Емоционална пластичност

26
опасността да бъде нападнат от враг или хищник един обикновен ловец събирач не може да си позволи да прахосва ценно време в типичните за мистър Спок абстрактни разсъждения: „Намирам се в опасност. Как бих могъл да преценя възможностите?“
За да останат живи, нашите древни предшественици са имали нужда от такъв вид реакции, които налагат да усещаш опасността до мозъка на костите си и да схващаш посланието по начин, който автоматично води до предсказуема реакция. Тя се задейства от функцията за впръскване на гориво от ендокринната система – реакцията „бий се или бягай“.
Когато бях на двайсет и нещо, една година живях с майка ми. По това време двойка мои приятели бяха изнасилени и пребити в апартамента си от банда престъпници, които нахлули в дома им и причакали стопаните да се върнат от вечеря. Както споменах, подобни ужасяващи престъпления бяха съвсем обичайни за Йоханесбург. Помня, че след случилото се нервите ми се изопнаха повече от всякога.
Една вечер, шофирайки към вкъщи, се изгубих и се озовах в един доста опасен квартал. Докато се опитвах да се ориентирам, ме обзе тревожното чувство, че някой ме следи. Но щом стигнах пред дома си, не видях никого.
Влязох вътре с намерението по-късно да се върна до колата и да прибера нещата си от багажника. Когато излязох навън след около 30 минути и се отправих към колата, всичко изглеждаше тихо и спокойно. Тогава долових дрезгав звук. Огледах се. Срещу мен вървяха двама въоръжени с пистолети мъже. Бях толкова напрегната от изпитания наскоро страх и от спомена за нападението над приятелите ми, че в същия миг запищях. От устата ми се изляха звучни, цветисти и предизвикателни ругатни (не съм прекалена моралистка, но, повярвайте ми, думите бяха твърде вулгарни, за да ги повторя тук). В смайването си мъжете се втренчиха в мен, уплашени на свой ред. (Мога само да гадая какви мисли са им минали през главите при вида на тази изгубила контрол откачена жена!) Тогава двамата се шмугнаха в храстите, откъдето се бяха появили, и се изгубиха надолу по пътя. До ден днешен съм благодарна на мозъка си за извършеното от него комбиниране на сетивна информация: виждам, запомням, чувствам, чувам и реагирам – всичко едновременно.
Но, от друга страна, тази невероятна способност за комбиниране на информацията ни прави предразположени към зарибяване. Слава богу, в днешния свят повечето проблеми и дори опасности са с неопределен и дългосрочен характер. Рядко ще подскочим като ужилени: „Ааааа! Змия!“
Обикновено се терзаем: „Работата ми сигурна ли е?“, „Ще се пенсионирам

27
ли с достатъчно заделени настрана пари?“, „Дъщеря ми толкова ли е увлечена по този нехранимайко, сина на Питърсънови, че си развали успеха в училище?“ Но заради емоциите, които мислите ни пораждат, дори най- безобидните сценарии за живота, които прожектираме в главите си – за остаряваща двойка или за момиче, което е влюбено – се превръщат в бутони, които биха могли да задействат автоматичната реакция на силна тревога, ужас и усещане за непосредствена опасност.
Емоционалният ритник е само един от множеството „специални ефекти“, които правят толкова въздействащи сценариите, които пишем, за да осмислим живота си, дори сюжетът да е плод на въображението ни. През 17- ти век поетът Джон Милтън е изразил същото с няколко думи: „Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада – рай.“
*
А на езика на градския фолклор се казва: „Ако желанията бяха криле, прасетата щяха да полетят.“
**
Което означава: да, умът създава своя вселена и, не, не можем да решим проблемите си единствено с утвърждения и позитивно мислене. Всъщност решенията в стил „ню ейдж“, които поставят стикери с усмихнати личица върху проблемите, биха могли допълнително да влошат тези проблеми. Следователно, ако искаме да продължим напред, въпросът е:
Кой командва? Мислещият или мисълта?
От друга страна, проблемът може би е в начина, по който преработваме мислите си.
Ето как една случайна мисъл може да се превърне в трайна зарибеност:
Вътрешно кречетало
+
Цветно комбиниране на мислите
+
Емоционален ритник
=
Зарибен


1.
Всичко започва, докато слушаме вътрешното кречетало…

28

От няколко дни не съм отделяла време на дъщеря ми Джейн. Почти непрекъснато ме няма. Трябва по-често да сме заедно. Но как бих могла да си го позволя при всички ангажименти в работата? Не мога да се справя.
Изглежда, Мишел Смит разполага с достатъчно свободно време, което да посвети на дъщеря си. Тя е чудесна майка. Изработила си е наистина ясни приоритети. Какво не ми е наред? Нищо не правя както трябва.
2.
В резултат на цветното комбиниране на мислите мисловният брътвеж се смесва със спомените, визуалните образи и символи...
Погледнете малкото ми момиченце. Тя расте толкова бързо. Почти успявам да доловя как ухаеше обяда, който мама ми приготвяше след училище. Трябва по-често да пека сладки на Джейн. Вече я виждам как завършва училище и се изнася от вкъщи – с онзи нехранимайко Рики
Питърсън! – и как не може да ме понася. Как е възможно този клиент да ми праща имейли точно в неделя? Ей сега ще го сложа на мястото му. И НЕ,
ДЖЕЙН. НЕ МОЖЕ ДА ИЗЛЕЗЕМ НА ПАЗАР. НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, КАТО
ТИ КАЗВАМ, ЧЕ ИМАМ РАБОТА?
3.
Добавете и емоционалния ритник...
Не мога да повярвам как се сопнах на скъпото си дете. Чувствам се толкова виновна. Ще си умра сам-самичка, защото дъщеря ми ме мрази.
Преди обичах работата си, но сега я мразя; тя краде от времето ми за близките. Аз съм една нещастна, окаяна неудачница.
Животът ми е провал.
Емоционалният ритник е само един от множеството „специални ефекти“, които правят толкова въздействащи сценариите, които пишем, за да осмислим живота си, дори сюжетът да е плод на въображението ни. През 17- ти век поетът Джон Милтън е изразил същото с няколко думи: „Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада – рай.“
(Джон
Милтън, Изгубеният рай. Издателство „Народна култура“, 1981, превод на
Александър Шурбанов – Бел. пр. )
А на езика на градския фолклор се казва: „Ако желанията бяха криле, прасетата щяха да полетят.“
(Популярна фраза,
използвана за изразяване на абсурдността на очакването нещо да се случи само
защото го желаеш. – Бел. пр.
) Което означава: да, умът създава своя вселена и,

29
не, не можем да решим проблемите си единствено с утвърждения и позитивно мислене. Всъщност решенията в стил „ню ейдж“, които поставят стикери с усмихнати личица върху проблемите, биха могли допълнително да влошат тези проблеми. Следователно, ако искаме да продължим напред, въпросът е: Кой командва? Мислещият или мисълта?
От друга страна, проблемът може би е в начина, по кой-то преработваме мислите си.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: