Един важен въпрос

Но този мъж, с неговите тъжни питащи очи и тежко минало не знаеше всички отговори и той искаше аз сама да разсъждавам

сама да достигам до отговора. Забележката му относно Бога разклати цялата ми вяра. Трябваше да размисля и сама да открия отговора.

Разговорът ни беше прекъснат от силно хлопане по вратата

и Пепито влетя в стаята с писмо в ръка.

— Лусита! — извика той и ми го подхвърли. Беше второто писмо от баба и дядо, и вълна от носталгия ме заля, като че ли от хиляди километри те протягаха ръце към мен. Станах. — Излизам да прочета писмото си под сянката на маслината — казах аз, а татко се усмихна и кимна. Оставих го и чух зад себе си как се опитва да убеди Пепито да не идва след мен, като му обещаваше, че аз ще му разкажа всичко, щом се върна.

Знаех къде трябва да отида. Ако се тръгнеше навътре към сушата покрай една висока бяла стена, се достигаше до група евкалиптови дървета. По-нататък бяха разпръснати няколко къщички в края на лозата. Оттам покрай една река се достигаше до селска къща, после до каменен кръст и накрая до малка маслинова горичка. Това беше най-сенчестото място, което знаех, затова и се затичах нататък, стискайки ценното си писмо.

Хората, които живееха край нас, вече ме познаваха. Освен това вече бях научила някои испански изрази и ми доставяше удоволствие да поздравявам приятелски хората на испански. Днес наоколо беше много тихо, защото гроздоберът още не беше започнал и всички деца бяха по полята или играеха на плажа. Само една стара жена, облечена в черно, стоеше пред вратата и една трицветна котка й правеше компания. Жената чистеше някакъв съд с пясък, докато наглеждаше козата си.

Поздравих я и се поколебах дали да не спра при нея. Нещо в тази жена ми напомняше на баба. За първи път, откакто бях в Испания, изпитах истинска носталгия и сянката над моето бъдеще ми се стори застрашително тъмна, тъй като скоро трябваше да реша къде искам да живея. Обърнах се към старата жена и видях, че и тя ме наблюдава. Тъмното й, набраздено лице, излъчваше любов. Чувствах се странно привлечена от нейното топлосърдечно излъчване и приканващите й жестове, така че седнах до нея на едно стъпало и започнах да галя котката. Това я зарадва. Тя се обърна, отвори вратата на къщичката си и ми посочи под масата една кошница с много малки котенца.

Аз влязох и се заиграх с котенцата. Огледах се наоколо. Подредбата беше съвсем обикновена, но всичко беше много чисто. В единия ъгъл имаше легло с юрган, а подът беше застлан с рогозка; освен това имаше още маса, стол и един скрин, върху който лежеше черна книга, която приличаше на бабината семейна Библия. Погледнах по-отблизо.

Наистина беше Библия — на корицата беше написано със златни букви La biblia. Значи тази стара жена вярваше в Бога и ако това, което баба казваше беше вярно, Бог беше единственият, който можеше да ми помогне. Аз трябваше непременно да продължа да мисля и да се опитам да намеря отговора. Може би тази стара жена би могла да ми помогне, но затова би трябвало аз да говоря по-добре испански. Нали трябваше да се разговорим по някакъв начин.

Сбогувах се. Тя ме помилва по косата и ми направи знак пак да дойда. Кимнах и тръгнах покрай реката. В изсъхналата трева светеха звездичките на синята жлъчка, поветицата се увиваше навсякъде, а пурпурночервените магарешки тръни продължаваха да цъфтят. Селскостопанският двор беше заобиколен от високи стени, от миризма на свине и кози, див тамян и мента. Една добродушна бяла свиня току-що излизаше навън и започна да се валя в праха. Най-после седнах под една маслина и започнах да чета.

И двамата ми бяха писали. Писмото на баба беше пълно с добри съвети. Молеше ме редовно да си мия косата, да внимавам с плуването, да не излизам сама и да се прибирам вкъщи колкото мога по-скоро. Писмото свършваше с „Всеки ден се молим за теб и те оставяме на Божията грижа. Там сигурно няма английска църква, но ти се моли всяка вечер и се доверявай на небесния си Баща." Писмото на дядо беше написано със загрижена любов и изпълнено с новини за приятелите, за Шедоу и котката, за църквата и деня на милосърдието и за всички домашни дреболии, които бяха така важни за мен. Дълго седях под дървото и се наслаждавах на писмата си. Всяко изречение прочетох по няколко пъти, а накрая прочетох още веднъж последното изречение от писмото на баба: „Ти се моли всяка вечер и се доверявай на небесния си Баща". „Бог? Ти си вярвай в Бога, щом искаш, Люси, но за мен Той не е направил нищо, освен че отне жена ми", беше казал татко. Кой имаше право?

Как можех да разбера това? Дали старата, скучна книга щеше да ми каже нещо по този въпрос? Исках да се опитам още веднъж, защото се чувствах разкъсвана и повече от когато и да било имах нужда от помощ, от някого, който би могъл да ми даде съвет. Все още не знаех какво да реша: на кого исках да принадлежа?

Беше петък. След два дни щеше да е неделя. А в неделя, естествено, можех да запитам за Библия, тъй като в този ден всички ходят на църква. В неделя ми се искаше още веднъж да опитам да намеря отговор на въпроса си.

Прекарахме почти цялата събота на плажа, плувахме в морето и играхме с лодките. След обяд татко ни разходи по крайбрежието и ни заведе до един усамотен залив с бял пясък, където търсихме миди. Намерих една, която приличаше на нежна розова пеперуда. Легнах на горещите камъни и се наслаждавах на едно малко езерце, което изглеждаше като миниатюрна градина с морски звезди, морски анемрвии, витаещи водорасли и морски охлюви. Мислех си, че Богът, когото бях започнала да търся, трябва да е чудесен творец, за да може да измисли тази нежна красота. Утре щеше да бъде неделя.

На другия ден закусихме под лозите, а звънът на църковните камбани се разнасяше из целия град.

— Татко, — казах аз решително, — неделя е. Мога ли да отида на църква, както го правя вкъщи и мога ли да имам една Библия за четене?

— Аз нямам Библия — отговори той. — И тъй като в църквите на този град се говори испански, ти няма да разбереш нито дума. Освен това, църквите тук са по-различни от онези, които ти знаеш. — Той се подвоуми, като че ли искаше да каже още нещо, а аз го чаках търпеливо и наблюдавах светлите петна, които слънцето хвърляше върху бялата покривка на масата през лозовите листа.

— Люси, — каза накрая той, — кажи ми едно: защо ходиш на църква? Означава ли това нещо за теб? Или ходиш само защото баба иска да ходиш там? И защо четеш Библията си — защото ти помага, или само защото си била научена, че трябва да се чете? Помисли си и после ми съобщи отговора си. Наистина искам да го знам. Не обичам религиозно лицемерие и не желая ти да бъдеш такава.

Бях вперила поглед в него. Идваха ми различни отговори, но те не бяха откровени и обмислени, и нямаше да го задоволят. Той искаше да знае истината.

Лола и по-големите деца, облечени в най-хубавите си неделни дрехи, се бяха запътили към панаира, а камбаните вече бяха престанали да бият. Татко се задъхваше, като че ли повече от когато и да било и не смеех да го попитам дали ще дойде с мен на плажа. Затова седнах до него и започнах да пиша писмо на баба. После отидох сама на плажа и търсих миди. За храна бяхме поканени при Лола и нейните деца. Събрахме се в голямата кухня до стаята за гости под висящите парчета сланина и връзките билки и чесън. Ядохме пържена риба в доматен сос, който беше толкова лют, че ми излязоха сълзи на очите, но другите просто го обожаваха. Изпиха няколко бутилки вино и всички бяха радостни и приказливи. Аз, естествено, не пих вино, татко не ми позволяваше. Когато най-после свършихме с яденето, вече беше късен следобед. Неделята почти си беше отишла, а аз все още нямах отговор на татковия въпрос. За пръв път се чувствах наистина самотна и мислите ми ме отведоха при старата жена, която бях срещнала. Искаше ми се да я намеря.

— Татко, — казах аз, — искам да посетя една стара жена, която живее зад евкалиптовите дървета. Мога ли да й занеса една праскова?

— Занеси й две, Люси, — той откъсна две от най-хубавите и големи праскови и ги сложи в една кесия. — Радвам се, че си намираш приятели. Няма да мине много време и ти ще научиш испански. Толкова ми се иска да обикнеш Испания. Не ходи много далеко и се върни преди залез слънце.

Тихо прекосих двора, така че никое от децата да не ме забележи и да тръгне с мен. Обичах да играя с тях, а Розита, моята „amiga" много ми допадаше, но сега исках да бъда сама. Все още беше много топло и се радвах на сянката, която ни даряваха дърветата. Обичах уханието им, шумоленето на сухите листа и песента на щурците, чието свирене чувах, но никога не можех да ги видя.

Бавно вървях към старата жена и мислех над моя въпрос. Какво означаваше наистина църквата за мен? Спомних си неделите у дома, как отивах в старата каменна сграда, облечена в най-хубавите си дрехи, как наблюдавах слънчевата светлина, преминаваща през цветните прозорци, как вдишвах миризмата на старите камъни, смесена с мириса на мебелната политура; как пеех песните колкото ми глас държи; как дядо заспиваше по време на проповедта, а баба смутено го поглеждаше с ъгълчето на очите си; как се радвах на неделния обяд и още в църква си мислех за любимия ми крем и за свободния следобед. Или пък църквата означаваше за мен нещо повече? Честно казано, не, с изключение на много редките случаи, когато както през онази сутрин на Разпети петък откривах неподозирана красота в някоя песен или стих от Библията и усещах някакъв необясним копнеж.

Когато достигах къщата, наоколо не видях никого. Предположих, че жената още си почива и похлопах предпазливо на вратата. Тя беше отворена много бързо от малката внучка. Погледнах през процепа. Моята приятелка седеше на масата, сложила очилата си, и четеше Библията.

Защо? Какво означаваше за нея Библията? Бях убедена, че тя означаваше нещо за нея, защото жената ме погледна с такъв просветлен поглед, а ръцете й като че ли галеха книгата. „Само да можех да поговоря с нея, мислех си аз." Но тъй като не можех, аз направих нещо странно, като израз на отчаяние. Отидох и поставих пред нея прасковите. След това посочих книгата и повторих думата, която децата повтаряха повече от сто пъти на ден в гостната стая: „Porque?"

Тя не се изненада и само посочи с пръст една дума от страницата, а аз седнах до нея, за да я видя. „Jesus". Можах да разбера тази дума, защото тя беше същата и в майчиния ми език. Жената я повтори и прибави: „Jesus es mi amigo".

„Amigo" — Розита употребяваше тази дума, когато вървяхме, хванати за ръка по улицата и тя ме представяше на свои познати. Тя означаваше „приятел". Розита беше казала „amiga", защото аз съм момиче, но значението на думата е същото. „Мой приятел Исус, мой. приятел." Значи за тази жена Той не беше просто една историческа личност, а жив човек, който вървеше редом с нея и тя го чувстваше много близък. Изведнъж, както наблюдавах страницата в Библията, ми стана ясно, че молитвата, ходенето на църква и четенето на Библията не са три пътя, завършващи в мъгла. Мъглата постепенно се разпръсваше и тези пътища извеждаха до едно блестящо от светлина място. Те водеха към Исус, Който не беше просто една личност от една книга, личност, която не е между живите от много векове насам, а жива личност; Той беше приятелят на старата жена и аз знаех, че може да стане и мой приятел. Изведнъж прозрях какво бях търсила толкова дълго време — не някакви правила и напътствия, а един човек.

Това откритие беше толкова важно за мен, че вече не мога да си спомня какво се случи след това. Исках да остана при тази лъчезарна старица, на която Исус беше приятел, но ние бяхме изчерпили общия си речник и не можехме да си кажем нищо повече. Малко по-късно, без да зная как, се озовах на пътя към селскостопанския двор. Отстрани край пътя отново забелязах каменния кръст. В един момент открих, че за мен той крие особено значение. Напомняше ми, че моят приятел умря на кръста, за да бъде простена моята вина. „Благодаря", казах аз и погледнах кръста. В този момент разбрах какво означава да се молиш — разговаряш с приятел, благодариш му, можеш да му разкажеш всичко и да си уверен, че Той те слуша. Беше твърде горещо и не можех да издържа повече на слънце, затова седнах под една маслина, погледнах оттам към кръста и разтоварих пред Исус сърцето си. Помолих Го да ми помогне никога повече да не лъжа. Попитах Го какво решение трябва да взема и Го помолих да направи от баба и дядо, баща ми и мен едно щастливо семейство.

Над сушата и над морето почиваше меката светлина на залеза, тъй като слънцето беше вече ниско на хоризонта зад хълмовете. Каменният кръст хвърляше дълга сянка на пътя и във фантазията ми този път пред мен ми изглеждаше така светъл, както началото на един нов живот. Аз ще мога да стъпя на тази светла улица с цялото си проблематично и объркано минало и Исус, моят приятел, ще бъде до мен. Обичах Го и исках да имам Библия, защото за мен тя не беше вече една стара скучна книга с истории, а книга, в която можех да науча повече за моя приятел.

Слънцето изчезна точно, когато излязох от евкалиптовата гора и оцвети небето в червено. Прозорците светнаха и животът в града се събуди. Баща ми седеше пред къщата и пишеше нещо. Щастлива и жадна, седнах до него и той ми поръча една лимонада.

— Татко, — казах аз доволна, спомняш ли си още, какво ме

запита?

— Кога, Люси?

— Да, ти размисли ли?

— Да. И вече знам отговора. Една възрастна жена ми го каза.

— Как? На испански?

— Да, и аз я разбрах. Вече го знам!

— Наистина ли? Тогава кажи го и на мен.

— Искам да ходя на църква и да чета Библията, защото Исус

е мой приятел.

Очаквах той да се подсмихне, но не го направи. Само ме погледна и след това каза от сърце:

- Тогава колкото е възможно по-бързо ще ти намеря Библия, Люси, а ако искаш ще се постарая да открия и една английска църква.

ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО ГИБРАЛТАР

Когато се събудих на другата сутрин, всичко изглеждаше както обикновено. Отражението на слънцето на стената, прибоя на вълните, гласовете на рибарите. Но тогава открих, че всъщност вече нищо не е както преди. Аз вече не бях едно угрижено дете, лутащо се насам-натам, което не знае в какво да вярва и към кого да се обърне. Сега имах Исус като жив и любящ приятел, Който имаше отговор на всички въпроси, и щеше винаги да бъде до мен. Скочих и се облякох, после коленичих до леглото си и вместо насила да съчиня една молитва, открих сърцето си пред Бога и бях сигурна, че Той ме е чул. Баща ми изглеждаше блед и изтощен, когато се появи за | закуска. Кашляше много. Но беше в добро настроение и ^ предложи да направим една екскурзия с автобус до южното крайбрежие. Оттам съм можела да видя скалите на Гибралтар и северното крайбрежие на Африка и да плувам. Въодушевих се много, защото обичах разходките с татко. Неговата компания беше приятна и той знаеше толкова много неща. Взех си всичко за плажа и отидохме на автобусната спирка. Докато дойде автобусът, напазарувахме някои неща за пътуването.

Никога няма да забравя този ден. Но тогава още не знаех, че той е по-особен, тъй като всъщност не се случи нищо забележително. Просто бяхме щастливи заедно. Автобусът пътуваше по крайбрежната улица. От едната страна беше морето, от другата — лозята, маслиновите насаждения и от време-навреме се появяваше някое поле със слънчогледи, всички обърнати на изток. Баща ми разказваше за гражданската война и за окупирането на големия замък на Толедо, когато синът на генерала бил взет като заложник, докато крепостта бъде предадена. Но генералът изпълнил дълга си. „Предай душата си на Бога, извикай: да живее Испания! и умри, синко", казал бащата по телефона и крепостта била задържана, докато дойде подкреплението. Никой не можеше да разказва като татко; той беше приковал цялото ми внимание със своите истории, когато шумният автобус направи голям завой и въздухът ми секна — пред мен беше сапфирено синият проток на Гибралтар! Скалата лежеше като огромен лъв във водата, а от другата страна на протока можех ясно да разпозная високите планини на северноафриканския бряг.

Сега татко започна да ми разказва за поведението на скалните маймуни на Гибралтар и за заклинателите на змии от Танжер и колкото по-надолу слизаше пътя, толкова по-високо към небето се издигаше Гибралтар. Автобусът влезе в града и спря близо до пристанището, където в същото време пристигаше един параход.

Беше страшно горещо. Ядохме сладолед под един чадър в една сладкарница, където около половината от гостите бяха тъмнокожи и говореха арабски. После разгледахме магазините — китари, кастанети, бродирани вратовръзки. Потърсих подаръци за баба и дядо. Това ми доставяше удоволствие. Трябваше ми доста време, докато избера, и все пак купих за чайника на баба една поставка, на която беше изобразена скалата на Гибралтар, а за дядо един червен, украсен със злато калъф за очила. Баща ми уморено се беше отпуснал на един стол в магазина, пушеше цигара и аз имах много време.

След това по една алея достигнахме до плажа; бял пясък, засенчван в единия край от палми. За миг смених роклята си с банския костюм, изтичах до морето, хвърлих се в леките вълни и със сила се устремих навътре. Това първо, охлаждащо потапяне ми се стори най-прекрасното усещане на целия свят!

— Не плувай много навътре! — извика татко и аз се върнах обратно при него. Много ми се искаше заедно да плуваме, но той нямаше сили за това. Когато се наплувах, той вече беше намерил едно сенчесто място и беше разопаковал храната. Седнах до него и от радост започнах да се смея с глас. Радвах се на слънцето, синьото море и на здравото си и силно тяло. Тази нова радост се свърза с радостта, че Исус е мой приятел; тя даваше светлина и цвят на всяка друга радост и беше изворът на моето щастие. Аз обаче не можех да дам точен словесен израз на това, то беше просто едно чувство.

— Разкажи ми нещо повече за възрастната жена от вчера - ме помоли татко изведнъж. — Интересно ми е.

Погледнах го напрегнато.

— Тя е една мила старица. Живее в малка къща зад евкалиптовата горичка. Има една котка и една коза, кошница, пълна с котенца, една малка внучка и една Библия. Посещавала съм я два пъти.

— Как разговаряте? Не вярвам тя да говори английски.

— Не, разбира се, не говори. Вече ти казах обаче, че има Библия и ние четохме заедно от нея. Тя ми посочи думата „Jesus" и аз, естествено, я разбрах.

— Така ли! И какво стана по-нататък?

— Тя каза, че Исус бил неин „amigo", a тази дума също ми е позната. Розита ме нарича нейна „amiga". Това означава приятел.

— Значи истинско новорождение; но това стана много бързо — си говореше сам татко. — Е, разкажи ми по-нататък.

Потънала в мисли, дъвчех хляба си. Бях се извърнала малко настрани от татко, защото предполагах, че ми се присмива. Но когато той отново заговори, гласът му беше напълно сериозен:

— Моля те, Люси, наистина искам да чуя по-нататък.

— Ами — започнах притеснено, — исках Той да стане и мой приятел. Така отидох до кръста.

— До кръста? Какво искаш да кажеш с това?

— По пътя към лозята има един селскостопански двор с едно малко бяло прасенце, което свободно се разхожда наоколо и няколко кокошки, а до входа на градината се издига каменен кръст. Знаеш ли, както е и в песента: „Спасителят умря на кръста за мен и направи всичко да стане отново добро". Седях пред кръста, а когато ми стана много горещо седнах в сянката на едно маслиново дърво.

— И какво направи под дървото?

— Ами помолих Исус да ми прости и Му благодарих. А после после Го помолих да стане мой приятел.

— И какво се случи?

— Тръгнах си към къщи. Кръстът беше зад мен, а пред мен всичко светеше, огряно от последните слънчеви лъчи. Бях щастлива, защото знаех, че съм намерила един приятел, на когото мога да кажа всичките си грижи.

— Твоите грижи, Люси? Аз също бих искал да знам за тях. Можеш ли да ми ги кажеш?

Обърнах се и го погледнах в лицето.

— Помолих Го да направи така, че баба, дядо и ти да се обикнете, за да можем да бъдем едно семейство — казах аз. — Това е най-големият ми проблем. Ужасно е да се разкъсваш между две страни. Би ли ми подал един банан? Той не зададе други въпроси. Легна в пясъка и затвори очи, и аз помислих, че ще спи. Едва когато станах, за да отида отново да плувам, той ме заговори:

— Времето минава бързо. Поплувай за последен път и после ще тръгваме.

След половин час се качихме в автобуса. Предполагах, че татко е уморен и ние се прибрахме почти без да разговаряме на връщане. Опрях глава на рамото му и погледнах за последен път скалите, протокът на изток, северноафриканския бряг отвъд морето - докато автобусът сви зад завоя и всичко се изгуби.

Когато се върнахме вкъщи, татко веднага си легна. Аз отидох в кухнята и седнах при Розита под висящите сушени риби и изядох една тортила.

Цялото семейство беше навън, тъй като братът на Лола беше дошъл от Барселона и беше донесъл малка надуваема гумена лодка. Пепито и Педро едва дочакаха другата сутрин. Ако им бяха позволили сигурно щяха да влязат в морето още през нощта. Чичото беше гражданин и имаше лъскава черна коса. Той се смя и зарази всички ни със смеха си. Беше вече късно, когато се прибрах в стаята си. Другите останаха и продължиха да празнуват. Луната светеше направо във вътрешния двор. Дочух дишането на татко. Постарах се да се прибера на пръсти в стаята си, за да не го събудя, но той ме извика.

Целунах го за лека нощ и тъкмо щях да излизам от стаята, когато той отново ме заговори:

— Люси, — каза той, — ако това, което ти е разказвала възрастната жена те прави щастлива, вярвай го и дръж за него. Тези неща даваха кураж и на майка ти, когато те очакваше. Може би скоро ще ти потрябва...

Помолих го да ми обясни това, но той каза, че станало време за сън. Отидох си в леглото, не още дълго не можах да заспя, гледах лунната светлина по бялата стена и си мислех какво ли е искал да каже.

Колебаех се, искаше ми се да отида, но това означаваше доста време да прекарам без татко.

— Не можеш ли да дойдеш с нас, татко? — попитах аз.

— Сега не — отвърна той. — Тази сутрин непременно трябва да работя. Издателят ми е по петите. Но след обяд може да понамина. Днес има лек ветрец и не е така горещо.

Всички потеглихме с плажните си принадлежности и бяхме в добро настроение. Танцувахме по крайбрежната ивица. Вятърът като че ли духаше пенестите корони на вълните навътре в морето. Вуйчото от Барселона поддържаше настроението с вицовете и историите си, и всички заедно се

смееха. Аз, естествено, не разбирах нищо, затова вървях напред

И се наслаждавах на плажа с различните миризми и шумове,

смолистата миризма на въжетата, миризмата на риба от мрежите, соления дъх на морската трева и кресливите викове на чайките. Вървях бавно, търсех миди, влизах и излизах от водата.

Искаше ми се тази разходка да няма край. Плажът обаче не беше толкова далеко. Покатерихме се по последните скали и достигнахме нашия залив още преди обяд. Гумената лодка беше голям успех. Всички можехме да се

\ редуваме да я караме, а вуйчото, който сам не можеше да плува

[добре, пръхтеше зад нас като огромен делфин. Педро и Пепито

[ се качиха в лодката и в следващия момент отново паднаха във водата; тази игра се повтори безброй много пъти. След това, изтощени от плуване, смях и викане, изтеглихме лодката на сушата, за да обядваме „Bocadillos", т.е. хлебчета с много

сардини, маслини, домати и подправки. След това хапнахме и

диня. Вуйчото изведнъж много ожадня. Той дълго гледа към вътрешността на сушата и след това посочи една цветна слънчева палатка далеко зад пясъчните дюни.

Този негов жест може би означаваше, че иска да отиде да пийне нещо и че скоро ще се върне. А докато се върне, никой не трябваше да влиза във водата или да играе с лодката. Розита, Педро и Пепито кимнаха сериозно; те бяха добре възпитани и послушни деца, но Кончита не искаше да слуша. Тя ни обърна гръб и се залови да строи пясъчен замък. Запя си весело и никого не го беше грижа за нея.