Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

Той не разбра какво искаше да каже.

— Става въпрос за шапката ви — рече тя.

Той я свали. Под панделката беше подпъхнат един плик.

— Странно — каза той, взе писмото и го отвори.

На листа беше написано с едри печатни букви:
КОЙТО СИ ТИКА САМ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ОСТАВА БЕЗ НЕЯ!
Той сгъна листа, пъхна го в джоба на сакото си и смръщи вежди.

— Нещо неприятно ли? — запита тя.

— Ами! — рече той и направи усилие да се усмихне безгрижно. — Просто шега на един стар познайник!

Шеста глава

О, тия митничари
Отдавна бяха отминали Гйедзер.

Митническият преглед и проверката на паспортите бяха извършени още преди качването на ферибота. Параходът и железопътните вагони в неговия търбух плаваха през Балтийско море и датският бряг все повече избледняваше.

Месарят Кюлц стана и посегна към куфара си.

— Накъде тръгнахте? — запита Щорм.

— Към трапезарията. Огладнях. Ще дойдете ли и вие, господин Щорм? Ракията е от мен!

Кюлц се засмя бащински.

— Трябва да потраете още малко, господа — обади се един от пътниците. — Корабните митничари не са минали още.

— Нима! — извика Щорм и се престори на много учуден.

— Но нали с митническата проверка вече се свърши! — рече Кюлц.

— На ферибота контролират още веднъж — обясни добре осведоменият пътник.

— Не проумявам — каза Кюлц. — На идване нямаше такова нещо.

— С немския ферибот ли дойдохте? — запита друг от спътниците му.

— Да, с немския!

— Това е то — рече добре осведоменият. — А сега пътуваме с датски. Те винаги са по-големи педанти.

— Тия проклети бюрократи! — измърмори Филип Ахтел.

— Двойно счетоводство — забеляза иронично друг пътник.

— Е, няма що — примири се Кюлц и си седна пак на зелените панталони. — Ще се въоръжим с търпение.

Господин Ахтел свали куфара си, сложи го на пейката и го разтвори.

— Дано само мине бързо. Жаден съм.

Господин Карстен погледна през прозореца и след малко каза:

— Оттам се задава някакъв човек с униформа. Изглежда, че той е въпросният чиновник.

Вратата на купето се отвори. Влезе човек със синя моряшка шапка със златни ширити и широка пелерина. Той козирува и почна да дава дълги обяснения на някакъв чужд език.

Филип Ахтел му отговори нещо, поклати глава и посочи с ръка куфара си.

Митничарят порови из него и лицето му стана зло. Сетне отново козирува и другите пътници също разтвориха куфарите и чантите си. Униформеният чиновник изпълняваше службата си.

— Да не би да прекарвате контрабанда цигари или шоколад? — обърна се Щорм шепнешком към Кюлц.

— Не — отговори месарят и с натежало сърце отвори своя куфар.

Чиновникът пристъпи към него и го попита за различни неща на своя език.

Господин Ахтел се яви на помощ и заговори оживено с човека. При това той сложи ръка на рамото на Кюлц.

Чиновникът бръкна в куфара, извади оттам някакъв обемист бял ленен вързоп и запита нещо.

— Иска да знае какво е това — обади се Филип Ахтел.

— Това, ако няма нищо против, е нощницата ми — отвърна раздразнено Кюлц.

Останалите се засмяха. Ахтел обясни на чиновника предназначението на ленената дреха. Човекът я набута обратно в куфара, после затръшна капака, погледна строго пътниците, отривисто козирува и напусна вагона.

Кюлц си отдъхна, заключи с облекчение куфара си и грижливо прибра ключа в портмонето си.

— Неприятен тип — каза той — Много съм ви признателен, че бяхте така мил да ми помогнете. Мислех си вече, че иска да конфискува нощницата ми!

— А сега можете да вървите в трапезарията, драги Кюлц — рече дребният Щорм. — Аз ще остана тук, долу. Днес не мога дори да погледна вода. А пък за ракия да не говорим!

— Ние ще ви пазим мястото — добави Карстен.

— Много благодаря! — каза Кюлц. — Всички сте тъй страшно любезни към мене. Сякаш съм ви роден дядо.

Той взе куфара си и отвори вратата на купето. Преди да слезе, бръкна в джоба на якето си, извади оттам една кутия и злорадо се усмихна.

— Ето, виждате ли — рече той, — все пак промъкнах контрабанда едни цигари.

— Вие сте цял дявол! — извика възхитен господин Щорм.

И татко Кюлц гордо слезе от купето върху дъсчения под на кораба.

Пътниците от първа и втора класа се бяха настанили в елегантната светла трапезария или пък стояха прави и истински се възхищаваха от дългата трапеза, върху която имаше всичко, което сърцето и стомахът биха пожелали — като се почне от омари и се стигне до „шведски плодове“ със сметана. Те изобилно пълнеха порцелановите си чинии с великолепните неща, които им се предлагаха и с вълчи апетит се упътваха към масите си.

Мнозина твърде често се връщаха по тоя път. Защото нямаше никакво значение дали не ще куснат нещо, или ще излапат цяла кола ядене — цената беше една и съща.

Балтийско море надигаше вълните си. В рамката на прозореца се появяваше ту небето, ту морето. Особено чувствителните пътници оставяха уморено ножа и вилицата настрана и стисваха здраво устни. Ах, каква загуба!

Но общо взето инциденти нямаше…

Господин Щруве се бе настанил до Ирене Трюбнер, при все че когато се приближаваше към масата й, тя не го погледна много гостоприемно. Сега той усърдно ядеше. Тя пък ровеше с вилицата си в различните салати.

— Страхувате се за стройната си линия, нали? — запита той.

— Не — отвърна тя. — Изобщо не се страхувам от нищо!

— Това е много ценно — рече той.

Двамата се погледнаха изпитателно, замълчаха и продължиха да ядат. В този миг се появи месарят Кюлц, заедно с чепатия бастун и куфара, и се огледа, сякаш търсеше някого. Когато откри госпожица Трюбнер, лицето му просия. Той предпазливо закрачи по огледално гладкия паркет и най-сетне се намери пред нейната маса. Поклони се и помоли за разрешение да седне.

Тя се усмихна внимателно и кимна.

— Кюлц — каза старият тиролец и повдигна велурената си шапка.

— Щруве — обади се младият човек.

— Аха! Значи, тук сме на самообслужване. Също както в народната кухня. — Кюлц се изправи отново. — Мога ли да ви помоля да бдите добре над куфара ми? — запита той младата дама и многозначително й намигна. След това се отдалечи.

— Познавате ли тоя мъж? — попита Щруве.

— От вчера. Извънредно почтен човек.

— Към мен вие се отнасяте с по-малко доверие.

Тя изправи тялото си като свещ и величествено каза:

— Всяко нещо идва с времето си!

Той замълча и посвети цялото си внимание на своята салата с птиче месо.

Сетне татко Кюлц се завърна. Крепеше с мъка в равновесие една тежко напълнена догоре чиния, погледна изкосо куфара си и уморено се отпусна на стола.

— Истински магазин за деликатеси — заяви той. — А пък аз вече се опасявах, че тая глупава втора митническа контрола ще ми попречи изобщо да хапна!

— Какво щяло да ви попречи? — запита младият човек.

— Втората митническа контрола — каза Кюлц — На немските фериботи я няма. Само на датските има такова нещо. Е, това е то бюрокрацията. И двойното счетоводство.

Той се изсмя развеселен и се залови с яденето си.

— Втора митническа контрола ли? — попита Щруве.

— Че кога?

Кюлц дъвчеше.

— Преди десетина минути. Беше човек с отвратителна физиономия. И с пелерина. Не идва ли и при вас?

— Не — прошепна госпожица Трюбнер. — Не е идвал при нас, господин Кюлц.

— Изглежда, тук важи индивидуалният подход — констатира Руди Щруве. — Започвам да смятам, че тая втора контрола е проверила само едно купе.

Пастетът от гъши дроб заседна в устата на господин Кюлц. Той преглътна с усилие хапката и запита:

— Какво искате да кажете?

— Че за багажа във вашето купе са се интересували повече отколкото за куфарите на останалите пътници — обясни младият човек. — Естествено, аз не зная защо. Но все ще е имало някаква причина.

Кюлц впери поглед в госпожица Трюбнер и безмълвно раздвижи устни. Рунтавите му сиви мустаци затрептяха като листа на трепетлика. Той грабна бързо куфара си, сложи го на коленете си, измъкна портмонето и извади от него ключа.

— Не тук! — каза госпожица Трюбнер.

Думите й прозвучаха като заповед.

Господин Щруве поглеждаше нервно ту единия, ту другия.

— Ще полудея — измърмори Кюлц. — Ако господинът излезе прав, остава ми да се обеся.

— Е, не губете ума и дума! — каза госпожица Трюбнер и стана. — Аз ще се разположа вън на един от лежащите столове. Вие, драги господин Кюлц, ще установите някъде, където няма да бъдете наблюдаван, дали втората митническа контрола… е преминала нормално. А след това, моля ви, елате веднага при мен на палубата!

Месарят Кюлц се изправи, взе куфара си и с морни крачки напусна разкошната трапезария. Чинията, гарнирана с вкусни ястия, остана зад гърба му като сираче.

Ирене Трюбнер се оттегли през страничната врата към палубата, предназначена за разходки.

Младият човек, който се казваше Руди, тръгна на известно разстояние след Кюлц, застана на пост пред умивалнята и зачака.

Госпожица Трюбнер беше седнала на палубата. Столовете до нея бяха празни, вятърът свиреше и облаците се носеха бързо. На хоризонта се полюшваше рибарски катер. Понякога той изчезваше зад стъклено зелените гребени на вълните. Понякога се издигаше високо. Чак до небето.

Тежки стъпки се приближиха. Тя извърна глава.

Бяха Кюлц и Щруве.

Младият човек беше хванал под ръка стареца, сякаш водеше някой болен. Освен това носеше и куфара. Оттам се подаваше парче бяло ленено платно.

Кюлц седна до младата дама.

— Няма! — можа да каже той. — Няма я!

— Незабавно трябва да се уведоми капитанът — каза енергично господин Щруве. — Втората митническа контрола е била блъф. Господин Кюлц е ограбен. Никой не бива да напуска парахода във Варнемюнде, преди да бъде претърсен от полицията.

— Моля ви не се бъркайте в моите работи! — обърна се към него госпожица Трюбнер.

— Как така във вашите работи? — запита той. — Ограбен е господин Кюлц, а не вие!

— Не, тя! — промърмори месарят. — Госпожицата е ограбена! Миниатюрата беше нейна!

— Миниатюрата ли?

— За шестстотин хиляди крони — продължаваше да мълви отчаяно и на пресекулки старият човек. — Никога не бих могъл да ви ги платя. Никога, уважаема госпожице.

— За това изобщо не става и въпрос — рече тя. — Отговорността е само моя.

— Великолепно! — заяви господин Щруве. — И въпреки това вие не искате да ми разрешите да уведомя капитана?

— В никакъв случай!

Татко Кюлц беше скрил лице в дланите си и главата му се тресеше.

— О, колко са лоши хората! — стенеше той. — Да ме излъжат така! Значи чиновникът не е бил истински митничар! И пътникът, който започна да говори за втората контрола, не е бил истински пътник.

— Успокойте се, драги господин Кюлц — каза госпожица Ирене Трюбнер. — Миниатюрата също не беше истинска!

Седма глава

Куфарът и пурите
И тримата се бяха облегнали на корабния парапет. Ирене Трюбнер стоеше между двамата мъже. Татко Кюлц бе свалил кафявата си велурена шапка, беше оставил силният вятър да развява на воля сивата му коса и усмихнато гледаше към морето, сякаш още не можеше да повярва. Чувствуваше се като човек, прекарал тежка болест, комуто лекарят току-що е казал: „Е, майсторе, сега пак можете да ставате!“

Господинът, който се казваше Руди, разглеждаше изпитателно младото момиче, облегнато до него и не знаеше какво собствено трябва да мисли за станалото.

— Извинявайте, мила госпожице — каза господин Кюлц. — Аз съм все още съвсем объркан. Най-напред уплахата, а сега радостта. — Но едно нещо най-малко мога да проумея. Щом като миниатюрата, която тия хайдуци задигнаха от мен, е била фалшива, нямаше защо тогава да ми набивате в главата, че тя е истинска!

— Имаше защо, татко Кюлц! Имаше защо да ви го набивам в главата — отвърна тя. — Сърдите ли ми се за това?

— И на сън дори не ми е хрумнало да ви се сърдя — рече той. — Вярно е, че вие здравата ме измайтапихте. Но да ви се сърдя — не. На вас човек наистина не може да се сърди… И все пак защо — запита той момичето, — защо трябваше да ми набивате в главата, че фалшивата миниатюра е истинска?

— Поради една съвсем проста причина! Защото има две миниатюри! Една фалшива и една истинска!

Двамата мъже едва ли не изгубиха равновесие.

— Да — каза Ирене Трюбнер. — Американският колекционер, който притежавал оригинала, още преди години наредил на един американски копист на Холбайн да изработи копие. Това копие било излагано по различните изложби вместо истинската миниатюра, без някой да подозира нещичко. Прекалено рисковано било да се излага самият оригинал, но за това знаели само колекционерът и пазителят на сбирката му. А напоследък и уредникът на търга. Придобивайки оригинала, господин Щайнхьовел автоматически стана собственик и на копието, и депозира двете в хранилището на една копенхагенска банка.

— Ами хората, които ви придружиха до перона на гарата? — запита Кюлц.

— Те бяха тайни агенти на банката. Ясно ли ви е сега всичко?

— Не — отвърна господин Щруве. — Това съвсем не ме засяга, но много бих искал да зная защо собствено сте дали на господин Кюлц копието, а сте му втълпили, че е оригиналът.

— А пък мене ме засяга наистина премного изръмжа Кюлц. — Затова и аз на драго сърце бих искал да зная причината.

Госпожица Трюбнер хвърли кос подозрителен поглед към Щруве и каза:

— От вчера по обед не ми даваше мира чувството, че ме наблюдават и преследват на всяка крачка. И то не ме излъга. Господин Кюлц обаче смяташе, че това се дължи само на нерви…

— И че след първото дете ще се оправи — довърши с дяволита усмивка Кюлц. — Но госпожица Трюбнер каза, че не можела да чака дотогава.

— Нейната преценка впрочем напълно отговаря на фактите — забеляза младият човек.

Ирене Трюбнер се престори, че не е чула тая забележка и продължи:

— Следобед вестниците съобщиха за изчезнали художествени произведения на стойност един милион крони. Нямаше вече никакво съмнение: аз се намирах в капан. Не знаех какво да правя. Докато не ми хрумна да помоля за помощ господин Кюлц.

Тя признателно сложи ръка върху лоденовия ръкав на стария господин и продължи:

— Останахме с него дълго време в хотела. Ако, както предполагах, ме следяха, това трябваше да направи впечатление. Сетне отидохме в Амалиенборг и седнахме на една пейка, където не можеха да ни послушват, но биха могли да ни наблюдават. Навярно са ни следили и там.

— И още как! — възкликна господин Щруве. Но когато Кюлц и Ирене Трюбнер любопитно го погледнаха, той се поправи — И капка съмнение няма, че са ви следили! Това пролича недвусмислено от кражбата на копието!

— Но ако са ни следили — продължи госпожица Трюбнер, — тогава положително бе, че щяха да следят двойно по-внимателно следващата ни среща. За това трябваше да се държи сметка. Ето защо определих срещата ни да стане на гарата. Там преспокойно можеха да се скрият цяла дузина съгледвачи. Те трябваше да видят как ще се направя, че не познавам господин Кюлц. А трябваше да видят и как подчертано тайно му пъхвам в ръката едно пакетче. Това, според тях, би могло да бъде само миниатюрата. Значи, че трябваше да ограбят господин Кюлц. — Тя се закиска блажено като ученичка. — Е, както виждате, сметката ми излезе права. Господин Кюлц беше ограбен! Миниатюрата изчезна! За щастие, фалшивата миниатюра!

— Да бяхте казали истината поне на мен! — рече Кюлц. — Тогава нямаше преди малко да загубя ума и дума от уплаха.

— Драги господин Кюлц — отново заговори младата дама, — ако ви бях казала истината, от целия блъф нямаше да излезе нищо. Та вие сте прекалено честен човек, за да можете да се преструвате. Крадците щяха да прочетат по лицето ви, че искаме да им тикнем динена кора под краката.

— Чувствам се поласкан — рече Кюлц. — Продължавайте! А какво ще стане сега?

— Сега бандата е убедена, че е докопала истинската миниатюра. И до пристигането в Берлин никой не ще разбере нашия ловък ход.

— Извинете, че се меся — обади се Щруве, — но сега вие, разбира се, трябва да се преструвате, че дори не подозирате за кражбата.

— Тъкмо това е главното — потвърди младата дама. — Инак всичко ще иде на вятъра.

Господин Щруве се замисли. Сетне каза:

— И така за господин Кюлц едва сега настъпва най-тежката част от неговата задача.

— Сега обаче сложете точка! — извика месарят. — Аз съм едно добродушно старо магаре. Признавам. Радвам се, че можах да бъда полезен. Но засега тая игра на стражари и апаши ми стига. Чувствам се ужасно. И освен това съм гладен.

— Естествено, можете да ядете, преди да…

— Преди да съм сторил какво? — запита Кюлц. — Да не искате сега да си окача някоя дълга черна брада? Или да скоча през борда и тайно да продължа да плувам след кораба?

— Задачата ви е по-тежка — обясни младият човек. — Трябва да се върнете в купето си!

Кюлц уплашено отстъпи крачка назад и вдигна двете си ръце за защита.

— И трябва да се държите с пътниците така, като че нищо не се е случило.

— Тогава предпочитам да скоча пред борда — каза глухо господин Кюлц.

— Трябва да се върнете!

— Добре — отвърна старият гигант. — Както желаете. Но в такъв случай ще извия врата на оня мошеник, който ми бръщолевеше за втората митническа контрола. В това можете да бъдете сигурни, дами и господа! Или смятате, че ще седна да разговарям любезно с такъв нехранимайко? Може би дори ще трябва да му се усмихвам?

— Разбира се — каза Руди Щруве. — И ще трябва дори доста да му се усмихвате!

— Ще му строша главата!

— Драги, добри ми господин Кюлц — замоли го Ирене Трюбнер. — Не ме оставяйте сега на произвола на съдбата! Много ви моля! Инак всичко, което постигнахме, губи всякакъв смисъл.

Кюлц нерешително стоеше и се бореше със себе си. Сетне се извърна и се отправи към стълбището.

— Господин Кюлц! — извика Руди Щруве.

Месарят спря.

— От куфара ви се подава някакво бяло крайче. Трябва да го приберете, преди да се качите във влака! Инак ще разберат, че вече знаете всичко.

Кюлц сведе поглед.

— Аха — рече той. — Нощницата ми!

Сетне тъжно заслиза по стълбите.

Филип Ахтел се отдръпна от прозореца на купето и прошепна:

— Внимание, идва!

Останалите заеха непринудени пози и с усилие придадоха невинни изражения на лицата си.

— Какво ще правим, ако е забелязал нещо? — запита Карстен.

— Нищо не е забелязал — отвърна дребничкият господин Щорм. — От него не може да се очаква подобно нещо.

— Ами ако случайно е забелязал? — запита пак Карстен. — Най-сетне може да е станало нужда да рови в куфара си, дори без да се съмнява, че нещо в него липсва.

— Това ще проличи — заяви Ахтел. — Той не умее да се преструва! Ако пък е забелязал, ще постъпим така, както заповяда шефът.

— Да пие го бива! — промърмори Щорм. — Но солената вода не е ракия.

В този миг вратата се отвори. И човекът, за когото бяха говорили с такава очарователна нежност, влезе запъхтян в купето.

— Добре дошли! — извика господин Ахтел. — Услади ли ви се яденето?

— Студените закуски горе са чудесни — каза Кюлц.

— Бих могъл отново да започна да ям!

Устата му се напълни със слюнки. Той си спомни натъжен за закуските, които беше оставил в трапезарията и шумно се изкашля, за да не чуят куркането на червата му. Сетне внимателно вдигна куфара си и го сложи тъй нежно върху мрежата, сякаш бе пълен с пресни датски яйца.

Другите се спогледаха усмихнати. „Да знаеше само!“ — мислеха те.

Дребничкият господин Щорм се ухили като дявол.

Татко Кюлц седна, изпъна нозе и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Замислен извади оттам ръката си. След това тръсна ядосано глава и бавно се изправи пак.

— Какво търсите? — запита нервно Щорм.

— Ах, табакерата си — отвърна Кюлц. — Останала е в куфара.

Другите седяха на местата си като ударени от гръм. „Сега я оплескахме“ — мислеха те.

Оскар Кюлц извади портмонето от джоба си и измъкна оттам ключа на куфара.

Пръв се окопити господин Ахтел.

— Какво ще си правите труд? — извика весело той и поднесе към него своята табакера. — Я запалете една от моите пури!

— Или от моите! — намеси се Карстен.

Трети запита:

— А цигари не пушите ли? Какво бихте казал за една „Лъки страйк“?

При вида на кутиите и табакерите, поднесени от всички страни към него, татко Кюлц се трогна.

— Извънредно любезно от ваша страна, господа. Но не мога да приема такова нещо!

Господин Ахтел изглеждаше засегнат.

— Искате да ни обидите ли?

— Боже пази! — каза уплашено старият човек и прибра ключа в портмонето си. — Цигари имам и аз. Но тях прекарах контрабанда за децата.

Той погледна изкосо към табакерата на Ахтел, поколеба се и най-сетне посегна.

— Ще си позволя.

Трима пътници му поднесоха огън.

Кюлц седна и разчувстван се огледа наоколо. Впрочем погледът му не се спря на негодника, който го бе измамил относно втората митническа контрола.

— Толкова много очарователни хора на куп — рече той и смукна със задоволство пурата.

Другите си отдъхнаха и се усмихнаха подкупващо.

— Великолепна пура! — възкликна месарят. — Нито много серт, нито много яваш. Мога ли да запитам колко сте платил за нея?

Господин Ахтел каза цената. Веднага след това господин Щорм пресметна колко германски пфенига правят тридесет йоре.

— Никога няма да науча това нещо — констатира татко Кюлц. — Вчера в Копенхаген търсех да купя пощенска марка от шест пфенига. Ако не беше приятелят ми Щорм, направо щяха да ме изхвърлят.

Той се разсмя. Прихнаха да се смеят и другите.

— Впрочем аз забравих картичката в хотела — призна си чистосърдечно господин Кюлц. — Моята Емилия ще помисли, че съм умрял!

— Човек не умира толкова бързо — рече Филип Ахтел.

— Хайде де — обади се господин Щорм. — Случва се понякога и доста бързичко. — Той позамълча и стисна така ръцете си, че пръстите изпращяха. Сетне продължи. — Познавах един човек, беше касиер в голяма банка.

Татко Кюлц погледна с разширени очи приятеля си Щорм.

— Е, и какво? — запита угрижено той.

Дребният господин Щорм махна с ръка.

— Защо да чоплим стари рани? — отвърна развълнувано той. — Човекът ми беше приятел.

— Артериосклероза ли? — попита Кюлц.

— Не. Веднъж, когато носел у себе си банкови пари, го заговорили на улицата. Струва ми се, помолили го за огън. И само след миг той се строполил на земята.

— От сърдечен удар ли? — запита Кюлц.

— Не. От кука за плетене на чорапи. Силно изострена. И забита между ребрата.

Татко Кюлц настръхна от ужас:

— Какво ли не става на тоя свят! — каза господин Ахтел, сякаш просто не можеше да му го побере умът.

— Толкова лоши хора има!

— Да — потвърди Кюлц. — Вие сте напълно прав. — Той метна един унищожителен поглед към ъгъла, където седеше неговият враг. След това се опомни и додаде: — Но за щастие повечето хора са почтени.

Останалите кимнаха.

— Без съмнение — заяви господин Ахтел. — Какво ли бихме правили инак?

Другите го изгледаха неодобрително.

Кюлц надникна през прозореца и изтръпна.

Облегнат на корабния парапет, стоеше белобрадият господин от пансиона „Курциус“ и гледаше към тях.

Осма глава

Приказката за добрия човек
Слънцето разбута облаците като плъзгащи се врати и озари с лъчите си ферибота „Дания“ и останалия свят. Изпълнявайки един стар обичай, то озари и праведниците, и грешниците, без да прави никакво изключение.

„Дали наистина огрява всички от чисто великодушие? — питаше се човекът, който се казваше Руди. — Не, сигурно е за удобство, нищо повече. Ако си представи човек, че то почне да озарява само добрите, а лошите не — какви усилия би му струвало това и какви бъркотии биха се получили!“

Той беше затворил очи и лежеше изпънат в един шезлонг.

„За пазителите на реда — размишляваше той, — сигурно щеше да бъде практично, ако беше другояче. Тогава те чисто и просто щяха да излизат по улиците и площадите, когато грее слънце и на бърза ръка щяха да арестуват всички хора, неогрени от слънчевите лъчи! Въпрос е само дали при тия обстоятелства престъпниците все още биха се показвали вън на слънчева светлина.“