Дворецът на бълхите

26
правилно, но аз все пак съм снизходителна и ще ти простя. Защото така е правилно.“
— Срещу това мога да ви дам хляб и вода — чу изведнъж някакъв глас. Когато се наведе и погледна, видя, че долу в една лодка мургав и съсухрен мъж с орлов нос държи в едната си ръка хляб, а в другата шише с вода и прави знаци. Преди Агрипина Фьодоровна
Антипова да осъзнае какво се случва, закръглената русокоса жена с къса коса и червени бузи, която стоеше точно зад нея, я избута настрани и с един скок застана на мястото й, свали златния си пръстен и го завърза за колана, който изтегли от кръста на дъщеря си. След това го спусна надолу към лодката. Мъжът взе пръстена, вдигна го нагоре и недоверчиво го огледа, след което завърза на колана кръгъл черен хляб и го остави да виси. Едрата руса жена бе подстригала косата си,
защото на кораба бяха плъзнали въшки. Сега тя и дребната й дъщеричка лакомо се нахвърлиха на хляба, а през това време Агрипина
Фьодоровна Антипова с широко отворени от изумление очи се загледа в морето и в този момент видя, че не само корабът, на който беше, а и всички кораби, пуснали котва на пристанището, са заобиколени с подобни лодки. По-хитрите гърци, арменци и турци протягаха глави от лодките и предлагаха храна и вода, като се пазаряха с руските белогвардейци, които дни наред стояха гладни и жадни. Когато разбра какво става, рязко се дръпна назад, сякаш някой се опитваше да грабне от ръката й малката сребърна икона на Дева Мария, и за да схване на какво точно място бе дошла, насочи поглед отвъд корабите, вълните и продавачите и още веднъж внимателно се вгледа в Истанбул.
По това време градът беше в окупация и преживяваше тежки времена. Хвърли бегъл поглед на деветнайсетгодишната жена, която доста смутено и в същото време сериозно го наблюдаваше от палубата на кораба, пуснал току-що котва. Отдавна се бе отказал да се занимава със себични новаци като нея. Така че Истанбул разкърши рамене,
обърна гръб и се върна към собствените си напразни усилия. Агрипина
Фьодоровна Антипова изтръпна от вледеняващия му смях. Не че не бе виждала от време на време хората да се държат неучтиво, ала за първи път се оказваше свидетел на дързостта на един град. Когато преодоля първоначалното си стъписване, спусна всички пердета, прозорци и щори на душата си, разсърди се. От кораба слезе ядосана. И дори два месеца по-късно, през които коремът й порасна, а подутината на гърба

27
й съвсем изчезна, тя все още беше сърдита на Истанбул; градът бе все така безразличен, а цветът му — неизвестен.
За разлика от жена си генерал Павел Павлович Антипов не прояви специално отношение към Истанбул нито през онзи ден, нито по-късно. Той беше от хората, които през целия си живот се бяха чувствали отговорни към другите и затова бяха оцелели. Тоест, беше от тези мъже, които обичат слабите жени или пък правят по-слаби жените, които обичат. Именно затова, преди да слязат от кораба,
сърдечно прегърна Агрипина. В прегръдката си държеше не само нея,
пазеше и нероденото им бебе, и цялото им богатство, което бяха успели да изнесат от Русия.
Само дето за кратко време продадоха един по един, и то много под стойността им, всички скъпоценни камъни, които можаха да натъпчат в корсета на Агрипина.
След революцията на болшевиките в Русия в Истанбул се стекоха хиляди бегълци белогвардейци и според слуховете още хиляди бяха на път. Генералът предлагаше на безценица скъпоценните камъни и трудно намираше купувачи за почетните медали, семейните спомени и благородническите отличия. В края на първия месец не бе останало абсолютно нищо от богатството, с което се надяваха, ако не друго, то поне да им бъде достатъчно да живеят спокойно две години. Една сутрин в осигуреното им от френския червен кръст разнебитено спално помещение, пригодено за целта от бивш карцер, което споделяха с още петдесет и пет души, върху разстлания дюшек с жълтеникави петна Агрипина Фьодоровна Антипова с ненавист придърпа към себе си главата на трийсет години по-възрастния си съпруг с леко посребрена коса и я сложи на корема си, който непрекъснато растеше. Павел Павлович Антипов много добре знаеше какво означава това. Той имаше две възможности: или час по-скоро да си намери някаква работа, или пък, въпреки че се срамуваше от него,
да пише на брат си, който живееше във Франция, и да поиска помощ.
Тъй като дори мисълта за втората възможност опъваше нервите му до краен предел, без да се колебае, избра първата възможност.
Всъщност да си военен, при това генерал, е не просто професия.
Когато се наложи да си търси работа, Павел Павлович Антипов осъзна,
че не знае какво да прави и не може да прави това, което знае. Откакто се помнеше, всяко нещо, което бе преживял, се случваше както го бе

28
подредил предварително или както трябваше да стане. Ала революцията го хвана тъкмо когато се издигна като генерал и така спечеленото с години уважение и животът, който си бе изградил, само за миг се сгромоляса. Въпреки всичко дори в онези смазващи дни не бе заставал, както в този момент, лице в лице с безпомощността, наречена неизвестност. За да се пребори с неизвестността, първо трябваше да разбере къде да я намери. Но тъй като не я откриваше, не можеше да вземе решение каква тактика да използва. Тя можеше да го нападне всеки момент, от всички страни, можеше да смени оръжията както й скимнеше. Дори да се водеше война, тя нямаше нито бойно поле, нито правила, нито стратегия. Но понеже нямаше война, беше още по-лошо,
защото Павел Павлович Антипов не знаеше друг начин, по който да живее. Бе загубил твърде много — имотите си, привилегиите си,
уважението, на което се бе радвал, приятелите си, роднините си,
подчинените, на които даваше заповеди, армията, в която служеше,
градовете, в които бе преминало миналото му, страната, в която си мислеше, че ще премине бъдещето му… Както и да е, все още вярваше, че се е съхранил и е останал такъв, какъвто беше — лоялен воин с несломима вяра.
Хиляди военни от царската армия с най-различни звания много отдавна се бяха пръснали и работеха на най-неочаквани места — в хотелите, кабаретата, игралните домове, ресторантите, баровете,
кафенета, в които се носеше музика, в кината, плажовете, нощните клубове и по улиците. Носеха таблите и миеха чиниите в малки порутени ресторанти. Работеха като крупиета в пъклените игрални домове. Продаваха играчки по улиците. Акомпанираха на пиано на очарователни жени, които танцуваха и пееха в увеселителните заведения. Всички работни места бяха заети, но те внимателно следяха ситуацията и щом някъде се появеше възможност, тутакси отиваха там.
Като новородено жребче графът генерал Павел Павлович Антипов пъплеше с треперещи, изнемощели крака, опитвайки се да намери своя път из цялата тази бъркотия. И след като седмици наред се мота насам- натам, единствената работа, която най-накрая успя да намери, бе като гардеробиер в едно шумно бистро. Тук често се отбиваха изгряващи италиански художници, които правеха гравюри в източен стил. Техни герои бяха френските и италианските офицери в града, които гледаха високомерно и се подвизаваха с изисканите си любовници със

29
самурени палта и вишневочервени устни. Жените винаги бяха едри и бели, а улиците — тесни и сенчести. В бистрото ходеха и отчаяни еврейски банкери, които, за да си приберат дадения на двореца заем,
даваха още по-голям заем. Редовни посетители бяха турските младежи
— гуляйджии, преситени от богати наследства, но ненаситни да ги харчат, шпионите, бохемите, снобите и всички те погубваха душата си в търсене на страст и приключения.
Собственикът на бистро „Левантен“ беше плешив мъж с увиснали бузи, гуша с пластове излишна сланина и когато говореше,
размахваше ръце. И без това още в началото не хареса предишния гардеробиер и когато веднъж по време на някаква разпра той си напъха носа, където не му бе работата, направо му размаза лицето. Оттогава търсеше друг на негово място. Когато видя Павел Павлович Антипов с добре сложеното му тяло и величествената му стойка, която будеше уважение, дори за миг не се поколеба да го вземе на работа. Ала в момента, в който новият гардеробиер се появи, облечен с чернено сако с лъскави еполети с пискюли на раменете и с яркожълти шнурове,
които се олюляваха отпред, предишното му одобрение се промени с пренебрежение.
— Колко е странен животът, нали драги ми мосю Антипов?
Свидетели сме на тоталното рухване на две големи бляскави империи.
Най-малко век преди нас вие започнахте да гледате на Запад, имам предвид великия Петър
[1]
. Казват, че биел с камшик тези, които не знаели как да се държат, вярно ли е? Проверявал бельото на дамите и брадите на господата, така ли е? Градът на Петър трябва да е хубав,
нали? Твърдят, че дворецът му е издигнат от блатата. А я вижте
Истанбул. Открит е от четири страни, отвсякъде духат студени ветрове. Един град, чийто компас е напълно объркан, направо е развален. Знаете ли, че преди около десет години младите и дръзки учени, които избягаха от вашата могъща империя, седяха в парижките кафенета редом с младите и дръзки учени, които избягаха от нашата могъща империя. Там те разгорещено спореха и само Бог знае какви недалновидни решения са взимали. Френските сервитьори, които ги обслужваха, пускаха по едно ухо ту към тази, ту към онази маса.
Вашите, които избягаха, говореха, че на всяка цена трябва да сринат държавата си. А пък нашите, които се спасиха, смятаха, че на всяка цена трябва да опазят държавата си от разруха. През всичките тези

30
години вашите успяха, а нашите не сполучиха. Сега и аз не зная за коя империя трябва да се притеснявам повече? Колко е странен животът,
нали, мосю Антипов? Да избягаш от една рухнала империя и да се приютиш в друга империя, която всеки момент ще рухне. Бягайки от униформените червени, самият вие да се окажете в червена униформа.
Само дано не излезе, че това е една от игричките на Фортуна
[2]
!
Тази вечер, докато Павел Павлович Антипов държеше дрехите на идващите и отиващите си гости, в ушите му бе останало само ехото от думите на неговия шеф. Издържа с тази грозна и смешна униформа само три дни. Три проклети дни! След това заряза работата, заряза всичко, спря и остана там, където се намираше в началото. Сякаш нямаше работа, която да потърси, нито живот, който да изживее, цел,
която да следва, просто така спря. След една седмица Агрипина
Фьодоровна Антипова впери поглед в мъжа си с намерение да види цвета му. Съвсем изненадващо бе принудена да приеме, че той е непоправимо сериозен. Беше такъв заради годините си (застаряваше и все вървеше няколко крачки пред възрастта си, а сега бе спрял и чакаше възрастта му да го настигне). Беше такъв заради чина си
(високопоставен и устремен все нагоре и нагоре, той бе прекалено високо и когато осъзна, че няма място, до което би могъл да се издигне, съвсем се обърка). Беше такъв и заради тялото си (прекалено представителен и при това толкова непреклонен, че ако трябваше да се наведе, за да мине през някоя врата, нямаше да го стори. Имаше непокорно и сковано тяло.) Павел Павлович Антипов се чувстваше ужасно слаб и за разлика от другите бе съвсем наясно с това. С цялото си същество, с две ръце се бе вкопчил не в идеята да бъде като другите,
а да бъде себе си, и много добре знаеше какво иска. През целия си живот бе полагал огромни грижи, стъпка по стъпка се бе катерил нагоре и в крайна сметка се оказа човек, постигнал мечтания успех.
Беше от тези, които не биха искали да се съобразят с каквато и да е промяна.
До този момент, като се има предвид младостта и липсата й на опит, Агрипина Фьодоровна Антипова не бе правила нищо и дори не се бе опитвала да прави каквото и да било на своя глава. В хармония с напредването на бременността стана ужасно кръгла, заоблена като нула. Стоеше си спокойно на мястото, на което сте я оставили, без да мръдне, можеше да стои така безкрайно. Но ако душеше силен вятър,

31
щеше да се търкаля като топка насам-натам. Тъй като не бе вършила нищо по собствено решение и всичко, което притежаваше, й бе дадено от други, с типичната за неопитните хора невинност и смелост живееше в очакване, че всичко, което бе изгубила, някой ден със същата лекота непокътнато ще се върне при нея. Повечето време все още прекарваше в подготвяне на дълги списъци с нещата, които щеше да прави, щом отново се върнеше в Русия. Да кажем, че докато този ден дойдеше, можеше да работи. И тъй като вече не желаеше помощ от мъжа си, реши да направи нещо, което никога до този момент не бе правила, сама да си потърси работа.
Късметът бе на нейна страна, защото късметът обича да поставя на изпитание тези, които застават пред него с подобни претенции. И
ето, че си намери работа като сервитьорка в една от най-известните сладкарници в Бейоглу. По цял ден като совалка сновеше между кухнята с аромат на канела и крем и издокараните посетители в украсения с огледала и изящни витражи салон на сладкарницата. Бе понаучила отделни думи от най-различни езици само колкото да разбере поръчките, които бяха почти едни и същи, както и желанията на клиентите, които звучаха в ушите й еднакво неблагозвучно…
Никога не положи усилие да научи повече. И без това, когато не се налагаше, не си отваряше устата. Въпреки многото работа и малкото пари нито веднъж не се бе случило някой да я види намусена или да я чуе да се оплаче от нещо. Всъщност шефът непрекъснато напомняше на момичетата да се усмихват, докато сервират, само че в момента, в който се скриеха от полезрението му, те изцяло променяха изражението си. За разлика от тях през целия ден, във всеки момент,
усмивката бе съвсем естествено изписана на устните на Агрипина. На всичко отгоре, докато другите момичета се опитваха при всяка възможност да се скатаят от работа или пък гледаха да намерят нещо, с което, перчейки се, да се измъкнат от жестоката преса, тя непрекъснато работеше. Това, което я измъчваше повече от желанието й да остави в миналото изпълнените със страдание дни, бе по-скоро потребността й да се посвети на страданието и посвещавайки се на него, да се отдаде на вярата си. Ала с времето нейното безропотно покорство излезе от рамките на допустимото смирение и започна да прилича на упорито и страстно възхваляване на проблемите. Обикновено тайно я завладяваше гордост заради страданието й. Тя вярваше, че колкото

32
повече се трови, толкова повече се пречиства и колкото повече се отдава в полза на рабите господни, толкова повече се приближава към него. Колкото по-непоносими бяха трудностите, с които се сблъскваше,
колкото по-драматични бяха ситуациите, които трябваше да изтърпи,
колкото по-вулгарни бяха хората, които обслужваше, толкова повече нарастваше дълга на Всевишния към нея. Рано или късно щеше да получи това, което й се полагаше. „Това е само изпит — казваше си тя и се усмихваше на себе си. — Колкото е по-тежък, толкова по-хубав ще бъде неговият край“.
— Защо ми се усмихвате? Какво искате да кажете с тази усмивка?
Агрипина Фьодоровна Антипова впери празен поглед в хокащата я мюсюлманка. Но ефектът от нейното сепване бе, че разгневената жена се ядоса още повече. Всъщност тя беше член на Сдружението на съвременните жени — организация, която защитаваше тезата, че трябва да се екстрадират всички бежанки, дошли с белогвардейците,
които вземат акъла на мъжете мюсюлмани и измъкват парите от портфейлите им. Между по-важните задачи на членовете на сдружението беше да намерят белогвардейските аристократки с дълги копринени руси коси, бели шии, нагли погледи и неморално поведение и да ги опишат в протокол. С подготвените доклади трябваше често да посещават известните високопоставени личности и да си осигурят подкрепа за своята кауза. Те настояваха да се затворят нощните клубове и всички изоставени места, които можеха да вселят проклятието на Содом и Гомор в Истанбул, и да се изгонят от Галата всички проститутки, домъкнали се от публичните домове на Киев и
Одеса. Спасените от грозящата опасност още непрогледнали в живота младежи с незасъхнало по устните майчино мляко, не трябваше да изпитват досада от техните предупреждения. И докато властите вземеха необходимите предпазни мерки по този въпрос, следвайки политика на гонение, жените от сдружението със собствените си възможности трябваше да изразяват лошото си отношение към всяка бежанка, съпруга на белогвардеец.
Когато
Агрипина
Фьодоровна
Антипова преодоля първоначалното си смущение, вдигна ръка към гърдите си, обгърна с длан образа на Свети Серафим, който носеше на сребърното си колие,
и силно го стисна. Заредена с неговата сила, се усмихна на жената,

33
която възприе като част от пълния с безкрайни страдания божествен изпит, през който минаваше. Поведението ти не беше правилно, но аз все пак ще бъда великодушна, дори ще ти простя, защото така е правилно.
Вечерта, когато се прибра вкъщи, набързо разказа случката на мъжа си. И без това той нищо не я бе попитал. Не искаше да знае каквото и да е, свързано с живота навън. От една страна, се възхищаваше на жена си, задето успяваше да оцелява в този кошмарен живот, и в същото време съвсем откровено се обиждаше. Откакто се принудиха да напуснат спалното помещение, предоставено от френския червен кръст, рядко излизаше от противната дупка, която си бяха взели за дом. Пишеше писма на брат си във Франция, които всъщност не изпращаше, а после, потъвайки в мисли, наблюдаваше хората по улицата. Дните му минаваха пред прозореца в съзерцание на живота отвън сякаш очакваше някого. И като че ли за да сложи край на това досадно чакане, бебето им се роди в седмия месец.
За разлика от мъжа си Агрипина Фьодоровна Антипова не посрещна с радост своята дъщеря. С преждевременното тежко раждане светът вероятно бе спечелил още една душа, но тази душа бе открадната от нейната. По време на бременността Агрипина беше съвсем различна. Това, че през цялото време сред толкова много хора
Всевишният бе избрал именно нея, й вдъхваше още по-силна увереност; тя приемаше всяка неприятност, която се стоварваше на главата й, като принудително преодоляване на тежкия изпит. Вярата й в бог съвсем не бе разколебана. Това, което хората около нея не разбираха и всъщност не приемаха, бе, че с цялата си душа тя вярваше,
че е главният герой в една удивителна и прокълната приказка. За да спаси себе си и мъжа си от лапите на инертния свят, в който живееха,
сама, но от името на двамата, се бе трудила и като перла, търкулнала се в калта, очакваше деня, в който отново щеше да бъде почистена и да заблести. Ала сега започна да подозира, че още от самото начало
Всевишният е закрилял не нея, а бебето в утробата й и затова след раждането я бе оставил да се справя сама със собствената си съдба.
Каквото и да направеше, не можеше да се отърве от усещането за празнота, чувстваше се изоставена. От бляскавата горделивост на лицето й не бе останала искрица дори. Сякаш от цялото й тяло се изливаха кофи с вода — то повехна и сякаш се смали. Само гърдите и

34
все още бяха големи и пълни и като устна, от която капе кръв, от време на време процеждаха мляко. Следобедите на бегом тичаше до къщи, за да кърми бебето, и винаги се озоваваше пред една смазваща сцена.
Всеки път намираше мъжа си и бебето на канапето пред прозореца под светлината, която струеше не от слънцето, а сякаш от седмото небе, и разпръскваше златни лъчи. В безкрайно блаженство и невинност те спяха прегърнати или си играеха. Всеки път сърцето й се свиваше,
защото от духа, който някога бе носила и вярваше, че е частица от нея,
нямаше и помен.
Значи, мислеше си тя, Истанбул е буйна река с мътни води.
Следователно причината да се люшка в тях е бебето, което се намира на единия бряг, и вероятно задачата й е да го износи здраво за съпруга си, който чака на другия бряг. Значи бременността е като лодка —
отива на единия бряг, взима бебето, което майката износва, и след раждането го доставя на другия бряг. Тогава тя вече няма стойност.
Изтикана във водата и напълно изоставена, напразно гребе с ръце.
Течението, в което е попаднала, я държи далеч от брега. Дори бебето сякаш е наясно с това… В мига, в който някой го вземеше от ръцете на баща му, цялото почервеняваше, като че ли изпадаше в ярост. А когато сучеше млякото й, сякаш за да покаже, че прави това не защото го иска, а по задължение, се мръщеше, а щом се нахранеше, се отдръпваше от гърдата й и започваше да плаче. Тогава генералът го взимаше и го успокояваше с цялата любов, на която бе способен. За да не бъде свидетел на тази сцена, която с времето й причиняваше все по- силна болка, Агрипина Фьодоровна Антипова излизаше от къщи с желанието да избяга. Когато се връщаше на работа, не само чувстваше празнота, но разбираше, че това, което преживяваше, е ужасно несправедливо и че вече е пораснала. С всеки изминал ден намразваше тялото си, което живееше с едничката цел да превръща в мляко всеки залък, който поемаше, всяка капка вода, която изпиваше, всеки слънчев лъч, който виждаше, всяка струя въздух, която вдишваше. Ала млякото бе нужно само на бебето. Колкото повече то растеше, толкова
Агрипина Фьодоровна Антипова линееше. Изчезваше от живота.
Онези, които горещо вярват, че по природа всяка жена е любвеобилна, а майчинството е свещено и чисто като изворите в рая,
дори не биха допуснали, че Агрипина Фьодоровна Антипова не бе обикнала „нещото“ което роди. Макар толкова време да го бе носила в

35
утробата си и да го смяташе за част от себе си, без да знае как изглежда и какво й предстои, когато застана лице в лице с него, се уплаши. Уплаши се от мъничкото същество, което бе символ на безкрайна обвързаност, от това, че не можеше да върне времето назад,
че бе длъжна да го обича, че не можеше да избяга от себе си.
Всъщност се уплаши, че не може да избяга, и пожела час по-скоро и категорично да се отърве от него. Онези, които горещо вярват, че по природа всяка жена е любвеобилна, а майчинството е свещено и чисто като изворите в рая, дори не биха допуснали, че Агрипина Фьодоровна
Антипова не е изключение. Всъщност не само народите, но и майчинството има своя официална история. Майките често създават своя, старателно написана история от първия до последния ден,
изтръгвайки дивите треви и умело подреждайки камъните по пътя.
Защото любовта невинаги идва лесно. Понякога се пробужда по-късно,
разлиства се лист по лист, разцъфтява във времето, когато вниманието на околните, някой вълнуващ миг, моментна топлина и цялата стаена човещина се слеят в едно и като красиво ветрило с нежно подухване пропъдят от съзнанието всички тежки мисли и печални чувства. А
докато ветрилото вее, лека-полека младата майка започва да обича бебето и ореолът на майчинството обгръща и нея, и детенцето й. И с времето толкова дълбоко се привързва към бебето, че накрая започва да вярва в силната си обич към него още от първия ден. Агрипина
Фьодоровна Антипова не изпитваше любов към детето си и това бе толкова смазващо, че не можеше да го изрази с думи и при никакви ми обстоятелства не бе в състояние да го сподели с когото и да било.
Например не можеше да каже на мъжа си: „Преди съжалявах, че родих бебето, но после ми мина“. Нито пък на детето: „В началото не можах да те обикна, но с времето се промених“. Нито пък на себе си: „Аз съм лош човек, толкова съм коравосърдечна, че не мога да обичам собственото си дете“. Така че официалната история на майчинството полага педантично пречистване на най-закътаните места в паметта.
За нещастие още преди да заобича бебето си — час след час,
стъпка по стъпка — и преди да успее да го обича толкова много, че да убеди себе си, че го обича от сърце, Агрипина Фьодоровна Антипова го загуби.
През онзи следобед тя се върна вкъщи, за да го накърми. Бебето и мъжът й спяха сгушени на канапето пред прозореца под светлината,

36
която струеше не от слънцето, а сякаш от седмото небе и разпръсваше златни лъчи. Всичко наоколо бе обагрено в нюанси на жълтото.
Ивиците светлина, които се процеждаха между гънките на пердето,
бяха кехлибарени, лицето на генерала бе лимоненожълто, покривката на канапето бе с цвят на сушена кайсия, пелените на бебето — с цвят шафран, а малката топка отгоре бе жълта с лилави оттенъци. Агрипина
Фьодоровна Антипова присви очи заради слънцето, което я заслепяваше, и с тревога и любопитство се приближи към странната топка. След няколко крачки спря и внезапно осъзна какво всъщност гледа. По отношение на цветовете беше права. Хората, градовете и ситуациите имаха свой характерен цвят; смъртта също. Смъртта на всяко живо същество има различен цвят. При едно новородено бебе той е жълт с лилави оттенъци.
След малко Павел Павлович Антипов се събуди. Преди да забележи, че жена му е в стаята, стараейки се да не разбута бебето,
което държеше в прегръдките си, внимателно се изправи. Леко се протегна, лениво се прозя и погледна през прозореца. На улицата беден продавач на дроб бе натоварил на коня си, чиито ребра се брояха от слабост, телени кошници с дроб, а двама тарикати се караха и пазаряха с една мюсюлманка. Продавачът на дроб, който не пропускаше да поприказва с жените, през цялото време се опитваше да разгони лепкавите мухи, които се рееха над телените кошници. Конят му вървеше редом с него и бавно поклащаше опашка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса мъртъв. Още от най- ранните часове на утрото досаден вятър навяваше топъл въздух, който така дълбоко проникваше във всеки и всичко, че дори олелията между продавача на дроб и клиентите му не можа да наруши тегнещата тишина, надвиснала над улицата. Павел Павлович Антипов разсеяно затвори прозореца, облегна се назад и погледна бебето. Най-напред нищо не разбра. Устата му бе леко отворена, очите също, а свъсените му вежди сякаш бяха останали в плен на лош сън. Цялото му личице бе покрито с тънки лилави вени. Приличаше на пукната порцеланова купа. Павел Павлович Антипов пое кръглата и студена жълто-лилава главица сякаш бе стъклено кълбо, в което искаше да види бъдещето си.
Тъй като години наред не бе плакал, съвсем бе забравил как ставаше това. Като всички хора и той преди сълзите даде воля на гласа си.
Трябваше да вие, за да успее после да заплаче.

37
Продавачът на дроб, който не бе успял да продаде стоката си на свадливите старци, я прибираше обратно в телените кошници. Долови нещастие във вика, който внезапно се разнесе наоколо. Дръпна с усилие юздите на отпуснатия от жегата кон и пое по пътя си,
повличайки след себе си рояци мухи и цяла армия котки.
Павел Павлович Антипов дълги години не бе виждал най-малкия си брат, тъй като далеч преди революцията той бе заминал и се бе установил в Европа. Вместо да продължи бащината си професия и да стане военен, бе избрал търговията и служеше не на царя, а на парите.
Затова Павел Павлович Антипов тайно го подценяваше и все отклоняваше предложенията му за помощ; не можеше да преглътне гордостта си и да се приюти при него. След погребението обаче написа още едно писмо на брат си, в което искаше да ги вземе във Франция и за разлика от предишните писма реши да го изпрати.
През дългите години, докато живееха във Франция, генералът и жена му никога не споменаха злополучната истанбулска утрин и с всеки изминал ден се отдалечаваха един от друг както в чисто човешките, така и в духовните си светове. Истината бе, че идването им в тази страна бе станало много по-бързо и лесно, отколкото предполагаха. Дори да имаше затруднения, бяха готови да се подложат на всякакви рискове, само и само да се отърват от зловещия Истанбул.
Непосредствено след смъртта на бебето Павел Павлович
Антипов твърдо бе разбрал едно — искаха час по-скоро да избягат от този проклет град. Оказа се, че Истанбул някак не можа да се приспособи към тях или пък те не бяха успели да се приспособят към него. Нямаше смисъл да се измъчват, защото вратите на шанса в този град отдавна се бяха затворили за тях или пък изобщо не се бяха отваряли. Родът им не пусна корени тук, така и не даде плод. За тези,
чийто път в един етап от живота минаваше оттук, имаше само две възможности — да дойдат в Истанбул, спасявайки се от други беди,
или един ден да побягнат от него.
Когато през пролетта на 1922 г. Агрипина Фьодоровна Антипова пристигна в Париж, сърцето й се сви от тревога. Хвърли поглед на все

38
още уморения от войната град и дори не се опита да определи цвета му. През последните дни в Истанбул я бе споходила странна болест и внезапно бе загубила способността си да играе с цветовете. Всички улици и сгради, хората, огледалата — всичко бе като на черно-бяла снимка. Сякаш целият свят бе затворил за нея пердета, прозорци и щори, беше й сърдит. Но това не я интересуваше. И все пак намираше това отношение на света за детинско и смешно. Всъщност не й се искаше да се занимава с него и с нескончаемите му проблеми.
Единственото нещо, което желаеше да види, бе Всевишният. Понеже не обикна бебето си и пък не умееше да обича, Всевишният й го отне.
Избра нея и я изпита, изпита я, след което я изостави. Искаше да види цвета на Всевишния и редом с това ясно да разбере какви са намеренията му. Не й пукаше дали ще види цветовете на света, който и без това бе кълбо от грешки и последствия. Мъжът й искаше отново да си имат бебе и да започнат живота си отначало. Ала опитите му да я утешава и да й внушава, че времето ще излекува всичките й рани, й бяха досадни. Агрипина Фьодоровна Антипова бе забелязала, че бебетата, които умират, преди да пораснат, и градовете, които хората напускат, преди да се установят в тях, си приличат. Никое бебе не може да зачеркне мъртвите си братя или сестри само защото вече ги няма. И
нито един град не би разтворил обятията си просто защото предишният те е пратил на заточение.
Този ден, а и по-късно, Павел Павлович Антипов не прояви никакъв интерес към Париж. Чувстваше се неудобно заради по-малкия си брат, който никак не криеше, че с удоволствие му е подал ръка за помощ. Самият Павел Павлович Антипов смяташе, че трябва да прикрие недоволството си и пое тази ръка; и докато не се убеди, че е научил всичко, което можеше да научи, и да вземе всичко, което можеше да вземе, не се отказа от неговата подкрепа. С времето започна да вярва, че военното дело прилича на търговията и изцяло се отдаде на новата си работа. Бе обзет от неоснователната превъзбуда на онези,
дето, след като дълго са протакали и чукали на всяка врата, възможно най-бързо навлизат в пътя, който някога са пренебрегнали. От време на време ставаше нетърпелив сякаш искаше да компенсира изгубеното време. Така ли иначе, късметът щеше да го споходи едва след започването на новата световна война. Тогава от черната борса се сдоби с почит и достойно за уважение състояние, което обаче

39
приличаше по-скоро на гноясала рана. Работеше тайно с германците и проявяваше учудваща гъвкавост, за да се приспособи към всички. Така успя да оцелее през разрухата на войната. И без това тя не го интересуваше. Тази война не беше неговата война. Вече не вярваше в победата на държавите или идеите, а в победата на отделния човек. И
независимо от това как бе извоювана победата, лицето й винаги бе обърнато към миналото. Да бъдеш победител в живота, не означаваше непременно стъпка по стъпка да стигнеш до бъдеще, толкова прекрасно, че да копнееш за него, а по-скоро да спасиш неизживяното,
захвърлено в ъгъла, минало и да възвърнеш предишната му свежест.
И той постъпи точно така. Намери си нова жена на мястото на предишната, която така и не изпълняваше съпружеските си задължения. Сдоби се с друго бебе на мястото на това, което бе изгубил, и с власт, която някога му бе отнета. Всичко това бе колкото ново, толкова и старо. Когато пое бебето, родено от младата французойка, с която живееше, беше точно на петдесет и седем години. Също като първото му дете и това бе момиченце със сивкави очи. Години наред кри това от Агрипина. Ала дори и да не беше крил,
не се знаеше дали тя изобщо ще прояви интерес, или просто ще ревнува. Според писмата, които идваха от главния лекар на клиниката,
в която бе на лечение, Агрипина не се интересуваше от онова, което се случваше около нея. Не показваше никакви признаци на подобрение.
През цялото време правеше черно-бели рисунки на селяните, които работеха в лозята, ширнали се докъдето стигаше погледът. Павел
Павлович Антипов четеше писмата много внимателно с притеснение и тъга, след което ги прибираше в чекмеджето и ги забравяше. Беше безкрайно доволен от новата си връзка и твърдо решен да даде на второто си небе всичката любов, която не успя да даде на първото.
Въпреки това никога не си помисли да се разведе с жена си. При все че отдавна се бе отказал да я посещава, положи усилия да бъде достатъчно близо, за да може при нужда да я вижда. В началото
Агрипина бе малката му любима, най-самоотвержената му почитателка; междувременно бе станала жертва на слабостите и грешките му, а след това се бе превърнала в единственото му огледало,
което отразяваше всичко — откъде е дошъл и докъде е стигнал и какво е загубил по пътя, бе станала най-вещият свидетел на личната му история. Тя не бе съпруга, не бе и приятел, а може би дневник на

40
неговия живот. И както един дневник не знае какво пише в него, така и
Агрипина не знаеше на какво точно е била свидетел. Павел Павлович
Антипов държеше този ценен дневник на сигурно място, откъдето,
когато му дойдеше времето, щеше да си го вземе.
Когато обаче този момент дойде, Павел Павлович Антипов вече бе живял твърде дълго и толкова много бе остарял, че бе започнал да носи годините си като овехтяла дреха, която човек дълго е използвал,
но понеже е удобна, иска още да я носи, стига да не изпита неудобство,
ако някой го зърне с нея.
Беше постигнал всичките си цели, бе възстановил всичките си загубите, бе живял колкото трябваше, но въпреки че бе взел всичко,
което имаше да взима, животът му не свършваше. Край него нямаше друг, който да живее толкова дълго. Много по-млади хора, които обичаше, за които се грижеше, които му създаваха трудности или които мразеше, си отидоха един по един. Мъката по тях се наслояваше в гърдите му и нощем се превръщаше в остра режеща болка, която пронизваше сърцето му. Допускаше, че близките на починалите, дори жена му и дъщеря му, тайно го обвиняват и го мразят, задето продължава да живее в това греховно време, в което не само животът,
но и смъртта не загубила магията си. Беше на деветдесет и четири, но нито беше грохнал, още по-малко пък оглупял, дори не бе остарял. Ала нищо не можеше да направи. Единствено със смъртта си можеше да заличи вината си, но както смъртта не идва по желание, така и той не бе проявил желание към нея.
От време на време се терзаеше, понеже в главата му кънтяха обвинителните думи на човека с увисналата гуша — мосю Левантен,
който му бе шеф само три дни. След всичките тези години още помнеше пискливия му гласец: „На колко години сте, мосю Антипов?
На почти век, нали? През този век държавите се срутиха като картонени кули, хората измряха като мухи, предупрежденията на
Израфил
[3]
неведнъж, а може би десетки пъти проглушаваха ушите ни.
А вие как така преминахте през вратата на времето и попаднахте в безвремието или съвсем съзнателно се споразумяхте с дявола? Още колко мислите да живеете, мосю Антипов? Да не би това, че сте изоставил собствената си страна, за да избягате от смъртта, и че сега в друга страна я чакате да ви вземе, да е една от игричките на нашата
Фортуна!“

41
Именно през онези дни, когато ужасно потиснат от непоправимата си вина Павел Павлович Антипов при всяка възможност ходеше извън града и странеше от хората, неочаквано от столицата пристигна писмо. Състоянието на Агрипина внезапно се бе влошило. Една сутрин просто така, както си стояла, се разкрещяла и пред смаяния взор на болните, болногледачите и докторите изтичала навън и започнала да разговаря със селяните, работещи в лозята, и когато осъзнала, че никой не разбира думите й, изпаднала в тежка нервна криза. След като я върнали обратно в клиниката, малко по малко се съвзела. Но сега пък от успокоителните започнала да обяснява на хората в клиниката неразбираемите си слова. Когато видяла, че плаши болните, самата тя се стъписала от приказките си и отново се затворила в себе си. Главният лекар искаше час по-скоро
Павел Павлович Антипов да дойде да види жена си. Причината бе, че след толкова години без видима причина, провокираща подобна промяна в поведението й, най-мълчаливата и безпроблемна пациентка в клиниката след внезапната криза бе започнала да говори на чужд език, и доколкото се разбираше, това бе руски език.
Когато Агрипина Фьодоровна Антипова съзря Павел Павлович
Антипов, радостно го прегърна, но не защото след толкова години виждаше мъжа си, а защото най-накрая можеше да каже това, което искаше. В думите й нямаше нито смисъл, нито последователност.
Говореше за песните, които селяните в лозята пееха по залез-слънце.
Оплака се от възрастните пациенти в клиниката, които по детски се ревнуваха, както и от пълното безразличие на Всевишния. Не спря.
През този ден, чак до края на часа за посетители, докато разказваше нещо, изведнъж сменяше темата и непрекъснато споменаваше някаква кухня с аромат на канела и крем. Без ни най-малък знак за радост или тъга, без да повишава или снишава глас, говореше с равномерен тон,
като леко се задъхваше. Привечер, преди да се раздели с безкрайно търпеливия си слушател, с лека усмивка на огорчение го попита кога ще дойде пак и без да дочака отговора му, потъна в принудителния унес, предизвикан от лекарството.
На следващия ден мълчаливият посетител отново дойде. Този път носеше роза и един голям пакет. Агрипина дори не обърна

42
внимание на розата, но когато махна красивата опаковка на пакета,
засия от щастие, като видя бонбоните и един изящно изрисуван кръгъл поднос. Този красив поднос, който Павел Павлович Антипов бе купил от един антиквар в Париж, бе дело на Вишняков
[4]
. На него художникът бе пресъздал сцена, в която болярин отвлича любимата си от бащиния й дом. С едната си ръка боляринът държеше своята любима, а с другата се бе хванал за парапета на дървената стълба.
Стоеше на последното стъпало, вперил поглед в преливащите нюанси на пейзажа. Павел Павлович Антипов стоеше отстрани и с интерес чакаше да види въздействието на подноса. Един от лекарите, с когото разтваря, когато дойде в клиниката, му обясни, че при повечето болни понякога паметта може да им изиграе лоша шега; че когато тялото гасне, съзнанието лъкатуши и често пъти в сетните си мигове пациентите се връщат към детството си и към матерния си език. Дори една вещ или сън са напълно достатъчни да събудят закътани дълбоко в съзнанието спомени. Сега, докато стоеше и я наблюдаваше, Панел
Павлович Антипов осъзна, че единственият човек на този свят, чиято смърт нямаше да преживее, бе тази на жена му. Налагаше се дневникът му да се върне ред по ред назад и да изтрие написаното.
Агрипина Фьодоровна Антипова бе доста по-заинтригувана от бонбоните, отколкото от подноса на Вишняков. Без изобщо да съзнава тревогите на мъжа си, тя се усмихна с благодарност, взе един бонбон и попита какъв е пълнежът му. „Ако се съди по розовия цвят, трябва да е ягодов“, отговори той. Розово. Откога не бе виждала розово? Махна целофана и сложи бонбона в устата си. Розовото имаше приятен аромат и беше страшно вкусно.
Докато бонбонът се топеше в устата й, се случи нещо много странно. Най-напред пред погледа й се появиха свитите в тревога устни на красивата жена, която боляринът бе сграбчил, после постепенно решил — остатъка от живота си Агрипина щеше да изкара не в клиника, а в Истанбул. Но този път не като емигрант или изгнаник, не като чужденец, нито като гостенин или наемател, не в чуждия Истанбул. Трябваше да бъде в своя Истанбул, в своя собствен дом като негов стопанин.

43
Дойдоха. Дойдоха, но при първата им среща с града нито той успя да ги познае, нито пък те него. Павел Павлович Антипов не искаше нито ден повече да живеят на хотел и без да губи време,
започна да търси подходящ дом. Все още не знаеше дали местните закони позволяват на чужденците да си купят къща. И въпреки това бе сигурен, че винаги ще се намерят хора, които за облаги или пари са готови на всякакви компромиси, и ни най-малко не се съмняваше, че ще намери начин да успее. Ала дори и той не очакваше такава възможност да се появи в рамките на десет дни. Веднъж бяха поканени на вечеря от собственика на хотела, в който бяха отседнали. На масата се оказаха до някакъв лихвар и когато той заговори, че в един от най- привлекателните квартали на града има започнат строеж, който не след дълго е бил спрян, тъй като собственикът неочаквано е фалирал,
веднага разбра, че не бива да изпуска тази възможност, кацнала на пътя му. На следващия ден първата му работа бе да отиде на строежа,
за който ставаше дума. Сградата не беше издигната на половина, както твърдеше лихварят. Нямаше нищо друго, освен изкоп за изливане на основите. Но така беше по-добре, много по-добре. След което започна да издирва онези белогвардейци, които в началото на 1920 г. имаха същата съдба, но се бяха установили тук и бяха станали турски граждани. Смяташе, че по-лесно ще придвижи съдебните си дела, ако в документите му фигурира име на турски гражданин, ала не можеше да се довери на човек, който не беше с неговото потекло. Накрая се споразумя с едно скромно семейство — мъж и жена, които преди около двайсет години бяха приели турско гражданство. Имаха магазинче в
Асмалъмесджит, в което продаваха изработени от самите тях изящни абажури и така осигуряваха съществуването си. Блокът се строеше от куха фирма, в която те нямаха акции. Павел Павлович Антипов не искаше да рискува. Много внимателно пресметна нещата и щедро се разплати с тях. При други обстоятелства ускоряваше решаването на проблемите, които изискваха повечко време и доста усилия, като развързваше кесията си. Не се оплакваше. За първи път от години пръскаше насам-натам пари, без да прави точна сметката. Докато беше във Франция, се спогоди с един архитект, арменец в Истанбул, със семейството на когото имаха общ бизнес, и не се притесняваше за разходите. Контролираше всички материали, искаше веднага да бъде информиран за всяко развитие на нещата. Макар че от време на време

44
се допитваше до жена си за това как трябва да изглежда входната врата на блока, оградата на градината, парапетите на балконите, декорацията на фасадата, извивките на стълбището или пък мраморните плочи на входа, в общи линии правеше най-вече това, което искаше.
И без друго Агрипина не изглеждаше много въодушевена от идеята да се занимава с такива подробности. Откакто бе дошла в
Истанбул, повечето време прекарваше с прислужницата си арабка,
която нито за миг не се отделяше от нея, и с болногледачката си от
Елзас. Слушаше безкрайните им пререкания или пък съзерцаваше морето от прозореца на стаята в хотела. Докато наблюдаваше водите на
Босфора, изражението на лицето й не бе по-различно от онова, което придобиваше, докато съзерцаваше лозята от прозореца на клиниката във Франция. Освен това не изглеждаше щастлива от факта, че са се върнали в страната, където бяха погребали бебето си, и от време на време дори объркваше града, в който се намираше. Ала не изглеждаше и нещастна. Бе тъжна като свенлив трептящ дъждовен облак, не се докосваше до нищо, не проявяваше интерес към каквото и да било,
просто гледаше Истанбул.
Според Павел Павлович Антипов обаче изолацията на жена му от света не се дължеше на болестта й, а на нейната невинност. По време на войните, които бе преживял, често се случваше да изпращат на фронта войници от различни националности, които дълбоко в себе си вярваха, че ако сред тях има поне един невинен човек, няма да им се случи нищо лошо и душите им ще бъдат възнаградени. Сега, за да успокои съвестта си, когато правеше баланса на един дълъг живот,
самият той бе предприел това странно пътуване и се бе приютил при жена си с подобни очаквания.
Външните стени бяха с цвят на пепел, черчеветата на прозорците и парапетите на балконите бяха боядисани в два различни нюанса —
по светъл и по-тъмен тон на сивото. Когато дискретните декори около двукрилата входна врата бяха напълно завършени, блокът засия с ослепителната си красота. Най-впечатляващата особеност на сградата,
която по настояване на Павел Павлович Антимов бе построени в стил ар нуво
[5]
, въпреки че отдавна не беше на мода, бе, че етажите бяха напълно различни. Апартаментите на партера, сякаш за да се компенсира липсата на балкони, имаха много по-големи прозорци от останалите. Колкото до балконите, и те бяха различни на всеки етаж.

45
Терасите на втория етаж бяха силно изнесени напред в изящен полукръг, а тези на третия етаж бяха по-прибрани, така че човек спокойно можеше да си седи, без да го виждат отвън. Балконите на четвъртия етаж бяха като тези на втория, само че вместо метални парапети имаха бордюр, украсен с релефни цветя, а в двата им края бяха закачени мраморни саксии, в които можеха да се отглеждат растения. Разликите бяха толкова фрапиращи, че човек се чудеше дали все пак обитателите на тези апартаменти живеят на едно и също място.
Релефите на предната фасада, които балансираха украсата между прозорците на първия и втория етаж, силно привличаха вниманието.
Тук в окръжност бе изобразен паун с малка глава и огромно тяло.
Петте му пера, две отдясно, две отляво и едно точно на главата,
стърчаха на различни страни. Едното сочеше към небето, а другите —
към четирите посоки на света. В края на всяко перо бе нарисувано голямо око, красиво завършено с едва забележими щрихи, напомнящи мигли. В пълен контраст с това главата на пауна бе сведена надолу.
Точно под краката му, в едва забележима овална рамка бяха изписани инициалите на съпрузите.
— Как ще го кръстиш? — попита жена си, когато с гордост й показа блока. Лек морски ветрец с аромат на жасмин повя и се понесе между тях. От устните на Павел Павлович Антипов се отрони обяснение, което тя не можеше да изрече:
— Агрипина, това е твоето бебе, чиито очи са с цвят на пепел.
Винаги ще те обича, но няма да очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Ще принадлежи изцяло и само на теб, но няма да иска да му се посветиш. Никога няма да предявява претенции, няма да плаче, няма да се разболява и няма да умре. Въобще няма да порасне. Ако ти не го изоставиш, и то няма да те изостави. Ще бъде наречено както ти пожелаеш. Как ще го наречеш?
Агрипина Фьодоровна Антипова слушаше с вълнение шепота на морския ветрец. Помълча, помисли и със светнали очи отвърна:
— Бонбон!
Павел Павлович Антипов не можа да реагира и смаян се втренчи в жена си. После реши, че тя не е разбрала думите му и повтори въпроса. Този път обаче прецени, че е по-добре да предложи няколко варианта. Можеха да изберат име, което се срещаше в родината им,
или пък някаква дума, която да напомня с нещо Истанбул през 20-та

46
година. Или още по-добре — да изберат име, което да показва колко различно е второто им идване тук. Например Зафер
[6]
би било сполучливо попадение или пък Онур
[7]
, Бахтияр
[8]
, Шахика
[9]
. Можеха да увенчаят успеха си със стотици знаменателни имена. Трябваше да го увековечат, защото зад всичко това стояха усилия, трудности,
притеснения и пари. Агрипина Фьодоровна Антипова изслуша мъжа си с приветлива усмивка. Отговорът й обаче остана същият.
На 1 септември 1966 г., когато Павел Павлович Антипов и
Агрипина Фьодоровна Антипова се нанесоха в апартамент № 10 в
Двореца на бълхите, небето бе покрито с огромни безформени облаци.
Сякаш на Всевишния не му бяха останали бонбони, обвити с блестящ целофан, та целият свят се бе смръщил в сивота. Последвана от прислужницата си и вечно намусената си болногледачка, Агрипина огледа криво-ляво дома си и веднага се насочи към терасата. Отвори двойната врата и излезе на балкона. Целият град бе срещу нея. Беше променен, при това много. Гледаше Истанбул със злорадата наслада на жена, която е завиждала на друга заради красотата й, а след години я вижда бледа, състарена и повехнала. После задуха силен северен вятър, собственият й образ мина пред погледа й; замая се, очите й се премрежиха, но продължи да се усмихва. През това време Павел
Павлович Антипов бе излязъл на балкона и с радост гледаше усмивката, която бе изписана на лицето на жена му. Колко щастлива изглеждаше! Значи си е струвало след толкова време да се върне в този град. Мъжете като Павел Павлович Антипов, които очакват сложните житейски ситуации да потвърдят собствената им правота, като доказателство за успехите си обичат да виждат подсигурена и щастлива жената до себе си. В онази истанбулска вечер, когато лекият морски вятър с аромат на жасмин, който духаше от няколко дни,
постепенно се усили и отстъпи на студения северняк, Павел Павлович
Антипов се почувства горд и от себе си.
С времето страховете на Павел Павлович Антипов се сбъднаха.
Жена му почина преди него. Веднага след това болногледачката й от
Елзас и помощницата й арабка се върнаха във Франция. Ала той не

47
отиде никъде. След като загуби Агрипина, две години живя съвсем сам в апартамент №10 в Двореца на бълхите. Когато почина, бе точно на сто години.
И така през 1972 г. Дворецът на бълхите остана на незаконната дъщеря на Павел Павлович Антипов. Валери Жермен живееше в голяма къща в покрайнините на Париж със съпруга и четирите си деца,
последното от които дойде на белия свят, когато беше на 40 години. Тя не отиде на погребението на баща си, чието съществуване въобще не я интересуваше. Не отиде и на гроба му, който бе до този на Агрипина, и през цялото време бе съвсем безразлична към неочакваното наследство. Както тогава, така и по-късно, не прояви интерес да види блока. Предпочете да движи нещата отдалеч и с помощта на един доста алчен, но изключително способен турски брокер даде под наем всички апартаменти. Така, без да се бърка в каквото и да е било, всеки месец в банката редовно постъпваха пари. Ала още не бяха минали три седмици, откакто апартамент №10 бе отдаден под наем, когато получи прилежно написано на правилен френски език кратко писмо от наемателя. Жената, която бе наела апартамента, я уведомяваше, че личните вещи на Павел Павлович Антипов и на неговата съпруга са все още там. Подчертаваше, че тъй като вещите са доста на брой и стойността им е изключително висока, би било добре собственичката на блока да дойде лично, за да прецени положението. Добавяше, че ако й е невъзможно, би могла да се заеме с тази задача и да й помогне, като се договори с някоя транспортна фирма и й изпрати абсолютно всичко във франция.
В отговор на писмото Валери Жермен благодари на жената за загрижеността. И след като отбеляза, че се притеснява, тъй като неволно се е оказала причина за безпокойство, съвсем категорично заяви, че няма да вземе нито една от въпросните вещи. Обясни, че наемателката може да използва това, което и харесва, както желае, или пък да го даде на други хора, а вещите, които не иска, да изхвърли в кофата за боклук. Оставяше решението изцяло на нея. И, разбира се,
ако за изнасянето на вещите се налагаше допълнителен разход, бе готова да го приспадне от наема.
Не след дълго получи още едно писмо. Наемателката от апартамент №10 обясняваше, че сърце не й дава да изхвърли вещите на боклука. Смяташе, че на всяка цена се налага всичките да бъдат

48
запазени и че когато собственичката на блока ги види, със сигурност ще се увери, че е права. Бе готова, докато дойде този ден, да съхрани вещите. В края на писмото бе добавила списък, който се състоеше от сто и осемдесет предмета, описани един по един. Бе добавила и една черно-бяла снимка на Двореца на бълхите, направена вероятно от
Павел Павлович Антипов непосредствено след построяването на блока.
На снимката се виждаше безлична сграда. Нямаше хора нито по прозорците или на балконите, нито на тротоара, нито на улицата.
Беше като сирак от войната, останал без близки и без някого,
който да вижда как самотно расте. Все още нищо не бе ясно. Снимката не даваше никаква представа за това, какво има околовръст или как изглежда градът, в който се намира. Блокът можеше да бъде на всяко място на земното кълбо във всяко време, освен настоящото.
Валери Жермен хареса снимката. Тя дълго стоя закачена на вратата на хладилника заедно със списъка за пазар, сметките, които трябваше да се платят, таблиците с калориите, цените на храните,
картичките от почивките и рисунките на децата. След това децата й пораснаха, годините й напреднаха и тя изгуби снимката на Двореца на бълхите.
[1]
Става дума за Петър Велики. — Бел.пр.
↑
[2]
Богиня на съдбата, на щастливата случайност. — Бел.пр.
↑
[3]
Според исляма в подножието на Божия престол Израфил с тръба в ръка възвестява настъпването на Страшния съд. — Б.а.
↑
[4]
Иван Яковлевич Вишняков (1699–1761), известен руски художник. — Бел.прев.
↑
[5]
От фр. — Ново изкуство. — Бел.прев.
↑
[6]
От тур. — Победа — Бел.прев.
↑
[7]
От тур. — Достойнство — Бел.прев.
↑
[8]
От тур. — Щастлив, блажен, честит — Бел.прев.
↑
[9]
От тур. — Връх (на дърво, на планина) — Бел.прев.
↑

49

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: