Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.66 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Недопустимо е оплакването срещу забраната за строене на минарета в Швейцария.
- Уволнението на жалбоподателката заради жалба до прокуратурата, в която тя сигнализирала за нередности в работата на старчески дом, е непропорционално.
- Осъждането на журналист за това, че е публикувал дословно интервю с политик, въпреки несъгласието на последния, не е необходимо в едно демократично общество и е непропорционално на преследваната цел.
В нарушение на задълженията си по чл. 8 от Конвенцията унгарските власти не са успели да осигурят връщането на дете от Унгария във Франция, отведено от майката без съгласието на бащата, което е направило невъзможно за бащата да упражнява няколко години родителските си права, които той е имал съвместно с майката. Решение на Съда по делото Shaw v. Hungary (no. 6457/09) Фактите: Жалбоподателят, г-н Shaw, ирландски гражданин, живеещ в Париж, и неговата съпруга, унгарска гражданка, се развели през 2005 г., като упражнявали съвместно родителските права върху 5-годишната си дъщеря. През 2007 г. майката завела детето в Унгария без съгласието на жалбоподателя. Г-н Shaw подал иск през март 2008 г. в унгарския съд за връщане на детето, като се позовал на Регламент (ЕО) №. 2201 от 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. и на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Съдът приел, че обичайното местопребиваване на детето е Франция и то не може да бъде променяно без съгласието и на двамата родители. Той наредил майката да върне детето обратно във Франция или го предаде на унгарската полиция до определен срок. През септември 2008 г. второинстанционният съд потвърдил решението, а с решение от ноември 2008 г. то отново било потвърдено и от Върховния съд. Междувременно били правени няколко неуспешни опита от властите решението да бъде изпълнено. През април 2009 г. съдът наредил изпълнението на решението със съдействието на полицията, но тъй като майката и дъщерята се укрили, това не могло да се случи. Властите направили опити да ги проследят, но безуспешно. Междувременно през април 2008 г., въз основа на член 41 (2) на Регламента на ЕО, френският съд издал на г-н Shaw удостоверение относно родителските му права, установени с решението по развода. Въпреки това, когато жалбоподателят поискал изпълнение на тези права от унгарските власти, те му отказали с обяснението, че не са компетентни за това. Решението: ЕСПЧ преценява дали, с оглед на международните задължения на държавите, произтичащи от Регламента на ЕО и на Хагската конвенция, унгарските власти са предприели адекватни усилия да осигурят правото на г-н Shaw да върне детето си и на детето да се събере с баща си. Въпреки, че Регламентът на ЕО посочва ясно задължение на националните съдилища да постановят решение в рамките на шест седмици след подаването на искане за връщане на детето, в случая съдилищата са постановили решението си едва няколко месеца по-късно, като окончателното решение е било прието 9 месеца по-късно. Съдът отбелязва, че такива дела следва да се гледат с особена спешност. Поради това съществено забавяне ЕСПЧ приема, че унгарските власти не са спазили позитивните си задължения по чл. 8 от Конвенцията. Освен това Съдът отбелязва, че властите не са предприели адекватни мерки за изпълнение на решението по връщане на детето преди изчезването на майката и детето – единствените предприети мерки са били покана за доброволно изпълнение и налагане на глоба с нисък размер на майката. Така, повече от три години и половина бащата не е бил в състояние да упражни правата на достъп до детето си, а унгарски власти са приели, че не са компетентни по въпроса, въпреки съществуването на окончателно съдебно решение и съдебно удостоверение, издадени в съответствие с Регламента на ЕО за това.
Жалбите на християни, поддръжници на алтернативния Синод, с оплаквания за намеса в упражняване на тяхната свобода на религията, гарантирана от чл. 9, по чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията във връзка със спорове за собствеността върху църковни храмове, както и по чл. 13 за липсата на вътрешноправна защита, са обявени за недопустими или са заличени от списъка с делата. Решения на Съда по допустимостта по делата Sotirov and others v. Bulgaria (no. 13999/05) и Pantusheva and others v. Bulgaria (nos. 40047/04) По делото Сотиров и други жалбоподатели са 292-ма вярващи ортодоксални християни и техният енорийски свещеник, поддръжници на алтернативния Синод при храм край Варна. Те се оплакват във връзка със събития през 2003 г, когато няколко църковни служители окупирали храма и отказали да допуснат в него членовете на местния църковен съвет с мотиви, че те били истинските представители на Църквата, чийто истински водач е патриарх Максим. При последвалото гражданско дело с предмет връщане на владението върху храма националният съд постановил, че държавата няма компетентност да се намесва във вътрешнорелигиозни спорове, че съдилищата не са компетентни относно въпросите как църквата управлява собствените си имоти и че могат да се произнасят само по въпроси за отговорност извън тази по каноничното право. Жалбоподателите твърдят пред Съда, че като е отказала да им предостави защита, държавата е узаконила и подкрепила произволна намеса в тяхната религиозна свобода по чл. 9 от Конвенцията. Те твърдят още, че това поведение на държавата е следствие на факта, че правителството подкрепя именно водачеството на патриарх Максим. Нарушенията спрямо религиозната им свобода според тях е довела и до намеса в правото им на собственост, тъй като били лишени от възможността да ползват храмовете си. Жалбоподателите сочат и оплаквания по чл. 13, поради липсата на възможност за защита на правата им на национално ниво. По делото Пантушева и други са обединени 34 жалби на общо 115 поддръжници на алтернативния Синод, които подават подобни на горните оплаквания в лично качество, а двама от тях и от името на пловдивската епархия. Те твърдят пред Съда, че са жертви на незаконосъобразна и произволна намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, че са били лишени от собственост и не са имали на разположение ефективни средства за защита. Някои от жалбоподателите са подали и оплаквания по чл. 6 от Конвенцията, поради твърдяна липса на достъп до съд. Решенията: ЕСПЧ обявява за недопустими оплакванията по първото дело, тъй като намира, че въпросните действия са такива на частни лица или на религиозни служители към Светия Синод, ръководен от патриарх Максим, а не на държавни органи или държавни служители. Съдът не приема, твърдението на жалбоподателите, че е налице и продължаващо нарушение на правото им по чл. 9, тъй като били принудени и до днес да извършват религиозните си обреди извън въпросния храм. Съдът посочва, че те не твърдят, че държавните органи им пречат да влизат в храма, а на практика не желаят да влизат в него, тъй като службата се изпълнява от нов свещеник, избран от религиозните власти, признаващи патрирх Максим. Що се отнася до собствеността, Съдът не намира, че са налице „притежания” по смисъла на чл. 1 от Първия протокол, тъй като нито един от жалбоподателите не твърди, че защитава свой личен собственически интерес върху храма. По второто дело Съдът решава да заличи жалбите от списъка с делата съгласно чл. 37 § 1 на Конвенцията, тъй като намира, че оплакванията са идентични с тези по делото на Светия Синод и други срещу България, по което ЕСПЧ вече е постановил, че през 2003- 2004 г. българските власти незаконно и непропорционално са се намесили във вътрешните дела на БПЦ и така са нарушили разпоредбата на чл. 9 на Конвенцията по отношение на всеки активен член на засегнатата религиозна общност. По това дело Съдът не е присъдил индивидулни обезщетения на жалбоподателите или други индивидуални мерки, а е препоръчал промени в Закона за вероизповеданията като генерална мярка за превенция на бъдещи подобни нарушения при спорове относно духовното ръководство. Съдът припомня, че при преценката си дали да заличи от списъка на делата едно идентично с вече решено дело той взима предвид факта дали е необходимо индивидуално изплащане на обезщетение. При това положение разглеждането на още едно идентично дело не би допринесло с нищо повече за защитата на човешките права. Съдът смята, че изпълнението на това решение е предмет на работата на Комитета на министрите на Съвета на Европа и разглеждането на настоящите жалби не е необходимо. ЕСПЧ присъжда на жалбоподателите общо 6800 евро за направените разноски.
Затвор за отказващ по религиозни причини да служи в армията в Армения е нарушение на свободата на изповеданията по чл. 9 от Конвенцията. Решение на Голямото отделение по делото Bayatyan v. Armenia (no. 23459/03) За разлика от отделението, според което чл. 9 от Конвенцията не включва право на отказ по религиозни или други убеждения да се служи в армията, Голямото отделение приема,че такова право, макар да не се съдържа изрично в чл. 9, представлява достатъчно сериозно и неоспоримо убеждение, което следва да бъде защитено от свободата на изповеданията и съвестта. В конкретния случай г-н Bayatyan е бил член на църквата на Свидетелите на Йехова, които се противопоставят на служенето в армията. Това означава, че неговият отказ да служи в армията е бил несъмнено мотивиран от убежденията му. Следователно чл. 9 е приложим към настоящия случай. Преценявайки дали санкцията на жалбоподателя е била оправдана от гледна точка на стандартите на Конвенцията, Съдът подчертава, че осъждането на г-н Bayatyan на затвор за отказа му по религиозни съображения да служи в армията се е случило по време, когато Армения е била поела вече ангажимент да осигури алтернатива на задължителната военна служба и да амнистира всички осъдени на затвор заради отказ да служат в армията по религиозни или други съображения. Следователно осъждането на г-н Bayatyan е било в разрез с официалната политика на страната за реформи в тази област и не може да отговаря на някаква наложителна обществена нужда. Освен това само няколко месеца след осъждането на г-н Bayatyan Армения приема закон, който урежда възможност за алтернативна служба. Заедно с това Съдът отбелязва, че почти всички 47 държави членки на Съвета на Европа, които са имали или още имат задължителна военна служба, предвиждат възможност за алтернативна служба, следователно държава, която не е направила това, трябва да даде сериозно и убедително оправдание за намесата си в свободата на съвестта и религията на отделните граждани. Съдът не намира Армения да е представила такова оправдание. И тъй като държавата не е осигурила никаква алтернатива на наказателната санкция, наложена на г-н Bayatyan за това, че е отказал по убеждения да служи в армията, Съдът намира, че това положение противоречи на изискванията за плурализъм и толерантност, неизменни за едно демократично общество. Недопустимо е оплакването срещу забраната за строене на минарета в Швейцария. Решение на Съда по делата Ouardiri v. Switzerland (no. 65840/09) и Ligue des Musulmans de Suisse and Others v. Switzerland (no. 66274/09) Делото касае конституционната забрана за строеж на минарета, приета с гласуване на референдум през ноември 2009 г. в Швейцария с 57.5% от гласовете на населението. ЕСПЧ приема, че жалбоподателите, няколко асоциации и фондации, защитаващи правата на мюсюлманската общност, нямат качеството на ”жертви” по Конвенцията, тъй като техните оплаквания се заключават в това, че конституционната разпоредба нарушава техните религиозни вярвания, без обаче да посочват някакъв практически ефект от нея върху тях, нито твърдят, че възнамеряват да строят минарета в близко бъдеще и така разпоредбата да бъде приложима към тях. Самата хипотетична възможност, че това може да се случи в някакво по-далечно бъдеще, не е достатъчна за Съда. Уволнението на жалбоподателката заради жалба до прокуратурата, в която тя сигнализирала за нередности в работата на старчески дом, е непропорционално. Решение на Съда по делото Heinisch v. Germany (no. 28274/08) Фактите: Жалбоподателката г-жа Heinisch работила като медицинска сестра в старчески дом, държан от компания, която била мажоритарна собственост на провинция Берлин. Между 2003 и 2004 г. тя и колегите й редовно индикирали на управителния орган за проблеми с недостига на персонала и неправилно документиране на предоставяните услуги, които проблеми били потвърдени след проверка на медицински органи. Правният съветник на жалбоподателката уведомил компанията за проблемите, а след като оттам отхвърлили обвиненията, той подал жалба до прокуратурата, в която твърдял, че компанията умишлено не предоставя нужното ниво на услугите, които рекламира, систематично се опитва да прикрива проблемите и кара персонала да фалшифицира доклади за услугите. Било започнато разследване, което прокурорът по-късно прекратил. Г-жа Heinisch била освободена през януари 2005 г. заради повтарящи се отсъствия от работа поради болест, считано от 31 март. Синдикалисти и нейни приятели впоследствие разпространили брошура, в която се осъждало уволнението й като "политически дисциплинарна мярка, предприета с цел да запуши устата на служителите", като се споменавала и нейната жалба до прокуратурата. Компанията, които не знаела дотогава за жалбата на г-жа Heinisch, я уволнила впоследствие без предизвестие, като подозирала, че тя е инициирала разпространението на брошурата. Националните съдилища отхвърлили иска на г-жа Heinisch по отношение на уволнението й, приемайки, че нейната жалба дала "убедителна причина" на работодателя за прекратяване на трудовото й правоотношение без предизвестие. Решението: ЕСПЧ приема, че подаването на сигнали за нарушения до прокуратурата от г-жа Heinisch е в рамките на обхвата на член 10 и че в резултат на уволнението й и свързаните с това решения на националните съдилища властите са се намесили в нейната свобода на изразяване. Това вмешателството е било предвидено в закон и преследва законна цел - защита на доброто име и правата на другите, а именно бизнес репутацията и интересите на работодателя. Що се отнася до пропорционалността на намесата, Съдът приема, че в случая се прилагат принципите, установени в делото Guja срещу Молдова, касаещо служители в публичния сектор, които принципи са валидни и за частноправните трудови правоотношения. Тези принципи изискват да се прави баланс между, от една стара, правото на работника и служителя да сигнализира за незаконно поведение или закононарушение от страна на работодателя, и правото на работодателя да защити своята репутация и търговски интереси, от друга. Няколко са критериите за тази преценка: 1) дали е имало обществен интерес от разкриването на информацията – в случая Съдът приема, че разкритата информация е била безспорно от такъв интерес с оглед уязвимостта на пациентите в напреднала възраст, както и необходимостта да се предотвратяват злоупотреби; 2) дали са били използвани алтернативни канали за разкриване на информацията – преди да подаде жалбата, г-жа Heinisch е била уведомила ръководството на компанията за проблемите, за които след това е сигнализирала прокуратурата; 3) дали разкритата информация е автентична - твърденията на жалбоподателката са били потвърдени и при проверка от медицински органи, както и няма данни тя да е знаела да разкрива неточна информация; 4) да е действала добросъвестно – нейните твърдения са били основани на някакви конкретни факти и не са били просто лична атака срещу работодателя; 5) вредата, причинена на работодателя – Съдът приема, че макар и въпросните твърдения да са били в ущърб на компанията, по-важен е в случая общественият интерес да се разкрие информация за пропуски в предоставянето на институционална грижа на възрастни хора от държавно дружество, отколкото интересът за защита на бизнес репутацията на фирмата; 6) строгостта на санкцията - г-жа Heinisch е била наказана с възможно най-тежкото наказание по трудовото право, което е рефлектирало върху нейната кариера, но и има възпиращ ефект върху други работници и служители в тази сфера да докладват за нередности. Съдът заключава, че уволнението на жалбоподателката е било непропорционално и властите не са успели да постигнат справедлив баланс между необходимостта от защита на репутацията на работодателя и защитата на свободата на словото на жалбоподателката. Словашки вестник е бил неправилно санкциониран заради материал за политик и зам.-шеф на полицията относно пиянска случка в ресторант; съдилищата не са изследвали важни въпроси като значимостта на обществения интерес от материала и не са направили баланс между този интерес и личния интерес на засегнатите лица, нито са изследвали дали материалът е бил написан в съответствие с журналистическата етика. Решение на Съда по делото Ringier Axel Springer Slovakia, a.s. v. Slovakia (no. 41262/05) Фактите: Жалбоподател е словашка медийна компания. През 1999 г. репортер, работещ за компанията, получил анонимно обаждане, че виден политик, член на парламента и председател на политическа партия, уринира от терасата на обществен ресторант в компанията на тогавашния заместник-шеф на словашката полиция. Репортерът отишъл на място, наблюдавал двамата мъже от съседна маса и стигнал до заключението, че са пияни. След като те напуснали ресторанта, репортерът разпитал сервитьорката и няколко клиента за случилото се, направил снимки на въпросната тераса и след това подготвил материал за случката. Той се срещнал и със зам.-шефа на полицията, който отричал участие в случката. Материалът, който излязъл в популярен национален вестник, обрисувал политикът като изключително пиян, а зам.-шефът на полицията бил се изпуснал в панталоните си, докато стоял на стола си в ресторанта, както и че бил обещавал да организира гражданско неподчинение, в случай че политикът му осигури подкрепа. Компанията била осъдена от зам.-шефа на полицията да публикува извинение и да му плати обезщетение от 12,250 евро. Съдилищата намерили, че компанията не е успяла да установи истинността на публикуваните твърдения, както и че въпреки наличието на обществен интерес от материала, правото на защита на репутацията на полицая е било с по-висока стойност. Решението: ЕСПЧ припомня, че следва да се прави разлика между публикации, съдържащи фактически изявления и такива, изразяващи оценъчно твърдение, като докато истинността на първите може да се доказва, то за вторите това не е възможно. Съдът отбелязва, че националните съдилища са приели, че компанията не е успяла да докаже истинността на публикуваната информация, но макар да са се позовали и на въпроса за журналистическата добросъвестност и наличието на обществен интерес от материала, на практика не са анализирали или направили заключения в това отношение. Така, те не са изследвали дали репортерът е действал в съответствие с журналистическите си задължения и отговорности и дали материалът е написан добросъвестно и в съответствие с журналистическата етика. Съдилищата също така не са преценили значимостта на обществения интерес от материала, нито са извършили баланс между този интерес и личните интереси на засегнатите лица. Поради това ЕСПЧ заключава, че като не са изследвали тези въпроси, словашките съдилища не са успели да гарантират правна защита на компанията в съответствие със стандартите по чл. 10 от Конвенцията. Осъждането на журналист за това, че е публикувал дословно интервю с политик, въпреки несъгласието на последния, не е необходимо в едно демократично общество и е непропорционално на преследваната цел. Решение на Съда по делото Wizerkaniuk v. Poland (no. 18990/05) Фактите: Жалбоподателят е главен редактор и съсобственик на вестник. През февруари 2003 г. двама журналисти, работещи за вестника, интервюирали депутат, който, след като видял текста, заявил, че не желае публикуването на интервюто. Въпреки това вестникът публикувал дословно част от интервюто с уточнението, че депутатът е против публикацията. По жалба на депутата срещу жалбоподателя било образувано наказателно производство по обвинение, че е публикувал интервю без съгласието на интервюирания – престъпление по смисъла на приложимия полски Закон за пресата. Жалбоподателят бил осъден и му било наложено наказание глоба. Жалбоподателят се обърнал към Конституционния съд с искане за прогласяване противоконституционността на Закона за пресата. Становището му било поддържано и от Главния прокурор, от Председателя на парламента и от Омбудсмана. Конституционният съд постановил обаче, че гражданскоправните санкции не могат да предоставят ефективна обезвреда за накърняване на лични права, както и че журналистите могат да публикуват интервюта в резюме и тогава не е необходимо да получат съгласието на интервюирания и че законовото изискване за съгласие за публикуване е гаранция за читателите, че изявленията в интервюто са автентични. Решението: Макар за Съда да е трудно да приеме, че легитимната цел на оспорваната намеса е защита честта на депутата, тъй като осъждането не е било заради съдържанието на оспорваната статия, а за липсата на неговото съгласие за публикуването й, той въпреки това е готов да предположи, че намесата има легитимна цел. В предишни дела Съдът е преценявал дали намесата в свободата на изразяване е била „необходима в едно демократично общество” с оглед на същността и съдържанието на изнесените факти или изказаните оценъчни съждения, за които в крайна сметка на жалбоподателите е била наложена гражданскоправна или наказателноправна санкция. Основната разлика с настоящото дело е, че тук националните съдилища са осъдили жалбоподателя по причини, които по никакъв начин не са били свързани със съдържанието на оспорваната статия. На първо място Съдът отбелязва, че макар законът да е предвиждал при по-маловажни случаи възможност за наказателно преследване по частен ред, обвинението срещу жалбоподателя е било повдигнато от прокурора. На второ място, в производството не е доказано, че съдържанието или формулировката на казаното от депутата е било изопачено по какъвто и да било начин. Въпреки това самият факт на публикацията автоматично води до налагане на наказателна санкция, когато липсва изискваното от Закона за пресата съгласие за публикуване. Така националните съдилища не са били длъжни да коментират важни относими факти като този, че интервюираният е политик с политическа отговорност пред обществото. Те по никакъв начин не са отбелязали съдържанието на публикуваните изявления и доколко те отговорят на казаното по време на интервюто. Така приложената норма дава карт бланш на интервюирания да попречи на журналист да публикува интервю, което намира за неудобно или неласкателно, без значение колко вярно и точно е отразено то. Така и журналистите биха избягвали поставянето на неудобни въпроси от страх, че могат да получат отказ за публикуване на цялото интервю. По този начин разпоредбите биха имали възпиращ ефект върху журналистиката, засягайки процеса на взимане на решения за провеждане на интервю. Нещо повече, тези норми датират от времето на комунизма, когато всички медии в Полша са били цензурирани и следователно, така както са приложени в случая на жалбоподателя, не биха могли да отговарят на принципите на едно демократично общество. На последно място, парадоксално е, че колкото по-вярно журналистите отразяват интервютата, толкова по-голям е риска да бъдат подложени на наказателно преследване за това, че не са получили съгласие за публикация. Във всички случаи, самият факт, че жалбоподателят е можел да перифразира думите на интервюирания – но е избрал да ги публикува дословно и е бил наказан за това – прави наложеното наказание непропорционално. Осъждането и наказването на жалбоподателя, без да се отчита точността и съдържанието на публикувания текст и въпреки несъмненото му старание да е точен, е било следователно непропорционално. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|