Емоционалната Интелигентност

Подтик към действие

Една сутрин в началото на пролетта пътувах по магистралата през планински поход в Колорадо, когато внезапно извила се снежна буря изведнъж скри от поглед колата пред мен. Колкото и да се взирах, не можех да различа нищо; прехвърчащия сняг се беше превърнал в непроницаема бяла пелена. Докато натисках спирачката, усетих как тревога изпълва тялото ми. Сърцето ми заби оглушително.

• 
  При гнева кръвта оросява допълнително ръцете и така позволява по-лесен захват на оръжие и по-силни удари; пулсът се учестява, а притокът на хормони като адреналин например създава енергиен импулс, който да се въплъти в решителни действия.
  
• 
  При страха кръвта оросява големите скелетни мускули, например в краката, и така позволява по-лесно бягство. Лицето пребледнява, тъй като кръвта се оттича от него и така възниква усещането за „смразяване на кръвта“. В същото време тялото се парализира, макар и само за миг, вероятно с цел да се определи дали търсенето на скривалище няма да е по-добра реакция. Връзките в емоционалните центрове на мозъка отприщват поток от хормони, които мобилизират тялото и го подготвят за действие. Вниманието се съсредоточава върху непосредствената опасност и преценява как да реагира.
  
• 
  Основните биологични промени при щастието включват засилена активност в мозъчния център, който потиска негативните чувства и увеличава енергията, и намаляване на активността на центъра, който отговаря за тревожните мисли. Единствената значителна физиологична промяна обаче е отпускането, което позволява на тялото да се възстановява по-бързо от биологичното напрежение на отрицателните емоции. Тази конфигурация предлага на тялото цялостна почивка, както и готовност и ентусиазъм спрямо всякакви предстоящи действия и широк набор от цели.
  
• 
  Любовта, нежните чувства и сексуалното удовлетворение предполагат парасимпатикова възбуда - физиологичната противоположност на мобилизацията от типа „бягай или се бий“, характерна за страха и гнева. Парасимпатиковият модел, наречен „отговор чрез отпускане“, обхваща реакции по цялото тяло, които водят до общо състояние на спокойствие и удовлетвореност, улесняващо сътрудничеството.
  
• 
  Повдигането на веждите в знак на изненада позволява разширяване на зрителното поле и пропуска повече светлина към ретината. Така получаваме повече информация за неочакваното събитие и ни е по-лесно да разберем какво точно става, а следователно и да съставим най-добрия възможен план за действие.
  
• 
  Навсякъде по света изразът на отвращение е един и същ и отправя едно и също послание: попаднали сме на нещо отблъскващо за вкуса или обонянието, в пряк или преносен смисъл. Мимиката на отвращение, при която горната устна се повдига, а носът се бърчи, е свързана, както отбелязва още Дарвин, с първобитния опит да се прикрият ноздрите от опасна миризма или да се изплюе отровна храна.
  
• 
  Основната функция на тъгата е да ни помогне да се адаптираме към тежка загуба, например смъртта на близък или тежко разочарование. Тъгата води до спад в енергията и ентусиазма към живота, в частност към развлеченията и забавленията, като освен това задълбочава депресията и забавя метаболизма на тялото. Това оттегляне навътре ни дава възможността да преживеем загубата или попарените надежди, да осъзнаем какви са последствията от тях за живота ни, а сетне, с връщането на енергията, да се подготвим за ново начало. Възможно е тази загуба на енергия да е държала тъжните (а следователно и раними) хора в зората на човечеството близо до дома, където са били в по-голяма безопасност.
  
• 
  Тези биологични подтици към действие се оформят като следствие от личния ни опит и културата ни. По целия свят например загубата на любим човек води до тъга и скръб. Но начинът, по който ще изразим скръбта си - дали ще изразяваме публично емоциите или ще ги оставим за по-интимни моменти - се определя от културата ни, както и това кои хора в живота ни попадат в категорията „близки".
  
• 
  Дългият еволюционен период, в който тези емоционални отклици постепенно са придобивали форма, със сигурност е бил доста по-суров, отколкото човечеството като биологичен вид познава след зората на писаната история. Било е време, в което малко бебета са оцелявали, а още по-малко са стигали тридесетата си година; време, когато хищниците са можели да връхлетят във всеки един момент, когато своеволните суши и наводнения са очертавали границата между гладната смърт и оцеляването. Но с установяването на земеделието, а оттам и на най-примитивните човешки общества, шансовете за оцеляване започват да се променят драматично. През последните десет хиляди години, докато тези предимства започват победоносния си поход по света, жестокият натиск, на който е подложено човешкото население, започва видимо да намалява.