Електронно издание бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.66 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ЗАБРАНА ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА СОБСТВЕНОСТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 4 Тел.: 02/980 39 67
Има разлика в накърняването на доброто име на едно физическо лице, което би могло да се отрази на достойнството му, и засягането на търговската репутация на едно търговско дружество, която няма морални измерения. Решение на Съда по делото Uj v. Hungary (no. 23954/10) Фактите: Жалбоподателят е журналист, който бил осъден и му било наложено наказание обществено порицание за това, че в своя статия критикувал качеството на широко известна марка вино, произвеждана от фирма, собственост на държавата. В статията се казвало следното: „хиляди унгарци пият [това] лайно с гордост”. Националните съдилища приели, че макар жалбоподателят да има право да изразява мнението си за виното, използването на такова сравнение било прекомерно обидно и накърнявалото правото на винопроизводителя на добра репутация. Решението: Основният въпрос пред Съда е бил дали намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяването е била необходима в едно демократично общество. Съдът приема, че безспорно фирмата производител има право да се защити от клеветнически изявления и че съществува общ интерес от защитата на търговския успех и жизнеспособността на търговските предприятия, не само в името на собствениците и работещите в тях, но и заради общото икономическо благосъстояние. Съществува обаче разлика между накърняването на репутацията на едно физическо лице, което засяга социалния му статус и достойнството му, и търговската репутация на едно търговско предприятие, което няма морални измерения. Макар изразите, използвани от жалбоподателя, да са били обидни, статията е изразявала оценъчно съждение или мнение, чиято основна цел е била да направи обществено достояние проблемите на едно държавно търговско дружество, отколкото да очерни качеството на продукцията на компанията. В статията си жалбоподателят поставя въпроси за правителствената политика относно защитата на националните стойности и за ролята на частните предприятия и чуждестранните инвестиции, като така засяга въпроси от обществен интерес. Това са въпроси, по които пресата е длъжна да разпространява информация и идеи, дори те да са преувеличени или провокативни. Тъй като националните съдилища не са отчели тези съображения, не може да се приеме, че ответното правителство е доказало, че намесата е била пропорционална. Следователно е имало нарушение на чл. 10 от Конвенцията.
Невключването в пенсионната система на страната на лишен от свобода, който е полагал дълги години труд в затвора, не представлява дискриминация. Решение на Голямото отделение по делото Stummer v. Austria (no. 37452/02) Фактите: Жалбоподателят се оплаква, че докато е бил в затвора, е полагал труд, но е останал извън пенсионната система, поради което по-късно му е отказано право на пенсия, тъй като нямал изисквания от закона минимум прослужено време. Жалбоподателят обжалвал решението на пенсионните власти, но националният съд отхвърлил иска му с аргумента, че не е работа на съда, а на законодателя да променя схемите на пенсионното осигуряване по отношение на лишените от свобода. От излизането си от затвора досега г-н Stummer получава 720 евро месечно помощи по австрийския закон за осигуряване срещу безработица. Жалбоподателят твърди пред ЕСПЧ, че това положение нарушава забраната за дискриминация по чл. 14 във връзка с правото му на собственост по чл. 1 от Протокол № 1. Решението: ЕСПЧ приема, че г-н Stummer е бил третиран различно от австрийската система в сравнение с обикновените работници, но приема това третиране за оправдано и пропорционално на преследваните цели. ЕСПЧ не приема за решаващ аргумента на правителството, че работата, полагана в затвора, е преди всичко с цел рехабилитация и ресоциализация; за него обаче са релевантни аргументите, че работещите затворници нямат обикновено средства да допринасят и заплащат вноски към осигурителната система. Австрийската държава отбелязва в това отношение, че ако периоди, в които затворниците не са правили никакви вноски, бъдат зачетени после като осигурителен стаж, това би подронило стабилността на социалната система. На следващо място Съдът отбелязва, че решението на националните власти дали да включат или не към пенсионната система и затворниците е въпрос на икономическа и социална политика, където държавите членки имат широка свобода на преценка, тъй като най-добре знаят кое е в интерес на техните общества. Освен това не съществува европейски консенсус по въпросите на социалното осигуряване на затворниците – докато голяма част от държавите членки им гарантират под една или друга форма някакво социално осигуряване, само малка част от държавите ги включват към пенсионната система. Австрия от своя страна следва европейските тенденции към това полагащите труд затворници да бъдат включвани все по-широко в системата на социалното осигуряване, като предвижда осигуряване за всички затворници на здравни грижи и включването на работещите затворници в системата на осигуряване срещу безработица. По този начин и г-н Stummer не е останал без социална защита, тъй като получава помощ от 720 евро, която, макар да не представлява пенсия, почти достига размера на минималната пенсия в страната, която е 780 евро. Поради това Съдът намира, че няма нарушение на забраната за дискриминация по чл. 14 от факта, че Австрия не е включила жалбоподателя в пенсионната си система.
Правото на ЕС допуска задължително пенсиониране на длъжностни лица на пожизнена служба, ако тези норми имат за цел: установяване на балансирана възрастова структура, благоприятстване наемането на работа на младите, оптимизиране управлението на персонала и предотвратяване на евентуални съдебни спорове относно способността на заетото лице да упражнява своята дейност над определена възраст, но доколкото законът позволява постигането на тази цел с подходящи и необходими средства. Решение на СЕС по съединени дела C 159/10 и C 160/10 Фактите: Г н Fuchs и г н Köhler, са родени през 1944 г. Те са били областни прокурори до 65-годишна възраст, която навършили през 2009 г. Съгласно националното законодателство това е възрастта, на която следва прокурорите да се пенсионират. Искането им да продължат да упражняват своите функции в течение още на една допълнителна година, каквато законодателна възможност съществувала, били отхвърлени от министъра на правосъдието с довода, че интересът на работата не изисква запазването им на служба. Г н Fuchs и г н Köhler не можели повече да упражняват функциите си на областни прокурори и получили пенсия. Юрисдикцията, пред която обжалвали по административен ред решението на министъра на правосъдието, се усъмнила в съвместимостта на възрастовата граница, определена за упражняването на функциите на прокурор, с член 6 от Директива 2000/78. Според юрисдикцията задължителното пенсиониране на 65-годишна възраст представлява дискриминация по признак възраст, която противоречи на разпоредбите на Директива 2000/78. Решението: СЕС приема, че прекратяването на трудовия договор на длъжностните лица, по-специално на прокурорите, когато те навършат възраст, позволяваща им да се ползват от пенсия в пълен размер, а именно 65-годишна възраст, представлява разлика в третирането, основана на възраст, по смисъла на член 6, параграф 1, буква а) от Директива 2000/78. Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 2000/78 разлика в третирането, основана на възрастта, не представлява дискриминация, ако в контекста на националното право тя е обективно и обосновано оправдана от законосъобразни цели, свързани с политиката по заетостта, трудовия пазар и професионалното обучение, и ако средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими. Целите, които могат да се приемат за „законосъобразни“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2000/78, са такива, разкриващи обществен интерес, които се различават от чисто индивидуалните мотиви, присъщи на положението на работодателя, като намаляване на разходите или подобряване на конкурентоспособността. Може обаче при преследването на посочените законосъобразни цели национална норма да признае определена степен на свобода на действие на работодателите. Правото на ЕС допуска национални норми, който предвиждат задължителното пенсиониране на длъжностните лица на пожизнена служба, ако тези норми имат за цел: установяване на балансирана възрастова структура; благоприятстване наемането на работа на младите; оптимизиране управлението на персонала и предотвратяване на евентуални съдебни спорове относно способността на заетото лице да упражнява своята дейност над определена възраст, но доколкото законът позволява постигане на тази цел с подходящи и необходими средства. В рамките на приемането на мерки в областта на пенсионирането, правото на Съюза не възпрепятства държавите членки да вземат предвид бюджетни съображения, паралелно с политически, социални или демографски такива, стига да зачитат принципа на забрана на дискриминацията, основана на възраст. Съгласно Директива 2000/78 преценката на фактите, от които може да се заключи, че е налице дискриминация, е от компетенциите на националните съдебни или други компетентни органи, в съответствие с разпоредбите на националното законодателство или практика. Тези разпоредби биха могли да предвиждат по-специално непряката дискриминация да се установява с всички средства, включително и въз основа на статистически данни. От компетентност на националния съд е да прецени според нормите на националното право доказателствената стойност на представените пред него данни. Държавите членки следва да предприемат мерки в областта на тежестта на доказване при дискриминационни дела, така че когато лице докаже факти, които позволяват да се допусне съществуването на дискриминация, ответникът да бъде задължен да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Това изискване обаче не въвежда право на кандидата за професионално обучение на достъп до притежавана от организаторите на съответното обучение информация за квалификациите на другите кандидати, за да може да докаже „факти, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация”. Решение на СЕС по дело C-104/10 Фактите: Г-н Kelly е квалифициран преподавател, пребиваващ в Дъблин. Той подал молба за обучение за академичната 2002-2004 г. във висше учебно заведение в магистърска програма по социални науки. На 15 март 2002 г. бил уведомен, че неговата молба не е уважена. През април 2002 г. г-н Kelly подал жалба за дискриминация, основана на пола пред съответния национален орган, твърдейки, че е по-квалифициран от най-ниско квалифицираната кандидатка, приета да следва горепосоченото обучение. На 2.11.2006 г. националният орган постановил решение, като приел, че жалбоподателят не е успял да установи факти, които позволяват да се допусне съществуването на дискриминация. Г н Kelly обжалвал това решение пред окръжния съд и поискал университетът да предостави копия на запазените формуляри за записване, на документите, които са приложени или включени в посочените формуляри, както и на „документите, съдържащи бала“ на кандидатите, чиито формуляри за записване са запазени. Окръжният съд отхвърлил това искане. Г-н Kelly обжалвал това определение пред Върховния съд, който отправил преюдициално запитване. Решението: Член 4, параграф 1 от тогава действащата Директива 97/80 ЕО на Съвета от 15 декември 1997 г. относно тежестта на доказване в случаите на дискриминация, основана на пола2 предвижда, че държавите членки вземат необходимите мерки, така че когато едно лице докаже пред съда или друг компетентен орган факти, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация, то ответникът следва да докаже, че не е имало нарушение на принципа на равно третиране. Тази разпоредба обаче не предвижда право на кандидат за професионално обучение, който счита, че му е отказан достъп до такова поради неспазването на принципа на равно третиране, да получи достъп до притежавана от организаторите на това обучение информация за квалификациите на другите кандидати за същото обучение, за да може да докаже „факти, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация“. Националните съдебни или други компетентни органи следва да преценят съгласно националното право и/или националните практики фактите, които позволяват да се допусне съществуването на пряка или непряка дискриминация. Не може да се изключи обаче, че пълен отказ на информация от страна на ответника при установяването на такива факти може да застраши постигането на преследваната с посочената директива цел и така да лиши по-специално член 4, параграф 1 от същата от полезното му действие. Националният съд следва да провери дали такъв е случаят по делото в главното производство и трябва да вземе предвид правилата за поверителност, произтичащи от актове на правото на Съюза в областта на личните данни, като Директива 95/46/ЕО за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни и Директива 2002/58/ЕО относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации, изменена с Директива 2009/136/ЕО. Защитата на личните данни е предвидена и в член 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
Няма нарушение на правото на собственост, когато жалбоподател е потърсил неуспешно гражданскоправната си претенция за обезщетение към общината по неприложимия в случая ред по ЗОДОВ. Решение на Съда по дело Holevich v. Bulgaria (no. 25805/05) Фактите: През 1990 г. жалбоподателите – г-н и г-жа Холевич, купили общински апартамент, а по-късно общината го дала под наем на друго семейство. Жалбоподателите завели ревандикационен иск, който бил отхвърлен от съда с окончателно решение през 1995 г., като договорът за покупко-продажба на процесния апартамент бил обявен за нищожен като подписан не от кмета, а от секретаря на общината. През 1995 г. те подали иск срещу общината по реда на ЗОДОВ, но и той бил отхвърлен през 2005 г., тъй като съдилищата намерили, че в случая не става въпрос за упражняване на държавна власт, а за гражданскоправни последици от договор и е приложим общият ред по ЗЗД. Решението: ЕСПЧ намира, че оплакването на семейство Холевич, че неоснователно са били лишени от притежанията си и не са били обезщетени за това, е недопустимо. По отношение на оплакването на жалбоподателите относно това, че грешки в поведението на властите през 1990 г. са довели до обявяване на сключения договор за покупко-продажба на апартамента за нищожен Съдът подчертава, че България става страна по Конвенцията две години по-късно и поради това обявява тази част от жалбата за недопустима ratione temporis, тъй като няма компетенция да се произнася за събития преди 1992 г. Колкото до оплакването на жалбоподателите, че националните съдилища са направили произволна преценка на валидността на договора им за покупко-продажба в производството през 1992-1995 г. и че техните решения са в противоречие с принципа на правната сигурност, Съдът отхвърля и това оплакване, като подчертава, че този въпрос е бил решен още 1995 г., а жалбата е подадена през 2005 г., т.е. десет години след постановяване на окончателното съдебно решение, с което се обявява договорът за нищожен. Накрая, относно оплакването, че г-н и г-жа Холевич са били лишени от собственост, понеже съдилищата в последващото производство от 1995-2005 г. им отказали търсеното обезщетение по ЗОДОВ – пазарната цена на закупения от държавата имот и обезщетение за морални вреди заради грешките на властите, извършени при продажбата на имота, ЕСПЧ намира това оплакване за несъвместимо ratione materiae с разпоредбата на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията. Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са имали „притежание” и „легитимно очакване” по смисъла на Конвенцията да получат търсеното обезщетение. Той подчертава, че не е налице „легитимно очакване”, когато лицето няма ясно установен и изпълняем иск, като легитимното очакване за такъв иск трябва да не е просто надежда да се получи нещо, а трябва да е базирано на правна норма или акт, например на съдебно решение. По българското право жалбоподателите като купувачи на имот са имали право да получат обратно платената цена по обявения за нищожен договор по правилата на гражданското право, както и обезщетение за подобрения в имота. Вместо това те са търсили отговорност на общината по реда на ЗОДОВ, който според вътрешното право и практика не е приложим в случаи на гражданскоправни последици от нищожен договор, поради което не е било въобще изненадващо, че такъв иск е бил отхвърлен от съдилищата. Затова жалбоподателите не са доказали, че са имали право на иск по местното право на търсеното от тях обезщетение в резултат на действията на властите при сключването на договора от 1990 г. .
Продължителното неизпълнение на решение за реституция и липсата на законови механизми за осъществяване на принудително изпълнение срещу държавата при отказ да изпълни съдебно решение за реституция са в противоречие с Конвенцията. Решение на Съда по дело Stoycheva v. Bulgaria (no. 43590/04) Фактите: През 1997 г. в полза на жалбоподателката - г-жа Стойчева, е приключило реституционно дело по Закона за възстановяване на собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и процесът по възстановяване на собствеността й, поради различни административни неуредици от страна на държавните органи по вписването на имота на жалбоподателката в имотния регистър, се бави вече над 13 години. Решението: ЕСПЧ намира, че за неизпълнението на съдебното решение са отговорни националните власти и това представлява неоправдана намеса в правото на жалбоподателката на мирно ползване на притежанията. Съдът напомня, че подобни нарушения вече е намирал по други български дела, свързани с големи забавяния по връщането на имотите на жалбоподатели. Въпреки предприетите някакви усилия на властите по настоящото дело, имотът на жалбоподателката е останал невписан в регистъра през доста продължителен период от време и все още не е ясно дали такова вписване се е случило. Освен това тя все още не е получила владението на имота от властите. Съдът отбелязва, че именно върху властите тежи задължението да направят всички необходими усилия, за да изпълнят своевременно едно влязло в сила съдебно решение, което те не са направили. Поради това той заключава, че такава намеса в правото на собственост на жалбоподателката не е била оправдана и е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията. Съдът намира нарушение и на чл. 13, поради невъзможността и липсата на законови механизми за осъществяване на принудително изпълнение срещу държавата при отказ да изпълни съдебно решение за реституция. В конкретните обстоятелства иск по ЗОДОВ също не би представлявал средство за защита, тъй като той може осигури само компенсация, но не може да принуди властите да изпълнят окончателно съдебно решение. Освен това правителството не е представило никаква практика по ЗОДОВ за присъждане на обезщетения при забавена реституция по конкретния реституционен закон, а Съдът вече е намирал по други български дела, че иск по ЗОДОВ не е ефективно средство при забавяне на реституция на земеделска земя. Г-жа Стойчева е използвала процедурата по тогавашния ЗТСУ във връзка с поправяне на непълноти и грешки в кадастралния план, но тези нейни усилия са останали без ефект. ЕСПЧ заключава, че в българското законодателство липсва специфична процедура за изпълнение на решенията по реституция. За нарушенията България е осъдена на 2000 евро обезщетение за имуществени вреди, 2200 евро за неимуществени, както и 1500 евро за разноски. 
Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 4 Тел.: 02/980 39 67 Тел./Факс: 02/980 66 33 e-mail: hrlawyer@blhr.org www.blhr.org Редактор на броя Полина Русинова. За изготвянето допринесоха адв. София Разбойникова, адв. Диляна Гитева и Милена Ванкова. Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org © Всички права запазени
Настоящата публикация е осъществена с подкрепата на Институт „Отворено общество“ – София. Изложените в нея мнения и позиции принадлежат единствено на авторите на този материал. Те по никакъв начин не могат да се приемат за израз на мнения и позиции на Институт "Отворено общество“ – София. 
1 Royal Military Police Special Investigation Branch (SIB) – разследващият отдел на военната полиция във Великобритания. През разглеждания период всяко разследване, провеждано по инициатива на SIB, можело да бъде прекратено по искане на военното командване. При приключване на разследването докладът на SIB се изпращал до командващия офицер, който решавал дали да препрати случая на прокуратурата или не. 2 Сега чл. 19, т. 1 от Директива 2006/54/ЕО за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите.  
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|