АПАРТАМЕНТ №10: МАДАМ ЛЕЛЧЕ И СУ

318
картонени, пластмасови, дървени, седефени кутии; празни шишета от прясно мляко; дръжки от захаросани ябълки; клечки от сладолед;
кутии от храна; кукли без глава, ръка или крак; чадъри със счупени спици; почернели цедки; вековни звънци; дамски чорапи с намазани с лак бримки; амбалажни хартии; дръжки на врати; развалени домакински уреди; изписани тефтери; пожълтели списания; празни шишета от парфюми; разпарцальосани обувки; дистанционни;
ръждясали метали; остарели бонбони; пръстени без камъни; плетени на една кука цветя; езици от обувки; ластици за опаковане; клетки за птици; клавиатури с развалени букви; тенекиени кутии с мухлясал чай;
пакети с тютюн; разноцветни гривни; коя от коя по-красиви шноли;
стъкла от телескопи… Докато Су безмълвно се оглеждаше, се закачи за една мрежа, която висеше над купчина с вещи.
— Донесе я морето — каза Мадам Лелче. Гласът й преливаше от радост.
— Морето ли?
— Когато завее топлият южен вятър, морето става щедро. Оставя купища вещи на брега. И вълните си играят с тях, както децата си играят с топка. Подхвърлят си ги, докато стигнат до брега. Оставят ги там и си тръгват. И вълните са като хората. Бързо им омръзва. Не само аз стоя там. Морето има много почитатели.
Обаче Су вече не я слушаше. Гледаше една детска шапка от лилаво кадифе. Беше много красива и изглеждаше съвсем нова.
— Откъде я взехте, Мадам Лелче? — попита Су, връчи подноса на стопанката на дома и докосна меката повърхност на шапката.
За миг старата жена се поколеба. Но вече беше късно. Какво можеше да скрие от едно дете, което и без друго бе прекрачило всички граници.
— Беше в боклука — промърмори тя. — Не мога да разбера защо са изхвърлили толкова красива шапка.
Су замечтано поглади шапката. И ето — безстрашно застанал пред куршумите, бездомникът поклати плика с леблебия, който извади от боклука, и подигравателно се усмихна. Пожълтелите му зъби лъснаха.
— Добре, ами тези? Защо ги взехте?
— Не са ли хубави? — попита възрастната жена, като хвърли поглед на празните шишета от лекарства. — Шишетата винаги могат

319
да потрябват, не бива да се изхвърлят.
Су погледна зъбите на Мадам Лелче, бяха бели и чисти. Като на майка й.
— Ако шапката ти харесва, вземи я, тя е точно като за теб.
— Наистина ли? — попита Су. Огромните й очи засияха, когато се пресегна към огледалото, което зърна между натрупаните до стената консервени кутии. Щом се видя, се разсмя. Огледалото бе увеличително.
— Ай, ай, забравихме млякото! — извика Мадам Лелче. —
Бързо, ще се отровим.
Су и старата жена хукнаха към кухнята с подрънкващите лилави чаши за кафе. Млякото в джезвето отдавна бе изкипяло и газовият котлон бе изгаснал.
След като почистиха котлона и се върнаха в хола, Су хвърли още един поглед през вратата към коридора. „Супер!“, каза и поклати глава.
Вече вместо: „Уау“, казваха: „Супер!“ Седна на най-близкото кресло и започна да люлее кльощавите си крака.
— Тук е дворецът на боклука! Ако го видят, момчетата ще откачат!
— Су, момчетата не бива да знаят. Никой не трябва да знае… —
възрази Мадам Лелче, докато й подаваше кафето с мляко. След това й предложи бели шоколадчета от кристалната захарница, която стоеше на масичката. Без да му мисли, Су метна едно шоколадче в устата си.
Но в същия момент се притесни. Ами ако и този шоколад е от боклука?
Известно време стоя, загледана в жената срещу себе си, сякаш отговорът бе написан на челото й. Когато обаче шоколадът се разтопи в устата й, друг въпрос зачовърка съзнанието й.
— Мадам Лелче — тихичко заговори тя. — Затова ли блокът мирише толкова лошо?

320

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: