Емоционална пластичност



Pdf просмотр
страница14/106
Дата03.01.2022
Размер1.81 Mb.
#112777
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   106
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
„Не ме бива в това. Винаги се провалям.“
Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства.

„Не искам дори да опитвам.“
Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл.
„Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“
В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли.

„Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“
Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв.

„Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча
да го харесвам.“


24

Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен.
Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по- добра употреба.
„Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд.

Представете си за момент, че посещавате курс по неизвестен досега междугалактически език. На този език едната от горните две фигури се нарича „буба“, а другата – „кики“. По време на внезапен тест учителят пита коя от двете е „кики“ и коя „буба“. Вероятно ще отбележите точка, като назовете лявото изображение „кики“, а дясното – „буба“.
Авторите на този експеримент, В. С. Рамачандран и Едуард Хабърд, установили, че 98% от хората са отговорили по този начин. Същият избор са направили дори деца на две години, които не са изучавали езиковите модели и не говорят английски. От кампуса на Калифорнийския университет в Сан
Диего, където работи Рамачандран, чак до каменните стени на Йерусалим и отдалечените брегове на езерото Танганайка в Централна Африка, където се говори суахили, това предпочитание се оказва универсално и предопределено от работата на мозъка: независимо от език, култура и азбука, достатъчно е да видиш тези безсмислени символи само за няколко секунди и центровете на слуха в мозъка разпознават думата „кики“ като определение за резки очертания, а думата „буба“ – за плавни и заоблени.
Смята се, че тази асоциация, която възниква между конкретна форма и звук, е възможна отчасти, защото ангуларният гирус – участък от мозъка, в който се формират преценките – е разположен между центровете за допир, слух и зрение. Поради това гирусът участва в комбинирането на сетивната информация, като интегрира в едно цяло звуци, чувства, образи, символи и жестове и може би отговаря дори за способността да мислим в метафори.
Понякога казваме „Това е крещяща риза“ или „Това вино е резливо“, въпреки


25
че широката хавайска риза не издава никакъв звук и определено няма как да порежеш пръста си на тази носеща наслада напитка. (Пациентите с увреждане на ангуларния гирус биха могли да говорят перфектен английски, но да са напълно неспособни да схванат една метафора. Същото важи и за по-нисшите примати, чийто ангуларен гирус е приблизително една осма от размера на човешкия.)
Способността за интегриране на сетивната информация не служи само на поети и писатели за закачливото заиграване с езика. За съжаление, точно тя отговаря и за склонността ни към зарибяване. Това се дължи на факта, че не приемаме мислите си с хладната обективност на Мистър Спок:
*
„Мисля, че конкуренцията ми подлива вода. Колко любопитно.“
(Мистър Спок - Герой от
филма Стар Трек – Бел. пр.)
Напротив, мислите идват с пълен набор от визуални образи, символи, характерни тълкувания, преценки, заключения, абстракции и действия. Това придава на менталния ни живот ярка жизненост, но би могло същевременно да ни лиши от обективност и да ни остави на произвола на натрапчивите идеи – без значение дали са правилни или погрешни, полезни или вредни.
По време на съдебен процес съдиите обикновено разрешават на съдебните заседатели да разгледат снимки от аутопсията на жертвата, но рядко от мястото на престъплението. Това е така, защото съдиите се опасяват, че изображенията на хаос, насилие и кръв биха могли да предизвикат силно емоционално сътресение и да повлияят на предполагаемо логичните и неутрални разисквания на заседателите. Снимките от аутопсията се правят върху метална маса при ярка светлина – всичко това е напълно обективно и безпристрастно.
Докато снимките от местопрестъплението биха могли да включват дребни детайли, които придават на жертвата човешки лик или драматизират допълнително страданието ѝ – снимка на детето ѝ върху опръсканата с кръв тоалетка, развързаната връзка на износена маратонка. Подобни емоционално наситени образи биха могли да „възпламенят“ съдебните заседатели и да ги тласнат към търсене на възмездие: „Жертвата прилича на мен. Подсъдимият има много добро алиби, но някой трябва да плати за това безчинство!“
Ярката, цветна природа на когнитивния процес


Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   106




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница