Съобразно с виждането си за трите нравствени огнища на системата от педагогически средства Ангел Узунов определя човека, човешкото начало за цел и средство при възпитанието на детето, като по този начин предопределя хуманистичната същност на своята педагогическа практика.
С така йерархизирания хуманистичен подход Ангел Узунов допълва постановките на европейската реформаторска педагогика – той обявява за “слънце” на педагогическата система не детето, както е при Дюи, а човекът в детето, с което постига по-цялостна представа за хуманистичната същност на неговото развитие и възпитание. Именно човешкото в детето е източникът на енергията за саморазвитието му, а в педагогически план – може би е двигателят на цялостния
процес на възпитание, образование и обучение.
Подобно на Песталоци и Ангел Узунов превръща детето в главен метод на собственото му възпитание и обучение. Обаче А. Узунов не се задоволява с наличните възможности на малкия човек, а вижда детето като възпитател на своя възпитател, на възрастния човек (впрочем така мисли и Мария Монтесори), защото То е новото явление в общия процес на взаимно проникване – по-чистото, по-нравственото, по-силното, по- далновидното. В педагогическата практика на Ангел Узунов детето не само е водещ компонент на възпитанието, а става така, че именно то се спуска от висотата на своето природно съвършенство, за да застане наравно с възпитателя и да го издърпа при себе си, да го направи по-добър, по-отговорен. Много са примерите за такова необичайно “явяване” на детето в живия живот на педагога Ангел Узунов:
Кой предлага да залесят Бърдото? Не директорът, не учителите, не възпитателите, а трудното дете Недялко, който на едно заседание казва: “Тръгнали сме да метем улиците на селото. Ние ги изметем, те пак ги набоклучат... Дайте да се заемем с нещо сериозно, нещо, което ще остане и след като си заминем... Например що не се заемем с Бърдото – тази пролет да подготвим почвата, следващата пролет да го залесим... И последва решение – да залесим Бърдото...” [10, с. 10]. А Недялко се оказва по-далновиден и от своите възпитатели, тъй като на Бърдото израства чудесна гора.
Или кой измисля прекрасното название “дом-училище”? Не възрастните, а сирачето Димитър Ефремов – възпитаник в ТВУ: “Живеем ли тук? Живеем... Спим ли тук? Спим... Дом ли е за нас нашето училище? Дом е ... Учим ли в него? Учим... Тогава? Какво има да се чудим – да го наречем “дом-училище” и толкоз” [9, с. 129].
И още: “На едно събрание, месец преди Нова година, някой предложи да поздравим ръководители на партии и държави, като им изпратим по едно писмо” [10, с. 57], т. е. някое дете – пак възпитаник...
