Емоционалната Интелигентност
Как се ражда социалната некомпетентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Как се ражда социалната некомпетентностНямало капка съмнение, че Сесил е блестящ: отлична диплома по езикознание, невероятен преводач. Само дето имало важни неща, в които бил кръгла нула. Като че ли му липсвали всякакви социални умения. Смущавал се при непринудени разговори на чаша кафе и направо се съсипвал, когато трябвало да убие няколко часа свободно време; казано накратко, бил неспособен дори на най-простото социално общуване. Тъй като този недостатък се проявявал най-вече в женска компания, Сесил се обърнал към терапевт, защото решил, че има „неосъзнавани хомосексуални наклонности“, макар и да нямал подобни фантазии. Сесил доверил на терапевта си и истинския проблем - боял се, че каквото и да каже, то няма да заинтригува когото и да е. Този страх само засилвал ефекта от липсата на социални умения. Нервността му при срещи с други хора го карала да се кикоти в най-неподходящите моменти, а когато някой казвал нещо наистина смешно, не бил в състояние да изтръгне от себе си дори лека усмивка. Непохватността му се кореняла още в детството: през целия си живот се чувствал добре в компания единствено в присъствието на по-големия си брат, който с поведението си улеснявал контактите му. Но след като той напуснал дома на семейството, неспособността на Сесил да общува взела връх - той се оказал социално парализиран. Този разказ дължим на Лейкин Филипс, психолог от университета „Джордж Вашингтон“, според когото мъките на Сесил се дължат на това, че като дете не е усвоил най-важните уроци, посветени на социалното взаимодействие: На какво трябва да са го учили? Да говори направо на хората, които се обръщат към него, да пристъпва към общуване самостоятелно, а не непрекъснато да разчита на другите; да води разговор, а не да се задоволява единствено с едносрични отговори; да изказва благодарност, да пуска другите преди себе си на вратата, да почака, докато сервират на човека до него, да споделя и изобщо да изпълнява всички дребни жестове в общуването, на които започваме да учим децата някъде от втората им година. (E. Lakin Phillips, The Social Skills Basis of Psychopathology, New York, Gruñe and Stratton, 1978, p. 140.) Не е ясно дали неспособността на Сесил да се справя с общуването се дължи на нечий неуспех да го научи на основите на цивилизованото поведение или пък на собствената му липса на капацитет за учене. Каквато и да е причината обаче, историята си остава изключително поучителна, тъй като подчертава неоценимата важност на безбройните дребни на пръв поглед уроци, които децата трябва да научат, за да усвоят синхрона при общуването и неписаните правила на социалната хармония. Ако не спазващ тези правила, започващ да клатиш лодката и да караш околните да се чувстват неудобно. Няма съмнение, разбира се, че функцията на тези правила е да позволят на всички да се чувстват добре при социалното взаимодействие - неудобството поражда тревога. Хора, лишени от тези умения, са неспособни не само да се държат възпитано, но и да се справят с емоциите на другите. Накъдето и да се обърнат, настъпва катастрофа. Всички сме виждали Сесиловци - хора, досадно непохватни във всяко едно отношение, които като че ли не знаят кога да приключат един разговор, хора, които продължават да говорят, без да забелязват намеците, че трябва да млъкнат и да си тръгнат; хора, чийто разговори се въртят единствено около самите тях, без никакъв интерес към останалите, и които отхвърлят плахите опити на събеседника си да насочи разговора в друга посока; хора, които се натрапват или проявяват нездраво любопитство. Тези отклонения от гладката социална траектория говорят за недостиг на основните градивни елементи на общуването. За този познавателен дефект в областта на невербалната комуникация психолозите са изковали термина "дисемия", от гръцките думи за "недостиг" и "знак". Дисемията засяга в една или друга степен около 10% от децата (Stephen Nowicki and Marshall Duke, Helping the Child Who Doesn’t Fit In, Atlanta, Peachtree Publishers, 1992. Вж. също Byron Rourke, Nonverbal Learning Disabilities, New York, Guilford Press, 1989.). Проблемът може да се дължи на слабо чувство за лично пространство - детето може да стои твърде близо, докато говори, или да пръска вещите си в чужда територия; може е да използва или тълкува неадекватно езика на тялото или изражението на лицето, например да не е в състояние да установи зрителен контакт. Възможно е също така да има лошо чувство за прозодия, т.е. за емоционалната окраска на речта, така че да говори твърде рязко или недостатъчно изразително. Много изследвания са посветени на търсенето на деца с признаци за недостатъчно развити социални умения - деца, чиято непохватност кара другарчетата им да ги пренебрегват или отхвърлят. Като изключим грубияните, другите деца отбягват и свои връстници, които не са в състояние да общуват лице в лице, и особено такива, които изобщо не спазват неписаните правила на общуването. Ако децата не се изразяват правилно, хората предполагат, че не са особено умни или пък че са зле възпитани; когато обаче имат проблеми с невербалните правила на общуването, околните - и особено връстниците им - ги смятат за „странни“ и ги избягват. Тук става въпрос за деца, които не знаят как да се присъединят към играта, които докосват другите по начин, който по-скоро ги притеснява, отколкото да ги успокоява, и изобщо деца, които не са „на същата вълна“. Тези деца не са овладели безмълвния език на емоцията и често несъзнателно отправят послания, които пораждат неудобство. Ето как обобщава това Стивън Новицки, психолог от университета „Емъри“, който изучава невербалните способности на децата: „Децата, които не могат да разчитат или изразяват емоции, непрекъснато се чувстват фрустрирани. Като цяло те не разбират какво се случва. Този тип общуване е в основата на всяко твое действие: не можеш да замразиш израза на лицето си или позите си, нито пък да заглушиш тона на гласа си. Ако отправиш погрешно емоционално послание, хората започват да реагират странно - отхвърлят те, а ти не разбираш защо. Мислиш си, че показваш радост, а всъщност изглеждаш ядосан, след което и другите деца ти се ядосват, докато ти и представа си нямаш какво си направил. В крайна сметка такива деца започват да смятат, че нямат никакъв контрол върху начина, по който се отнасят към тях другите, както и че действията им няма никаква връзка със събитията, които могат да се стоварят върху тях. Това насажда у тях чувство за безпомощност, депресия и апатия“. Освен че биват изолирани социално, такива деца страдат и в училище. Класната стая е колкото социална, толкова и академична сцена, и вероятността детето с лоши социални умения да възприеме погрешно преподавателя си е също толкова голяма, колкото и да не разбере свой връстник на двора. Възникналите по този начин тревога и неразбиране могат допълнително да увредят способността на тези деца да учат ефективно, И наистина - тестовете за невербална чувствителност сочат, че децата, които не разчитат правилно емоционални сигнали, се справят сравнително зле в училище на фона на академичния си потенциал, измерван чрез коефициента на интелигентност. (Nowicki and Duke, Helping the Child Who Doesn't Fit In.) Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|