Е в ежедневието
Педагогическите средства на Ангел Узунов
Изтегляне 138.4 Kb.
|
Свързани:
Test-9-klas-Logika-Poiasnenia (1), NTF 2015 53 1 B 263 276, osobenosti-pri-vzemane-i-transportirane-na-biologichen-material-za-imunologichno-izsledvane, bolesti-na-perifernata-nervna-sistema, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1
Педагогическите средства на Ангел УзуновМетодът – подтик за себеразкриване Възпитателните методи и похвати, които хуманистът Ангел Узунов предпочита в работата си с трудните деца, са методите, осигуряващи на детето радост, движение и свобода на избора [9, с. 119]; методите, в които детето е равнопоставен активен съучастник и само поставя изисквания към себе си – блестяща демонстрация е случаят (пак) с Гошко Сонин – сам открива, предлага и прилага метода на взрива спрямо своя вече бивш директор и възпитател Узунов [10, с. 101 – 105]. Според мен откритието на Ангел Узунов е, че в методите и подходите си към детето винаги остава за детето една “отворена вратичка”, с което не само постига ново измерение на хуманизма във възпитанието, а и подтиква детето към нови себеразкрития, към по-висша хуманизация на собствената му индивидуалност. Обаче демонстрирането на уважение и доверие към детето не е сляпо действие – Ангел Узунов винаги педантично проверява фактите и в детайли обмисля и реализира сценария. И никога не е сам – самите деца му сътрудничат и често именно те най-точно го ориентират в ситуацията – децата търсят изчезналия Калуд, децата подсказват на Узунов, че кучешката тения е поредната хитрина на Гошко Сонин, пак децата откриват какви хапчета е нагълтал Тошо Захариев и спасяват живота му [10, с. 158 – 159]. И т.н. Както посочва Ангел Узунов, той не само познава методите и похватите на А. С. Макаренко, а и десетилетия ги прилага в своята педагогическа работа с трудните деца. Бих добавил, че българският педагог отлично използва всеки метод от щедрата макаренковска техника и много успешно борави с всички. При възпитателните си взаимодействия с детето Ангел Узунов включва личния пример, педагогическия риск, дейностите, фронталната атака, взрива, очи срещу очи, индивидуална поръчка и индивидуално въздействие, награди и наказания и разбира се – педагогическата лъжа и пиенето на чай. Работата с трудните деца действително е свързана не само с някои неудобства и проблеми, а и с известни рискове за педагозите, поради което и думата “затвор” твърде често се среща по страниците на “Живот без междучасия” и “Самораслеци – деца наши”. Може би и затова читателят остава с впечатлението, че именно педагогическият риск е най- прилаганият похват във възпитателната дейност на Ангел Узунов – непрекъснато еднолично той поема застрашаваща го отговорност, ежедневно рискува в действията си спрямо поверените му деца. Макар възпитаниците в повечето случаи да оправдават неговото доверие (тяхното неповторимо “Честно!”), поведението им по-често е непредсказуемо, изненадващо – нали гяволъкът е в кръвта им (те сами се определят като “светкавично развиващи се”) и в крайна сметка невероятните личностни преображения на трудните момчета директорът заплаща с личното си спокойствие, със семейните радости, със стрес, неврози... Например безобидният и като че ли весел случай с умрялото прасенце (“с черната дъмга”) на Джамал и Ахмед, които предизвикват нощна паника у Узунов [9, с. 231 – 232]; зловещият инцидент с капсите, когато А. Узунов буквално рискува живота си [9, с. 239 – 242]; пожарът, в чието гасене директорът е най-саможертвен и най-пострадва от огъня; неуместната, дори страшничка шега на Стойчо, който, за да уплаши директора, пъхва пепелянка в ризата си и се преструва на болен – Узунов бръква с ръка в пазвата “да му мери температурата” и напипва змията... [9, с. 301]; или безкрайно самотната нощ “на една пейка в градинката пред болницата...” в очакване на най-страшното [9, с. 276 – 279]: непрекъснатото напрежение, отрицателните емоции, преследването му от доносници, партийци и прокурори, лютите закани на местните управници, уволнението му и др. т. Постоянното напрежение предизвиква у Ангел Узунов психическо разстройство: “Започнах да се вглеждам в себе си и в поведението си – пише той – и установих, че наистина съм станал много сприхав дори и в отношенията с най-близките ми хора – съпруга и дъщеря, че при изстрел нощем скачах моментално и тичах на двора, за да погледна към гората и след като се уверя, че там няма пожар или пожар в училището, се прибирах, че беше достатъчно някой само да чукне на прозореца в стаята, в която спяхме, за да скоча веднага и да изхвръкна навън, за да чуя най-лошата новина, която очаквах винаги, без да знам каква именно ще бъде тя...” [10, с. 168]. Наистина ще прозвучи странно и неубедително, но наред с педагогическия риск Ангел Узунов понякога се уповава и на педагогически късмет. Житейско-педагогическият му опит показва, че на педагога са необходими не само качества и знания, не само всепоглъщаща потребност от възпитателна дейност, а и мъничко късмет. Най-потресаващ с драматизма и финала си е случаят с изчезването на Калуд, което поставя директора пред нечовешки изпитания. Невинен, Ангел Узунов е обвинен в жестоко убийство на свой възпитаник и, както пише той, “ако не беше слепият случай, съдебните грешки в юридическата ни практика щяха да бъдат с една повече...” [9, с. 333 и с. 304 – 333], т. е. единствено късметът спасява невинния човек от затвора и позора. А подобни страховити драми са почти ежедневие за Ангел Узунов: “Защото при нас е така – чакаш добро, чуваш лошо, когато си най-спокоен, те връхлита нещастието, че винаги се редуват добрите и лошите страни, че никога в нашия живот няма само светли или само мрачни неща. Но вие сами се уверихте в това досега, нали?” [10, с. 41]. След като съзнателно приема риска да бъде “живо торпедо”, Ангел Узунов превръща личността си в основно педагогическо средство и се потапя в кипежа на непрекъснатите изпитания във възпитателното взаимопроникване с трудните деца, без да оставя за себе си “отворена вратичка”. Затова и водещ метод в педагогическата му практика и личният пример – неговият живот действително е живот без междучасия, в който той създава новите еталони на човешкото поведение и достойнство, определя новите социални ценности на децата и формулира новите хуманистични образци, на които те ще подражават. Ангел Узунов се отказва дори от щастието (най- великото) да гали и се грижи за дъщеричката си, защото негово задължение е първо да “дарява обич и грижи на стотината момчета, защото за малкото същество у дома има кой да върши това, а всяко дете се нуждае от щастие...” [10, с. 41 и с. 53]. Съобразно своя характер, а и в съответствие с особеностите на трудните деца Ангел Узунов прилага предимно фронталната атака, действието очи в очи, без увъртания, честно. Той подхожда към детето не толкова като възпитател (животът вече доста е “поочукал” трудното дете), а повече като психотерапевт, като лекар на изкривени болни детски души. Затова А. Узунов дава приоритет на методи, чрез които детето да се изявява публично, откровено. За да лекува душата му (или по-точно – то да се самолекува), за да спаси човешкото у него, Ангел Узунов го извежда пред всички, под прожекторите на тяхното внимание – там детето преодолява себе си, търси човешкото у себе си, като вижда човешкото у другите деца и възрастни: жестоко, безмилостно, но винаги ефикасно лечение. Впечатляващо постижение на Ангел Узунов е общият разговор “Всички, пред всички и за всички” [9, с. 356 – 360]. Детето разкрива своя удивителен свят на противоборство между доброто и злото начало на човека и въпреки болката и огорчението, винаги остава на страната на доброто, на човешкото у себе си. Невероятни разсъждения на тези малки изпатили главици и големи сърчица, възхитителни сравнения, образи и чувства – цяла вселена от детски емоции. Пример за директно действие, за фронтална атака е постъпката на Ангел Узунов в случая с Мими – възпитаник на интерната, но ученик на селското начално училище: Мими всеки ден по веднъж дърпал плитките на Верчето и всеки ден учителката му правила забележка, докато накрая извиква неговия възпитател. Ангел Узунов реагира блестящо, като виртуоз-пианист натиска безпогрешно клавишите на детските души: “Влязохме в класа. Учителката се изненада. Поиска да излезем навън, но ние настояхме да останем в клас: Нали за плитката на Верчето ни викате? Именно. Той ни каза... И затова сме дошли – аз, директорът на училището – исках децата да разберат това – председателят на командирския ни съвет и неговият възпитател... И понеже е малък и като че ли не разбира или не иска да разбере някои неща, идваме ние, за да поискаме прошка за него. От вас и от целия клас... И най-вече от Верчето... Считаме, не, сигурни сме, че той повече никога няма да направи нищо лошо, докато е при нас... А ако е станал нетърпим, можете още сега да го изгоните...” [9, с. 326 – 327]. При възстановяването на Ангел Узунов на директорското място един от новите възпитаници (Алекси) избягва, защото “тоя не си играел на шикалки. Бил много строг” [10, с. 118]. Милицията скоро го връща в интерната и към него директорът подхожда директно, очи в очи: “- Оставаш или не? – попитах строго и почти ултимативно. Ами... такова... щом настоявате... – каза уклончиво, но беше ясно, че желанието му да остане надделява... – Ама... все пак нека попитам – ако не искам и ме изгоните, ще ме доведат ли пак ония, жандарите? При нас никога повече няма да те доведат... А къде? Това други ще определят... Тогава оставам. Защо да си създавам главоболия... Пък и вие сигурно ме харесвате за ваш възпитаник... Добре. Оставаш. А дали те харесвам, ще ти кажа след време... Но те предупреждавам – трябва да изпълняваш всичко като всички... С мечка в чувал влезеш ли, щеш не щеш, приятел ще си... отговори дълбокомислено...” [10, с. 118 – 119]. Много ефектни са индивидуалните поръчки и индивидуалните въздействия на Ангел Узунов – при тях той “няма грешка”, а и на момчетата винаги им е интересно с него. Запомнящи са например нощните задачи, които той внезапно поставя на спящите момчета – “идвах нощем, след полунощ, влизах в една от спалните, вдигах двама, винаги предварително определени и непременно от по-големите и им казвах: Обличайте се! Те се обличаха бързо без да говорят, за да не събудят останалите. Извеждах ги навън и продължавах: Тръгвате за Пазарджик. Сега е два. Утре сутринта трябва да ми се обадите по телефона точно в осем. Ето ви пари. Отчитате ги с билети и квитанции за телефонен разговор. И винаги те се обаждаха точно в осем и питаха какво трябва да правят. Нищо. Тръгвайте си обратно... Работата е свършена” [10, с. 93]. Защо Ангел Узунов си позволява тези чудатости, защо измъчва момчетата нощем с часове пешком? Той обяснява тези индивидуални поръчения с няколко възпитателни цели: “да се научат да изпълняват заповеди, което щеше да стане тяхно ежедневие в казармата, да умеят да се придвижват в определено време на дълги разстояния, да разговарят по телефон, да не питат, когато не трябва, да имат възможност да избягат и да не избягат” [10, с. 93]. Индивидуалните въздействия на Ангел Узунов не отстъпват по остроумие и находчивост на детските закачки и “номера”. Например пакостливият любовчия Илия Вълчев обещава на директора да прекрати нощните си срещи с момиче от селото, но въпреки това продължава да действа в късните нощни часове, докато една нощ не намира в леглото си самия директор Узунов: “Един ден му казах: Не изпълняваш обещанието си. Отрече. И само след два дни, към полунощ, влязох в спалнята му, приближих леглото, в него бе завит човек, но когато пипнах, разбрах, че са излишни одеала. Извадих ги и вместо тях в леглото се напъхах аз... След два часа прозорецът леко се отвори и в тъмнината видях как той се вмъква в спалнята през прозореца. Без да светва лампата се приближи, хвана одеалото, вдигна го и отдолу му се окорих аз. Добър вечер... Или добро утро? Как предпочиташ? Застана мирно. Сбърках... – рече и не мърдаше. Гледай повече да не бъркаш, щото усещам кога някой бърка – станах и му освободих леглото” [9, с. 187]. Или случаят с детето, което люто се заканва да заколи неизвестната си майка, когато някога все пак я намери – него Ангел Узунов завежда в дом “Майка и дете”, за да чуе и то зова на други нещастни дечица: “Татко... татко... батко... батко... Вземи ме със себе си...”. Потресено и разплакано, детето-“убиец” избягва на улицата, а през нощта Узунов го чува в съня си да зове: “Мамо”. Авторът пише: “Той сънуваше майка си. Добре, че поне в съня си я виждаше, зовеше, обичаше...” [9, с. 359 – 360]. Ангел Узунов обича непринудените разговори с децата – предпочита общите публични разговори за живота, за техните проблеми, надежди – “Не ги прекъсвах, оставих ги да разговарят, знаех, че само в свободния, непринуден разговор най-добре мога да науча за тях онова, което ме интересуваше. А ме интересуваше всичко...” [9, с. 37]. Понякога директорът кани на чай отделен ученик, с който провежда приятелски, но винаги специален разговор на професионална тема [9, с. 328]. Традиция в дом-училището “Максим Горки” е и колективното четене на художествена литература, на разкази за исторически личности, съвместни разсъждения върху техния живот и подвиг (например за М. Горки, за Януш Корчак и др.), пишат стихове, шегуват се [9, с. 142]. Бившият възпитаник Иван ще нарече децата си Мария и Александър на великата майка-французойка Мари и на героя от Отечествената война Александър Царьов, за които е слушал в интерната [27, с. 199 – 207]. Но понякога словото е безсилно пред отчаянието на детето и е трудно откриваемо ключето за душата му [10, с. 146 – 150]. Наградите и наказанията на Ангел Узунов са в известен смисъл традиционни. Най-честата награда (и най-желаната) е отпуската, а най-висшата общо за всички – приемането на Председателя на командирския съвет в деловия президиум на селските тържества [10, с. 55]. Обаче най-скъпата награда е мъжката, бащинската милувка от директора Узунов – “посегнах и го погалих по остриганата глава ... и пак го погалих по голата детска глава” [10, с. 147 и с. 149], както и добрата дума, закачката, усмихнатият свойски поглед, намигането и пр. А “като реликва на бездушието и неблагодарността” момчетата още пазят в училищния музей трите книги с намалени цени, подарени им от ръководството на Горско стопанство за подвига да залесят Бърдото [10, с. 12]. Наказанията също са “класически” – стоене прав до вратата в кабинета на директора, стоене мирно, извънреден неприятен труд, лишаване от отпуск и др. т. За да управлява успешно поверения му интернат, Ангел Узунов въвежда строги и точни заповеди и забрани, които са задължителни за всички. А когато и те не помагат – влизат в действие заплахата и за съжаление, макар и само в изключителни случаи – боят. Заплахата като че ли е най-използваният похват – когато думите са безпомощни, А. Узунов “пуска” гласа си – “рязко го прекъснах”, “викнах му в лицето” [10, с. 316]; “със съскащ глас” [10, с. 148]; “гласът ми беше леден, смразяващ... отново креснах с цялата сила на гласа си” [9, с. 280]; “викнах право в лицето му и в очите му видях страх” [9, с. 317]. Очите на Ангел Узунов също са важен инструмент за застрашително внушение – “От очите ми изскачаха мълнии” [9, с. 345]. И др. Заплахата от големия човек и страхът у малкото дете: “Казвай или...!”; “Много знаеш, ама ще видим...” и т. н. – може да се каже, че това е ежедневието на повечето български деца – някога и сега. Но Ангел Узунов никога не е победил детето със страховитите си заплахи, с гръмовния си глас, грамаден ръст и огнени очи – винаги и само с уважение и доброта е стигал до сърцето на детето, печелил е неговата обич и доверие – показателен е случаят с кражбата на Петърчо [9, с. 248 – 253]. Трудните деца на Ангел Узунов една вечер сами предлагат да поговорят за боя – повечето от тях в предишните си житейски перипетии са го изстрадвали в различни проявления и количества, а малкият Максимка направо заявява, че боят му липсва: “Море вземете някой ден да си ме набиете, че чак ми е зажадняла душата за един пердах. Иначе, ако избягам, ще знаете за какво е и не ми търсете сметка...” [9, с. 140]. Очевидно боят не плаши тези деца, ако възрастен им посегне, а и те често се сбиват помежду си [9, с. 173]. Така че “контрата” винаги остава у възпитателя, става проблем на неговата съвест. Ангел Узунов признава: “Мене също няма да ме отмине тая зла участ, но винаги съм смятал, че каквото и да стане, възрастният никога не бива да използва правото на по-възрастен, по-силен и имащ власт да налага волята си над детето, което не му се е подчинило за каквото и да било. В дългата си практика се уверих щом усетиш, че търпението те е напуснало или въобще липсва, напускай професията си или въобще не я захващай. Лошото е, че имах случай да посегна дори, когато момчето срещу ми нямаше никаква вина, често научавах това веднага, друг път след четвърт столетие – но не напуснах, защото отчитах в себе си падението, до което съм стигнал, защото смятах, че децата имат още нужда от мен ...” [9, с. 141]. Той мъчително изживява тези свои падения и отново търси чистия извор на детския морал [9, с. 320]. Ангел Узунов е убеден, че наказанията са нужни не само при възпитанието на детето, а и в обществото – дори в най- демократичните държави има и затвори. Той пише: “Не, не съм защитник на боя, но заради един, два, че и повече случаи трябва ли да отричаме всичко, направено от един изключителен човек (А. С. Макаренко)? Защо никой не говори за резултатите от възпитанието? Нали всички сме убедени, че не боят направи момчетата и момичетата, изхвърлени зад борда и превърнали се в крадци, разбойници, убийци, проститутки и какви ли не още в учители, инженери, лекари, артисти, писатели, журналисти, работници с висша квалификация? Нали не боят ги накара за защитават родината си и почти половината да намерят смъртта си по бойните полета, в партизанските отряди, в килиите на Гестапо?...” [10, с. 242 – 243]. Класическите педагогически теории също категорично отричат всяко насилие над детето, а телесните наказания са недопустими в каквито и да са проявления. Обаче в педагогическата практика у нас боят е бил и си остава възпитателен “център”, все още е “ябълката на раздора”, затова е наложително съвременната наука по-ясно и категорично да изрази отношението си към това средство за въздействие върху детето. Ангел Узунов умело превръща организационните форми в средство за демократическо съуправление на педагогическия процес. Педагогическите организационни форми, които той предпочита да използва в своята възпитателна дейност условно могат да се определят в две групи – за управление на образователната среда и за ръководство на дейностите на детето. Изтегляне 138.4 Kb. Сподели с приятели:
|