Емоционална пластичност
Изтегляне 1.81 Mb. Pdf просмотр
|
| Глава 2 ЗАРИБЯВАНЕ Един холивудски сценарий живее или умира в зависимост от способността си да ни „зариби“ ‒ простичкото условие, което приковава вниманието на публиката, създава нужната завръзка и кара действието да се развива. Но зарибяването би било невъзможно без наличието на конфликт, тъй като именно желанието ни да разберем какво решение ще намери конфликтът, подклажда интереса ни и ни държи пред екрана от мига, в който сме били зарибени. Като психолог аз най-силно се зарибявам от книги и филми, в които конфликтът ‒ или поне голяма част от него ‒ се корени в природата на героя. Неуспял актьор намира жените за пълна загадка, докато отчаяната нужда от работа не го кара да влезе в ролята на жена в реалния живот (Тутси); дълбок страх от обвързване (Булката беглец); или в един от най-зарибяващите хитове на всички времена ‒ изкусен убиец, който след удар по главата идва на себе си в разгара на ожесточена престрелка без никаква представа кой е и какво търси (Самоличността на Борн). Може да не караме кабриолети покрай редици палмови дървета, нито да се срещаме с филмови звезди, но всеки от нас по свой начин е холивудски сценарист. Истината е, че всяка минута и всеки ден пишем сценариите, които се прожектират в Синеплекса вътре в главите ни. Само че в нашите житейски истории да бъдеш зарибен не означава да изпитваш вълнението, което те изправя на ръба на седалката, а да бъдеш обсебен от саморазрушителни емоции, мисли или поведение. Човешкият ум е устройство за извличане на смисъл и до голяма степен работата ни като човешки същества е да намерим смисъла в милиардите късове сетивна информация, която ни залива всекидневно. А методът, който използваме за това, е да организираме хаоса от картини, звуци, преживявания и отношения в логически свързан разказ: Аз съм Сюзън и сега се будя от сън. В леглото съм. Дребният бозайник, който скача върху мен, е синът ми, Ноа. Преди живеех в Йоханесбург, но в момента живея в Масачузетс. Сега трябва да ставам и да се приготвям за среща. Това е работата ми. Като психолог се срещам с хората и се опитвам да им помагам. Мозъкът ни подрежда приетата по сетивен път информация, емоционалните реакции и спорадичните мисли в повествователни 19 структури. Хрониките от взаимосвързани събития служат на една определена цел: Разказваме си тези истории, за да внесем ред в преживяванията си и да запазим здрав разсъдъка си. Проблемът е, че всички ние разбираме нещата погрешно. Хората, чиято история не отговаря на действителността или е напълно несъвместима с нея, могат да бъдат класифицирани като „психотични“. И въпреки че повечето от нас не чуват въображаеми гласове и не страдат от мания за величие, всички си позволяваме известни волности с истината, докато пишем сценария на живота си. А понякога дори не осъзнава ме, че го правим. След това приемаме на сляпо тези дълбоко убедителни самооценки, като че ли са самата истина, цялата истина и нищо друго освен истината. Това може да са истории, които, независимо от своята правдивост, са били надраскани върху черната дъска на ума ни в трети клас или още преди да сме проходили или проговорили. Влачим се след тези измислици и позволяваме едно изречение или параграф, „написани“ преди трийсет или четиресет години и, обективно погледнато, непроверени и недоказани, да оставят отпечатък върху целия ни живот. Съществуват толкова много изопачени сценарии, колкото са и хората по света: „Родителите ми са се развели веднага след раждането ми и затова нося отговорност за алкохолизма на майка ми.“ „Винаги съм бил интровертът в семейство на екстроверти и затова никой не ме обича.“ И прочее. Макар и в по-малък мащаб, всеки ден съчиняваме истории като тези. Аз също съм го правила. Ето един пример: Преди няколко години получих гласово съобщение от мой колега, който небрежно ме информираше, че смята да „заеме“ – с други думи „да открадне“ – и да използва една моя идея като заглавие на предстоящата му книга. Надявал се, че „не възразявам“. Всъщност той не искаше позволението ми, а просто излагаше неоспорим факт. Разбира се, че възразявах! Та той използваше моята идея, която самата аз планирах да използвам. Проклинах деня, в който на една конференция му бях споменала за нея в момент на непредпазливост. Но какво можех да направя? Професионалистите не си крещят един на друг. Потиснах гнева си и направих това, което биха направили повечето хора – обадих се на съпруга си, за да намеря отдушник. Антъни е лекар и щом вдигна телефона, каза: „Сузи, не мога да говоря. В операционната ме чака 20 пациент за спешна процедура.“ Ето че за втори път бях „онеправдана“ – в случая от собствения ми съпруг! Очевидната логика – това, че в онзи момент беше по-важно да спаси живота на пациента, отколкото да говори с мен – беше безсилна да уталожи растящия ми гняв. Как можеше съпругът ми да постъпи така с мен – точно когато се нуждаех от него! Съвсем скоро тази мисъл се трансформира в заключението „Той никога не е до мен“. Гневът ми се усили още повече, както и намерението да не отговарям на обажданията му. Бях зарибена. Точно така. Вместо да поговоря с колегата си, като изразя със спокоен, но категоричен тон неодобрението си към неговите действия и да се постарая да намеря задоволително разрешение, прекарах два дни в състояние на ярост, наказвайки с мълчание невинния си съпруг понеже „никога не е до мен“! Гениално, нали? Това, че тези съмнителни и много често недостоверни истории, които си разказваме, ни поставят в конфликтни ситуации, крадат от времето ни и предизвикват охладняване в семейните отношения, не е най-големият проблем. По-страшен е конфликтът между света, който описват тези истории, и света, в който искаме да живеем – света, в който бихме се радвали на истинско благополучие. Обикновено повечето хора изговарят около 16 000 думи на ден. Но гласът в главата ни произвежда хиляди пъти повече. Гласът на съзнателния ни ум е едно безмълвно, но неуморно кречетало, което от сутрин до вечер неусетно ни залива с констатации, коментари и оценки. Нещо повече, този несекващ глас е явлението, което преподавателите по литература наричат с понятието Изтегляне 1.81 Mb. Сподели с приятели:
|