Обучение по сприятеляване
Въпреки неспособността на отхвърлените деца да контактуват, за тях все пак има надежда. Стивън Ашър, психолог от университета на Илинойс, е създал поредица от „уроци по сприятеляване“ за непопулярни деца, които се радват на известен успех“. (Steven Asher and Gladys Williams, "Helping Children Without Friends in Home and School Contexts", in Children's Social Development: Information for Parents and Teachers, Urbana and Champaign, University of Illinois Press, 1987.) Ашър избира децата от трети и четвърти клас, които са най-неприятни за съучениците си, и в продължение на шест часа ги учи „как да направят игрите по-забавни, като са добри и мили с останалите". За да избегнат неприятните етикети, на децата се казва, че те са един вид „консултанти" на преподавателя, който се опитва да разбере какво прави една игра по-приятна.
Децата се учат да действат така, както обикновено го правят по-популярните деца. Така например Ашър ги насърчава да мислят за алтернативни предложения и компромиси (вместо да се стига до бой), ако не са съгласни с правилата на играта, да не забравят да говорят с другите деца по време на игра, да наблюдават как се справят с останалите, да кажат нещо мило, ако другото дете се справи успешно с някоя задача, да се усмихват, да предлагат помощ, предложения и насърчение. Децата изпробват новите си социални способности в игри със свои съученици, след което обучението продължава в зависимост от демонстрирания успех. Този миникурс по разбирателство има забележителен ефект: година по-късно участвалите в него деца - подбрани заради това, че другите най-малко ги харесват - вече стабилно набират популярност в клас. Наистина, сред тях няма звезди, но няма и маргинали.
До подобни резултати стига и Стивън Новицки, психолог от университета „Емъри“. (Stephen Nowicki, "A Remediation Procedure for Nonverbal Processing Deficits", неиздаден ръкопис, Duke University, 1989.) Той учи отхвърлени деца да разпознават чувствата на връстниците си и да реагират адекватно. Експериментаторът заснема децата, докато се опитват да изразят определени чувства, например щастие или тъга, след което ги обучава как да подобрят изразителността на лицето си. След това участниците изпробват новите си умения пред дете, с което искат да се сприятелят.
Подобни програми отчитат петдесет до шестдесет процента успех при повишаването на популярността на нехаресваните деца. Програмите - поне в днешната си форма - като че ли работят най-добре при деца в трети и четвърти клас и помагат най-вече на лишените от социални умения деца, а не толкова на агресивните. Всичко това обаче е въпрос на фина настройка; окуражаващо е да видим, че повечето отхвърлени деца могат отново да намерят своя приятелски кръг с помощта на кратка емоционална школовка.
Алкохол и наркотици:
зависимостта като опит за самолечение
Студентите в местния кампус му викат „да пиеш до припадък“ - да се наливаш с бира, докато не изгубиш съзнание. Една от техниките е гениално проста: взимаш градински маркуч, пъхаш фуния в единия му край, напъхваш другия в гърлото си, и хоп - за десет секунди вече си една голяма бира напред. Едно изследване открива, че около 40% от момчетата в университета гаврътват по седем или повече питиета на вечер, а 11% определят себе си като „яки пиячи". Друг възможен термин, разбира се, е просто „алкохолици“. (Изследване, проведено в Университета на Масачусетс от Project Pulse, статия в The Daily Hampshire Gazette, 13 ноември 1993 г.) Около половината от мъжете в колежа и почти 40% от жените се напиват здраво поне два пъти месечно. (Цифрите дължа на Харви Уекелър, директор на изследването върху алкохола в колежа, факултет за обществено здраве, Харвард, август 1994 г.)
Макар и в Съединените щати употребата на повечето наркотици сред младежите да намалява значително през осемдесетте години, тенденцията към злоупотреба с алкохол, и то на все по-млада възраст, расте непрекъснато. Според едно проучване от 1993 г. 35% от момичетата в колежа признават, че пият, за да се напият; през 1977 г. те са само 10%. Като цяло една трета от студентките пият, за да се напият. Това поражда и други рискове - 90% от всички регистрирани изнасилвания в кампусите стават, когато нападателят или жертвата - или пък и двамата - са пияни. (Доклад на Columbia University Center on Addiction and Substance Abuse, май 1993 r.) Свързаните с алкохола инциденти са водещата причина за смъртта на млади хора на възраст от петнадесет до двадесет и четири години.
Експериментирането с наркотици и алкохол може да изглежда като някакъв вид инициация, но за мнозина този уж ритуал може да има трайни последствия. При повечето алкохолици и наркомани пристрастяването е започнало в юношеството, макар и малцина „експериментатори“ да свършват като алкохолици или наркомани. Към края на гимназията над 90% от учениците са опитвали алкохол, но само 14% ще станат алкохолици в последствие; от милионите американци, експериментирали с кокаин, по-малко от 5% са се пристрастили. Защо става така?
Разбира се, за младежите, израснали в квартали с висока престъпност, където дрогата се продава на всеки ъгъл, а дилърът е най-обещаващият модел за икономически успех наоколо, има най-висок риск от злоупотреба с наркотици. Някои от тях могат да се пристрастят, след като сами станат дребни дилъри, други пък могат да посегнат към наркотика само защото е лесно достъпен или защото връстниците им го издигат на пиедестал - фактор, който би повишил риска от наркомания във всякакви квартали, дори (а може би най-вече) и най-богатите. Остава обаче въпросът кои от младежите, изложени на тези изкушения и натиск и все пак приели да експериментират, в крайна сметка ще се окажат трайно пристрастени?
Една от съвременните научни теории гласи, че хората, които превръщат навика в проклятие и стават все по-зависими от алкохола или наркотиците, всъщност ги използват като един вид лекарство, като начин да успокоят чувството си за тревога, гняв или депресия. При първите си експерименти те са се натъкнали на някаква химическа опора, на начин да успокоят тревожността или меланхолията, които са ги преследвали. Така от стотиците ученици от седми и осми клас, проследявани в продължение на две години, най-много пристрастени има сред онези, които в началото са признали, че изпитват силен емоционален дистрес . (Jeanne Tschann, "Initiation of Substance Abuse in Early Adolescence" Health Psychology 4, 1994г.) Това вероятно обяснява защо безброй младежи могат да експепиментират с дрога и алкохол, без да се пристрастяват, а други стават зависими буквално след първата доза: най-уязвимите като че ли намират в наркотиците и тежките питиета бърз път към облекчаването на емоциите, които са ги преследвали години наред.
Ето какво казва Ралф Тайлър, психолог в Западния психиатричен клиничен институт в Питсбърг: „За хора с биологично предразположение първото питие или доза наркотик са невероятно преживяване - другите хора просто не ги усещат така. Много бивши наркомани ми казват, че след първата си доза са се почувствали нормално за пръв път от много време. Тя ги стабилизира физиологично, поне за кратко“. (Интервюирах Ралф Тартър за Ню Йорк Таймс, 26 април 1990 г.) Ето това е коварният момент в сделката: добро самочувствие за кратко - и пълен провал в дългосрочен план.
Някои емоционални модели карат хората да намират утеха в едни вещества, вместо в други. За алкохолизма например има две емоционални схеми. Едната започва с хора, които са били напрегнати и тревожни в детството си и като тийнейджъри са открили, че алкохолът може да успокои тревожността. Много често става въпрос за деца (синове) на алкохолици, които сами са се обърнали към алкохола, за да успокоят нервите си. Един от биологичните маркери за това е недостатъчното отделяне на гама-аминобутирова киселина (GABA), невротрансмитер, който регулира тревожността - твърде малкото количество GABA се възприема като силно вътрешно напрежение. Едно изследване установява, че синовете на алкохолици имат ниски нива на GABA и следователно са много тревожни, но при консумация на алкохол нивата на киселината се повишават, а тревожността намалява. (Howard Moss et al., "Plasma GABA-like Activity in Response to Ethanol Challenge in Men at High Risk for Alcoholism" Biological Psychiatry 27, 6, marzo 1990.) Тези деца пият, за да намалят напрежението, което изпитват - алкохолът им дава покой, който не могат да намерят другаде. Такива хора могат да злоупотребяват и с успокоителни, които имат същия ефект.
Едно проучване сред синове на алкохолици, които на дванадесетгодишна възраст показват признаци на тревожност, например учестен пулс в отговор на стрес, както и импулсивност, открива, че при тези момчета фронталните лобове също не функционират както трябва. Зоните в мозъка, които трябва да им помогнат да се успокоят и да контролират импулсите си, не вършат почти никаква работа. И тъй като префронталните лобове контролират и работната памет, в която се съдържат потенциалните последствия от едно или друго действие, когато се налага взимането на решение, техният дефицит може да проправи пътя им към алкохола, като им помогне да забравят какви са дългосрочните последствия от пиенето - а на всичкото отгоре алкохолът им дава незабавен покой и така само затвърждава този мозъчен механизъм. (Philip Harden e Robert Pihl, “Cognitive Function, Cardiovascular Reactivity, and Behavior in Boys at High Risk for Alcoholism", Journal of Abnormal Psychology 104, 1995.)
Този глад за вътрешен покой като че ли е основният емоционален маркер на генетичното предразположение към алкохолизъм. Изследване сред хиляда и триста близки роднини на алкохолици открива, че онези от децата им, които са изложени на най-висок риск сами да станат алкохолици, отчитат хронично високи нива на тревожност. Изследователите дори стигат до заключението, че при тях алкохолизмът се развива като „форма на самолечение на симптомите на висока тревожност“. (Kathleen Merikangas et al., "Familial Transmission of Depression and Alcoholism" Archives of General Psychiatry, April, 1985.)
Вторият емоционален път към алкохолизма е белязан от силно вълнение, импулсивност и... отегчение. Този модел се проявява при деца, които са немирни, опаки, неуправляеми, които в училище са „шавливи", хиперактивни, склонни да се забъркват в неприятности, което, както видяхме, може да ги тласне към приятели на самия ръб на социално приемливото съществуване и в крайна сметка да стигнат до престъпления или до диагноза „антисоциално личностно разстройство“. Такива хора (предимно мъже) страдат най-вече от силна възбуда; основната им слабост е необузданата им импулсивност, а обичайната им реакция спрямо скуката - която често изпитват - е импулсивното търсене на риск и вълнение. (Между другото, състоянието им вероятно се дължи на недостиг на два други невротрансмитера, серотонин и моноаминоксидаза или МАО.) Като възрастни те често смятат, че алкохолът може да ги успокои. Фактът, че не могат да понасят монотонното съществуване, ги кара да се впускат в какво ли не, а това, в съчетание с импулсивността им, ги кара да злоупотребяват и с всякакви наркотични вещества.
Макар че депресията да може да накара всекиго да посегне към чашката, метаболитните ефекти на алкохола могат само да я задълбочат след първоначалното облекчение. Хора, които се обръщат към алкохола като емоционална утеха несъмнено успяват да потиснат тревогата, но същевременно подхранват депресията си - веществата, които помагат при депресия, поне временно, са от съвсем различна химична група. Хроничната тъга излага хората на риск от пристрастяване към стимуланти като кокаина, който въздейства непосредствено върху чувството за потиснатост. Едно изследване показва, че повече от половината пациенти, лекувани от кокаинова зависимост, са били в тежка депресия, преди да посегнат към наркотика, и колкото по-сериозно е било състоянието им, толкова по силен е ставал навикът. (Edward Khantzian, "Psychiatric and Psychodynamic Factors in Cocaine Addiction", Arnold Washton and Mark Gold, eds.. Cocaine: A Clinician's Handbook, New York, Guilford Press, 1987.)
Хроничният гняв може да доведе до друг тип уязвимост. В едно проучване сред четиристотин пациенти, лекувани от зависимост от хероин и други опиати, най-често срещаният проблем е неспособността им да контролират гнева си и „късият фитил“ на агресивните им реакции. Някои от пациентите признават, че с помощта на опиатите се чувстват нормално и успяват да се отпуснат. (Личен разговор c Едуард Ханцян от Харварския медицински факултет, въз основа на 200 пациенти, лекувани от хероинова зависимост) Макар че предразположението към злоупотреба с едни или други вещества може да е чисто мозъчен проблем, чувствата, които подтикват хората към подобен вид „самолечение“ чрез наркотици или пиене могат да бъдат поправени и без да се стига до Каквато и да е химия, както десетилетия наред доказват „Анонимните акохолици“ и други програми за възстановяване. Способността за справяне с тези чувства - умението да потушиш тревогата, да се измъкнеш от депресията и да успокоиш гнева си - слага прът в колелата на глада за алкохол или дрога. Затова и програмите за лечение на зависимости преподават най-вече тези основни емоционални умения. Щеше да е по-добре, разбира се, хората, тръгнали по грешния път, да са ги овладели още в детството си, много преди навикът да е успял да пусне корени.
Сбогом на оръжията:
окончателен общ път към превенция
През последните десетина години се нагледахме на какви ли не „войни“ - срещу ранната бременност, срещу отпадането от училище, срещу дрогата. Последната беше срещу насилието.
Проблемът при всички тези кампании обаче е, че те идват твърде късно - след като проблемът, към който са насочени, вече е стигнал епидемични размери и отдавна е станал неотменна част от живота на младите. Те са един вид кризисна реакция, еквивалентът на това да изпратиш линейка, за да спасиш нечий живот, вместо да го ваксинираш преди това, за да не се стига изобщо до заболяване. Стига толкова войни - онова, от което всъщност имаме нужда, е да следваме логиката на превенцията, да дадем на децата си умения, които да увеличат шанса им да избегнат всички тези проклятия, способни да съсипят живота им. (Дължа фразата на Тим Шрайвър от Асоциацията за развитие на социалното и емоционалното обучение в Центъра за детски изследвания в "Йейл".) Тук искам да обърна особено внимание на емоционалните и социалните дефицити, без да отричам ролята на другите рискови фактори, например животът в разпокъсано, насилническо или хаотично семейство, или пък в беден, съсипан от престъпност и наркотици квартал. Бедността е сериозен удар за детето: победните деца още на пет години вече са по-страхливи, тревожни и тъжни в сравнение с по-заможните си връстници, и имат повече поведенчески проблеми като изблици на гняв или трошене - тенденция, която продължава да ги преследва и в юношеството. Натискът на бедността разяжда и семейния живот: в бедните семейства има по-малко родителска топлота, майките са по-депресирани (освен това често са и самотни и безработни), и доста по-често се разчита на жестоки наказания като крясъци, бой и заплахи. (Greg Duncan, "Economic Deprivation and Early Childhood Development" and Patricia Garrett, “Poverty Experiences of Young Children and the Quality of Their Home Environments" in Child Development, April 1994.)
Емоционалните умения обаче играят роля, която отива далеч отвъд икономическата и семейната среда, в която израства едно дете - тя може да се окаже решаваща за това доколко младият човек ще се повлияе от тези трудности и дали ще намери опора, благодарение на която да ги надживее. Лонгитудни проучвания върху стотици деца, отглеждани в бедност, в семейства, в които насилието е норма, или от родител с тежко психическо заболяване показват, че онези от тях, които устояват дори и пред най- големите трудности имат едни и същи емоционални умения. (Norman Garmezy, The Invulnerable Child, New York, Guilford Press, 1987. Писах зa децата, които растат въпреки трудностите, в .Ню Йорк Таймс“, 13 октомври 1987 г.) Сред тях са обезоръжаващата общителност, която привлича хората към тях, самоувереността, оптимистичната настойчивост в лицето на провала и фрустрацията, способността да се възстановяват бързо от разочарования, както и доброто общо впечатление, което създават.
Само че огромното мнозинство деца се изправят пред подобни трудности без тези предимства. Разбира се, много от уменията са вродени, чист генетичен късмет - но дори и характерът може да се промени към по-добро, както видяхме в четиринадесета глава. Един от възможните начини за намеса, разбира се, има чисто политически и икономически измерения - това са мерките за облекчаване на бедността и на другите социални условия, които водят до подобни проблеми. Но освен тази тактика (която при това отива на все по-заден план) има много неща, които можем да предложим на децата, за да им помогнем да се справят с тези обезкуражаващи житейски препятствия.
Да вземем например емоционалните разстройства, които засягат почти половината американци в един или друг момент от живота им. Едно проучване върху представителна извадка от 8098 американци открива, че 48% от тях са страдали от поне един психиатричен проблем през живота си. (Ronald С. Kessler et al.,‘Lifetime and 12-month Prevalence of DSM-lII-R Psychiatric Disorders in the U.S." Archives of General Psychiatry, January 1994.) По-сериозно засегнати са онези 14% от хората, които са развили три или повече психиатрични проблема едновременно. Тази група е и в най-тежко състояние, тъй като е носител на 60% от всички психиатрични разстройства във всеки един момент, и на 90% от най-сериозните и най-опасните от тях. Няма съмнение, че тези хора имат нужда от грижа сега, но при един оптимален подход подобни проблеми би трябвало да се предотвратяват навреме. Разбира се, не всяко умствено разстройство може да бъде предотвратено - при много от тях обаче това е възможно. Роналд Кеслер, социологът от Мичиганския университет, провел това проучване, ми каза: „Трябва да се намесваме рано. Ако едно момиче има например фобия в шести клас, в гимназията тя ще започне да пие, за да се справи със социалната си тревожност. Преди да навърши тридесет - когато влиза в кръга на вниманието ни - тя още се страхува, злоупотребява с алкохол и наркотици и е депресирана, защото животът ѝ е пълна каша. Големият въпрос е: какво можехме да направим още в детските ѝ години, за да предотвратим това затъване?“
Същото важи, разбира се, и за склонността към насилие, и за всички опасности, които дебнат младите хора днес. Образователните програми, целящи да предотвратят един или друг проблем, например насилието или наркоманията, изникнаха като гъби през последните десетина години и създадоха цяла минииндустрия на пазара за образование. Много от тях обаче - включително и някой от най-широко рекламираните и най-популярните - изобщо не работят. Някои, за огромно съжаление на педагозите, дори увеличават вероятността да се появят тъкмо проблемите, които уж трябва да предотвратяват - особено зависимостта от наркотици и сексът при непълнолетните.
Сподели с приятели: |
