Емоционалната Интелигентност
Самотни сърца: пътят навън от училище
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Самотни сърца: пътят навън от училищеЕто една често срещана драма в началното училище: четвъртокласникът Бен има съвсем малко приятели и тъкмо е чул от един от тях, Джейсън, че няма да играят заедно през голямото междучасие - Джейсън иска да играе с друго момче, Чад. Бен е съсипан и избухва в сълзи. След като се поуспокоява малко, той отива до масата, на която обядват Джейсън и Чад. Мразя те и в червата! - крясва на Джейсън той. Ама защо? - пита Джейсън. Защото ме излъга - с обвинителен тон казва Бен. - Каза, че цяла седмица ще си играеш с мен, а ме излъга. След това Бен се запътва към една празна маса, хлипайки тихо. Джейсън и Чад отиват при него и се опитват да го заговорят, но Бен запушва ушите си с пръсти и нарочно не им обръща внимание, а накрая дори избягва от столовата и се скрива зад кофите за боклук. Група момичета, станали свидетели на цялата сцена, се опитват да изиграят ролята на посредници, намират Бен и му казват, че Джейсън ще играе и с него. Бен обаче не иска да ги слуша и им казва да го оставят на мира. Той ближе раните си със сълзи в очите, предизвикателно решавайки да остане сам. (Steven Asher e Sonda Gabriel, “The Social World of Peer-Rejected Children”, доклад пред годишната среща на American Educational Research Association, San Francisco, март 1989 г.) Това несъмнено е тежък момент; чувството, че си отхвърлен и нямаш приятели е познато на всички ни от един или друг момент в детството. Най-важното в реакцията на Бен обаче е неспособността му да отвърне на опитите на Джейсън да възстанови приятелството помежду им - поведение, което само продължава страданието му в момент, който може да му сложи край. Подобно отношение е типично за непопулярните деца; както видяхме в осма глава, отхвърлените малчугани обикновено трудно разчитат емоционални и социални сигнали; дори когато успеят да го направят, те разполагат с по-беден набор от ответни реакции. При отхвърлените деца има особено голям риск да отпаднат от училище. Самотните деца, които напускат образователната система, са два до осем пъти повече от онези, които имат приятели. Едно проучване открива, че около една четвърт от непопулярните деца в началното училище не завършват средно образование, докато средното съотношение е едва около 8%. И нищо чудно - представете си какво е да прекарвате тридесет часа седмично на място, на което никой не ви харесва. Два вида емоционални наклонности допринасят за маргинализацията на децата. Както видяхме, едната е податливостта на гневни изблици и склонността да се вижда враждебност на места, в които няма и следа от нея. Втората е чувството за тревожност и несигурност. Но независимо от тези черти на характера на изолация обикновено се подлагат децата, които „не са в час“ и чието странно поведение често кара околните да се чувстват некомфортно. Един от аспектите на тяхната неадекватност са сигналите, които такива деца излъчват. Когато при един експеримент деца от началното училище трябва да свържат емоция като отвращение или гняв с определено изражение на лицето, те правят много повече грешки от популярните си съученици. Когато пък трябва да обяснят как могат да се сприятелят с някого или да избегнат сбиване, непопулярните деца - онези, които другите избягват - дават напълно неадекватни отговори (така например на въпроса какво трябва да се направи, ако друго дете иска същата играчка, отговорът гласи „да му шибна един“) или правят мъгляви предложения да се потърси помощта на възрастен. А когато трябва да изиграят тъка, гняв или лукавство, непопулярните тийнейджъри се представят най-неубедително. Едва ли е изненада в такъв случаи, че според такива деца не е възможно сприятеляването да стане по-лесно - социалната им некомпетентност става самоосъществяващо се пророчество. Вместо да се научат на нови подходи за сприятелявано, те продължават да правят същото, което се е оказало неуспешно и преди, и в крайна сметка стигат до още по-неадекватни реакции. (Kenneth Dodge and Esther Feldman, “Social Cognition and Sociometric Status”, Steven Asher and John Coie, eds.. Peer Rejection in Childhood, New York, Cambridge University Press, 1990.) В хаотичната въртележка на популярността тези деца не съумяват да изпълнят дори основните емоционални критерии: те не са забавна компания и нямат представа как да накарат другото дете да се почувства добре. Наблюденията върху непопулярни деца в хода на играта например показват, че при тях има много по-голям шанс’да се опитат да мамят, да се сърдят, да си тръгват, щом загубят, или да се фукат, когато печелят. Разбира се, повечето деца също искат да спечелят играта, но независимо дали печелят или губят, те са в състояние да сдържат емоционалната си реакция, така че тя да не попречи на връзките им с останалите. Макар и децата, които са трайно нечувствителни към социалната атмосфера и не са в състояние да разчитат и демонстрират емоции, в крайна сметка да свършват в изолация, това не важи за онези, които преживяват временен период на дистанцираност. За трайно отхвърлените обаче това си остава болезнен белег, който носят със себе си до последната си година в училище. Последствията от социалната маргинализация личат и в живота им като възрастни. Най-малкото именно близките приятелства и буйните игри помагат на децата да изгладят социалните и емоционалните си умения, които да прилагат след това във връзките си. Малчуганите, които нямат достъп до подобно обучение, неизбежно се оказват ощетени. Напълно разбираемо онези, които са се оказали изолирани, признават, че изпитват какви ли не тревоги, както и чувство за потиснатост и самота. Всъщност популярността на едно дете в трети клас вече е неоспорим белег за това дали то ще развие психическо заболяване при пълнолетието си, белег, който се оказва по-точен от оценките на учители и лекари, от успеха в училище и коефициента на интелигентност, та дори и от резултатите на специализираните психологически тестове. (Emory Cowen et al., “Longterm Follow-up of Early Detected vulnerable Children”, Journal of Clinical and Consulting Psychology 41, 1973.) А - както видяхме - на по-късен етап в живота хората, които имат малко приятели и изпитват хронична самота, са по-застрашени от редица заболявания и от ранна смърт. Както подчертава психоаналитикът Хари Стак Съливан, ние се научаваме как да затвърждаваме интимните си връзки, като преодоляваме различията и споделяме най-дълбоките си чувства при първите си срещи с връстниците си от същия пол. Но за отритнатите деца има два пъти по-малка вероятност да имат най-добър приятел в жизнено важните години в началното училище и така те пропускат една от основните възможности за емоционално израстване. (Jeffrey Parker and Steven Asher, "Friendship Adjustment. Group Acceptance and Social Dissatisfaction in Childhood", доклад пред годишната среща на American Educational Research Association, Boston 1990.) Един-единствен приятел може да се окаже решаващ, дори и всички останали да са ни обърнали гръб - та дори и връзката ни с него да не е кой знае колко здрава. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|