Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.73 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ
- Лишаването на журналист от право да упражнява професията си за срок от две години е прекомерно сериозна санкция за нарушаването на задължението за публикуване на отговор.
- ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Конфискацията на имущество, придобито със средства от престъпна дейност, не е в нарушение на Конвенцията.
- ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ ДЕЛА НА СЕС
Осъждането на професор, провел научно изследване, заради това, че е отказал да изпълни две съдебни решения, задължаващи го да предаде материалите от проучването, не накърнява правата му по Конвенцията. По-конкретно, той не може да се позовава на правото си на личен живот по чл. 8 и на негативното си право по чл. 10 да не дава информация. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Gillberg v. Sweden (no.41723/06) Фактите: Жалбоподателят е известен професор и бивш ректор на факултета по психиатрия към Университета в Гьотеборг. В продължение на 15 години той ръководел изследователски проект на университета относно хиперактивността и разстройствата, свързани с дефицит на вниманието при децата. Родителите на 141 деца в училищна възраст били дали съгласието си за доброволно участие в изследването, като изрично им било гарантирано, че личните данни на участниците ще са конфиденциални. Според жалбоподателя комисията по етика към университета била поставила като изрично условие за реализацията на проекта чувствителната информация относно участниците да бъде достъпна само за екипа, като той лично бил обещал на родителите абсолютна конфиденциалност. През 2002 г. социологически изследовател от друг университет и педиатър поискали да им се предостави достъп до материалите от изследването. Университетът отказал и на двамата. По жалби на изследователите с две решения от 2003 г. административният съд отменил отказите на университета и постановил, че трябва да се осигури достъп, защото лицата били доказали, че имат легитимен интерес от достъп до информацията и може да се предположи, че са добре запознати с това как да работят с конфиденциална информация. Университетът трябвало да уточни условията за достъп, така че да защити интересите на участвалите в изследването лица. Макар и уведомен, че по силата на съдебните решения двамата изследователи имат право незабавно да се запознаят с материалите, г-н Gillberg отказал да им ги предаде. След дискусии по въпроса в началото на 2004 г. университетът отказал да даде достъп на социолога и решил да добави още условия за използване на материалите от педиатъра. Тези решения на университета били прогласени за нищожни от административния съд през май 2004 г. Няколко дни по-късно колеги на г-н Gillberg унищожили материалите. През януари 2006 г. по инициатива на парламентарния Омбудсман било образувано наказателно производство срещу г-н Gillberg и други длъжностни лица от университета. Жалбоподателят бил осъден условно за умишлена злоупотреба със служебно положение и му била наложена глоба в размер на 4000 евро. Решението: Жалбоподателят твърди, че в резултат на осъждането му са били нарушени правото му на личен живот и негативното му право по чл. 10 да не предоставя информация (чл. 8 и чл. 10 от Конвенцията). С решение от 2.11.2010 г. Трето отделение на Съда е намерило, че няма нарушение на Конвенцията. Отделението обаче е оставило отворен въпроса дали чл. 8 и чл. 10 са приложими в случая – възражение, повдигнато пред Голямото отделение от правителството, което твръди, че оплакванията на жалбоподателя попадат извън обхвата на Конвенцията ratione materiae. Голямото отделение на ЕСПЧ на първо място подчертава, че в юрисдикцията му е да разгледа единствено и само оплакванията, които Отделението е приело за допустими. Така Съдът не може да обсъжда твърдените от жалбоподателя нарушения на правата му в резултат на решенията на административните съдилища. Наред с това обаче на всеки етап от производството Съдът може да се произнесе относно недопустимостта на дадено оплакване (чл. 35, § 4 от Конвенцията) По оплакването за нарушение на правото на жалбоподателя на личен живот (чл.8) Съдът напомня, че жалбоподателят е бил държавен служител и не е представлявал по никакъв начин децата или техните родители. Той е бил осъден за злоупотреба със служебно положение заради това, че е отказал да предаде изследванията си на педиатъра и социолога, така както е бил задължен с решенията на административните съдилища. Наказателният съд обаче не е преценявал дали педиатърът и социологът следва да имат право на достъп до данните. Това са решавали административните съдилища, а дали техните решения са били в нарушение на правото на жалбоподателя по чл. 8 не може да бъде обсъждано от Съда, тъй като оплакването е било обявено за недопустимо. Следователно остава да бъде преценено дали осъждането на жалбоподателя за злоупотреба със служебно положение е било в нарушение на правото му на личен живот, доколкото той твърди, че самото осъждане е накърнило правата му, като е уронило честта и репутацията му. Съдът напомня, че никой не може да твърди, че засягането на репутацията му представлява нарушение на чл. 8, ако то е предвидим резултат от собственото му поведение, като например извършването на престъпление. Освен това никога Съдът не е приемал, че самото осъждане, което може да доведе до лични страдания, представлява намеса в правото на осъдения на ненамеса в личния му живот. В случая осъждането на г-н Gillberg не представлява непредвидимо прилагане на разпоредбите на наказателния кодекс. Нещо повече, той самият е посочил, че е бил изправен пред дилема и че е избрал да не изпълни решенията на административните съдилища с риск да бъде осъден за злоупотреба със служебно положение. Били са предвидими и негативните последици от това осъждане, изразяващи се в загуба на доходи. В допълнение жалбоподателят е запазил поста си на професор и ръководител на департамента в университета и, както той само посочва, е бил напълно подкрепян от своите колеги, т.е. осъждането му в качеството му на длъжностно лице не е засегнало по никакъв начин „личния му живот“. Следователно чл. 8 е неприложим към настоящия случай и предварителното възражение на правителството е основателно. По оплакването за нарушение на негативното право на жалбоподателя по чл. 10 правителството е направило предварително възражение, че „негативното“ право на свобода на изразяване е неприложимо в контекста на наказателно осъждане на длъжностно лице за отказа му като служител на обществена институция да изпълни съдебно решение, с което институцията е била задължена да предостави някому официални документи. Материалите по изследването са представлявали публични документи, които по принцип е следвало да бъдат обществено достъпни по силата на приложимото шведско законодателство. Това означава, че никой не може да ги обяви за секретни, преди да има постъпило искане за достъп до тях и е било невъзможно предварително университетът да сключи споразумение с трети лица, по силата на което да бъде ограничен обществения достъп до определени официални документи. Жалбоподателят е бил осъден, защото обещанието, дадено на участниците в изследването за конфиденциалност, е надхвърляло допустимите от закона предели. Наказателните съдилища са били обвързани с решенията на административните съдилища, в които е разрешен въпроса дали и при какви условия документите е следвало да бъдат предоставени на двамата изследователи. Според шведските съдилища международните декларации на Световната медицинска асоциация, на които се позовава г-н Gillberg, когато твърди, че етиката му на изследовател не му е позволявала да разкрие материалите, нямат по-висока правна сила от шведския закон. В този контекст Съдът отбелязва, че г-н Gillberg не е бил обвързан от задължението за конфиденциалност, както би бил, ако бе лекуващ лекар или психиатър на участниците в изследването. Няма и друга норма – било то законова или от правилника на университета - която да му е пречела да изпълни решенията на административните съдилища. Съдът не може да сподели мнението на г-н Gillberg, че има свое независимо „негативно“ право на свобода на изразяването, независещо от факта, че изследването е принадлежало на университета. Тази теза противоречи на правото на собственост на университета и накърнява правата на двамата изследователи по чл. 10 да получават информация и на правото им на справедлив процес по чл. 6, гарантиращо им изпълнение на постановеното в тяхна полза съдебно решение. В заключение Съдът намира, че ситуацията на жалбоподателя не може да бъде сравнявана с тази на журналисти, защитаващи своите източници или на адвокат, обвързан със свой клиент. Журналистическата информация, получена от собствен източник, по принцип принадлежи на журналиста или на медията, докато в настоящия случай изследователските материали са собственост на университета, следователно са обществено достояние. След като не е бил упълномощен от участниците в изследването, той не е бил обвързан спрямо тях от задължението за конфиденциалност, така както би бил един адвокат. Следователно правата на жалбоподателя по чл. 10 не са били накърнени и предварителното възражение на правителството е основателно.
„Негативното“ право на свобода на изразяване е неприложимо в контекста на наказателно осъждане на длъжностно лице за отказа му като служител на обществена институция да изпълни съдебно решение, с което институцията е била задължена да предостави някому официални документи. Решение на Голямото отделение на Съда по делото Gillberg v. Sweden (no.41723/06) – виж раздел 5 Лишаването на журналист от право да упражнява професията си за срок от две години е прекомерно сериозна санкция за нарушаването на задължението за публикуване на отговор. Решение на Съда по делото Kaperzynski v. Poland (no. 43206/07) Фактите: Жалбоподателят, г-н Kaperzynski, който е журналист, е бил осъден за това, че е отказал да публикува отговор на кмета на статия, в която твърдял, че в общината съществува сериозен проблем с канализацията. Прилагайки Закона за пресата, съгласно който непубликуването на отговор е престъпление, съдилищата осъдили условно жалбоподателя и го лишили от правото да упражнява журналистическа професия за срок от две години. През декември 2010 г. наказателно-правните разпоредби от Закона за пресата били обявени за противоконституционни. Решението: Съдът приема, че наложеното на г-н Kaperzynski наказание представлява намеса в свободата му на изразяване, че към онзи момент намесата е била предвидена в закона и че е целяла защитата на доброто име на кмета. Намесата обаче не е била необходима в едно демократично общество. На първо място статията на г-н Kaperzynski не е съдържала лични нападки или обиди спрямо кмета, а е представлявала критичен и обоснован анализ на важен за общността проблем. Това обаче не е било отчетено от полските съдилища, които са санкционирали отказа да се публикува отговор. Съдът приема, че задължението за публикуване на отговор не е прекомерно или неразумно и че като не го е изпълнил, жалбоподателят е нарушил професионалните си задължения, но намира, че налагането на наказателна санкция за едно чисто процедурно нарушение, което по никакъв начин не е свързано със съдържанието на статията, е прекомерно. Според Съда лишаването на журналист от правото му да упражнява професията си е прекалено тежко наказание, което потенциално би могло да засегне открития и свободен публичен дебат по въпроси от обществено значение. Отказът на съдия да отложи заседание, насрочено на дата, съвпадаща с юдейски религиозен празник, не е нарушила правото на адвоката, представител на страна по делото, да изповядва свободно религията си. Решение на Съда по делото Sessa Francesco v. Italy (no. 28790/08) Фактите: Жалбоподателят, г-н Francesco Sessa, е адвокат по професия и изповядва юдейската вяра. По наказателно дело, по което той бил представител на пострадалите, бил поканен от съдия-следователя да избере между две дати, на които да се проведе заседание за събиране на доказателства, но г-н Sessa възразил, че датите съвпадат с юдейски празници и че неговите религиозни задължения ще му попречат да присъства на заседанието. Съдията въпреки това отложил делото за една от двете дати, а жалбоподателят подал искане за отлагане. На 13 октомври 2005 г. - датата на заседанието - съдията отбелязал, че г-н Sessa отсъства по лични причини и отказал да отложи заседанието с мотива, че Наказателнопроцесуалният кадекс на Италия изисква задължително присъствие на прокурора и представителя на защитата в заседания за събиране на доказателства пред съдия-следовател, докато присъствието на представителя на пострадалия е факултативно. Съдията отбелязал, че законът не го задължава в тия случаи, дори и когато представителят на пострадалия представи уважителни причини за отсъствието си, да отложи заседанието, а освен това гоемият брой на участниците в процеса и натовареността на съда ще изискват делото да се отложи за 2006 г. Жалбата на г-н Sessa срещу това решение на съда била отхвърлена с мотива, че не съществуват данни решението да е взето с цел засягане правото на жалбоподателя свободно да изповядва религията си. Решението: ЕСПЧ не приема, че решението на националния съд да определи за въпросното заседание дата, която съвпада с юдейски празник и отказът му да го отложи за друга дата представлява ограничаване на правото на жалбоподателя свободно да изповядва религията си. Г-н Sessa трябва да е бил наясно с разпоредбите на закона, според които неговото присъствие на въпросното заседание не е било задължително и е можел да организира заместването си от колега. Жалбоподателят не е показал и да е бил упражнен някакъв натиск върху него да променя своята вяра и разбирания или да е бил ограничен в това да изповядва религията си. Дори и да се приеме, че е била налице някаква намеса в неговото право по чл. 9 от Конвенцията, Съдът счита въпросната намеса за законна и оправдана с цел защитата правата на третите лица и правото на обществото на своевременно правосъдие; тя е била пропорционална на преследваните цели, поради което няма нарушение на чл. 9 от Конвенцията.
Недопустимо е оплакването за нарушение на правото на собственост във връзка с начина, по който е протекло изпълнителното производство в полза на жалбоподателката. Решение на Съда по делото Petrova v. Bulgaria (no. 19532/05) – виж раздел 4
Защитата на държавата по отношение на имуществото на кредитор на банка в производство по несъстоятелност е достатъчна; правната рамка, регулирала тези отношения, не наруваша позитивните задължения на държавата да осигури механизми за защита на правата на собственост на жалбоподателя. Решение на Съда по делото Kotov v. Russia (no. 54522/00) Фактите: Жалбоподателят, г-н Kotov, вкарал на депозит през 1994 г. пари в банка, които няколко месеца по-късно поискал да изтегли, но банката го информирала, че поради липса на средства не може да му възстанови парите. Жалбоподателят завел иск срещу банката, която била осъдена през 1996 г. да му плати 460 евро. Междувременно през 1995 г. било открито производство по несъстоятелност спрямо банката и бил назначен синдик. Вземанията на жалбоподателя по закон се ползвали с привилегия от първи ред. Въпреки това събранието на кредиторите взело решение да предостави приоритет на друга категория лица при разпределение на имуществото на банката (състоящи се от хора с увреждания, ветерани от войната, хора в неравностойно положение и др.). Това решение било изпълнено от синдика, при което 700 лица получили пълно плащане на вземанията си, докато жалбоподателят получил по-малко от 1 % от вземането си. През 1998 г. жалбоподателят оспорил пред търговските съдилища начина, по който било извършено разпределението на средствата на банката, което твърдял, че е в нарушение на закона. Съдилищата намерили, че е било налице нарушение на закона от страна на синдика и му наредила да изплати вземането на жалбоподателя, но решенията им останали неизпълнени, тъй като банката нямала повече средства. Г-н Kotov съдил в отделно производство синдика за вреди, но искът му бил отхвърлен с мотивите, че тъй като производството по несъстоятелността още не е приключило съществува риск от двойно плащане на вземанията на жалбоподателя от банката и от синдика, ако бъде открито ново имущество на банката. През 1999 г. приключило производството по несъстоятелност и банката била заличена. Г-н Kotov се оплаква пред ЕСПЧ по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, че в резултат на незаконното разпределение на имуществото на банката той не е могъл да получи ефективно плащане на дълга на банката към него. Решението: Първо отделение на ЕСПЧ е постановило решение по настоящото дело, с което е намерило, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, тъй като действията на синдика ангажират отговорността на държавата и са довели до незаконно отнемане на собствеността на жалбоподателя. Съдът най-напред приема, че жалбоподателят има „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, за което той е получил съдебно решение през 1996 г. срещу банката. Страните не спорят също, че синдикът е действал незаконосъобразно, като е приел разпределението на имуществото на банката не съгласно реда на привилегированите кредитори, а според определения алтернативен ред, както и че г-н Kotov е получил много по-малко от това, което легитимно е очаквал. Следователно правото му на собственост е било отнето следствие незаконните действия на синдика. Остава да се прецени дали държавата следва да се държи отговорна за действията му. Правителството в тази връзка твърди, че синдикът е частно лице, а не държавен служител. Съдът отбелязва, че съгласно руското приложимо право синдикът не действа като служител на държавата, но въпреки това следва да се направи преценка на метода, по който той бива назначаван, неговата отчетност, правомощия и отговорности. Синдиците в Русия са частни професионални лица, работещи на свободния пазар и избирани оттам от събранието на кредиторите, срещу заплащане на свободно определян хонорар. Въпреки че съдия следва да одобри назначаването на синдика, съдът проверява дали са налице единствено формалните изисквания за това и не ангажира отговорността на държавата за начина, по който той осъществява функциите си. Синдиците са отговорни единствено пред събранието на кредиторите или пред индивидуалните кредитори, но не и пред някой регулаторен орган, който да може да им дава инструкции и така да се намесва в процедурите по несъстоятелност. Те не получават държавно финансиране, а националните съдилища имат само ограничени правомощия да осъществяват контрол върху съобразяването на действията им с правилата за несъстоятелност, и то след като те са приключили, но не и да преценяват действията и решенията на синдиците относно тяхната оправданост от икономическа гледна точка. Така ролята на съдилищата в този случай не се различава много от ролята, която те имат по всеки друг частноправен спор. За разлика от съдия-изпълнителя, синдикът не разполага с държавна принуда или регулаторни правомощия по отношение на трети лица. Следователно по времето на настоящите събития синдиците са разполагали със съществена институционална независимост. Ролята на държавата се е ограничавала до установяване на правната рамка относно функциите и правомощията на събранието на кредиторите и синдика и да контролира спазването на тази рамка. Следователно синдикът в настоящия случай не е действал като публичен служител и държавата-ответник не може да бъде държана директно отговорна за неговите неправомерни действия спрямо кредиторите на банката. Въпреки това Съдът посочва, че държавата има задължение да създаде минимална правна рамка в сфера, в която небрежността от страна на държавните органи в борбата с финансовите измами може да има опустошителен ефект върху икономиката на страната и да засегне голям брой лица и техните интереси. Освен това в настоящия случай съдилищата са намерили, че нарушенията на синдика са били сериозни. Поради това Съдът изследва какви правни средства държавата е създала, за да гарантира защита от неправомерни актове и действия на синдиците, както и защо тези средства не са проработили в случая на жалбоподателя. Г-н Kotov е обжалвал най-напред действията на синдика в качеството му на управляващ средствата на банката в производството по несъстоятелност, което се е оказало неефективно поради липса на средства в банката. Второто производство срещу синдика в частноправното му качество също е било без успех поради това, че съдилищата са намерили, че искът е преждевременно заведен. Съдът отбелязва, че не е неразумен отказът на националните съдилища да уважат иска на жалбоподателя, докато производството по несъстоятелност е било все още висящо, тъй като е съществувал риск той да получи двойно плащане за едно и също вземане. Така не е неразумно за кредиторите на банката да трябва да изчакат края на производството по несъстоятелност преди да може да се търси обезщетение лично от синдика. След края на производството, което е приключило скоро след отхвърляне на иска на жалбоподателя срещу синдика, той е можел да заведе ново производство за вреди срещу него, което той обаче не е направил. Поради това Съдът намира, че временното ограничение на правото му да търси обезщетение лично от синдика не е засегнало самата същност на правото му на собственост по чл. 1 от Протокол № 1 и е останало в рамките на свободата на преценка на държавата в балансирането между съревноваващи се частни интереси в производството по несъстоятелност. Правната рамка, регулирала тези отношения, не нарушава позитивните задължения на държавата да осигури механизми за защита на правата на собственост на жалбоподателя. Поради това не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. Конфискацията на имущество, придобито със средства от престъпна дейност, не е в нарушение на Конвенцията. Решение на Съда по делото Silickienė v. Lithuania (no. 20496/02) – виж раздел 4
Директива 2003/109/ЕО на Съвета относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни не допуска при отпускането на жилищна помощ правна уредба, която третира различно гражданите на трета страна, ползващи се със статут на дългосрочно пребиваващи по Директивата, в сравнение с живеещите в същата провинция или регион граждани на държавата членка. Решение на СЕС по дело C 571/10 Фактите: Г-н Kamberaj е албански гражданин, пребиваващ и работещ трайно от 1994 г. в автономна провинция Болцано, Италия и притежаващ разрешение за постоянно пребиваване. От 1998 г. до 2008 г. той получавал жилищната помощ, предвидена в закон. С писмо от 22 март 2010 г. Службата за социални жилища уведомила г-н Kamberaj, че искането му за помощ за 2009 г. е отхвърлено поради изчерпването на бюджета, предназначен за гражданите от трети страни и определен в съответствие с Решение № 1885. Г-н Kamberaj поискал националният съд да установи, че с отхвърлянето на искането му за помощ е извършена дискриминация спрямо него. Той твърди, че националното право е несъвместимо с директиви 2000/43 и 2003/109, доколкото при отпускането на жилищни помощи то третира дългосрочно пребиваващите граждани от трети страни по-неблагоприятно в сравнение с гражданите на Съюза. Решението: СЕС отбелязва, че правомощията, които са му възложени по правото на ЕС, се състоят в подпомагане на правораздаването в държавите членки, а не във формулиране на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси. По отношение на член 15 от Директива 2000/43, предвиждащ ефективност, пропорционалност и възпиращо действие на санкциите за нарушения на принципа на равно третиране въз основа на расата или етническия произход, СЕС отбелязва, че различното третиране, на което е подложен г-н Kamberaj, се основава на статута му на гражданин на трета страна. Член 3, параграф 2 от Директивата обаче уточнява, че тя не се отнася до различията в третирането, основани на гражданство. Следователно твърдяната дискриминация не попада в приложното поле на Директива 2000/43. От друга страна, въпреки че в областта на социалното подпомагане и социалната закрила държавите членки могат да ограничат приложението на принципа на равно третиране до основните придобивки, Директива 2003/109 не допуска различно третиране на получилите в съответствие с нея статут на дългосрочно пребиваващи граждани на трета страна по отношение на придобивките, които допринасят за задоволяване на насъщните им нужди от храна, жилище и здравни грижи. Още повече, чл. 34 от Хартата признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства, в сравнение с живеещите в същата провинция или регион граждани на държавата членка. СЕС припомня, че съгласно член 6, параграф 3 от ДЕС основните права, както са гарантирани от ЕКПЧ и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Тази разпоредба от Договора за ЕС отразява постоянната практика на Съда, съгласно която основните права са неразделна част от общите принципи на правото, за чието спазване следи Съдът. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.73 Mb. Сподели с приятели:
|