Емоционалната Интелигентност
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
- Навигация на страницата:
- 2. Анатомията на едно емоционално отвличане
Как се е развил мозъкътЗа да разберем по-добре неумолимата власт на емоциите над мислещия ум - както и защо чувствата и разумът толкова често са във война, - нека обърнем внимание на това как се е развил мозъкът. Човешкият мозък със своите около килограм и половина клетки и мозъчна течност е около три пъти по-голям от този на най-близките ни роднини по еволюция - приматите. Милиони години мозъкът е расъл от долу нагоре, като по-високо разположените му центрове са се развивали като усложнени модели на по-ниските и древни части. (Растежът на мозъка на човешкия ембрион повтаря в общи линии тази еволюция.) Най-примитивната част на мозъка, с която разполагат и всички биологични видове с нервна система, която да е поне една стъпка над минималната, е мозъчният ствол, който обгръща горния край на гръбначния мозък. Този базов мозък регулира основни жизнени функции като дишането и метаболизма на другите органи, а освен това контролира стереотипните реакции и движения. Той не мисли, нито пък учи, а по-скоро съдържа набор от предварително програмирани регулатори, които осигуряват функционирането на тялото по начин, който да гарантира неговото оцеляване. Този мозък е царувал в епохата на влечугите - представете си змия, която съска при сигнал за заплаха или нападение. От този най-примитивен мозък са се развили емоционалните центрове. Милиони години по-късно от тези емоционални зони се развива мислещият мозък или така нареченият неокортекс - дебелият слой набраздена тъкан, който представлява кората на мозъка. Фактът, че мислещият мозък се е развил от емоционалния ни казва нещо много важно за връзката между мисъл и емоция, а именно, че емоционалният мозък е съществувал дълго, преди да се появи рационалният. Най-древният корен на емоционалния ни живот е обонянието или по-точно обонятелният (олфакторният) лоб, клетките, които възприемат и анализират миризмите. Всяко живо същество, независимо дали е храна, отрова, сексуален партньор, хищник или жертва, има своя собствена отличителна молекулярна конфигурация, която може да бъде пренасяна по въздуха. В тези първобитни времена обонянието се оказва най-важното за оцеляването сетиво. От обонятелния лоб започват да се развиват древните емоционални центрове, които в крайна сметка нарастват толкова, че обхващат горната част на мозъчния ствол. В рудиментарния си стадий на развитие обонятелният център се състои само от тънки слоеве неврони, които приемат и анализират миризмите. Един слой клетки идентифицира миризмата и я разпределя в някоя от важните категории: храна, отрова, сексуален партньор, враг. Втори слой клетки изпраща рефлекторни съобщения по нервната система, които казват на тялото какво да прави: хапи, плюй, доближи се, бягай, преследвай*. (Подобни основни реакции определят онова, което може да мине за „емоционален живот“ - или по-скоро за „инстинктивен“ живот - на тези видове. Те обаче имат и аспект, който е по-важен в еволюционно отношение, тъй като представляват основните за оцеляването решения; животните, които ги взимат навреме и адекватно, оцеляват и предават гените си. В тези ранни епохи мисловният живот е доста прост; сетивата и съвсем ограничен набор от реакции на определени стимули позволяват на гущера, жабата, птицата, рибата - а може би и на бронтозавъра - да доживеят до следващото утро. Този слабоват мозък обаче още не позволява онова, което можем да наречем пълноценна емоция.) С възникването на първите бозайници в емоционалния мозък се появяват нови слоеве с ключово значение. Те са групирани около мозъчния ствол и изглеждат приблизително като поничка с отхапан край, в който влиза мозъчният ствол. Тъй като тази част от мозъка обхваща мозъчния ствол, тя е наречена лимбична система, от латинската дума за пръстен, limbus. Тази нова невронна територия става носител на емоции, адекватни на обхвата на мозъка (R. Joseph, The Naked Neuron: Evolution and the Languages of the Brain and Body, New York, Plenum Publishing, 1993; Paul D. MacLean, The Triune Brain in Evolution, New York, Plenum, 1990.). Когато сме обзети от неустоим копнеж или безграничен бяс, когато сме влюбени до уши или вцепенени от страх, тъкмо лимбичната система диктува нашите емоции. В процеса си на развитие лимбичната система е създала два мощни инструмента: ученето и паметта. Тези революционни нововъведения позволяват на животното да бъде много по-умно в избора си на действия в борбата за оцеляване, както и да адаптира реакциите си към изменящите се нужди, вместо да демонстрира само неизменни, автоматични модели на поведение. Ако храната го разболява, следващия път то може да я избегне. Решенията какво да се яде и какво да се избягва все още се взимат основно чрез обонянието; връзките между обонятелния лоб и лимбичната система вече различават и разпознават миризмите, сравняват ги с минали миризми и така отличават хубавото от лошото. Това е задача на така наречения обонятелен мозък или риненцефалон, част от лимбичните връзки, както и на рудиментарни части от неокортекса, същинския мислещ мозък. Преди около сто милиона години мозъкът на бозайниците започва да расте неудържимо. Върху тънкия двуслоен кортекс - зоните, които планират, анализират сетивата и координират движението - се появяват няколко нови слоя мозъчни клетки, които формират неокортекса. За разлика от древния двуслоен кортекс, неокортексът има невероятен интелектуален потенциал. Неокортексът на homo sapiens е много по-голям от този на всички други биологични видове и тъкмо на него дължим онова, което приемаме за специфично човешко. Той е седалище на мисълта, той съдържа центровете, които сглобяват и анализират данните, подадени от сетивата. Той добавя към чувствата ни нашето мнение за тях - и ни позволява да имаме чувства по отношение на идеите, изкуството, символите и въображението. В еволюционен план неокортексът е позволил изключително адекватна и фина адаптация, която несъмнено е дала на организма огромни предимства в борбата за оцеляване, както и много повече шансове потомството му на свой ред да наследи гените, съдържащи същия невронен модел. Предимството при оцеляване се дължи на таланта на неокортекса да разработва стратегии и дългосрочни планове и да прибягва до други хитрини. И не само това - достиженията на изкуствата, цивилизацията и културата също са рожби на неокортекса. Тази нова част от мозъка позволява и добавянето на нюанси в емоционалния живот. Да вземем например любовта. Лимбичните структури пораждат чувство на удоволствие и сексуално желание - емоциите, които подхранват сексуалната страст. Но действието на неокортекса и неговите връзки с лимбичната система позволяват създаването на връзката между майка и дете, която е в основата на семейната единица и на дългосрочното ангажиране с отглеждането на деца, което прави възможно човешкото развитие. (Видове, които нямат неокортекс, като влечугите например, нямат и майчинско чувство; когато малките се излюпят, те трябва да се крият, за да не бъдат изядени от собствените си родители.) При хората защитата, която родителите предлагат на децата, позволява голяма част от съзряването да премине по време на едно дълго детство, в което мозъкът продължават да се развива. Ако проследим филогенетичната скала от влечугото през по- лумаймуните до човека, масата на неокортекса расте; с нея растат в геометрична прогресия и връзките между невроните в мозъка. Колкото повече са те, толкова повече са възможните реакции. Не- окортексът позволява фин и сложен емоционален живот, та дори и възможността да изпитваме чувства за нашите чувства. У приматите има повече връзки между неокортекса и лимбичната система, отколкото у другите видове (а у човека са дори още повече) и това ни показва защо можем да демонстрираме много по-сложни реакции спрямо емоциите си - и то с много повече нюанси. Докато един заек или резус имат ограничен набор от типични реакции при чувство на страх, по-големият неокортекс у човека позволява доста по-сложени и диференциран репертоар, включително и това да се обадим по телефона за помощ. Колкото по-сложна е социалната система, толкова по-важна е тази гъвкавост - а по- сложен социален свят от нашия собствен просто няма". Но тези висши центрове не управляват целия емоционален живот; по жизнено важни сърдечни въпроси - и най-вече при критични емоционални ситуации - командването се поема от лимбичната система. Тъй като много от висшите центрове на мозъка са се развили от лимбичната област и са разширили именно нейния обхват, емоционалният мозък играе жизнено важна роля в невронната архитектура. Тъй като са корена, от който са израснали новите мозъчни зони, емоционалните му части са свързани чрез безброй сигнални връзки с всички елементи на неокортекса. Това дава на емоционалните центрове огромна власт да влияят на работата на останалата част от мозъка - включително и на мисловните центрове. 2. Анатомията на едно емоционално отвличанеИзтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|