Електронно издание бюлетин съдебна практика по
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
Изтегляне 0.66 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- Дело по ревандикационен иск с продължителност над 7 години е в нарушение на правото на решаване на делото в разумен срок.
- Прекомерната продължителност на дело по трудовоправен спор е в нарушение на изискването за разумен срок на чл. 6 от Конвенцията.
- ЕСПЧ заличава жалбата от списъка с делата, поради направена едностранна декларация на правителството.
- Съдът заличава жалбата от списъка с делата, тъй като страните са постигнали приятелско споразумение.
- Десет години за процес по ЗОДОВ е в нарушение на изискването за разумен срок.
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ПРАВО НА ЗАЧИТАНЕ НА ЛИЧНИЯ И СЕМЕЕН ЖИВОТ, НА ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ Продължителните превантивни задържания на цивилни лица от страна на британската армия по време на окупацията на Ирак са в нарушение на правото на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 от Конвенцията. Решение на Голямото отделение по делото Al-Jedda v. The United Kingdom (no. 27021/08) Фактите: След приключване на инвазията на коалиционните сили в Ирак била създадена Мисия на ООН по оказване помощ на Ирак (United Nations Assistance Mission for Iraq (UNAMI). Мисията била създадена с резолюции 1511 (2003) и 1546 (2004) на Съвета за сигурност на ООН, в които се посочва ролята на UNAMI, потвърждава се подкрепата на ООН за многонационалните сили под единно командване и се посочва, че те „ще предприемат всички необходими мерки за да съдействат за поддържането на безопасността и стабилността на Ирак.” Жалбоподателят е иракски гражданин. През октомври 2004 г. той бил арестуван по подозрение в тероризъм и впоследствие бил задържан за около 3 години в център за задържане в гр. Басра (Ирак), управляван от британските войски. Задържането му било прието, че е необходимо с оглед императивните изисквания за сигурност в Ирак. На жалбоподателя не били предоставени данни от разследването, обосноваващи обвиненията срещу него, нито му било повдигнато наказателно обвинение. Задържането му било периодично преразглеждано от командира на многонационалната дивизия. През юни 2005 г. жалбоподателят обжалвал пред съд във Великобритания законността на продължаващото си задържане и отказа на правителството да го прехвърли във Великобритания. На 17.12.2007 г. делото стигнало до Камарата на лордовете. Макар да приела, че по силата на международното право отговорността за действията на британските войски в Ирак (включително за лишаването от свобода на жалбоподателя) е на Обединеното Кралство, а не на ООН, Камарата на лордовете постановила, че Резолюция 1546 ефективно оправомощава британските военни сили, в рамките на многонационалните войски, да прибягват до задържане, „когато това е наложително с оглед императивните изисквания за сигурността в Ирак” и че задълженията, наложени с резолюция на Съвета за сигурност, имат примат над всички други международни задължения, дори тези, произтичащи от Европейската конвенция. Решението: Правителството поддържа, че отговорността за лишаването от свобода на жалбоподателя е на ООН, а не на Обединеното кралство и следователно случая не е в компетентността на страната им, по смисъла на чл.1 от Конвенцията. Алтернативно, задържането е било по силата на Резолюция 1546, която задължава Обединеното Кралство да задържи жалбоподателя, а по силата на чл. 103 от Устава на ООН тези задължения в случай на конфликт имат преимущество пред задължения, поети по силата на други международни договори, включително Конвенцията. ЕСПЧ най-напред изследва въпроса за това на кого принадлежи отговорността по задържането на жалбоподателя. Той посочва, че резолюциите на Съвета за сигурност следва да се тълкуват не само езиково, но и в контекста, в който са били приети. По време на инвазията в Ирак през март 2003 г., не е имало резолюции, регламентиращи разпределението на функциите в Ирак, в случай, че управляващият режим бъде свален. В писмо до председателя на Съвета за сигурност от 8.05.2003 г. постоянните представители на САЩ и Великобритания посочват, че след свалянето на предишния режим са създали Временно коалиционно управление, което временно да упражнява функциите на правителство, включително гарантирането на сигурността в Ирак. Първата резолюция след инвазията – № 1483 от 22.05.2003 г. – не възлага на ООН никакви функции по сигурността. Макар Резолюция 1511, приета на 16.10.2003 г., да възлага на „многонационалните сили под единно командване да предприемат всички необходими мерки, за да съдействат за поддържането на безопасността и стабилността на Ирак”, Съдът не може да приеме, че това означава, че отговорността за действията на войниците от многонационалните сили се поема от ООН или че вече не се носи от съответните държави. По-конкретно, ООН не е поела контролирането на многонационалните сили, нито е поела други изпълнителни функции на Временното коалиционно управление. С резолюция 1546, приета на 8.06.2004 г. – близо 4 месеца преди задържането на жалбоподателя, Съветът за сигурност е потвърдил подкрепата си за многонационалните сили, но няма знак, че е имал намерение да поеме или да участва в контрола или командването на силите повече, отколкото до този момент. Нещо повече, фактът, че генералният секретар на ООН и UNAMI нееднократно са възразявали срещу степента, в която е било използвано задържането за нуждите на сигурността прави неубедително твърдението, че отговорността за задържането на жалбоподателя е била на ООН. Накратко, Съветът за сигурност на ООН не е упражнявал ефективен контрол над действията и бездействията на войските от многонационалните сили. Следователно отговорността за задържането на жалбоподателя не е на ООН. ЕСПЧ подчертава, че жалбоподателят е бил задържан в център за задържане, контролиран изключително от британските сили, и следователно във всяко отношение той е бил под властта и контрола на Обединеното кралство. Решението за задържането му е било взето от британски офицер, командващ центъра за задържане. Фактът, че основанието за задържането му е подлежало на преглед от комитети, включващи иракски служители и не-британски представители на многонационалните сили, не означава, че отговорността не е била на Великобритания. Следователно жалбоподателят е бил под юрисдикцията на Великобритания по смисъла на чл.1 от Конвенцията. По-нататък ЕСПЧ разглежда въпроса дали е налице нарушение на задължението на държавата по чл. 5. Британското правителство не е твърдяло, че задържането е било оправдано по някой от подпараграфите на чл. 5, §1, нито претендира дерогирането на чл. 5 по смисъла на чл. 15. Вместо това то поддържа, че съгласно чл. 103 от Устава на ООН, задълженията от страна на Великобритания, възникнали по силата на Резолюция 1546, имат превес над задълженията по Конвенцията. Съдът отбелязва обаче, че ООН е създадена не само да поддържа международния мир и сигурност, но също и да „установява международно сътрудничество […] и да подкрепя и утвърждава зачитането на човешките права и основните свободи”. Член 24, ал. 2 от Устава на ООН задължава Съвета за сигурност, при изпълнение на основното му задължение да поддържа международния мир и сигурност, „да действа в съответствие с целите и принципите на Обединените Нации.” На този фон при тълкуване на резолюциите на Съвета за сигурност следва да се презюмира, че Съветът не възнамерява да вменява на страните членки задължение да нарушават основните принципи на човешките права. Следователно в случай на неяснота в термините на тези резолюции Съдът е длъжен да избере тълкуване, което е най-близко до изискванията на Конвенцията и което избягва всякакъв конфликт на задълженията. В светлината на важната роля на ООН за подкрепата и утвърждаването на зачитането на човешките права следва да се очаква, че Съветът за сигурност ще използва ясен и точен език, когато предвижда държавите да предприемат конкретни мерки, които биха били в конфликт със задълженията им по актовете за защита на правата на човека. Лишаването от свобода не се посочва изрично в резолюция 1546, която възлага на многонационалните сили „да предприемат всички необходими мерки, за да съдействат за поддържането на безопасността и стабилността на Ирак.” Задържането обаче е посочено в писмо на Държавния секретар на САЩ, приложено към Резолюцията, като пример за „широкия обхват на задачите”, които многонационалните сили са готови да поемат. Според Съда терминологията на резолюцията оставя на страните членки в многонационалните сили избора на средства, чрез които да съдействат за поддържането на безопасността и стабилността в Ирак. Освен това в преамбюла на резолюцията се отбелязва готовността на всички сили да действат в съответствие с международното право, а Конвенцията е част от това право. При липсата на изрична разпоредба в обратен смисъл, следва да се презюмира, че Съветът е имал предвид, че многонационалните сили ще съдействат за поддържането на сигурността в Ирак при съобразяване със задълженията си по международното право относно правата на човека. В допълнение, би било трудно да се приеме аргумента, че Резолюция 1546 задължава страните членки да използват задържането при множеството възражения срещу него от страна на генералния секретар на ООН и на UNAMI, излагани в периодичните им доклади. В заключение, Съдът намира, че нито Резолюция 1546, нито друга резолюция, не са налагали нито изрично, нито мълчаливо Обединеното Кралство да лишава превантивно от свобода за неопределен период от време без повдигнато обвинение лица, които е считала за опасни за сигурността. При тези обстоятелства, при липсата на изрично задължение за използването на задържането, няма противоречие между задълженията на Великобритания по Устава на ООН и задълженията й по чл.5, § 1 от Конвенцията. Следователно е имало нарушение на чл. 5.
Съдът намира, че делбен процес, продължил над 16 години, е в нарушение на изискването за разумен срок, а жалбата за бавност не е ефективно вътрешноправно средство за защита в конкретния случай. Решение на Съда по делото Rositsa Georgieva v. Bulgaria (no. 32455/05) Делото касае производство за делба, продължило от 1994 до 2010 г. По него правителството прави възражение за недопустимост, като твърди, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешноправните средства, защото не е подала жалба за бавност по чл. 217а от отменения ГПК. Съдът обаче намира жалбата за допустима и отбелязва, че въпросното средство е било въведено, когато процесът вече е бил висящ - едва през 1999 г., а по отношение на последващия период главната причина за забавянето на делото са били многобройните съдебни заседания и в този смисъл положението не е можело да бъде повлияно от подобна жалба. ЕСПЧ отчита, че продължилото над 16 години двуфазно делбено производство на три инстанции по характера си е сложно и изисква повече време от едно типично гражданско дело, но това не освобождава властите от задължението да решават делата в разумен срок. Въпреки че за забавянето в отделни случаи е била отговорна жалбоподателката, в случая е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията. Има и нарушение на чл. 13, поради липсата на ефективност на жалбата за бавност, както и липсата на вътрешен механизъм за парично обезщетяване при забавяне на делата. България е осъдена да заплати на г-жа Георгиева 3000 евро за причинените неимуществени вреди заедно с 600 евро за разноски. Дело по ревандикационен иск с продължителност над 7 години е в нарушение на правото на решаване на делото в разумен срок. Решение на Съда по делото Dimova and Minkova v. Bulgaria (no. 30481/05) Делото касае ревандикационен иск, по който производството е продължило над 7 години за три съдебни инстанции. Съдът намира нарушение на правото на справедлив процес в аспекта за разумния срок, тъй като жалбоподателките са били отговорни само за забавяне от около 4 месеца. Налице е нарушение и на правото на ефективни вътрешноправни средства по чл. 13 от Конвенцията. ЕСПЧ не намира за необходимо да разгледа оплакванията за нарушено право на собственост и присъжда на жалбоподателикте по 1200 евро за причинените неимуществени вреди, както и общо 600 евро за разноски. Прекомерната продължителност на дело по трудовоправен спор е в нарушение на изискването за разумен срок на чл. 6 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Hadzhinikolov v. Bulgaria (no. 24720/04) През 1995 г. г-н Хаджиниколов завел дело срещу работодателите си за изплащане на трудово възнаграждание и обезщетение за неизползван платен отпуск. Неговият иск бил частично уважен с влязло в сила първоинстанционно решение през 1999 г. Последвалото изпълнително производство се проточило над 6 години, като приключило през 2005 г. със сключването на извънсъдебна спогодба. Съдът разглежда оплаванията на жалбоподателя във връзка с неизпълнението на съдебното решение в светлината на правото на справедлив процес по чл. 6, § 1 и чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията и ги отвхърля, защото смята, че г-н Хаджиниколов в качеството си на взискател не е положил дължимата грижа за осъщесъвяване на изпълнителното производство и в продължение на редица периоди не е инициирал действия от страна на съдебния изпълнител, не е изисквал информация по хода на процеса, нито пък е предприемал действия срещу твърдяното бездействие на съответния орган. ЕСПЧ намира нарушение на изискването за разумен срок на производството само що се отнася до исковото производство по трудовия спор с оглед неговия характер и специфичния интерес на жалбоподателя, а във връзка с него и на правото по чл. 13 от Конвенцията, поради липсата на ефективно вътрешно средство за защита при бавност на делата. България е осъдена да заплати 1600 евро на г-н Хаджиниколов за неимуществени вреди заедно с 600 евро за разноски. ЕСПЧ заличава жалбата от списъка с делата, поради направена едностранна декларация на правителството. Решение на Съда по делото Tsenovi v. Bulgaria (no. 36823/07) Жалбоподателите – г-н и г-жа Ценови, се оплакват пред Съда, че общината в продължение на около две години не е изпълнила влязло в сила съдебно решение, по което на тях им е присъдено обезщетение за причинени вреди и от прекомерната продължителност на процедурата по обезщетяване. С т.нар. едностранна декларация Правителството признава нарушения на чл. 1 от Протокол 1 и чл. 6 на Конвенцията и предлага да изплати на жалбоподателите обезщетение в размер на 1600 евро, изчислен според трайната практика на Съда при подобни случаи. Въпреки несъгласието на Ценови, с оглед предложената сума и установената практика по аналогични дела ЕСПЧ решава да заличи делото от списъка съгласно разпоредбата на чл. 37 § 1(c) от Конвенцията. Съдът заличава жалбата от списъка с делата, тъй като страните са постигнали приятелско споразумение. Решение на Съда по делото Radomirov and Radomirova – Ereshtenko v. Bulgaria (no. 101/06) Жалбоподателите са подали жалбата си до Съда с оплаквания по чл. 6 и чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията, по която са постигнали приятелско споразумение с правителството, според което двамата ще получат по 4800 евро обезщетение. Съдът заличава жалбата съгласно разпоредбата на чл. 37. Десет години за процес по ЗОДОВ е в нарушение на изискването за разумен срок. Решение на Съда по делото Holevich v. Bulgaria (no. 25805/05) – виж раздел 8
Правото на справедлив процес е нарушено в производство по обжалване на решението на Парламента за избор на конституционни съдии, тъй като жалбоподателката, неуспешна кандидатка за конституционен съдия, не е могла да се запознае и коментира становища по делото по обжалването. Решение на Съда по делото Juričić v. Croatia (no. 58222/09) Жалбоподателката, която работила като административен съдия, се кандидатирала за поста на съдия в Конституционния съд на Хърватска, но не била избрана. Тя се оплаква, че производството по обжалване на решението на Парламента за избора на конституционни съдии не е било справедливо. ЕСПЧ приема, че гражданският аспект на чл. 6 от Конвенцията е приложим в настоящия случай, прилагайки стандартите си по делото Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC], като отбелязва, че вече по няколко други дела е намирал чл. 6 за приложим относно различни аспекти на публичната служба на националните съдии. ЕСПЧ след това заключава, че в производството по обжалване решението на Парламента за избора на конституционни съдии правото на жалбоподателката на справедлив процес е било нарушено, тъй като не й е била дадена възможност да се запознае и коментира информация и становища за качествата на избрания кандидат, получени от решаващия съд в производството. Тя е получила достъп до тези становища едва след решението на съда по делото. Предвидената в закона възможност за подаване на „молба за защита на конституционно гарантирано право”, както и законово гарантираното на жалбоподателя право на равен достъп до обществена служба са основание за Съда да заключи, че в случая чл. 6, §1 е приложим и жалбоподателят е следвало да има право на достъп до съд при оспорването на решението за назначаване на конкурента му в конкурс за позицията заместник окръжен прокурор в прокуратурата на Вуковар. Решение на Съда по делото Majski v. Croatia (no.2) (no. 16924/08)
ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ Издаването на немотивирана и неподлежаща на съдебен контрол заповед за експулсиране на постоянно пребиваващ чужденец у нас е в нарушение на правото на зачитане на семейния живот, на вътрешноправните средства за защита и в разрез със специфичните процедурни изисквания при експулсиране на чужденци. Решение на Съда по делото Baltaji v. Bulgaria (no. 12919/04) Фактите: Жалбоподателят, г-н Балтажи, молдовски гражданин, близо десет години бил със статут на постоянно пребиваващ чужденец в България, когато през 2003 г. българските власти му отнели разрешението и го експулсирали в Молдова. В резултат бизнесът на жалбоподателя се сринал, съпругата му и синът му били принудени да го придружат в Молдова, а жилището им в България останало необитаемо и впоследствие било продадено на цени, по-ниски от пазарните. Когато г-н Балтажи обжалвал чрез адвокат немотивираната заповед за експулсиране по административен ред, министърът на вътрешните работи постановил, че пребиваването му в страната представлявало заплаха за националната сигурност и обществения ред, а в тази хипотеза законодателството ни не изисквало да се посочат някакви конкретни мотиви. При съдебното обжалване пък българските съдилища намерили, че актът не подлежи на съдебен контрол. Решението: ЕСПЧ намира нарушение на чл. 8 от Конвенцията по настоящия казус, идентичен на този в жалбите по делата Ал-Нашиф срещу България, Муса срещу България и др. Съдът намира, че експулсирането на г-н Балтажи представлява намеса в семейния му живот (макар и не за дълго, той да е бил разделен от семейството си и е бил последван от съпругата и сина си в друга държава). Тази намеса според него не е била „предвидена в закона”, защото уредбата за експулсиране на чужденци по съображения за националната сигурност не предоставя необходимите гаранции срещу произвол от страна на държавата и не покрива изискванията на втория параграф на чл. 8 на Конвенцията. В тази уредба липсва задължение за властите да посочват фактическите основания за издаване на заповед за експулсиране по такива съображения, липсва състезателна процедура при нейното издаване и не е имало възможност за последващ съдебен контрол. Възможността за контрол по административен ред не може да се счита за предоставяща гаранции срещу произвол, тъй като се осъществява от горестоящ административен орган в йерархична зависимост с органа, издал акта, а жалбоподателят не е имал възможност да се запознае с мотивите защо е наложена мярката и не е имал възможност да се защити. Във връзка с нарушението на чл. 8 Съдът намира нарушение и на правото на ефективни вътрешноправни средства по чл. 13.. ЕСПЧ отбелязва, че след постановяване на делото Ал-Нашиф Върховният административен съд е променил практиката си и допуска съдебен контрол над заповедите за експулсиране, но в настоящия случай това не е било така и националните съдилища са се придържали към законодателното решение за необжалваемост на тези актове. Като изхожда от горните съображения, Съдът намира и нарушение на чл. 1 от Протокол 7, който предоставя процедурни гаранции при експулсирането на чужденци, пребиваващи на законно основание на територията на договаряща държава, посочвайки, че единствената проверка на заповедта на експулсиране, извършена от административния орган, е била напълно формална и без да дава никаква възможност на жалбоподателя да се запознае с причините за експулсирането му. За намерените нарушения на Конвенцията ЕСПЧ присъжда обезщетение от 10 000 евро за неимуществени вреди заедно с 2900 евро за разноски. Практиката на Върховния административен съд, която не предоставя независим и адекватен контрол върху заключенията на властите за наличието на опасност за националната сигурност от страна на чужденци в страната, е в разрез с изискванията на чл. 8 от Конвенцията за законност и гаранции срещу произвол. Решение на Съда по делото M. and others v. Bulgaria (no. 41416/08) – виж раздел 3
Заповедта за връщане на малолетно дете, живеещо с майка си в Латвия, при баща му в Италия е в нарушение на чл. 8, тъй като e постановена без да са обсъдени интересите на детето. Решение на Съда по делото Šneersone and Kampanella v. Italy (no. 14737/09) Фактите: Вторият жалбоподател, чиято майка (първата жалбоподателка) е латвийка, а баща му - италианец, е роден в Италия през 2002 г. Родителите му се разделили през 2003 г. и оттогава до днес той живее с майка си. През 2004 г. упражняването на родителските права било предоставено на майката от италианските съдилища. През юни 2005 г. съдът разрешил издавеното на паспорт на детето, а през февруари 2006 г. бащата бил осъден да заплаща издръжка. Явно поради липса на средства през април 2006 г. жалбоподателите заминали за Латвия. На неустановена дата по иск на бащата италианските съдилища му предоставили упражняването на родителските права. На основание Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца Италия поискала връщане на детето от Латвия. С решение от 2007 г. латвийските съдилища отказали да върнат детето, като намерили, че това не би било в негов интерес. Съдът се позовал на психологическа експертиза, според която отделянето на момчето от майка му би могло да провокира неврологични проблеми и дори заболявания. През април 2008 г. италианските съдилища разпоредили връщането на детето в Италия на основание Регламент на ЕС 2201/2003 („Регламентът”) относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. През октомври 2008 г. Латвия завела дело срещу Италия пред Европейската Комисия, като поддържала, че Италия е нарушила Регламента и не е зачела решенията на латвийските съдилища по случая. Комисията постановила, че Италия не е извършила нарушение на правото на Съюза. Пред Съда жалбоподателите, позовавайки се на чл.8, поддържат, че решенията на италианските съдилища, с които се разпорежда връщането на втория жалбоподател в Италия, не са в негов интерес и са в нарушение на международното и латвийското право. Освен това се оплакват, че делата в Италия са се водили в отсъствие на първата жалбоподателка. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че заповедта за връщането на детето в Италия представлява намеса в правата на жалбоподателите на семеен живот. Намесата е била в съответствие със закона (чл. 11 от Регламента и чл. 12 от Хагската Конвенция) и е преследвала легитимната цел – защита на правата и свободите на детето и баща му. Съдът приема обаче, че мотивите на италианските съдилища доколко намесата е била необходима в едно демократично общество са доста оскъдни. Дори да се приеме, че по силата на чл. 11, ал. 4 от Регламента ролята на италианските съдилища е била ограничена до преценката дали са налице адекватни условия, осигуряващи защитата на детето след неговото завръщане в Италия от рисковете, посочени в чл. 13, б.”б” на Хагската Конвенция (заплаха от психическо или физическо увреждане или поставяне в неблагоприятна ситуация), то в решенията не са обсъдени нито един от рисковете, идентифицирани от латвийските власти. Италианските съдилища не са коментирали двете психиатрични експертизи, изготвени в Латвия, нито посочените там потенциални рискове за психическото здраве на момчето. Властите не са положили никакви усилия да установят какви са условията в дома на бащата и подходящи ли са те за отглеждане на малко дете. Поради това Съдът не е убеден, че италианските съдилища са оценили трудностите, пред които би се изправило детето при връщането си в Италия. Не могат да се приемат за адекватни и „гаранциите” за благосъстоянието на детето, приети от съдилищата: определеният режим на контакти между майката и детето между 15 и 30 дни през първата година и по един месец през лятото всяка следваща година очевидно е неподходящ отговор на психологическата травма, която неизбежно би причинило внезапното и необратимо отделяне на детето от майка му, а детската градина, часовете по плуване и уроците по руски език не биха могли да компенсират драстичното потапяне на детето в една чужда езикова и културна среда. Предвидената допълнителна психологическа помощ не би могла да се сравнява с подкрепата, присъща на силната, стабилна и незасегната връзка между дете и неговата майка. Освен това съдилищата не са обсъдили възможни ли са други алтернативни мерки, които да гарантират контактите между детето и баща му. Следователно намесата в правата на жалбоподателите не е била необходима в едно демократично общество. Относно оплакването, че първата жалбоподателката не е можела да участва лично в производството пред италианските съдилища Съдът отбелязва, че и тя, и бащата са представили подробни писмени становища пред двете съдебни инстанции и следователно не е било нарушено изискването за справедливост и равенство на процеса. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|