Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

— Дайте ми четвърт салам от езици!

— И него мога да ви препоръчам най-горещо — каза майсторът.

Отряза парче салам, премери го и поклати неодобрително глава. Противно на навиците си, беше отрязал повече.

— Може ли да бъде с шест пфенига по-скъпо? Отвикнал съм. Тъй става то, когато отидеш за пръв път на почивка след трийсет години!

Клиентката се съгласи.

Той уви покупките в един общ пакет, пресметна колко трябваше да се заплати, сложи молива зад дясното си ухо, прибра парите, върна рестото и каза:

— Моля, направете ни пак скоро честта!

Госпожа Брюкнер си отиде. Звънчето над вратата на магазина иззвъня. Господин Оскар Кюлц влезе във вътрешната стая.

Жена му бе седнала на кожения диван и го гледаше с укор.

— Е, хайде сега, недей да ревеш — изръмжа той. — Чисто и просто не можах да издържа повече.

— Защо не ми каза нито дума? Едва не умряхме с децата от страх. На нас ни разправяш, че отиваш в Бернау!

— Може би наистина исках да отида в Бернау — каза замислено той. — Тоест, това е само така, моя теория.

— Теория ли? — запита жена му.

— Е, да „теория“ е чужда дума за „усуквам го“. Но звучи по-добре.

Той се засмя.

— Ах ти, мошенико! — каза гальовно тя и се усмихна.

Цял живот беше ставало все тъй: щом й се засмееше Оскар, тя ще не ще, се усмихваше. Наистина, той не бе имал много причини да се смее. И вината за това беше нейна.

— Как са краката? — запита той.

— Все старата песен. В понеделник пак трябваше да легна. Тогава дойде Хедвига и помогна.

— Добро дете е тя — рече Оскар.

— Да. И ми донесе мравчен спирт. За разтривки. Те ме облекчиха. — Госпожа Кюлц се огледа. — А къде е впрочем подаръкът?

— Точно под него си седнала.

Тя се извърна към стената и видя окачена на един пирон над кожения диван миниатюрата на Холбайн-младия.

— Това не е истинска картина! — рече той. — А само копие от нея. Истинската струва половин милион и е изчезнала. Но за тия неща ще ти разправям по-късно.

Госпожа Емилия Кюлц разгледа твърде критично Ана Болейн.

— Рисувана жена! — установи тя. — И при това с дълбоко деколте!

— Нищо не разбираш от изкуство — каза той.

— Не — отвърна госпожа Кюлц. — По-приятно щеше да ми бъде, ако ми беше донесъл един шоколад.

На къщната врата на господин Йоахим Зайлер се почука. След това се позвъни. После пак се почука. Този път вече с пестници.

— Идвам, де! — извика младият човек. — Който бърза, далеч не стига!

Той прекоси вестибюла и погледна през шпионката на вратата. Площадката на стълбището беше пълна с мъже, които гледаха решително пред себе си.

— Кой е? — запита той.

— Криминална полиция! Отворете!

— Веднага! — отговори младият човек, извади предпазната верига от шарнира й, отключи вратата и я открехна. — Какво има, моля?

Един от чиновниците му показа металическа марка.

— Криминална полиция! Заподозрян сте, че сте откраднал една Холбайнова миниатюра, купена от господин Щайнхьовел на търг в Копенхаген.

Друг от тия сериозни мъже пъхна крак в жилището, за да не може Зайлер да затръшне вратата. А трети каза глухо:

— Ще извършим обиск!

— Щом е така, не мога да ви преча — каза стопанинът на жилището. — Във всеки случай нямам и понятие какво искате от мен. Но не ще ви преча да изпълните дълга си.

— Пък и съвсем не можете — изръмжа един от многото мъже и влезе.

Вестибюлът се изпълни с близо двадесетина души. Някой отвори на бърза ръка вратата към крайната стая, погледна вътре и внезапно извика:

— Ето го пакетчето!

И се втурна към масичката.

Колегите му бързо го последваха.

За момент господин Йоахим Зайлер остана сам във вестибюла. Миг след това той се спусна към вратата на стаята, затръшна я шумно и превъртя ключа два пъти!

Сетне изтича в кабинета си. При телефона. Вдигна слушалката, свърза се с дежурната полицейска група и каза тихо:

— Тук „Кантщрасе“ 177. Предния блок, четвъртия етаж. Да. Елате веднага! Много спешно е! Ще бъдат необходими двадесетина служащи. Най-малко.

Той окачи слушалката, отиде във вестибюла и сложи шапката си, застанал пред огледалото на гардероба.

Криминалните чиновници, които беше заключил, барабаняха яростно по вратата.

— Отворете веднага! — ревяха те. — Невероятно! Да се заключи полицията! Отворете! Ще се разкайвате!

Младият човек не отвърна нищо. Той излезе на пръсти от жилището си и грижливо заключи вратата отвън. После се спусна с асансьора до приземието и позвъни на портиера.

— Добър ден, господин Зайлер! — каза портиерът.

— Какво има? Да не е прокапала водопроводната инсталация? Или е изгорял някой бушон?

— Не, господин Щибел — каза младият човек и тикна в мазолестата десница на портиера връзка ключове.

— След няколко минути тук ще пристигне дежурната полицейска група. Бъдете така добър и дайте на служащите моите ключове, може ли? Нека обърнат по-особено внимание на крайната стая. Но не без огнестрелно оръжие!

Портиерът Щибел ахна от учудване.

— И още нещо — замоли господин Зайлер. — Внимавайте да ви върнат ключовете. Нямам никакво желание да нощувам довечера в хотел.

И изчезна!

Щибел прибра ключовете и просто не знаеше какво да мисли за разговора си с наемателя от четвъртия етаж.

— Жалко — промърмори най-сетне той. — Толкова млад, а вече мръднал!

Но все пак от предпазливост остана във входа и зачака това, което може би щеше да последва.

Пред една берлинска вила в Тиргартен спря голям, елегантен автомобил. Шофьорът бързо изскочи и отвори вратата. Дребен, изящен стар господин слезе с негова помощ от колата и кимна приветливо на шофьора. След това каза:

— Ще ми трябвате още. Почакайте тук!

Шофьорът отдаде чест.

Изящният господин закрачи към вилата.

Един слуга се спусна бързо по стълбите, отвори вратата и се поклони.

— Всичко в ред ли е? — запита господинът.

— Да, господин Щайнхьовел — каза слугата. — А госпожица Трюбнер е в библиотеката.

Господин Щайнхьовел кимна и бавно се изкачи по широката стълба. В хола слугата взе шапката и палтото му. Сетне изящният възрастен господин прекоси хола и отвори вратата, която водеше към библиотеката.

Ирене Трюбнер, седнала в едно кресло, в което навремето беше седял просветеният хабсбург Йозеф II скочи смутено от мястото си и внезапно се разплака, сякаш дни наред бе очаквала само това.

— Е, е! — каза уплашен господин Щайнхьовел и вдигна очи към стройната си секретарка. — Не плачете, моля ви се!

— Добре! — успя само да произнесе тя. И продължи да плаче.

Той я натисна с нежно движение в креслото на Йозеф II и седна на една табуретка до него.

— Кой ли можеше да предположи, че цяла разбойническа банда ще хвърли око на нашия Холбайн? И кой ли би могъл да се справи с това положение?

Тя кимна, продължи да хълца и беше напълно разстроена. Господин Щайнхьовел, който познаваше досега секретарката си само като енергична млада дама, просто не знаеше как да се държи. Най-много му се искаше да извади носната си кърпа и да изсекне носа й. Но това, разбира се, не подобаваше.

— Бих желала да помоля за уволнението си — произнесе на пресекулки тя.

— Но какво ще правя без вас? — запита уплашен той. — Не, детето ми, няма да ми сторите такова зло, нали? Аз съм стар човек. Свикнал съм с вас. Не, не ви пускам!

Тя избърса очите си.

— Не ме ли пускате?

— За нищо на света? — извика той. — А сега разкажете ми най-спокойно как се разигра цялата история!

— Започна — каза тя, — онзи ден. В хотел „Д’Англетер“. Седях пред хотела и пиех кафе.

Йоахим Зайлер седеше в градинката пред кафене „Хофман“ на „Кантщрасе“, пиеше малка пилзенска бира и напрегнато гледаше към дома, в който живееше.

— Здравей, Зайлер! — каза някой. — Днес имаш вид на сомнамбул. Къде те стяга чепикът?

— Братленце, Щруве! — извика силно зарадван младият човек.

— Не сме се виждали цяла вечност!

— Винаги преувеличаваш! — каза Руди Щруве. — Миналия петък бяхме „реми“ на шах на същото това място. Ако вечността не трае по-дълго, вдругиден ще настъпи второто пришествие. — Той седна. Къде се изгуби през това време?

— Имах много работа — отвърна Зайлер. — А ти? Завършена ли е вече симфонията в до минор?

— Не съвсем — заяви композиторът и прокара ръка през русата си грива. — Пак не ми хрумваше нищо. Както обикновено. И отпътувах за Бауцен.

— Защо пък именно за Бауцен?

— Заради една стара изгора. Тя е там в театъра. Но тъкмо тогава пък тя нямаше време.

— Аха! — каза Зайлер.

— Отгатна — отвърна Щруве. — А днес сутринта пък ме подбра криминалната полиция! Какво ще кажеш за това?

— Не може да бъде! Сериозно ли говориш!

— Напълно сериозно. И какво престъпление мислиш, че съм извършил? Първо, не съм бил в Бауцен, а в Копенхаген! Така започнаха. Освен това не съм ходил при старата си изгора. А съм задигнал портрета на някаква английска кралица. Да!

— Ако всичко това беше вярно — каза Йоахим Зайлер, — тогава ти нямаше да седиш сега тука, а щяха да те приберат някъде на топло.

Ниският дебел композитор размаха заплашително ръка.

— Някакъв мошеник си е послужил с името ми. Не е ли невероятно това?

— Невероятно е — рече Зайлер, без да откъсва поглед от дома си.

— Само да пипна някога тоя тип! — извика господин Щруве. — Ще го направя на кайма.

— Тъй му се пада! — съгласи се приятелят му.

— За щастие — продължи да разказва възбуденият композитор, — изведоха ме от килията, за да ме видят някакво младо момиче и един старец с мустаци. Приличаше на Адамсон. Само че много по-едър и по-плещест. А като ме видяха, двамата прихнаха да се смеят! Това ме спаси!

— Как ти се видя младата дама? — попита Зайлер.

— Хубава ли беше?

— Много хубава. Но нима това променя положението?

На събеседника му бе спестен отговорът на тоя напълно основателен въпрос.

Защото при отсрещния тротоар на улицата спряха два големи автомобила с полицаи. Множество стражари наскачаха от колите и се спуснаха към входа на една от сградите.

— Нали това е къщата, в която живееш ти? — запита Руди Щруве.

— Точно така!

Минувачи се спираха. Търговци излизаха от магазините си. Обитатели на съседните къщи се подаваха по прозорците. От минута на минута тълпата растеше. Съвсем непознати хора завързваха разговор. Любопитството и страхът правеха тежкия летен въздух още по-угнетителен, отколкото беше и без това.

— Изглежда, че днешният ми ден е посветен на престъпността — отбеляза тъжно композиторът.

— Откога в твоята къща живеят престъпници?

Събеседникът му мълчеше и не откъсваше поглед от входа на сградата.

Щруве сви рамене.

— Човек трябва най-сетне да се пресели в провинцията. Назад към природата, а? Сред стада овце, глухарчета и прости, непокварени хора!

— Напред към Бауцен! — каза Йоахим Зайлер. — В лоното на природата, или както се казва там твоята бауценска позната!

— Говоря ти напълно сериозно. Цивилизацията е смърт за изкуството.

— Кръшкач! Фактът, че не ти хрумна нищо, не е никакво основание да виниш историята! — заяви Йоахим Зайлер.

Тълпата, която се беше струпала пред сградата на Кантщрасе 177 се размърда. Тя стори път на полицаите, които излизаха от вратата и конвоираха двадесетина мъже със сериозни изражения, свързани с белезници двама по двама.

Арестантите бяха натикани в двете полицейски коли. След тях се качиха и стражарите. Автобусите потеглиха.

И тълпата постепенно се разпръсна.

Седемнадесета глава

Отначало става съвсем иначе…
Един от келнерите, изтичал до отсрещната страна на улицата да разпита какво става, се върна и се насочи към бюфета, за да разкаже новините, които бе узнал. Композиторът Щруве го хвана за фрака му.

— Какво се е случило, господин келнер?

— Някаква банда крадци пробила дупка в избата на дом номер 178, за да мине в номер 177. Портиерът чул шум и алармирал полицията. И когато крадците се промушвали през дупката, дежурната полицейска група пипнала хубавичко всичките един по един.

— А какво е търсила бандата в номер 177? — запита Руди Щруве.

— Да може да знае човек това! — рече келнерът.

Йоахим Зайлер се засмя.

— Може да са искали да си купят от книжарницата няколко картички с изгледи.

— Нищо не разбирам — Щруве тръсна композиторската си грива. — Защо, дявол да го вземе, са копали проход от едната изба до другата? Нали са можели съвсем спокойно да си идат направо в номер 177! Защо ще ходят най-напред в съседната къща?

— Може би прекият път им се е сторил много прост — разсъждаваше Зайлер. — Има своенравни хора.

Келнерът прояви повече досетливост.

— Че нали ако бяха влезли направо в номер 177, щяха да ги открият?

— А пък тъй тъкмо навреме успяха да се изплъзнат от полицията — каза Зайлер.

— Разбира се — рече келнерът. Но веднага се сепна.

— Все пак ги пипнаха! — Той поразмисли малко и додаде. — Иди, че се оправи! Но това с избата трябва да е вярно.

— Защо?

— Крадците изглеждаха много опърпани. Целите им костюми бяха посипани с мазилка като на бояджии. От нищо нещо не става.

„Хубаво ще изглежда жилището ми — помисли си с примирение той. — Какво щастие, че не мога да го видя сега.“

Келнерът изчезна навътре в кафенето, но веднага излезе пак.

— Писмо за господин Зайлер. Предадено е преди минута.

Зайлер разкъса плика. Писмото гласеше:
БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ СРЕЩНЕМ ПО-РАНО И ТО НЕ КАТО КОНКУРЕНТИ, А КАТО СЪДРУЖНИЦИ. МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ — ТОЗИ ПЪТ МЕ ПРЕВЪЗХОЖДАТЕ. МОИТЕ УВАЖЕНИЯ.
Младият човек пъхна писмото в джоба си и се огледа. Търсеше господин с бяла брада и тъмни очила. Напразно.

Втурна се вътре в кафенето.

— Госпожице — извика той при бюфета, — кой предаде писмото за мен?

— Един едър, възрастен господин.

— С бяла брада ли?

— Не. Гладко избръснат.

— Естествено! — извика Зайлер.

— Господинът имаше вид на учен — каза госпожицата при бюфета.

— Би трябвало да го видите още когато имаше брада! Тогава изглеждаше като цял университет!

Зайлер се втурна обратно в градинката пред кафенето и седна отново до Щруве, който композираше върху мраморната плоча на масата. Беше изтеглил с едно моливче пет паралелни линии и сега рисуваше по тях нота до нота.

Зайлер недоволно оглеждаше улицата. Изведнъж подскочи като наелектризиран и се вкопчи в ръката на Щруве.

— Не ми пречи! — изръмжа приятелят му.

Композиторът изсвири тихо и нежно с уста мелодията, която беше записал с ноти. Приличаше на някое дете на игрище.

— Слушай! — Зайлер разтърси композитора. — Виждаш ли ей там елегантния господин в таксито?

— Зад колата с мебелите ли? До трамвая?

— Да. Таксито не може да мине. Имаме щастие. Слушай, момчето ми! Ако предадеш тоя господин жив и здрав в полицейското управление, ще получиш от мен една целувка по челото.

— Остави тая работа!

— Направи ми това удоволствие. Руди!

— Но как мога да викам полицията да арестуват човек, когото изобщо не познавам!

— Той е главатар на банда крадци!

— Ако толкова те интересува, тогава бъди така добър да си го хванеш сам!

— Нямам време — каза Зайлер. — Руди, хайде, тръгвай! След това ще ти разправя кой се е подвизавал в Копенхаген като господин Щруве!

— Онзи, който е мишкувал под мое име ли?

— Тъкмо той! — Зайлер сключи ръце умолително. — Но заминавай веднага! Колата с мебелите може всеки миг да се отмести! И тогава оня тип ще офейка!

— Откъде познаваш ти фалшивия Щруве?

Зайлер се наведе напред и прошепна нещо на ухото на своя приятел. (Прошепна го, та читателите да не могат още да узнаят какво каза.)

— Аха. И тогава, значи, ще ми покажем моя двойник?

Щруве вече трепереше от възбуда.

— Е, да, разбира се!

— Толкова отблизо, че да мога да му залепя една?

— Още по-отблизо! Но сега заминавай! И запомни номера на автомобила.

— Фурнозо в октави! — извика Щруве, нахлупи шапката върху главата си, махна на едно празно такси и се отправи на необуздан лов.

Зайлер плати на келнера и се упъти към съседния ъгъл, където чакаха таксита. Седна в първата кола и каза на шофьора:

— „Йоркщрасе“, ъгъла с улица „Бел-Алианс“. Но бързо! Можете да си спестите заобикалянията. Зная пътя.

Ирене Трюбнер беше завършила разказа си. Не бе прибавила нищо и само малко премълча. Сега седеше безмълвно в удобното кресло на Йозеф II и чакаше присъдата си.

— Браво! — каза господин Щайнхьовел. — Браво! Държала сте се чудесно. Можете да се гордеете с хрумването си да дадете на господин Кюлц имитацията вместо оригинала. И защо укорявате себе си заради нападението във Варнемюнде? Мило дете, в тъмното заведение миниатюрата непременно щеше да ви бъде открадната! Така или иначе. Ако не от мнимия Щруве, тогава толкова по-сигурно от бандата. Холбайн е изчезнал. И при все това аз съм доволен от вас.

— Много сте добър, господин Щайнхьовел!

— Добър ли? — запита учуден старият изящен господин. — Старая се само да бъде справедлив. За един стар човек това не е много трудно.

Телефонът иззвъня.

Господин Щайнхьовел се изправи и отиде при апарат.

Вдигна слушалката. След малко сбръчканото му лице засия:

— Наистина ли? — извика той. — Та това е чудесно! Идваме! Той остави слушалката и се извърна. — Какво ще кажете? Миниатюрата се намира в полицейското управление!

Ирене Трюбнер запита пресипнало:

— А господин Щруве? Искам да кажа мнимият господин Щруве? И той ли?

— Не. Бандата!

— Но нали тя съвсем не е откраднала Холбайн!

— А може все пак да го е откраднала? Скоро ще знаем повече — каза старият колекционер и плесна с ръце. — Хайде, хайде! Идвайте, детето ми!

Той отвори вратата към хола.

Появи се прислужникът.

— Шапката и палтото! — извика господин Щайнхьовел.

Месарят Кюлц тъкмо се беше качил в автобуса, който спираше пред неговия дом, когато един строен млад човек влезе в колбасарницата.

Госпожа Емилия Кюлц се подаде от вътрешната стая на магазина.

— Какво обичате, моля?

Господинът учтиво повдигна шапката си и поиска да говори с майстора.

— Не купуваме нищо — каза госпожа Кюлц.

Младият човек се разсмя.

— Но аз съвсем нямам намерение да ви продавам нещо!

— Тогава извинявайте! — отвърна госпожа Кюлц. — Когато някой иска да говори с майстора, все излиза търговски пътник.

— Аз не съм. Бъдете така любезна и повикайте съпруга си. Ние сме познати с него.

Той вдигна леко шапката си за втори път и назова някакво име. Измърмори го така, че самият той не можа да го разбере.

— Глупава работа — рече тя. — Мъжът ми току-що излезе. Мога ли да му съобщя за какво го търсите?

Младият мъж нерешително поклати глава.

— Трудно ще се уреди. Има неща, които най-добре се казват само на този, когото засягат. Прав ли съм?

— Възможно е — призна тя.

— Много ли ще се бави?

— Ако знаех само! Преди пет минути го повикаха.

Тя се поколеба да продължи.

— От полицията ли?

Госпожа Кюлц погледна изненадано младия човек.

— Аз присъствах на нападението във Варнемюнде — обясни той. — Ама че театър беше! Разказа ли ви вече всичко мъжът ви?

Тя кимна.

— А сега — продължи младият човек — научих нещо, което е в тясна връзка с тая работа и ще интересува извънредно много вашия съпруг.

— Че обадете му се тогава по телефона! — посъветва го госпожа Кюлц. — Той е в полицейското управление на „Александерплац“. Телефонът е във вътрешната стая.

И тя посочи с палец зад себе си.

— Ах, не — каза младият човек. — По някой път телефоните имат много уши. Най-добре ще бъде да намина пак по обед.

И тъй като госпожа Кюлц не се накани дори да му възрази спонтанно, той добави угрижен.

— Дано тогава да не е твърде късно.

Месарката се опомни.

— Знаете ли какво? — рече тя. — Ако нямате нищо против, можете да почакате мъжа ми и тук! Стига да разполагате с време.

Младият човек извади часовника си и замислен погледна циферблата.

— Имам наистина да уреждам още доста неща. Но един час бих могъл да пожертвувам.

— Хубаво тогава — рече госпожа Кюлц. — Тя го дръпна зад тезгяха и отвори вратата на вътрешната стая. — Тук е доста неподредено. Самото ни жилище е на първия етаж.

— Намирам го очарователно — каза младият човек.

— Е, е. Но какво да се прави? Човек не може да стои постоянно в магазина и да дебне клиентите, които не идват. А пък откакто съм зле с краката, вече съвсем не мога!

Той седна и смирено се остави да го осведомят подробно за страданията на госпожа Кюлц. Тя не му спести нищичко. Когато се увлече прекалено много в подробности, младият човек я прекъсна и запита да не би някой да има рожден ден.

— Мирише на домашни сладкиши!

Тя се усмихна доволна.

— Заради Оскар е. Опекох набързо един сладкиш с череши. По случай завръщането му. Довечера ще дойдат всичките ни деца и зетьове и снахи. И те ще доведат децата си! Ще направим едно малко празненство. Кръгло двадесет души.

— Семейно щастие! — рече той и се огледа в стаята.

— Страшно уютно сте се подредили тук!

Погледът му се закова над кожения диван.

— Това ми го донесе той от Копенхаген — заразказва тя. — Картинката ми се струва просташка. Почтените жени не се обличат така. Платовете не са чак дотам скъпи, че да ги пести човек толкова! Пък и картинката не била истинска.

Сетне младият човек се обърна с интерес към поставените в рамки фамилни снимки, които заобикаляха Ана Болейн.

Месарката го бомбардираше с имената на фотографираните хора. Родът на Кюлцови го заля като огромна морска вълна.

В този миг дрънна звънчето при вратата.

— Клиенти — каза госпожа Кюлц. — Трябва да изляза. Да, но да не скучаете!

Той посегна към един вестник, оставен на масата. Беше „Месарски вестник“.

— Все ще убия някак времето!

— Чувствайте се като у дома си — предложи тя.

— Ама, разбира се! — отвърна младият човек.

Тя оправи бялата си колосана престилка и изчезна в магазина.

Господин Щайнхьовел, Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха въведени в стаята на криминалния комисар.

Помещението бе пълно с хора. Двадесетина мъже със сериозни изражения на лицата стояха покрай стените. Бяха оковани с белезници по двама.

Комисарят поздрави тримата нови посетители. Той изглеждаше в отлично настроение.

— Бъдете снизходителни към мен — помоли ги той.

— Имам гости. Но не исках господата да бъдат отведени, преди да ви ги покажа. — Той се обърна към госпожица Трюбнер и към господин Кюлц. — Светът е малък. Бих се учудил, ако не намерите между тях познати.

Госпожица Трюбнер се дръпна настрана. Оскар Кюлц обаче застана разкрачен пред бандитите и ги подложи на най-подробен оглед. На първо място там беше пиянската физиономия на господин Филип Ахтел с яркочервения нос. Там беше и дребният господин Щорм с клепналите уши. Там беше и самият мним митнически чиновник. Освен тях господин Кюлц позна още неколцина от своите спътници. Той се извърна към писалището и каза:

— Господин комисар, светът наистина е малък! Съжалявам, че трябваше именно тук да видя повторно тия хора. Бих предпочел да ги срещна в гората. Там човек би могъл да се поотпусне повече.

— Но, драги приятелю! — обади се Щорм. — Как можете да говорите тъй с нас!

— Дръжте си устата! — измърмори старшията.

Кюлц отстъпи крачка назад.

— Защо да си държа устата! — запита възмутено той.

— Не вие! — забеляза господин Филип Ахтел. — Държавният служител има предвид нас!

— Отведете ги! — заповяда комисарят.

— Най-сетне — рече Карстен. — В края на краищата ние не сме в паноптикум.

— Вън! — извика комисарят.

Вратата се отвори. И членовете на „Рощокския клуб за скат“ бяха подкарани към затвора за предварително следствие.