Емоционалната Интелигентност
Изразителност и емоционална заразителност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Изразителност и емоционална заразителностВ самото начало на войната във Виетнам американски взвод се оказва приклещен из някакви оризови полета и е принуден да се бие ожесточено с комунистическите партизани. Изведнъж шестима монаси изникват отнякъде и тръгват един след друг по дигата, която отделя нивите една от друга. Без да трепнат, те се насочват право към огневата линия. Изобщо не се оглеждаха, вървяха право напред - спомня си Дейвид Буш, един от американските войници. - Беше наистина странно, защото никой не стреляше по тях. И след като минаха по дигата, аз почувствах, че битката е свършила. Изобщо не ми се искаше да продължавам, поне не и тогава. Май всички се чувстваха така, защото целият взвод се оттегли. Просто спряхме да се бием. (Историята e разказана в David Busch, “Culture Cul-de-Sac", Arizona State University Research, пролет / лято 1994.) Силата на безмълвното спокойствие на монасите да умиротвори войниците насред боя илюстрира един от основните принципи в социалния живот: емоциите са заразителни. Разбира се, този разказ ни представя само едната крайност в това отношение. В повечето случаи процесът е по-незабележим и е част от мълчаливото общуване, което е налице при всяка среща. Ние излъчваме и улавяме настроения от събеседниците си в такъв обем, че можем да говорим направо за цял подземен душевен свят, в който едни послания са отрова, а други - храна. Това емоционално общуване обикновено се развива на едва доловимо ниво - начинът, по който продавачът ни благодари, може да ни накара да се почувстваме игнорирани, гневни или да ни подскаже, че наистина сме добре дошли отново. Чувствата ни скачат от човек на човек като някакъв нов вид социален вирус. При всяко общуване ние излъчваме емоционални сигнали, които влияят на събеседниците ни. Колкото по-умели сме в изкуството на социалния живот, толкова по-добре контролираме тези сигнали - та нали резервираността на висшето общество е просто средство да се гарантира, че срещата няма да бъде опорочена от някакви тревожни емоционални изблици. (Трябва да вметнем, че ако това социално правило се пренесе в личния живот, то става изключително задушаващо.) Емоционалната интелигентност предполага, че сме в състояние да се владеем при такива обстоятелства - „популярни“ и „очарователни“ обикновено са хора, с които ни е приятно да бъдем, защото емоционалните им умения ни карат да се чувстваме добре. Хората, които са в състояние да помогнат на другите да овладеят чувствата си, са особено ценна социална придобивка - тъкмо към тях се обръщат всички, когато изпитат някаква дълбока емоционална нужда. За добро или зло, ние всички сме част от системата за бърза емоционална помощ на хората около себе си. Да вземем един забележителен пример пример за това колко неусетно емоциите могат да преминат от един човек към друг. В един простичък експеримент двама доброволци попълват въпросник за настроението си в съответния момент, след което просто остават седнали един срещу друг и чакат експериментаторът да се върне в стаята. След минута той пристига и им дава още един въпросник. Двойките нарочно са подбрани така, че единият участник да бъде изключително изразителен, а другият да няма видими чувства. Във всички случаи настроението на изразителния участник се прехвърля към по-пасивния му партньор. (Проучването е описано от Елън Сълинс в броя от април 1991 г. на Personality and Social Psychology Bulletin.) На какво се дължи този вълшебен преход? Най-вероятният отговор е, че ние несъзнателно подражаваме на емоциите, които виждаме у другите, чрез подпрагова двигателна мимикрия, като възприемаме изражението, жестовете, тона на гласа и други невербални емоционални белези. Чрез това подражание хората пресъздават у себе си настроението на събеседника си - нещо като достъпна версия на метода а Станиславски, при който актьорите възпроизвеждат жестове, движения и други физически елементи на силна емоция, която са изпитали в миналото, за да я извикат отново към живот. Подражанието на чувства в ежедневието е доста фин процес. Улф Димберг, шведски изследовател от университета в Упсала, е открил, че когато хората гледат усмихнато или гневно лице, те сами изразяват същото чувство чрез съвсем слаби движения на лицевите мускули. Промените могат да бъдат доловени чрез електронни сензори, но за невъоръжено око са практически невидими. Когато двама души общуват, настроението се прехвърля от по-изразителния към по-пасивния събеседник. Но има хора, които са особено възприемчиви към емоционалната „зараза“; вродената им чувствителност отключва по-лесно реакциите на автономната им нервна система (т.е. на емоционалната им дейност). Тази лабилност като че ли ги прави по-впечатлителни: някоя сантиментална реклама може да ги развълнува до сълзи, също както и кратък разговор с ведър събеседник може да ги доведе до възторг. Това, разбира се, ги прави и по-емпатични, тъй като по-лесно възприемат чувствата на другите. Джон Качопо, социален психофизиолог от Щатския университет в Охайо, който е изследвал финото емоционално общуване, отбелязва следното: „Достатъчно е просто да видиш израз на дадена емоция, за да я изпиташ и ти, независимо дали осъзнаваш, че подражаваш на събеседника си. Това се случва непрекъснато - нашият живот е един същински синхронен танц на емоционалните потоци. Тъкмо този синхрон определя дали ще възприемем дадено общуване като успешно". Силата на емоционалната връзка, която хората изпитват по време на общуване, се отразява и в синхрона на физическите им движения, докато разговарят - белег за близост, който обикновено не се осъзнава. Единият кима, докато другият отбелязва нещо важно, или и двамата се надигат от местата си в един и същи момент, или пък единият се навежда напред, а другият се отпуска назад... Движенията могат да бъдат едва доловими - например и двамата да се въртят съвсем леко на столовете си. Хората, които изпитват емоционална свързаност, са в същата хармония като майките и децата, наблюдавани от Даниъл Стърн. Този синхрон като че ли спомага за излъчването и приемането на настроенията, дори и тези настроения да са отрицателни. Така например при едно изследване върху физическите връзки в общуването в лабораторията идват депресирани жени заедно със спътниците си в живота и обсъждат някакъв проблем на връзката си. Колкото по-силен е синхронът между партньорите на невербално ниво, толкова по-зле се чувстват партньорите на жените след разговора - те направо се заразяват от лошото настроение на приятелките или съпругите си. (Изследванията върху преноса на настроения и синхрона са проведени от Франк Берниери, психолог от Щатския университет на Орегон; писал съм за неговата работа в „Ню Йорк Таймс“ Повечето проучвания са отразени във Frank Bernieri and Robert Rosenthal, “Interpersonal Coordination, Behavior Matching, and Interpersonal Synchrony" in Fundamentals of Nonverbal Behavior, Robert Feldman and Bernand Rime, eds., Cambridge, Cambridge University Press, 1991. ). Накратко, независимо дали хората са във възторг или са потиснати, колкото повече физически синхрон има в общуването им, толкова по-сходни ще стават настроенията им. Синхронът между преподаватели и ученици е белег за връзката помежду им; проучванията в класните стаи сочат, че колкото по-сходна е координацията на движенията между учител и ученик, толкова по-приятелски настроени са те един към друг и толкова по-щастливи, спокойни и заинтересувани са от общуването помежду си. Като цяло силният синхрон при дадено общуване означава, че участниците се харесват. Франк Берниери, психологът от Щатския университет в Орегон, провел тези проучвания, ми каза: „Дали ще се чувстваш като на тръни с някого или, тъкмо напротив, ще ти е комфортно с него, до голяма степен е чисто физически въпрос. Трябва да внимаваш с ритъма, да координираш движенията си спрямо неговите, за да се чувстваш добре. Синхронът отразява дълбочината на връзката между партньорите: ако сте силно обвързани един с друг, настроенията ви, независимо дали положителни или отрицателни, започват да се преплитат“. Накратко казано, координацията на настроенията е в самата сърцевина на всяка връзка, един вид версия за възрастни на настройката на майката спрямо детето. Според Качопо един от аспектите, по които можем да измерваме доколко ефикасни са междуличностните отношения, е до каква степен са в състояние хората да постигнат този емоционален синхрон. Ако притежават способността да се настройват спрямо настроенията на другите или пък лесно могат да омагьосат събеседника си и да го настроят на собствената си вълна, тяхното общуване ще върви изключително гладко на емоционално ниво. Отличителната черта на влиятелния политик или човек на изкуството е именно способността му да увлича след себе си масите. По същия начин, казва Качопо, хората, които трудно възприемат или излъчват емоции, са склонни към проблематични връзки, тъй като другите често се чувстват некомфортно в тяхно присъствие, дори и да не са в състояние да кажат защо точно. Определянето на емоционалния тон на една среща в известен смисъл е знак за доминиране на едно дълбоко интимно ниво: то означава, че сме в състояние да определяме емоционалното състояние на другия. Тази власт е сродна с онова явление, което в биологията се нарича „Zeitgeber“ - буквално „задаване на времето“ - процес, който, подобно на редуването на деня и нощта или на фазите на луната, задава някакъв биологичен ритъм. За танците по двойки например такъв Zeitgeber е музиката. Когато се стигне до междуличностно общуване, индивидът, който има по-доминантна изразителност (или пък повече власт), обикновено налага собствените си емоции. Доминиращите партньори говорят повече, а подчинените гледат повече лицето на събеседника си - чудесни условия за предаване на емоция. По същия начин и силата на добрия говорител, бил той политик или проповедник, съумява да увлече емоциите на публиката (Теорията e предложена от Bernieri and Rosenthal, Fundamentals of Nonverbal Behavior.) Ето какво имаме пред вид като казваме, че държи публиката си „за врата“: емоционалното отвличане е основа за всяко влияние. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|