Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

— Миниатюрата! — прошепна госпожица Трюбнер. — Наистина!

Колекционерът извади от джоба си лупата, подложи миниатюрата на кратък преглед, облегна се назад в стола си и промълви:

— Невероятно! Истинската е!

— Е, видяхте ли? — заяви генералният директор. Той се обърна към прокуриста и каза усмихнато: — Господата не искаха да повярват, а току-що твърдяха, че преди час това пакетче било откраднато и крадецът се опитвал да избяга с миниатюрата с едно такси. — Той развеселен вдигна вежди. — Драги Клапрот, откога лежи пакетчето, очакващо непокътнато своя господар в нашето неразбиваемо хранилище?

Прокуристът се наведе и отговори тихо:

— От около половин час.

Генералният директор на „Беролина“ подскочи ужасен.

— Какво говорите? Едва от половин час? Изпратете ми веднага чиновника, който се е занимавал с тоя случай!

Прокуристът Клапрот бързо излезе от стаята.

Господин Кюлевайн сновеше объркан нагоре-надолу по големия мек килим, който покриваше пода и поглеждаше заплашително към вратата.

— Трябва да ме извините — подхвана той, — че така-а-а…

— Падам от небето — помогна му с готовност месарят.

Генералният директор се усмихна пресилено.

— Точно така. Преди двадесет минути научих, че господин Щайнхьовел е на път, за да получи от нас миниатюрата. Когато се явихте заедно с един криминален комисар, малко се позачудих. Но изглежда, че днес ще имам още доста случаи да се чудя.

— Божа работа! — рече Кюлц. — А заедно с вас ще се чудим и ние. Седнете докато е време, господин генерален! Няма да ви бъде вредно! — След това се обърна към госпожица Трюбнер. — Като че съм ударен с мокър парцал по главата. Съвсем положително ли е истинската миниатюра това тук? Или е само някоя нова теория?

— Тази миниатюра е оригиналът — каза господин Щайнхьовел. — И това е единственото, което до този миг и сигурно.

Вратата се отвори. В стаята влезе един млад човек.

— Един от нашите поддиректори — заяви безмилостно господин Кюлевайн. — Той е запознат с материята.

Младият човек, който бе запознат с материята, се поклони и пристъпи по-бързо.

Беше господин Йоахим Зайлер!

С изключение на Ирене Трюбнер отначало никой не разбра, защо старият Кюлц подскочи и затанцува като някой индианец около младия човек.

Столът падна. Кюлц извика: „Ура!“ и притисна към гърдите си поддиректора на „Беролина“.

— Браво, моето момче! — ревеше той. — Да ни изиграете такъв номер! Голям дявол сте! — Кюлц се смееше неудържимо. — Веднага казах, че не сте истински мошеник! — Сетне се извърна гордо и посочи важно към Зайлер. — Ето го, господа! Това е той!

— Кой е това? — запита генералния директор Кюлевайн.

Криминалният комисар обясни:

— Предполагам, че става дума за човека, който само преди час е задигнал миниатюрата от жилището на господин Кюлц.

— Всемогъщи боже! — промълви генералният директор. Почти си чуваше, как по гърба му полазиха мравки. — Зайлер, нима вие сте крадец?

Младият човек смутено сви рамене.

— Нямаше как! Драги господин Кюлц, моля със закъснение за позволението да крада от вашия дом!

— Колкото искате, моето момче! — извика Кюлц. Толкова се радвам, че не сте крадец, а само се вмъквате с взлом!

Йоахим Зайлер каза:

— Работата беше доста объркана. Имах впечатлението, че в моето жилище полицията е пипнала само една малка част от бандата. Всъщност отидох само от предпазливост във вашата колбасарница, татко Кюлц. Естествено също тъй възможно беше миниатюрата да е пристигнала вече във вилата на господин Щайнхьовел, но не беше. Тя си висеше над вашия диван.

Старият колекционер на художествени предмети се бе позамислил и каза:

— А знаете ли, че във Варнемюнде не сте откраднали оригинала, а копието? Или това стана просто по недоглеждане?

Генералният директор Кюлевайн явно се задъхваше.

— Какво? Значи нашият господин Зайлер е крал и във Варнемюнде?

— О, да — отвърна скромно младият човек. — Налагаше се! Човек не винаги може да постъпва тъй както иска. Когато светлината в танцувалното заведение угасна, не можеше вече да се пипа с кадифени ръкавици. Разтворих чантата на госпожица Трюбнер, бръкнах бързо в нея и задигнах миниатюрата.

Комисарят погледна недоверчиво престъпника.

— Как стана тъй, че във Варнемюнде откраднахте именно оригинала, а пък в дома ви ние намерихме имитацията? Впрочем благодаря ви, че предадохте в наши ръце бандата!

— Сторих го на драго сърце! — отговори младият човек. — Що се отнася до двете миниатюри, манипулацията беше много проста. Когато светлината угасна, копието още се намираше на масата. Бандата току-що го беше върнала тайно на господин Кюлц! Аз откраднах в тъмнината оригинала от чантата на госпожица Трюбнер. Сетне го оставих на масата, като че ли е копието и задигнах копието! И с копието избягах.

Господин Зайлер се позамисли и доволно се усмихна.

— Е, да — продължи после той. — Сега вече, разбира се, всички участници трябваше да си помислят, че съм изчезнал с оригинала! По този начин бандата изгубваше всякакъв интерес към госпожица Трюбнер и господин Кюлц. От този миг нататък тя преследваше само мен и мнимия оригинал в джоба ми. Тъй ми се удаде на подмамя тия типове след себе си от Варнемюнде чак до Берлин. И тогава устроих арестуването им в моето жилище. Както виждате, всичко беше сравнително просто. А действителният оригинал поне за известно време беше в безопасност. Също както и госпожица Трюбнер и господин Кюлц.

— Великолепно! — извика месарят. — Приказно! Като слуша човек такова нещо, идва му да ви завиди!

Старият колекционер кимна замислено.

Генералният директор Кюлевайн обаче бе сломен! За него подобни методи в застрахователния бранш бяха нещо ново.

Йоахим Зайлер продължи доклада си:

— Докато наблюдавах от кафенето, където съм постоянен посетител, как дежурната полицейска група измъкна шайката от жилището ми, получих едно писмо от шефа на бандата, който впрочем още се намира на свобода. Малко след това той мина покрай мен с такси. Наистина беше свалил разкошната си бяла брада, но все пак го познах. И отново се уплаших. Бързо отидох на „Йоркщрасе“ и посетих госпожа Кюлц. Ако миниатюрата беше там, тя трябваше непременно да бъде прибрана на сигурно място. И така, след като във Варнемюнде бях откраднал копието, в Берлин откраднах и оригинала. Щом тръгне човек по наклонената плоскост, няма спиране вече.

— Значи онзи, когото нашите моторизирани патрули преследват, е шефът на бандата? — запита криминалният комисар.

— Да се надяваме — рече Йоахим Зайлер.

Той беше станал малко разсеян и поглеждаше Ирене Трюбнер, която замислено се взираше през прозореца.

— Нима можете да правите магии? — запита комисарят — Кога намерихте време да хвърлите на полицаите по движението в западната част на града ония бележки с номера на таксито, в което се намира обръснатият главатар на разбойниците?

— Магии не мога да правя — отвърна младият човек, — и нямам нищо общо с тия бележки. Тях трябва да ги е пръснал моят приятел Щруве.

Кюлц весело се разсмя.

— Значи ниският шишко от Бауцен е ваш приятел? Да знаете само какво театро направи, задето го бяха затворили!

— Знам — каза Зайлер. — Срещнахме се с него в кафенето. И аз го изпратих бързо след главатаря на разбойниците. Кой знае къде е сега. Дано не му се е случило нещо!

Комисарят обясни на генералния директор защо композиторът на име Щруве е бил арестуван.

— Ужасно! — заяви господин Кюлевайн, загубил и ума, и дума. — Значи нашият поддиректор се е подвизавал и под чуждо име?

— Това се налагаше! — потвърди Йоахим Зайлер. — В Копенхаген бях свидетел, как госпожица Трюбнер и господин Кюлц бяха наблюдавани и следени от неколцина членове на бандата. Затова се опитах да се запозная с тях двамата под чуждо име. Трябваше да бъда съвсем близо, ако положението станеше сериозно!

Ирене Трюбнер каза:

— Господин Зайлер измисли дори една братовчедка от Лайпциг, която се казвала Ирене. И един братовчед, който живее в Хановер и се препитава като лекар по уши, нос и гърло.

— Братовчедката беше измислена — призна младият човек. — Но ушният лекар наистина съществува!

Генералният директор Кюлевайн почна да кърши ръце.

— Какви престъпления всъщност не сте извършили през тия няколко дни? А?

— Държите ли на точното из изброяване? — попита Зайлер.

— Не! — извика господин Кюлевайн. — Не! Седнете най-сетне, престъпник такъв!

Йоахим Зайлер седна. Беше гладен като вълк. Най-много му се искаше да изтича до най-близката Ашингерова кръчма*.

[* Ашингер — автомати, деликатесни магазини и кръчми, пръснати по онова време из цяла Германия — Б.пр.]

Докато криминалният комисар излагаше пред колекционера и пред генералния директор в логична и хронологична последователност изпълнената с низ от приключения история на двете Холбайнови миниатюри, младият човек наблюдаваше младата дама и се опасяваше, че червата му може да закуркат.

Когато комисарят завърши разказа си, изисканият стар господин Щайнхьовел стана, подаде ръка на младия човек и каза:

— Благодаря ви от сърце и ви честитя наградата.

— Каква награда? — запита Зайлер.

— Господин Щайнхьовел е обявил награда от десет хиляди марки за онзи, който му върне миниатюрата — отговори комисарят. — Днес това е отпечатано във всички вестници!

— Не съм чел още вестниците. Кое по-напред! — рече младият човек. — Но десет хиляди марки винаги могат да свършат работа.

Двадесета глава

Сега обаче всичко е наред
Генералният директор Кюлевайн седеше, потънал в мисли. Прехвърляше през ума си онова, което беше чул и все още не знаеше, дали да се радва или да се ядосва. Пък и понякога е трудно да избереш кое от двете е правилното. Особено трудно е за трезви хора, на които както ядът, така и радостта струват усилие.

Йоахим Зайлер му отне възможността да размишлява повече и каза:

— Имам впечатлението, че в по-голяма или по-малка степен вие не одобрявате мерките, които бях принуден да взема!

— Точно така — отвърна генералният директор.

— И смятате — продължи Зайлер, — че би било в разрез с добрите нрави да получа на всичко отгоре и десет хиляди марки.

— Точно така — потвърди генералният директор.

Младият човек се изправи недоволно. Очите му святкаха.

— При тия обстоятелства бих желал да съобщя на господин Щайнхьовел, че се отказвам от наградата, която е намислил да ми даде. Ако съществува фонд за бедствуващи генерални директори, предлагам десетте хиляди марки да се внесат в тоя фонд. А господин генералния директор Кюлевайн моля да ме освободи незабавно от длъжност. Приятен обед!

Той се поклони леко и тръгна към вратата.

Но месарят Кюлц се оказа по-бързо от него. Застана пред вратата и му препречи пътя.

— Ама че кибритлия човек! — извика той. — Не позволявам такова нещо. Това тук застрахователно дружество ли е, или детска градина? Господин Щайнхьовел получи пак своя Холбайн. Застрахователното дружество спести половин милион. Полицията залови цяла банда престъпници. Какво всъщност искате още от вашия чиновник, господин генерален бюрократ?

— Браво! — каза господин Щайнхьовел и тихо заръкопляска. — Ако приемете оставката, аз веднага ангажирам младия човек. А пък наградата, драги господин Зайлер, щете или не щете, си е ваша! Няма да ме обидите, нали?

Татко Кюлц хвана младия човек под мишница и насила, макар и нежно, го върна пак в стаята.

Господин Кюлевайн стана. Беше смутен.

— Не приемам оставката на господин Зайлер. И моля господата да ме извинят. Това необичайно заседание продължи необичайно много време. Трябва да се върна в кабинета си. Към съвсем обичайната си работа. — Той се обърна към Зайлер: — Преди да напуснете сградата, бих желал да поговоря още с вас, господин директоре!

Сетне се оттегли. Елегантно и представително, както бе свикнал. Майсторството се постига чрез упражнение.

След като благопожеланията, с които бе обсипан новоназначеният директор, приключиха, господин Кюлц каза доволен:

— Този генерален директор е по-голям шмекер отколкото мислех. Той се остави да го учат. На неговата възраст това е направо свръхчовешко постижение.

Криминалният комисар погледна часовника си и се изненада:

— Трябва да се сбогувам. И аз трябва да се връщам в кабинета си. Бандата, която господин директорът Зайлер беше така любезен да заключи в жилището си, гори от нетърпение да се поразговори по-подробно с мен.

— Не ми напомняйте за моето жилище! — помоли го младият човек. — Опасявам се, че когато дежурната полицейска група е пристигнала, бандата е превърнала скромната ми мебелировка в барикади.

Колекционерът на художествени предмети подаде на младия мъж един чек.

— Ето наградата, господин директоре. А що се отнася до повредите, нанесени в жилището ви, аз, разбира се, съм насреща.

Двамата се здрависаха. Зайлер благодари. Колекционерът махна с ръка.

— Този Холбайн — рече той и посочи към дървената кутийка — означава за мен, стария чудак, много повече, отколкото би могло да се изрази с цифри. Госпожица Трюбнер ще бъде така любезна да ви помогне при набавянето на новите мебели.

— Великолепно! — Зайлер беше във възторг. — Аз ценя много вкуса на госпожица Трюбнер.

Почука се.

Влезе един полицай и удари токове.

— Господин комисар, изпраща ни инспекторът Крюгер. Трябва да ви покажем един човек, когото измъкнахме от витрината на универсалния магазин в западната част на града. Пречим ли? Инспекторът каза, че тук били господата, които биха могли да установят самоличността на този човек и да дадат наред с това и други полезни за целта сведения.

— Защо ли не домъкнахте със себе си направо целия затвор за предварително следствие? — запита комисарят. — Хайде, докарайте го!

Старшията извика нещо в коридора и отстъпи настрана. Неколцина полицаи въведоха в стаята един възрастен, елегантно облечен господин. Той беше гладко избръснат, огледа се спокойно и високото му чело се смръщи, когато откри Йоахим Зайлер.

След полицаите в стаята припряно се вмъкна и ниският дебел композитор Щруве. Русата грива се спущаше на кичури по лицето му. А вратовръзката му беше съвсем разкривена.

— Надявах се, че никога вече няма да ви видя — каза сърдито той на комисаря. След това се здрависа с останалите. И накрая със своя приятел Зайлер. — Дано само да съм докарал този, когото трябваше — рече му той.

— Точно той е — отвърна Зайлер. — Наистина бялата брада е изчезнала, а също и тъмните очила. Но все пак е останал господинът, който толкова много обичаше да пише писма.

— Вярно — прошепна Ирене Трюбнер. — Сега го познах и аз.

— Господинът от пансион „Курциус“! — извика изненадан месарят Кюлц. — Нима трябваше да ви видя пак при такива обстоятелства?

— На драго сърце бих избягнал това свиждане — отвърна вежливо арестуваният.

Криминалният чиновник запита:

— Как се казвате?

— Професор Хорн.

— Не се ли лъжете? — попита комисарят. — И не е ли възможно също тъй да не сте някакъв професор, а да се казвате Клоц?

— И това е възможно — каза шефът на бандата. — Не би било учтиво да ви противореча.

— Необичайна среща — заяви комисарят. — Често се е случвало вашата фирма да извърши кражба и ние да не успеем да ви пипнем. Но вие да не успеете в кражбата, а ние въпреки това да ви пипнем, е нещо ново.

— Действително — каза професорът. — Нещо ново! За това е виновен младият човек. — Той посочи Зайлер и додаде: — До влизането си в тази стая смятах, че той е наш конкурент. А сега за мое съжаление съм принуден да установя, че прахосва таланта си като тъй наречен полезен член на тъй нареченото човешко общество. — Професорът погледна подигравателно Зайлер. — Мъчно ми става, като ви гледам в тази обстановка. Вие се лишавате от много приключения и проваляте едно голямо бъдеще. — Той сви рамене. — Предлагам да ме отведете оттук.

— Много съдържателно предложение — каза комисарят и даде с ръка знак на полицаите.

Те напуснаха стаята заедно с господин Клоц.

Щруве получи от комисаря похвала заради успеха си като криминалист.

Композиторът отказа да приеме комплиментите.

— Сторих го само, защото Зайлер ми обеща, че ще ми покаже оня тип, който си е послужил незаконно с моето име. За да мога най-сетне да ударя плесниците, за които ме сърбят ръцете.

— Нима не знаете кой е мнимият Щруве? — запита слисана Ирене Трюбнер.

— Нямам понятие — отвърна Щруве.

Кюлц се усмихна дяволито.

— Е, тогава можете да наплескате човека още тук.

— Какво? — Ниският дебел музикант втренчи поглед в месаря. — Нима тоя тип е тук, в стаята?

Останалите кимнаха утвърдително.

— Зайлер — промълви Щруве. — Кой от присъстващите беше? Казвай бързо! Не ме измъчвай като инквизитор!

— Това бях самият аз! — отвърна младият човек. — Руди, не ми се сърди прекалено много. Просто не ми хрумна друго име. Тъй, а сега удряй здраво. Обещавам, че няма да ти отвърна с удар.

Щруве се усмихна смутено. После ръгна юнашки Зайлер в ребрата и каза:

— Да ударя плесник на приятеля си? Не-е! Сега стоя тук на „Бойстщрасе“ с два латентни плесника и не зная какво да ги правя!

— Това трябва да е отвратително състояние — каза старият, изискан господин Щайнхьовел.

Комисарят беше отишъл да отпрати цивилните полицаи, които все още оглеждаха сградата на застрахователното дружество с бдителни погледи.

Господин Щайнхьовел бе помолил да телефонират за колата му. Седяха и чакаха. Кюлц надълго и нашироко описваше на композитора приключенията, които бе преживял Зайлер между Копенхаген и Берлин. Докато разказваше, той размахваше двете си ръце, сякаш гребеше и просто не можеше да се насити. Още отсега, няколко часа след като бяха извършени, делата на младия герой придобиваха легендарни размери.

Старият колекционер слушаше усмихнат и мислеше: „Устата на народа се разтвори и гледай — в нея има шестдесет и четири зъба! По-рано са убивали дракони, днес залавят мошеници. Изменят се само второстепенните неща. Народните предания надживяват техниката.“ И колкото повече потъваше в своите историко-философски предположения, толкова по-малко чуваше.

И Зайлер не слушаше. Той беше седнал до Ирене Трюбнер и й зададе същия въпрос, който й беше задал преди двадесет и четири часа:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя не отвърна на въпроса му, а заяви:

— Довечера ще дойда във вашето жилище и ще огледам щетите, господин директоре. Утре можем да купим нови мебели. Зная разни магазини, където човек може да бъде обслужен добре и на умерени цени.

Той мълчеше.

— Удобно ли ви е довечера към седем часа? — продължи тя. — Нали живеем съвсем наблизо. Вие сте на „Холцендорфщрасе“, нали? Кой номер беше, моля?

Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.

Тя каза:

— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?

Той се отдръпна.

— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.

— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.

Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.

— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.

— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.

Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.

— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!

Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.

— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?

— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.

— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.

— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.

Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.

— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.

— Наистина ли? — запита Кюлц. — Е, в такъв случай честитя ти от все сърце, детето ми! Отдавна не съм бил кум.

И при все, че не е обичайно да се приемат честитки за това, че ще те хвърлят надолу по стълбите, Ирене Трюбнер сведе хубавата си глава и каза:

— Много благодаря, господа!

Един от прислужниците съобщи, че колата на господин Щайнхьовел е пристигнала.

Тръгнаха.

Колекционерът спря месаря и му подаде една дървена кутийка.

— Замалко щях да забравя! Ще ми позволите ли да ви подаря още веднъж, и сега вече завинаги, копието от Холбайн, което отдавна ви принадлежи?

Кюлц стисна ръката му и пъхна кутийката в джоба си.

— Това ще ми остане траен спомен. А пък на моята Емилия ще купя един шоколад.

Стаята остана празна най-много за половин минута. След това Ирене Трюбнер се върна, вдигна телефонната слушалка и поиска да я свържат с директора Зайлер.

— Ало!

Тя не отговори, а само сви устни.

— Ало! — извика сърдито той. — Дявол да го вземе! Кой е насреща?

— Ирене — каза тихо тя. — Искате ли да се сдобрим!

Господин Щайнхьовел беше седнал в колата си.

— Къде е секретарката ми? — запита той.

Руди Щруве посочи към портала на застрахователното дружество. Тримата мъже се усмихнаха.

Кюлц пристъпи съвсем близо до колата и каза:

— Драги господин Щайнхьовел, искате ли да ми направите още една много голяма услуга?

— На драго сърце!

Кюлц извади кутийката от джоба си и я подаде на колекционера.

— Прегледайте, моля ви се, още веднъж хубаво, дали това е съвсем сигурно истинската миниатюра. Ако излезе пак фалшивата…

Господин Щайнхьовел се засмя.

— Положително е фалшивата.

— Като казвам „фалшивата“, искам да кажа „истинската“ — обясни татко Кюлц.

— А, добре тогава!

Колекционерът извади от джоба си лупата, разтвори кутийката, огледа миниатюрата, която бе подали и замръзна от ужас.

— Действително! — извика той. — Дал съм ви оригинала!

— Страхотно нещо! — промълви татко Кюлц. — Значи, цялата комедия можеше да започне пак отначало! Умът ми не го побира!

Господин Щайнхьовел грижливо прибра във вътрешния си джоб истинския Холбайн, подаде на Кюлц другата кутийка и каза:

— Сега обаче всичко е наред!

В този миг Ирене Трюбнер излезе от сградата и кимна щастливо на тримата господа.

© 1935 Ерих Кестнер

© 1992 Владимир Мусаков, превод от немски