, когато набъбна до пръсване,
забиха скалпел и направиха тънък разрез в изопнатия, подпухнал,
преуморен търбух, за да може районът, а и онези, които живееха в него,
да си поемат дъх. Всъщност този разрез бе един нов булевард.
Заради непредвидимото разрастване на района, което не можеше да бъде спряно, всички улици, включително и задънените, се оказаха изтласкани към бреговете. Същото се отнасяше и за отходните води,
които течаха наникъде. Сега обаче, за да се влеят в един канал, който да осигури оттичането им, изграждането на нов булевард бе наложително. Ала когато трябваше да обсъдят въпроса, да определят откъде и как ще минава пътят, натоварените с тази задача хора се оказаха пред неприятно откритие — сякаш нарочно по цялото трасе имаше или държавни учреждения, или имоти на уважавани личности,
или пък направо натъпкани една до друга бедняшки къщи, срутването на които би създало проблем. И така, за да бъде построен булевардът,
се налагаше най-напред да му се отвори път.
Тъй като Истанбул беше град, в който къщите не се строяха според улиците, а от доста време улиците се прекарваха според къщите, при изграждането на новия булевард трябваше да бъдат срутени възможно най-малко сгради. И така, оставаше само един начин — хълмът, на който се намираха гробищата.
Когато с тази поправка докладът, който властите подготвяха, бе приет, се взе решение в рамките на два месеца и половина двете гробища да бъдат преместени и местността да се изравни така, че през нея да минава път. Хората, които имаха починали близки или роднини във въпросните гробища, нямаше нужда да се тревожат. Беше напълно възможно всички гробове без изключение да бъдат пренесени на други места в града. Мюсюлманските гробове например можеха да бъдат прехвърлени на склона, който гледаше към Златния рог, а немюсюлманските — в действащи гробища в различни квартали.
Всъщност повечето гробове бяха толкова стари, че собствениците им отдавна живееха на друго място. А останалите имаха стопани, но бяха изоставени. Въпреки това тези, които душеха

13
отблизо какво става с гробищата, се оказаха доста повече, отколкото предполагаха компетентните по въпроса хора. Някои от тях искаха мъртвите да бъдат оставени намира. Други твърдяха, че на всички посочени адреси гробищата са претъпкани, и настояваха решението да бъде отменено. Но всъщност повечето близки на починалите искаха час по-скоро да се направи каквото трябва и се заловиха с дейностите по пренасянето. През следващите дни по най-различно време мюсюлманското гробище посрещаше всякакви посетители, всеки от които бе натоварен с различна задача. На изгрев-слънце дългогодишните пазачи на гробищата хвърляха по едно око, за да проучат положението, и зариваха гробовете, преравяни през нощта.
Събираха разпилените кости и прикриваха следите от работниците.
Служителите ма заплата идваха по обяд, за да проверят охраната, а след обяд на големи тълпи пристигаха семействата на покойниците,
загрижени да не би да се смесят останките им с тези на други мъртъвци, говореха с надгробните плочи и споделяха мъката си с тях.
Жените от някои семейства, едни на средна възраст, други вече на години, идваха почти всеки ден и това продължи чак до категоричната забрана за посещения. Когато се уморяваха, постилаха около гробовете килимчета и сядаха на тях. После заедно или пък поотделно започваха да плачат и да се молят. Силно прегръщаха и притискаха в скута си децата, които бяха довели със себе си, като ги караха да стоят тихо и да проявяват уважение. Постепенно времето напредваше, въздухът натежаваше и някои деца се унасяха, други хукваха да си играят. Един ленив облак грациозно се стелеше и обгръщаше насядалите край гробовете жени. Приличаше на дух, който се спуска над земята. Така или иначе, дори и сиянията от другия свят са подвластни на земното притегляне. Жените вадеха от овехтелите си кой знае кога купени чанти, чийто мръсно кафяв цвят не се бе променил, солети с анасон и термоси с чай и се черпеха. В същото време шишето с ароматизиран спирт минаваше от ръка на ръка и те освежаваха изпотените си лица, намазваха тъмночервения отпечатък,
останал под коленете им от дебелия ластик на найлоновите им чорапи и така я караха до свечеряване. По някое време разгръщаха изписаните от край до край тефтери, на които в празните полета и по ъглите на страниците бяха добавяни бележки. Започваха по ред да изброяват имената на хората, заради които покойният не бе видял бял ден, и

14
докато коментираха къде се намират и с какво се занимават онези от тях, които все още бяха живи, с учудваща бързина забравяха починалия и се улисваха в клюки за живите. Постепенно чаят свършваше, от солетите оставаше шепа анасон, някоя от жените припомняше, че въпреки всички изживени страдания мъртвият дори и сега не може да намери покой; така облакът на вътрешното напрежение се разсейваше и отмаляването, породено от мястото, на което се намираха, изчезваше. Това бе нещо като извисяване на материалното към небесните селения. Все пак дори най-обикновените земни истории не остават безучастни към божественото. Така някои от възрастните жени, както и онези на средна възраст, стъпка по стъпка извървяваха пътя от молитвите към проклятията, от проклятията към клюките и така отново и отново.
Щом се върнеха в реалността, мигом се оглеждаха и търсеха с очи децата си. Издирваха един по един малчуганите, които безстрашно се бяха разпръснали между надгробните плочи и бяха подскачали,
търчали и безброй пъти обиколили цялото гробище. След като ги намереха, отново ги довеждаха до гроба за последната молитва. В това време мъжете се връщаха уморени и отегчени, задето през целия ден се бяха опитвали да изразят волята си пред глухата за молби бюрокрация. В края на деня, след като все пак бяха успели да се сдобият с няколко документа и карта на новото гробище, но не бяха разбрали къде според тази карта ще бъдат погребани мъртвите, се връщаха обратно. Посрещаха хладнокръвно заядливите въпроси и глупавите коментари на своите майки, сестри, жени, тъщи, лели,
стринки, вуйни, балдъзи и дъщери. И преструвайки се, че уж всичко е под контрол, даваха информация за онова, което им бе известно.
Жените събираха постелките и докато се сбогуваха с надгробните плочи, осъзнаваха противоречията в информацията, която им бе съобщена, и започваха да задават нови и нови въпроси или пък упорито да повтарят предишните. Заради тежката бюрократична машина мъжете по цял ден тичаха ту в тази, ту в онази посока, а това опъваше нервите им като струни. В крайна сметка се оказваше, че не са свършили никаква работа. Затова, когато семействата напускаха гробището, мъжете крещяха на жените си, те пък хокаха тях. После се стъмваше, огромната метална врата се затваряше и в гробището наставаше злокобният час на крадците и уличните кучета.

15
През тези дни в арменското гробище също имаше много посетители. Само че с тази разлика, че повечето от тях идваха на гробовете не за да ги пренесат, а за да се сбогуват с покойниците. Те бяха успели да вземат разрешение за процедурата по пренасянето, ала в кое от другите православни гробища в града, които с времето се бяха пренаселили, можеха да погребат мъртвите си? Някои по-влиятелни семейства и по-набожни хора успяха да преместят няколко гроба, но само толкова. Между гробовете, които оставаха сякаш незабелязани,
имаше изоставени или такива, които нямаше кой да поддържа; на видни семейства, чиито потомци — възрастни, деца и внуци — се бяха разпилели по четирите краища на света; на такива, които все още живееха в Истанбул и през целия си живот сляпо уважаваха държавата и бяха останали здраво свързани с религията си и най-сетне на такива,
които не признаваха нито държавата, нито Всевишния…
Всъщност ето как стоят нещата. Причината за злочестината на малцинството не е в липсата на качества в сравнение с мнозинството, а в еднаквостта на качествата. Един представител на малцинството може да работи като мравка и да се старае, дори да удари джакпота и да се сдобие с богатство. Но тъй като е член на една и съща общност и ще си остане такъв, някой ден може да бъде сложен на едни везни и подложен на еднакво отношение с тези, изкарали живота си в бездействие, или пък с други, които веднъж изкъпани от акушерката след раждането им, повече не са видели вода. Затова богатите от малцинството никога не са достатъчно богати, нито могъщите са достатъчно могъщи. В Турция, особено през 50-те, когато заможен мюсюлманин попаднел на беден, виждал „човек, който никак не прилича на него“, а когато богат представител на малцинството срещнел беден, виждал „човек, който не прилича на него, но все пак може да се намери някакво сходство“. Нищетата буди състрадание у богатия мюсюлманин, защото той е сигурен, че никога няма да изпадне в подобно положение, докато у богатия представител на малцинството поражда страх при мисълта, че един ден може да обеднее. Само че,
страхувайки се от несправедливостта, човек в крайна сметка може да се обърка и да смеси причините и следствията. Именно затова, докато горната прослойка на мнозинството успява да прояви поне малко състрадание към бедните и към нищетата изобщо, то горната

16
прослойка на малцинството с прикрито хладнокръвие става част от материалното и духовното потъпкване на собствената си общност.
Но тези различия са донякъде. Когато срокът от два месеца и половина изтече, съвсем малка част от гробовете в православните арменски гробища бяха успешно пренесени. Повечето гробове останаха на старото си място. От мюсюлманското гробище пък бяха пренесени много повече гробове, така че на предишното място останаха съвсем малко. Така покойниците в двете гробища, чиито имена, корени или истории дори на йота ни си приличаха, по един и същи начин приключиха съществуването си в Истанбул. Може да им се даде еднакъв статут: тези, които не могат да бъдат преместени.
Най-лошото в случая беше не самото непреместване, а невъзможността за преместване; беше продължаващото търсене на подслон в пръста, която те прокужда.
Ала точно преди да дойдат булдозерите, съдбата се намеси.
Надгробните плочи на част от гробовете, които не бяха преместени,
бяха вандалски разбити, а костите зверски разграбени; някои от погребаните със семействата си се оказаха разделени — съпругът на една страна, съпругата на друга; поради прилика в имената или пък заради допуснати грешки, тъй като работниците не можеха да разчетат старинните надписи, немалко гробове бяха объркани; а една доста голяма част тихомълком бяха унищожени. Съдбата определи какво ще се случи с онези, които не можеха да бъдат преместени.
Щом работата по пренасянето приключи, цялата местност бе разровена сякаш бе нападната от къртици. Когато се наложи теренът да бъде изравнен, се появиха два еднакви каменни саркофага, оградени с тревистозелен парапет с остри като стрела върхове, високи близо 146
см. Саркофазите бяха изработени от бял мрамор с виненочервени жилки, украсени с вплетени един в друг кръгове, чиито растителни мотиви изобразяваха трите колела на съдбата. Над главите като на всички светци имаше огромни мраморни чалми. Двата гроба досущ си приличаха. Макар да се намираха в пределите на мюсюлманското гробище, единият бе на южния склон, а другият — на север, в края на оградата, граничеща с православното арменско гробище. Иначе бяха съвсем еднакви. Върху двете надгробни плочи откъм краката
[1]
бе нарисувана ваза със зюмбюли и лалета. На надгробните плочи откъм главата и на двата гроба имаше напълно еднакви мраморни чалми. Под

17
тях, на самия камък, бяха изработени еднакви релефни пояси, върху които на табелка красиво бяха изписани словата: Allah bes bakiy heves
[2]
. По странен начин до всеки саркофаг бе забита по една ръждясала табелка, очевидно написана по същото време от същия човек, която гласеше: „Тук почива странстващият мъдрец, който воюваше в армията на Ебу Хафс-и, и прояви чутовен героизъм в името на победата на исляма. Но преди да успее да види превземането на
Истанбул, предаде богу дух. Вечен мир на праха му.“
Когато дойде време двата мраморни ковчега да бъдат вдигнати,
човекът, който работеше на булдозера, получи силни болки в слабините и си тръгна. На следващия ден болката бе стихнала, но работникът отказа да се качи в булдозера. На третия ден вместо него пристигна дядо му. Беше без зъби и го болеше коляното, ала сякаш не бе изгубил и частица от силата в челюстта си; разказваше наляво и надясно ужасяващи истории, от които всеки щеше да настръхне;
говореше за онова, което щеше да постигне онези, дръзнали да осквернят гробовете на светците. На четвъртата сутрин вече нито един от работниците не се приближи до булдозера, за да започне работа.
Всъщност никой, освен тях не питаше и не се интересуваше от съдбата на странстващите мъдреци, но откакто някой подшушна на заетите с проекта, че това положение може да се приеме като проява на неуважение към религията и че може да се използва срещу тях от политическите им конкуренти, те започнаха да проявяват по сериозен интерес към проблема. Годината бе 1949. Политическото равновесие бе много крехко. В критиките на опозицията и в мъглявата защита на управляващите непрекъснато се коментираше въпросът за неуважението на опонентите към религията. И точно в този момент се намеси фирмата „Трима приятели консултанти“.
Първият от „Трима приятели консултанти“ предложи да се очертаят отбивки по булеварда с цел да се запазят гробовете на светците. Ала от онзи фатален ден, в който съпругата му разбра, че за една нощ е изхарчил парите за наема в нощен клуб и го нахока пред всички на работното му място, а на всичко отгоре му шибна и една плесница, вече никой не приемаше сериозно горкия човек и предложението му увисна във въздуха. Вторият от „Трима приятели консултанти“ бе на мнение, че булевардът трябва да върви съвсем прав, а на местата, където се намираха двата гроба, да се обособят две

18
площадки, досущ като пити овче сирене. Макар и трудно, думата му вкъщи се чуваше, но тъй като всички бяха наясно, че редовно повишава тон и дори хвърля по стените храната, която не харесва, и понеже никой не искаше да поеме отговорността за бъдещите катастрофи, тази идея също не видя бял ден. Тогава третият от „Трима приятели консултанти“ заяви, че в желанието си бързо да приключат нещата, хората, заети с проекта, действат необмислено, че за да намерят най-правилния начин за решаване на въпроса, трябва първо да проучат и да изяснят конкретния проблем. После надълго започна да обяснява, че когато внимателно се информират за подробностите, пред тях ще се появят повече възможности и категорично убеден в собствените си думи, добави: „Първо да поставим диагнозата, а после да мислим за лечението“.
Точките, по които третият от „Трима приятели консултанти“
искаше да получи яснота, бяха следните:
1. Какво е представлявала армията на Ебу Хафс-и?
Защо е стигнала до Истанбул?
2. Ако тази армия наистина е воювала в името на победата на исляма, какво е търсил в нея човек като странстващия мъдрец, чието име съвсем не прилича на арабско?
3. Ако странстващият мъдрец е воювал заедно с арабите за завладяването на Истанбул и е пожертвал живота си, защо гробовете са два?
4. Кой от двата гроба е истинският?
Когато изложи една по една тези точки с цел да спечели време и да премине на другите точки, третият от „Трима приятели консултанти“ дебело подчерта, че всъщност най-наложително е да се разбере кой от гробовете е истинският и кой фалшивият. Беше добър оратор. И отгоре на всичко — ерген.
В крайна сметка предложението бе прието и добре оценено, само че единственият начин да се разбере кой от двата гроба е истинският,
бе всеки от тях да бъде разровен. Ала да посегнеш на гроба на светец в такъв период, бе все едно да приемеш подарък, чието съдържание,

19
както и изпращачът, са неизвестни. Вероятно при отварянето на пакета едва ли щеше да излезе нещо неприятно, но можеше да се случи и обратното. И сякаш напук, точно тогава един журналист, за когото се говореше, че закусва попара с ракия, надушвайки нещата, помести следното заглавие във водещия вестник на опозицията: „Костюмирани служители на правителството разкопават гробове“. В действителност статията не беше така критична като заглавието и не беше съвсем ясно за какво точно става дума. Ставаше ясно обаче, че журналистът напира от желание да сподели някоя тайна и може би причината да не доизпипа статията си, бе просто фактът, че се е напил и е задрямал.
Нямаше гаранция, че след като се е посъвзел, още преди да се опомни съвсем, не се е захванал да пише друга статия.
Все пак отвориха гробовете. За да може тази неприятна история да бъде приключена набързо без свидетели, на залез-слънце на уреченото място с чантите с документи, фенерите и лопатите пристигнаха двама служители, трима пазачи и петима работници.
Откакто гробището се бе опразнило, крадците вече не се отбиваха нощем. Отвориха гробовете на светците пред смаяния взор на скитниците, които от известно време постилаха килимчетата си от лицевата част на космати животинки на мястото на уличните кучета.
От първия гроб не излезе абсолютно нищо. Нито ковчег, нито покров,
нито кости или череп, нито одеждите на светеца. Имаше дървесни корени, камъчета и дъждовни червеи. А във втория гроб нямаше дори и това. И ето — грешката, която в този момент компетентните по въпроса лица допуснаха, беше следната: понеже решиха, че историята е приключена, вдигнаха каменните саркофази от двата гроба и събориха ниските огради. На следващия ден във водещия вестник на опозицията излезе статия със заглавие: „Костюмираните служители на правителството — убийци на светците“. Авторът не се бе подписал, но този път съдържанието бе съвсем смислено. В статията се казваше, че правителството, което при всяка възможност демонстрира, че няма капчица уважение към наследството на османската култура, сега си е поставило за цел да изравни гробовете на светците в Истанбул; че група политици се правят, че почитат традициите и обичаите, а тайно ги подценяват, като потъпкват религиозните норми, които извират от сърцето на хората, заради някакъв абстрактен западен модел;
обясняваше, че с цел мюсюлманството да бъде изчистено от суеверия

20
съвсем открито действат против религията, и призоваваше мюсюлманите да пазят своите светци.
Въпреки че статията не предизвика очакваното вълнение, все пак не остана без последствие. След като научиха какво се е случило с изпразнените гробове на двамата светци, хора и организации от различни слоеве на обществото решиха да потърсят сметка на отговорните за това деяние служители. Въпросът бе не само изключително деликатен, но и удивително податлив на експлоатация.
Протестиращите започнаха с „с нехайството на модернизацията“ и завършиха с призиви самата модернизация да бъде подмината с безразличие. Като плосък камък по вода те скачаха от лозунг на лозунг,
кой от кой по-високопарен. Гневяха се на „безпаметността на нацията“,
хулеха „съвременните бихлюзовци“, роптаеха срещу „принудителното поевропейчване“ и „зловещата секуларизация“ и въобще прекосиха цяло едно езеро на враждебност и омраза, оплисквайки по пътя си досега отправените обвинения и направи доста укорително, но безпристрастно изказване. Третата част бе най-объркана. За да не смутят тези, които не знаеха историята с останките от каменните саркофази на светците, няколко работници в последния момент натовариха празен ковчег на една катафалка. След това всички наскачаха по автобусите и отидоха до някакъв празен парцел, потънал в ръждива кал, близо до моста Галата
[3]
. Там, затъвайки в калта,
отправиха молитви и пожелания, направиха изказвания, съпроводени с ръкопляскания, и накрая празният ковчег на странстващия мъдрец бе погребан. После работниците обградиха гроба с дървен парапет с дърворезба, висок метър и половина, и забиха в земята останките от каменния саркофаг, които изглеждаха много по-хубави отпреди.
Третият от „Трима приятели консултанти“ внимателно бе подготвил изказването, което щеше да направи, и дни по-рано го бе сложил в джоба си. Ала на въпросната сутрин най-накрая събра смелост да поиска ръката на братовчедка си, в която от години бе влюбен, и така се депресира след категоричния й отказ, че без да осъзнава какво прави и накъде отива, започна безцелно да обикаля по улиците. Времето напредна и така нито той, нито текстът на изказването му не присъстваха на церемонията.
Когато третият от „Трима приятели консултанти“ успя да пристигне на уреченото място с около час закъснение, там нямаше

21
никого. От огромната навалица бяха останали само нахвърляни тук- там фасове и следи от подметки. Тъжно клекна до гроба. Бършейки избилата на челото му пот, извади текста и започна да го чете на себе си. Всъщност нямаше нужда от листа, защото знаеше наизуст всяка дума. Отначало гласът му трепереше, но постепенно успя да го овладее. Каза, че покойникът е един от най-видните светци, който е запечатал влечението си към земните блага в пръстена си с тюркоаз; че както вярата повелява, не е оставал повече от веднъж под един покрив;
че не е посягал два пъти към една купа с храна; че е спял на тухла вместо възглавница; че е живял в лишения; че никога не се е женил, че не е имал деца; че не е оставил след себе имоти; че зиме и лете е обикалял по широкия свят и че земята е била неговият дом, а небето —
покривът му. Накратко, тъй като се е прославил с това, че е прекарал живота си, без да пуска никъде корени, е наречен странстващ мъдрец.
Ясно обясни, че трябва да се поставят под съмнение религиозните познания или намеренията на тези, които твърдят обратното. Когато приключи, погали думите „bakly heves“, които бяха издълбани на каменния саркофаг, и се унесе в мислите си. След известно време внезапно скочи и бързо пое по обратния път.
Именно тогава гробът на странстващия мъдрец, който дълго не страдал, отново намери покой и се сля с безкрайността. Ако не броим минувачите, които от време на време шепнешком редяха молитви и отъркваха в надгробния камък билетите си за автобуса, плака,
ферибота или самолета, в продължение на близо трийсет и шест години не се случи нищо, което да наруши спокойствието му. Тъй като самото название странстващ мъдрец отговаряше по смисъл на неговото пренасяне от едно място на друго, в деня, преди да потеглят на дълъг път, хората се отбиваха, за да получат благословия и да намерят късмета си там, където отиват, и сякаш за да получат одобрението на въображаем служител на митницата, пъхаха пръст и ръждивата кал,
след което правеха отпечатък в някое ъгълче на билета. Това се бе превърнало в ритуал. През втората половина на шейсетте години вместо пътниците постепенно започнаха да идват гурбетчиите и техните близки. През цялото това време най-верните посетители на светеца бяха останалите в родината си съпруги на мъже, които отиваха на работа в Германия. Тъй като нямаха билети, намазваха с ръждива кал някое видно място като например връхчетата на пръстите си или

22
пък дланите си, така че, след като изсъхне, да прилича на къна. Ала с времето повечето от тези жени заминаха при мъжете си. Първо по две- три, после по три-четири и постепенно посетителите съвсем намаляха.
В края на трийсет и шестата година както ловната дружинка постепенно стяга обръча около дивеча, така дървените парапети на този величествен гроб, белият мрамор с виненочервени жилки и дори и ръждивата кал неусетно бяха погълнати от работилници, магазини и ресторанти. Така от някогашните два гроба на странстващите мъдреци,
първо остана един и накрая нито един.
Когато довършителните работи по булеварда приключиха, на хълма, на който се намираха двата древни гроба, бяха направени най- съществените промени. На склона откъм северозападната страна на православното арменско гробище бяха построени красиви жилищни блокове. След тях като пъстри хвърчила се появиха магазини с бляскави витрини, пазари и заведения с музика и забавления. Хората,
които имаха тук къщи или земя, за нула време се сдобиха с пари, тъй като цената на сградите по булеварда бързо скочи от три до пет пъти нагоре. Повечето апартаменти с изглед към улицата бяха дадени под наем за офиси, а много от тях бяха наети за лекарски кабинети и адвокатски кантори. С времето станаха толкова много, че на всяка маршрутка, която минаваше по най-оживените места в квартала, се падаше поне по един доктор и по един адвокат. Онези, чиито здравословни или правни проблеми бяха повечко, а парите им — кът,
се мятаха на маршрутките и често се случваше да получат безплатни консултации от доктора или адвоката, който пътуваше с тях. Разговори от подобно естество се провеждаха от сутрин до вечер и някои от шофьорите на микробусите, които любопитно надаваха ухо, бяха събрали достойни за уважение познания в областта на медицината и правото. Дори един от най-коментираните, високоплатени и високопоставени лекари невролози от това време, пътувайки непрекъснато по една и съща линия, дотолкова се бе сприятелил с един от шофьорите, че когато някой болен питаше това или онова, той майсторски се изплъзваше и директно го пращаше при шофьора.
Улегналият, но закачлив доктор, който започна тази игра само защото му бе досадно, постепенно започна да се забавлява. Младият шофьор

23
бе много умен и същевременно търпелив. Тъй като не се налагаше да се съобразява с нормите на медицината и да мери всяка своя дума до милиметър, говореше както му падне, без да си дава сметка, че по този начин разбива надеждите на хората. Както си караше, имитираше обзетите от мании невротични дами и разтревожените господа и често успяваше да ги накара да се посмеят на себе си. Възрастният доктор до такава степен бе заинтригуван от тези представления, че след известно време му предложи да работи при него в кабинета. Всъщност, тъй като това приятно и забавно приятелство между тях не можа да се вмести в нормите на поведение, които се изискват в един лекарски кабинет, не след дълго младият шофьор отново се върна на предишната си работа.
За сравнително кратко време, в рамките на не повече от петнадесет години, видът на квартала изцяло се промени. Булевардът блестеше от чистота. Сега вече никой не помнеше, че под спретнатите модерни блокове, под магазините с лъскави стоки и кабинетите на уважаваните лекари, някога е имало, а и все още имаше стотици гробове. Повечето блокове бяха снабдени с асансьори, които не само се качваха от партера до горните етажи и обратно; те слизаха и под земята, така че човек можеше да проследи като парчета от огромна торта всички пластове на живота. Най-отдолу беше земната кора,
върху нея — буци пръст, после слой разнебитени гробове и най-отгоре тънък пласт асфалт; следваха няколко апартамента, червен покрив и над всичко това се извисяваше безкрайното синьо небе… Хората казваха: „Навремето на това място имаше гробище“. Но тъй като това,
за което мимоходом се споменаваше, се беше случило преди около петнайсет-двайсет години, думите им звучаха странно. Нещо от рода на: „Имало едно време красиви като феи момичета, които се къпели в светлина в кристалния дворец на владетеля на луната.“ Това е толкова реално, колкото едно непреживяно и непочувствано минало или ефирно небесно сияние отвъд големия поток на времето.
На 1 май 2002 г., сряда, докато паркираше на заден ход микробуса си, Злочест Баштурчин разпиля боклука пред Двореца на бълхите. Този жилищен блок бе издигнат през 1966 г. и от някогашното му великолепие нямаше и помен. Колкото до съпрузите, които го

24
построиха, въпреки че бяха чужденци, преди време се бяха озовали в
Истанбул.
[1]
Гробовете на светците имат надгробни плочи над главата и откъм краката. На плочата над главата се поставя мраморна чалма,
която е знак, че гробът е на светец или на известен религиозен водач.
Показва и неговия ранг. — Бел.пр.
↑
[2]
От тур. — Аллах е всичко, от което имаме нужда. Останало са нашите желания. — Бел.пр.
↑
[3]
Мостът Галата е една от най-важните връзки в Истанбул.
Позволява придвижването на релсов и автомобилен транспорт. Той е подвижен и пригоден за преминаване на плавателни съдове под него.
— Бел.пр.
↑

25

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: