E на квадрат

www.spiralata.net

49
електрически ролки за коса. Вечер си лягах с ръкавици, защото иначе щях да изцапам чаршафите с вазелина, с който мажех ръцете си, за да са меки. Дори изрязвах интересни прически от каталога на
„Монтгомъри уорд”
30
и ги залепвах на последната страница на моята лична „книга на красотата”.
Освен петдесетте глави с различни прически тази лична книга на красотата съдържаше и списък с цели, свързани с външния ми вид: да намаля обиколката на талията си с тринайсет сантиметра, за увелича обиколката на бюста си с петнайсет сантиметра, да си пусна дълга коса и така нататък.
Дори си бях записала как да постигна всяка една от тези цели. За да намаля обиколката на талията си например, трябваше да правя по 50 коремни преси на ден, да огранича сутрешната си порция палачинки до две и да престана да ям „Милки уей”.
Въпреки всичките ми добросъвестни опити обаче си оставах все така недостатъчно красива.
Каквото и да правех, изглежда, никога нямаше да успея да променя външния си вид. А и как бих могла? Цялото ми съществуване бе съсредоточено около забележката на баща ми за грозното бебе. Това беше първото изречение, отнасящо се до моя живот, прокламацията, около която същият този живот се въртеше. Да се обявя против нея, щеше да означава да потъпча всичко, което познавах – баща ми, майка ми и самата себе си.
Положението ставаше все по-лошо. Когато бях в шести клас, зрението ми толкова отслабна, че бях принудена да нося очила с черни рогови рамки. В девети клас, когато най-после убедих баща ми да вложи малко пари в контактни лещи, с които определено изглеждах по-добре, лицето ми моментално се покри с множество пъпки. Всички пари, които изкарвах като детегледачка, отиваха за тоалетни продукти срещу акне и грим, който да го прикрие. Едно лято, когато чух, че пъпките се появяват от шоколад и безалкохолни напитки, дори се отказах от сладкишите и кока-колата.
И като че ли това не ми беше достатъчно, ами сестра ми, която бе имала късмета да избегне както форцепса, така и присъдата за грозота, заяви, че предните ми зъби са криви. Отново поведох кампания семейството да ми отпусне средства за брекети.
Най-тъжното беше това, че всичките ми усилия отиваха напразно. Нямах никаква представа, че ще си остана „грозна”, докато не променя мислите, дълбоко вкоренени в мен самата. Можех да правя коремни преси, да си слагам грим и да навивам косата си до безкрай, но докато мислите ми бяха заразени с вируса на бащината ми присъда, бях предопределена да си остана „най-грозното бебе”, което някога е виждал. О, разбира се, от време на време постигах прогрес. Успявах да изчистя кожата си, да си пусна дълга коса или да си оправя зъбите, но не след дълго нещо друго се случваше и аз отново се връщах към старото си познато състояние на „грозота”. Нали разбирате – тялото нямаше никакъв избор, освен да следва модела, зададен от мислите ми.
Горе-долу по това време открих книгите за самопомощ. Тази среща неминуемо трябваше да се състои. Всяка първокурсничка в университета, която си мисли, че твърде много прилича на
Франкенщайн, се нуждае от всичко, което би могло да повдигне самочувствието й.
Започнах с „Вашите слаби места” на доктор Уейн Дайер. Прочетох книгата на Барбара Уолтърс как да водим разговор. Научих се как да печеля приятели и да влияя на хората, как да повиша собствените си сили чрез позитивно мислене и как чрез мислите си да забогатея. Всичко, което прочетох, в крайна сметка започна да променя начина, по който виждах себе си. Всъщност започнах да откривам неща, които харесвам.
Дори и такива, свързани с външния ми вид. На първо място установих, че съм висока, което означаваше, че като цяло мога да ям почти всичко, което си поискам, без да пълнея. Гъстата ми коса също беше плюс. А майката на най-добрата ми приятелка ми каза, че имам идеално оформени вежди.
Вместо да търся нещата, които не харесвам, започнах да концентрирам вниманието си върху онова, което харесвам. И като с магия започнах да изглеждам все по-добре.
Като отхвърлих мислите, които ме ограничаваха, започнах да виждам собствената си красота.
Колкото по-малко се нахвърлях върху нещастното грозно създание, което виждах в огледалото, толкова повече се променяше то. Колкото по-малко се мъчех да се променя, толкова по-осезателна ставаше промяната.
Като по чудо зрението ми се оправи и стана съвсем нормално. Най-после можех да изхвърля грозните очила и контактните лещи. Ужасната ми кожа се изчисти и след като месеци наред бях носила брекети, зъбите ми станаха равни, също като на останалите членове на семейството.
30
До 2000 г. Montgomery Ward e eдна от най-големите търговски вериги в САЩ – б. р.

www.spiralata.net

50
Всъщност се чувствах ужасно грозна единствено когато ходех на гости при баща ми и втората му съпруга.
Въпреки че тогава не го разбирах, по време на тези посещения променях „външния си вид”, за да отговоря на очакванията на баща ми – или по-скоро на това, което си мислех, че той очаква от мен. Сега вече знам, че забележката му не е била нищо друго освен спонтанен коментар. Не е искал да ми навреди.
Но тъй като по онова време не знаех това, приех присърце думите му за грозното бебе, отдадох се на тази роля и я изиграх до най-малката подробност.
Дори проблемите със зрението, за които някои могат да спорят, че се дължат на генетично предразположение, бяха изцяло мое творение. Никой друг в семейството (а ние бяхме петима) никога не е носел очила. Зрението на всички останали беше идеално. По същия начин никой в семейството не носеше брекети. Всички имаха зъби като за снимка.

Изтегляне 1.52 Mb.

Сподели с приятели: