Един важен въпрос

Когато се върнах у нас, къщата беше празна, тъй като баба и дядо бяха отишли на една изложба на цветя; дядовите растения също щяха да се състезават. Шедоу дотича, размахвайки опашка и заподскача, лаейки силно около колелото ми. Той не обичаше колелото, защото то означаваше, че не бива да ме придружава. Скочих на земята и го притиснах силно до себе си, защото макар да не можеше да ме посъветва как да постъпя, все пак ми беше голяма утеха.

Баба често ми беше казвала да се моля, когато съм в беда, но аз никога не оставях с впечатление, че някой ме слуша. Мислех, че Бог е твърде отдалечен, за да могат думите ми да Го достигнат.

Преди много време, когато бях още съвсем малка, с баба бяхме отишли в една къща, за да се обадим на дядо, който лежеше в болница. Щом баба излезе от помещението, аз взех слушалката, както беше направила и тя, и започнах да разговарям с дядо. Когато баба се върна, ме намери разплакана, защото дядо не искаше да говори с мен. Тя ме взе в скута си и ми обясни, че първо трябва да се установи връзка. Този телефон без връзка, често изникваше пред погледа ми, когато се молех.

Може би Бог не ме слушаше, защото имах задни мисли. Притиснала бузата си до гърба на Шедоу, реших да се поправя за вбъдеще, всяка вечер да се моля, да слушам занапред в църква, вместо да си съчинявам историйки, да чета Библията, макар че не ме интересуваше. Освен това, реших да помагам повече вкъщи и в градината, вместо по възможно най-бързия начин да изчезвам, за да играя. И в училище да бъда по-прилежна, особено по предметите, които не ми се отдаваха много. Повече нямаше да лъжа или да се цупя и да се преструвам, че не съм си написала домашните, за да ме оставят по-дълго време на мира. Баба често ми беше казвала, че Бог ще ми помогне в нужда, ако аз от своя страна наистина опитам да бъда добра. И така, реших да опитам.

Наистина се постарах да изпълня тези добри намерения. Останалата част от учебната година протече поне външно спокойно, тъй като баба и дядо забелязаха старанието ми, а учителката по математика казала, че не може да си обясни какво се е случило с мен. Но дълбоко в себе си аз знаех, че нищо не се е променило. Опитах да чета Библията, но тя си остана за мен една стара, мъртва книга. Да ходя на църква, да чета Библията и да се моля - за мен това бяха три пътя, които свършваха в една гъста мъгла, през която не можех да проникна. Дали зад мъглата имаше някаква цел или трите пътя се загубваха, не можех да разбера сама. Баба и дядо ходеха редовно на църква, но почти не говореха за своята вяра. Така и аз не знаех как да говоря за нея.

През всичкото време продължаваше да ме гложди въпросът: „Ако баща ми настина се появи внезапно, какво трябва да направя?"

Издържах добре изпитите в училище и Господин Смит изпълни обещанието си през първия ден от ваканцията да ме заведе с колата в града, за да си взема книга срещу талончето. Баба никога не беше виждала Господин Смит. Той изглежда се стесняваше да ни посети. Но тъй като бащата на Дон говореше много добре за него, тя ме пусна да пътувам с неговата кола. На портата тя ми каза „довиждане". В края на улицата се обърнах още веднъж и си помислих колко щастлива и заслужаваща обич изглеждаше тя под арката от червени рози. Никой от нас не предполагаше, че това ще бъде най-значителният ден в моя живот и че нищо вече няма да бъде както преди. Пътешествието започна през една слънчева утрин. Аз показах глава от прозореца и вдишах топлия летен въздух и заедно с него уханието на прясно окосеното сено и детелина. Късни диви рози танцуваха в плетовете, до тях цъфтеше ранно бесниче и аз тихичко си пеех, защото това беше първият ден от ваканцията ми. Слънцето разсейваше мъглата и аз заедно с Господин Смит пътувах към града.

— Щастлива ли си, Люси? — попита неочаквано той.

Аз се усмихнах и кимнах. Бяхме достигнали края на града и отдалеко виждахме катедралата, която като една скала се издигаше до блестящата река. Паркирахме в нейната сянка. След това заедно с Господин Смит дълго избирахме моята книга — една стихосбирка. После си купихме сладолед и посетихме катедралата. Господин Смит ми разясни нормандската и готическата архитектура и обърна вниманието ми на особености, които до сега не бях забелязвала. Посетихме гроба на крал Джон и говорихме за неговата Магна Харта, а когато най-после излязохме на улицата, беше вече следобед. Отидохме на пазара и си купихме сандвичи, плодова торта и лимонада.

И въпреки всичкия разкош и красивата катедрала, ми направи впечатление, колко зле изглежда Господин Смит. Той въобще не се докосна до сандвича си и кашляше непрекъснато и нервно. Когато отидохме до колата, той започна да диша по-неспокойно, а когато напуснахме града, ми се стори, че пътуваше по-бързо, от когато и да било.

— Минаваме по друг път — отбелязах аз. — Той по-кратък ли е?

Не получих отговор. След известно време за мое учудване установих, че хълмовете, край които живеех все повече и повече се отдалечаваха. Вместо да пътуваме към тях ние пътувахме в обратна посока.

— Господин Смит, — казах аз учудено, но все още без уплаха, — накъде отиваме? Това не е пътят към къщи. Хълмовете са зад нас.

Но и този път той не ми отговори. Тогава ме нападна страх. Сърцето ми се сви. Защо не отговаряше? Защо караше толкова бързо? И защо изглеждаше толкова блед и чужд? Отвличаха ли ме? Изведнъж страхът ми избухна навън и аз сграбчих Господин Смит за ръката.

— Господин Смит, —изкрещях аз, — накъде пътуваме? Искам да си отида вкъщи, а вие карате в друга посока.

Той рязко натисна спирачките и спря колата встрани от платното. За един миг се възцари ледена тишина, а след това той се обърна към мен със своята предразполагаща приятелска усмивка. Вече знаех, че нищо лошо няма да ми се случи. Защо се стреснах така изведнъж?

— Люси, — каза той тихо, — сещаш ли се все още от време на време за твоя лош баща?

Кимнах и се взрях в него. Може би в този момент започнах да разбирам.

— Люси, какво ще кажеш, ако един ден той се появи?

Аз все още продължавах да го гледам безмълвно. Постепенно съзнанието ми се проясняваше Събуждаха се стари спомени, не за едно бяло, уморено, измъчено лице, а за едно бронзово засмяно лице, което през рамо гледаше назад. Аз яздех на раменете му, а небето беше съвсем синьо. Тези две лица, като че ли се сляха в едно и той заговори отново.

— Люси, аз съм твоят баща. Исках първо да се опознаем, преди да ти го кажа. Писах на баба ти и дядо ти; бащата на Дон им занесе писмото след обяда. Попитах ги дали биха те пуснали за няколко седмици. Искам да дойдеш с мен — ако ти искаш.

Не можех да говоря, защото мигът, който така дълго чаках с надежда и страх едновременно, беше настъпил и то по начин, съвсем различен от моите представи. Само едно нещо в момента ми беше напълно ясно: баща ми беше дошъл! Той винаги е бил тук. Спомних си, че от самото начало харесах този човек и му се доверих, а сега ми стана ясно защо. За един миг ми се стори, че щастието ми няма граници. Но баща ми отново проговори и това ме върна на земята.

— Люси, — попита той, — искаш ли да дойдеш с мен?

— Да, ако баба ме пусне.

— Не вярвам баба ти да те пусне, или най-малкото, ще се опита да те уговори да не тръгваш с мен. Искам сега да дойдеш.

Казах на дядо ти и баба ти, че в три и половина часа ще им се обадя, за да обсъдим всичко заедно. В края на краищата аз съм твой баща; имам право на това — ако ти искаш да дойдеш с мен.

— Но аз, така или иначе, не мога. Първо трябва да се прибера вкъщи. Нямам нощница, нито четка за зъби.

— Всичко, от каквото имаш нужда, ще купим в следващия град. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Но все пак, не мога. Не съм казала довиждане на баба и дядо.

— Ако се върнем, ти изобщо няма да дойдеш. Можеш да се сбогуваш с тях по телефона. Кажи им, че искаш да заминеш само за няколко седмици. Дал съм обещание да те върна за началото на учебната година.

— Не мога. Ще им стане толкова мъчно; освен това баба страшно ще се ядоса.

— Мисля, че няма, след като прочетат писмото ми. Те са знаели, че един ден това ще се случи. Може би ще се успокоят, като разберат, че през учебната година ще бъдеш отново при тях. Те са те възпитали добре, направили са много за теб, а и училището, което посещаваш е хубаво. Ти трябва да го завършиш. Аз искам да те взема само за ваканцията; бих могъл да те взема и завинаги. Но това зависи от теб. Можем да се сбогуваме по телефона и да продължим веднага, но ако не си съгласна, ще се върнем. Мога да те оставя близо до входната врата и после да замина сам. Моят куфар е в багажника и аз ще отпътувам още днес.

— Защо не дойдеш да говориш лично с тях?

— Защото много отдавна баба ти ми каза, че не иска да ме вижда. А освен това, ти във всички случаи ще отстъпиш и ще останеш. Няма да успееш да й се противопоставиш. Прекалено добре си възпитана. Затова: днес или никога! Идваш ли с мен?

Мълчах и знаех, че ме гледа така, като че ли целият му живот зависи от този момент. Страхувах се и се чувствах раздвоена. През съзнанието ми проблясваха и изчезваха картини като на екрана на някакво ненормално кино, незначителни, забравени случки и всяка една от тях — кристално ясна: баба, която ме очаква на автобусната спирка след училище; дядо, който застанал на портата ме търси с поглед в сгъстяващия се мрак; Шедоу, който подскача срещу мен и много други хубави спомени, които искаха да ме върнат в обичайния сигурен подреден живот.

Последва последна сцена, по-ясна от всички останали: Дон, заспал сред златнозелената гора, заобиколен от камбанки, отметнал назад глава с блестящи бадемовокафяви очи. Той ме предизвиквайте с глас, ясен като валдхорна: „Ще го намеря на всяка цена, все едно къде е и ще му кажа: все ми е едно какво си направил, татко, аз все още съм твоето момче". Поех дълбоко въздух и кимнах.

— Идвам — прошепнах аз, — след като телефонираме на баба и дядо.

Умореното му лице се отпусна облекчено.

— Благодаря ти, Люси, — каза той. — В следващия град има един хотел. Оттам ще се обадим.

Мълчаливо продължихме пътя. Много мисли ме тревожеха, докато бръмчащата ми глава лежеше на неговото рамо и се опитваше да проумее, че той е мой баща. Спряхме край един хотел. Получих нещо за пиене, докато татко телефонира на баба и дядо. Забави се доста, но когато се върна беше по-радостен.

— Ела бързо, още не съм затворил слушалката.

Не бях свикнала да говоря по телефон и не знаех какво да кажа.

— Бабо, дядо! — извиках аз. — Много проблеми ли ви създадох? , Моля ви, оставете ме да замина! Той винаги си е бил мой баща! Бабо, дядо, само за няколко седмици. Непременно, непременно ще се върна и ще ви пиша всеки ден.

— Люси, Люси! — гласът на баба отекна дълбоко в мен. — Наистина ли искаш да отидеш. Той не те взима без твое съгласие: ако не е така, кажи му го.

— Но бабо, аз трябва да отида. Той е мой баща и не е лош човек. Всичко това е било грешка, сега той е един добър човек. Бабо, дядо, съжалявам, но ние трябва да му дадем шанс, нали? Дядо...

— Бог да те пази, мило дете! — това беше гласът на дядо, тъжен, но твърд. — Не се тревожи за нас, Люси. Това трябваше да се случи един ден. Пиши често. И се върни. Довиждане!

— Довиждане, бабо, довиждане, дядо. И вие пишете; целунете Шедоу и разкажете на Дон.

Целунах силно слушалката. Татко, който стоеше зад мен, я взе от ръцете ми я сложи на място.

— Мисля, че това е достатъчно — каза той. — Те те разбират и се радват, че е само за няколко седмици. А сега трябва да продължаваме.

Скочих в колата и тръгнахме. В сърцето ми цареше безпорядък от грижи, облекчение, съжаление, възбуда и едно диво чувство за свобода. Хълмовете и с тях цялото ми минало останаха далеко зад нас, и вече нямаше връщане. А какво ме очакваше занапред, все още не можех и да предполагам.

Пред нас се ширна далечния хоризонт - а зад него? Замислих се над този въпрос и се обърнах към татко:

— Господин Смит, искам да кажа, татко накъде отиваме?

— Тази вечер към Лондон — отговори той. — А утре рано трябва да ти направим една снимка за твоя паспорт. Ще летим до Южна Испания. Билетът ти вече е в чантата ми. Ще можеш да се къпеш в синьото море и ще живеем при твоята някогашна бавачка. Тя ще се зарадва много да те види пак.

Отново онемях от учудване: в други ден щях да видя морето!

В ИСПАНИЯ

— Събуди се, Люси, — каза той. — Автобусът е почти пълен, трябва бързо да се качим.

Най-отзад намерихме две свободни места и автобусът потегли. Безмълвна седях на мястото си и поглъщах в себе си изгледа на величествените хълмове, които се издигаха към топлото вечерно небе и черните силуети на палмите на фона на розовочервения залез. Най-силно впечатление ми направи тясната сребърна ивица на източния хоризонт, оттатък пристанището. Учудих се обаче и на многото хора по улиците, и в градините.

По пътя трябваше да сменим автобуса. Междувременно беше настъпила нощта. Колкото по-тъмно ставаше, толкова повече се оживяваха улиците. Минахме през много пъстри крайбрежни селца, в които всички витрини блестяха в ярки светлини, хората ядяха и пиеха навън, танцуваха и свиреха на китара и продаваха стоките си на улицата. След около час автобусът спря на един площад, застлан с павета и баща ми каза:

— Хайде, Люси! Пристигнахме!

Взехме багажа си и си проправихме път през осветените улици, докато достигнахме до една дълга ниска къща, малко извън града. Приличаше на гостилница, тъй като отпред седяха много хора, смееха се, ядяха раци и маслини и пиеха вино. Заобиколихме къщата и отидохме до една странична врата. Баща ми похлопа.

Следващите мигове бяха малко объркващи. Вратата се отвори почти веднага и в оранжевата светлина на кухнята видях няколко тъмни лица с блестящи черни очи, които напрегнато се взираха в нас. Един глас извика: „Лусита! Лусита!" Последва един поток от думи на испански и една жена ме прегърна и започна да ме целува. Тонът на гласа й не ми беше съвсем непознат — преди много време под едно синьо небе...

По някакъв начин всички се озовахме в кухнята. Тя ме държеше пред себе си, полусмеейки се, полуплачейки, а едно хубаво тъмнокосо момиченце с престилка ме милваше по косата и ми се усмихваше свенливо. И други три тъмнокожи малки деца с блестящи очи се притискаха към мен. Баща ми се засмя.

— Не гледай така ужасено, Люси, — каза той. — Това е бавачката ти Лола, а това е Розита, която е родена в един и същ месец с теб. Спахте в едно креватче. А това е Пепито. Когато ги видях за последен път, беше едно дебело бебе. Другите и аз още не ги познавам. Ти скоро ще започнеш да разбираш техния език.

— Педро, Кончита — каза Лола гордо и ги постави пред себе си.

— А това е Франциско — добави тя и взе от люлката едно сънливо бебе, за да ни го покаже. След това го подаде на Розита и се обърна към баща ми. Смеейки се и жестикулирайки, тя разговаряше на висок глас с него и за мое най-голямо учудване татко я разбираше. Дори й отговаряше.

Така се запознахме с цялото семейство, след което ни заведоха в две боядисани в бяло помещения в задната част на къщата, през които можеше да се излезе в един вътрешен двор, покрит отгоре с лози. По-късно открих, че го наричат „патио". В средата му имаше ниска маса, вече подредена за вечеря. Ястията също се носеха от цялото семейство! Имаше тортили — някакъв вид картофен омлет, вино, доста мазен ориз с раци и други странни късчета в него и големи червени резени диня. \ От горещината и миризмата на мазнина едва не ми прилоша. Преди още татко да е свършил с вечерята, Лола ме сложи да спя. Но преди да легна, отворих прозореца и погледнах към плажа. Дочух прибоя на вълните и как водата се стича по камъните. Утре, утре...

Слънцето огряваше стаята ми, когато на следната утрин се събудих от виковете на рибарите. Не можах да подам главата си навън, тъй като беше поставена желязна решетка, но вдишах соления въздух и се подпрях на прозореца, за да наблюдавам как рибарите изтеглят мрежите си и проверяват улова. Бях въодушевена и може би щях да стоя на прозореца с часове, наблюдавайки блестящото море и плажа, превърнал се в работна площадка, ако Розита не бе подала глава през вратата. Посочи с ръка дрехите ми.

— Venga, — каза тя и ми направи знак да я последвам.

Не се забавих нито миг и се приготвих. Баща ми все още спеше в стаята си от другата страна на „патио". Беше рано сутринта и едно пеещо момиче чистеше помещението. Бях заслепена от утринната светлина по улиците и от багрите на това градче: сини пейки на площада, алеи с портокалови дървета, яркочервено мушкато пред прозорците и лилавите и виолетови цветове на едно непознато, пълзящо растение по белите зидове.

Розита и аз, хванати за ръка, отидохме до фурната, откъдето купихме големи хлябове. След това продължихме до едно улично павилионче, в което един мъж пържеше палачинки и непрекъснато добавяше тесто в горещата мазнина, докато се получеше палачинка, голяма, почти колкото колело на кола. Розита купи от тях за закуска за цялото семейство. Където и да отивахме, тя ме представяше гордо с малък поклон: „Lucita, mi amiga".

Това беше първият от много други щастливи предиобеди и изобщо животът ми в Испания протичаше по един чудесен дневен ред. Всяка сутрин първо отивах с Розита на покупки. След това закусвах с татко, а после седяхме на масата под лозите и четяхме стихотворения или истории, или друга литература, а понякога аз трябваше да пиша съчинение. След това оставях татко сам и той се посвещаваше на писателската си работа. Тогава отивах при Розита и й помагах в домакинската работа или отивах на разходка с Франциско, или играех на плажа с Кончита. Не бях срещала до сега толкова заето момиче като Розита; а Лола, която освен за семейството се грижеше и за гостната стая, се радваше, когато можех да й помогна. Когато питах Розита със знаци или с някои вече научени думи защо баща й не се грижи за домакинството, тя надигаше едно въображаемо шише и ми обясняваше, че най-често не е в състояние да върши каквото и да било.

И на обяд се хранех с татко. Той често изглеждаше уморен и болен, когато беше работил цял предиобед и дишаше трудно. Но винаги се държеше мило и се радваше на моята компания. По време на храна, а и след това, разговаряхме за всевъзможни неща. Една тема обаче не бяхме засягали досега и ми се струваше, че никога няма да я обсъдим, когато неочаквано един следобед започнахме разговор за това.

— Татко, — казах аз, — Лола и Розита познавали ли са майка ми? Той кимна:

. — Лола и майка ти бяха добри приятелки и заедно родиха първите си деца. Аз съм израснал в Испания. Баща ми работеше в консулството и аз се чувствах тук най-добре. Исках и майка ти да обикне тази страна, както аз я обичам и заедно държахме един малък пансион. Когато ти се появи на бял свят, майка ти почина. Тогава започна да те кърми Лола и те възпитаваше като Розита. Аз се отказах от пансиона и заживях в тази стая. Естествено си плащах и се опитвах да живея от писателската си работа. Но ти ме интересуваше повече от всичко на света и аз не пишех много.

— Защо не отиде при баба и дядо?

— Твоите баба и дядо са изключителни хора, Люси, но аз не им допаднах. Те искаха за дъщеря си един мъж със стабилна професия и когато тя тайно се омъжи за мен, без тяхно съгласие, те вече не желаеха да имат нищо общо с мен. Алис възнамеряваше да те вземе със себе си на гости у дома; беше сигурна, че когато те видят, всичките им предразсъдъци ще се стопят. Тя не можеше да живее в конфликт, с когото и да било. Когато почина, баба ти и дядо ти се опитаха да се свържат с мен. Но тогава вече аз не исках. Единственото нещо, което тогава знаех със сигурност беше, че искам да те задържа. Ти много приличаш на майка си, Люси. Винаги бях желал да я познавам от малка и да видя как е израснала.

— И после?

— Какво са ти разказвали вкъщи?

— Само това, което вече съм ти казала. Питах дядо, но той не знаеше нищо със сигурност — само нещо за наркотици и че си бил затворен.

— Правилно. Ще ти разкажа всичко. Срещнах онзи търговец случайно в едно кафене, макар че сега ми се струва, че той отдавна ме е наблюдавал. Аз бях точно човекът, когото той търсеше. Бях живял достатъчно дълго в Испания, за да говоря езика, нуждаех се от пари и бях едва ли не полудял от грижи. В началото всичко ми се стори дреболия и когато осъзнах, че съм се забъркал в сериозна каша, беше твърде късно да изляза от нея. Тези хора не си поплюват с отцепниците. До известна степен аз вършех всичко това с удоволствие.

— Как може да ти е доставяло удоволствие да вършиш нещо толкова лошо?

Той ме погледна тъжно.

— Тогава не се замислях колко лошо е всъщност това. Бях толкова отчаян от загубата на майка ти, че имах нужда от нещо, което да ме накара да забравя всичко. Какво ще бъде то, ми беше почти безразлично. Освен това контрабандната работа беше опасна и напрегната и аз не отделях време да мисля какво пренасям. А и печелех доста от нея. Купих си кола, а за теб и Розита мечета и колички за куклите.

Той се засмя и запали цигара.

— А после?

— Цялата акция ставаше все по-опасна и се разрастваше повече и повече, докато установих, че пренасям и продавам хероин в един интернационален пръстен. Но тогава вече беше късно да се откажа. Вече три години се бях занимавал с това и ставах все по-смел. Голямата ми грешка беше, че отидох в Англия да се срещна с един търговец. Полицията ме чакаше на летището и това беше краят. Радвам се, че не ме заловиха в Испания, иначе надали бих могъл повече да се върна.

— И после отиде в затвора?

— Оставиха ми време да те заведа при баба ти и дядо ти, и след това трябваше да отида в затвора за десет години. Обаче след осем години ме освободиха.

— Е, — казах аз замислено, — не си вършил кой знае колко лошо нещо. Искам да кажа, че не е като да крадеш или убиваш.

Баща ми стана сериозен.

— Люси, — каза той, — много, много по-лошо е да подведеш някого да стане наркоман, отколкото направо да го убиеш. Бързо го разбрах, след като ме затвориха. Там имах много време за размисъл. Никога не прави нещо подобно.

— Много ли съжаляваше в затвора? Сигурно е било много неприятно.

— Не знам. Затворите в Англия не са толкова лоши места. Аз прекарах доста време в болницата, където наистина се отнасяха много добре с мен. Но вечерите бяха тежки. Затворен в една килия, сам със себе си. За щастие, можех да пиша. Пишех много, а този род приключенски истории се продават добре. Най-мъчно ми беше, че не можех да те наблюдавам как растеш и че за това си бях виновен само аз, заради моята глупава грешка.

— Но не си ли съжалявал някога заради... заради Бога?

— Бог, Люси? Ти си вярвай в Бога, щом искаш, но за мен Той не е направил нищо, освен че отне жена ми. Не, съжалявам, че съм допринасял за съсипването на човешки живот; заради теб бих искал да съм друг. Ти си всичко, което все още имам. Старите приятели ме отбягват, откакто излязох от затвора. Остана ми само ти.

— Но защо никой не ми е казал? Иначе бих дошла при теб много по-рано.

— Споразумяхме се с твоите баба и дядо, че ще е по-добре за теб да не знаеш нищо за мен, докато си малка. Не е особено голямо удоволствие да имаш баща, който седи в затвора и от когото трябва да се срамуваш. Другите деца задават много въпроси. Никога нямаше да се чувстваш сигурна в тяхно присъствие.

— А защо не ни каза кой си, след като излезе от затвора?

— Исках да ме опознаеш. Ако баба ти и дядо ти знаеха, веднага щяха да те настроят срещу мен. Исках да предотвратя това.

Глъсът му звучеше твърдо и огорчено. Почувствах се малко несигурно, защото баба положително нямаше да одобри подобен разговор. Все пак беше съвсем различно да говориш с баща си,, отколкото с баба или дядо. Баба знаеше всички отговори и винаги ми казваше как трябва да разсъждавам. Ако някой път разсъждавах по-различно, според нея непременно грешах. Винаги бях приемала това като успокоение и чувство за сигурност.