Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

— Как се казваше това лице?

— Но, моля ви се, господин комисар! Не се касае за лице, а за една дама! — Той прокара ръце през русата си гривеста коса. — В Бауцен има градски театър. И в тоя театър работи една особа от женски пол която преди време ми беше особено близка. Тогава тя още не беше в Бауцен. Отиде там за тоя сезон. Аз заминах, за да поговоря с нея. След представлението застанах при изхода за артистите и я почаках. И тя наистина излезе.

— Не е възможно! — рече комисарят.

— Но още преди да успея да дам признаци за съществуването си, някакъв друг мъж й подаде ръка. Не исках да преча. Двамата се хванаха под ръка и тръгнаха. Аз пък се отправих към гарата.

— Вие наистина сте за съжаление — заяви комисарят. — Рядко се случва такова алиби. — Той помисли малко и сетне запита: — Но завчера сте бил в Берлин, нали?

Щруве каза с облекчение:

— Завчера ли? Да!

— Отлично! Кой е телефонният ви номер? Ще се обадим на прислужницата ви.

— Много съжалявам. Аз нямам прислужница. Жилището ми е толкова малко…

Комисарят нетърпеливо махна с ръка.

— А къде живее чистачката ви? Ще изпратя до нея някоя служащ. Или нямате и чистачка, господин Щруве?

— Не, имам! Разбира се! Но моята чистачка идва само два пъти седмично. И завчера не е била в жилището ми.

— Драги господин Щруве! Моето търпение е общоизвестно. Ето защо най-спокойно ви питам: от кого искате да събера сведения?

— В момента не зная кого бих могъл да предложа. През последните дни си бях все вкъщи.

— И все сам?

— Точно така — каза Щруве. — Аранжирах една партитура за шейсет инструмента. А това е волска работа. Щом свърших, заминах за…

— За Бауцен — допълни комисарят.

— Точно така. Но какво имате всъщност против Бауцен?

— Почти нищо — отвърна комисарят. След това се изправи, скръсти ръце на гърдите и запита:

— Господин Щруве, къде сте скрил миниатюрата?

— Каква миниатюра? — запита изненадан другият.

— Нима никога не сте чували нещо за Хенрих VIII?

— Е, да, чувал съм нещичко. Но какво общо има това с Бауцен, господин комисар?

— А за Ана Болейн?

— Естествено!

Комисарят се наведе напред.

— Ами за Холбайн-младия?

— Разбира се, чувал съм и за него — призна Щруве.

— Но миниатюрата, на която Холбайн е нарисувал Ана Болейн и която Хенрих VIII получил в дар… за нея не знаете нищо, нали?

— Не, наистина не зная нищо за нея. Най-сетне аз не съм специалист по история на изкуството, господине! Аз съм музикант!

— Така!

— Имам впечатлението, че вас изобщо не ви интересува отиването ми в Бауцен! — Щруве наистина беше засегнат. — От друга страна, съвсем не ми е ясно какво общо може да има с Копенхаген миниатюрата на една екзекутирана англичанка. И защо вие държите толкова, че съм ходил не в Бауцен, а в Копенхаген. Бъдете така любезен и ми обяснете по-подробно всичко това!

Той натисна копчето на един звънец. Появи се полицейски чиновник.

— Отведете пак господин Щруве! — заповяда комисарят и пристъпи към прозореца.

Петнадесета глава

Един клуб за скат си има грижи
Малко след Гранзее, неколцина от членовете на „Рощокския клуб за скат, основан и зарегистриран през 1896 година“, се разбунтуваха. И Щорм, който иначе винаги държеше страната на шефа си, им даде право.

— Какво чакаш всъщност? — запита го нервно той. — Докога ще пеем гръмогласно туристически песни и ще играем по селата ролята на циркови клоуни? Позволи най-сетне на Паулиг да пусне валяка си с пълна пара! Ще настигнем младия човек и ще надупчим с няколко куршума гумите му. После ще му вземем Холбайна, а пък самия него ще оставим добре опакован сред майката природа. Въжета си носим, ще направим от него един здрав пакет и ще го депозираме в някоя по-далечна изкласила нива. Докато го намерят, ние ще сме в Берлин!

— Браво! — извика Филип Ахтел. — Народните песни малко по малко ми дойдоха до гуша. Човек само ожаднява от тях!

Професор Хорн беше на друго мнение.

— Не бива да забравяте, че полицията е вдигната накрак — каза той. — Една излетна група като нашата не е заплашена от голяма опасност. Защо да гърмим тук? В Берлин такава една пушилка ще привлече много по-малко внимание.

— А какво ще стане — запита Карстен, — ако тоя нехранимайко не откара наетата си кола в гаража при Щетинската гара? Това момче не пасе трева. Ами ако зареже някъде колата и офейка? Какво ще правим тогава?

— Тогава и ние, и хората на Грауман ще останем с пръст в устата! — каза ядосан професионалният борец. — Берлин е голям. Това съм го учил в училището.

Професор Хорн внимателно проучваше географската карта. След известно колебание той каза:

— От мен да мине! Ако го спипаме още преди Ораниенбург, нямам нищо против. Инак ще остане за Берлин.

Членовете на клуба за скат се ободриха.

— Паулиг, дай газ! — извика някой.

Шофьорът правеше всичко, което беше по силите му.

— Но ще стреляте само в гумите! — заповяда шефът. — Не в самия господин. Знаете, че не обичам такива неща.

Господин Ахтел се нацупи.

— Би трябвало да си уредиш канцелария — каза той. — И тогава би могъл да ръководиш излетите ни по телефона. Или пък с препоръчани писма.

— Да знаехте само колко по-приятно щеше да ми бъде това — заяви шефът. — Но за съжаление не мога и за секунда да ви оставя сами! Двойно повече бихме могли да печелим, ако не трябваше да играя още и ролята на бавачка!

— Типичен тилов герой! — измърмори професионалният борец.

Професор Хорн се извърна.

— Какво каза?

Другият сви глава между раменете си.

— Нищо — отвърна той.

Рощокският автобус се носеше по шосето с най-голяма скорост. Пътниците в него подскачаха върху седалките си и проклинаха като перачки…

По безлюдните междуселски пътища се стъписваха чифликчийски каруци. На една горска полянка стоеше лесничейски помощник с ловджийски кучета. Кучетата яростно лаеха.

Бяха изминали тъй около десетина минути. Най-после съзряха някакъв автомобил, който се движеше на известно разстояние пред тях.

— Сив „Опел“ — рече Паулиг. — Това е той! Ако не даде газ, след пет минути ще го настигнем!

Професор Хорн се прехвърли отпред при шофьора, седна до него и извади револвера си. Сетне се извърна и студено каза:

— Който наруши разпорежданията ми, ще върви до Берлин пеша! Който няма ум в главата, има го в краката. Ясно ли е?

Отговорът беше някакво неопределено мърморене.

В този миг сивият „Опел“ изчезна зад един завой.

Членовете на клуба за скат бяха проточили картонените си носове напред. Обхванала ги беше ловджийска треска.

— Дано да улуча там, където се целя — каза Щорм на Карстен. — В последно време съм толкова късоглед.

Той се изкиска злобно.

Автобусът беше стигнал завоя. Задните му колела се оттласнаха встрани. Паулиг натисна спирачката. Сетне гонитбата продължи. Но след малко Паулиг отново намали газта.

Само на петнадесетина метра пред тях сивият „Опел“ беше спрял до канавката на шосето. Младият мъж беше слязъл. Той стоеше до колата и разговаряше с някакъв човек, който се бе облегнал на един велосипед.

Двамата гледаха към автобуса. И човекът до колелото… беше полицай!

Членовете на клуба за скат побледняха:

— Скривайте оръжието! — викна пресипнало професорът. — Пейте!

Дребният господин Щорм даде тон за някаква песен. Останалите се присъединиха. И докато профучаваха покрай полицая и неговия приятел, постоянните клиенти на затворите размахваха пъстрите си книжни шапки и пееха с цели гърла:

с младички девойки!

Сега Паулиг караше като дявол. Едва след другия завой се реши да понамали скоростта. И охотата към песнопение у членовете на клуба за скат се уталожи доста бавно, за да отстъпи място на съвсем обяснимо възмущение.

— Ама че мръсник! — извика дребният господин Щорм. Гласът му засече. — Бих могъл да го удуша този тип! Първо задига Холбайн под носа ни, а след това ни се подиграва заедно с някакъв полицай!

Господин Филип Ахтел размахваше яростно ръце във въздуха.

— И на тоя подлец — крещеше истерично той искате да надупчите само гумите на автомобила? Ами че това на нищо не прилича! Мястото на онзи, който иска такова нещо е в дружеството за закрила на животните, а не тук!

Професор Хорн беше побледнял. Личеше, как мускулите на челюстите мърдаха под кожата му.

— Стоп! — извика той. А когато останалите го погледнаха, каза:

— Той трябва да мине покрай нас. Ще го чакаме.

— Дадено — изръмжа Паулиг.

Автобусът забави хода си и спря.

— Достатъчно се шегувахме! — каза професор Хорн. — Този мръсен тип е в състояние да стовари полицията на главата ни! Всичко си има граници. Щом мине покрай нас — край!

— Първата разумна дума! — заяви професионалният борец. — Мога ли да помоля за предимството да си разчистя сметките с него?

— Хубаво. Друсни му един по фонтанелата, че за няколко часа да му запушиш устата!

Професионалният борец се натъжи и запита:

— Защо само за няколко часа? Защо не за няколко години?

— Нито дума повече! — каза професор Хорн.

Всички в автобуса онемяха и зачакаха сивия „Опел“.

Балоните бавно се полюшваха във въздуха.

— Внимание! — извика някой. — Иде!

Професионалният борец се изпъна. Предпазителите на револверите бяха свалени. Шофьорът беше в пълна готовност. Над житните нивя повяваше вятър. Класовете се покланяха в хор. Една чучулига се издигна със звучното си чуруликане към небето. Но от заканите на членовете на рощокския клуб за скат не излезе нищо!

Защото сивият „Опел“ не се зададе сам по пътя. До него се движеше с велосипеда си полицаят и разговаряше с младия човек.

Крадците бързо прибраха оръжието си и не знаеха какво да правят.

Шефът извика:

— Ще се развеселите ли веднага, бе идиоти такива? Май отдавна не сте лепили кесии?

Думите му подействуваха.

Членовете на клуба за скат се пробудиха от летаргията си. Те запяха, зареваха в дисонанс и размахаха във въздуха балоните си, сякаш се намираха на панаир.

Сивият „Опел“ и полицаят спряха.

Сега вече пътниците в съмнителния автобус счупиха и собствените си рекорди. Тяхната буйна веселост нямаше граници. Господин Филип Ахтел надаваше тиролски викове, сякаш се бе появил на бял свят в Берхтесгаден. Дребният господин Щорм пееше с фалцет. Професор Хорн се пляскаше с две ръце по бедрата като някой баварски танцьор. Карстен допълваше необходимите басови тонове.

Младият човек в сивия „Опел“ каза:

— Весела групичка! Просто да им завиди човек, господин старши! Е, хайде, всичко най-хубаво на всички!

Той вдигна за поздрав показалеца си до периферията на своята шапка и подкара със скорост на бърз влак.

Полицаят пристъпи към автобуса.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка? — запита той. — Ако ще си чупи кокалите, човек не бива да го прави без официално разрешение.

Шофьорът Паулиг яростно почна да рови из вътрешните си джобове. Най-сетне намери шофьорската си книжка и я подаде на полицая.

Полицаят се залови да провери основно документа. Накрая го върна и каза:

— Всичко е в ред! Но имайте добрината да карате по-бавно!

След това се осведоми откъде идват и накъде отиват и обърна вниманието им върху близките кръстопътища. Изглежда, полицаят разполагаше с доста време.

Сивият „Опел“ отдавна се беше изгубил от очите им.

Веднага след слизането си на щетинската гара Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха отишли в полицейското управление. И сега седяха срещу съответния криминален комисар, който им съобщаваше за показанията на арестувания Рудолф Щруве. Неговият доклад беше доста подробен, а когато комисарят свърши, двамата свидетели потънаха в дълбоко мълчание.

Най-сетне господин Кюлц дойде на себе си, удари се с ръка по коляното тъй, че то изплющя, и извика:

— Брей, да му се не види! Всичко очаквах, само не това! Да беше превърнал стаята ви на трески, как да е! Истинският гняв е нещо великолепно! Или пък да ви беше казал, че няма какво да ви интересува къде е бил! Все пак някакво становище! Но да седне да ви разправя бабини деветини, че бих ходил в Бауцен, за да си побъбри с някаква си артистка и че дори не посмял да го стори — това е вече премного! Не намирате ли и вие, госпожице Трюбнер?

Ирене Трюбнер продължаваше да мълчи.

— Който лъже, той краде! — каза възмутено Кюлц. — Още веднъж се изложих от горе до долу с моето познаване на хората. Значи бил в Бауцен, тъкмо в Бауцен, а? И не пренощувал, и никого не срещнал! Изпечен мошеник е това момче, ясно!

Комисарят каза:

— Наредих да доведат тук господин Щруве. Да видим, дали и във ваше присъствие ще има очи да твърди същото.

Госпожица Трюбнер се изплаши.

— Нима той ще дойде тук? Бих искала да си отида!

— Изключено! — заяви комисарят.

Месарят Кюлц погали ръката й колкото можеше по-нежно.

— Можете да се скриете зад гърба ми — прошепна той.

Телефонът иззвъня.

Комисарят вдигна слушалката и каза:

— Доведете го в стаята ми!

Сетне се обърна към посетителите си и вдигна големия молив като диригентска палка.

— Господин Щруве ще дойде ей сега.

Татко Кюлц се разпери още повече и тикна стола си пред стола на младата дама.

Вратата се отвори.

Придружен от един полицай, влезе господин Щруве от Холцендорфщрасе. Духовитостта му се беше изпарила и той гледаше мрачно пред себе си. Пак ли щяха да го карат да разправя за вчерашното си отиване в Бауцен?

— Хвръкна ми шапката! — извика господин Кюлц.

Той посочи с протегната ръка нисичкия дебел господин с артистичната грива и след това се разсмя гръмко и с удивителна издръжливост.

Впрочем не се смееше само той. Примерът му беше последвала и госпожица Трюбнер. Вярно, нейният смях не звучеше тъй високо и далеч не толкова доволно, накрая тя дори извади батистената си кърпичка от чантата и я допря до очите си. Но и тя се беше разсмяла здравата.

Криминалният комисар и задържаният композитор гледаха почти слисани.

Пръв се обади господин Щруве.

— Не бях подготвен за такива бурни овации — каза навъсено той.

И понеже смехът не секна, той тропна с крак и изкрещя:

— Да не сте ме ангажирали тук като клоун, господин комисар?

— Извинете! — извика Кюлц. — Имате право? Аз се държа много неучтиво. Съвсем не се присмивах на вас. Но прекалено смешно е!

И отново прихна да се смее. Погледна комисаря и каза:

— Изобщо не познавам тоя господин!

Комисарят се наведе силно напред и запита:

— Какво значи това? Вие не познавате господин Щруве?

— Не — отвърна госпожица Трюбнер. — Още не сме имали това удоволствие.

— Тези ли са хората с които съм бил в Копенхаген? — осведоми се иронично композиторът.

— Може би наистина е бил в Бауцен! — викна татко Кюлц и ще не ще, пак се засмя.

— Господин комисар — каза обидено Щруве. — Нали не ме интервюирате, за да споделите с хора, които не познавам, извънредно неприятни факти от частния ми живот?

— Значи господата действително не се познават? — запита недоверчиво чиновникът.

— Не! — отвърнаха и тримата дружно.

— Извинете! — замоли Кюлц, — но наистина ли се казвате Рудолф Щруве? И действително ли живеете на Холцендорфщрасе?

— Дявол да го вземе! — изрева композиторът. — Това е вече твърде много! Първо не ми вярват, че съм бил в Бауцен и искат да ми внушат, че съм ходил в Копенхаген! А пък сега имат дори нещо против, че живея на Шарлотенбург и се казвам Щруве! Мога да ви кажа само едно. Вярно е, че аз се движа сред хора на изкуството. Но такива щуротии, каквито стават при вас тук, между нас не се случват дори и на карнавал!

Той прокара ръка през къдриците си и цял се разтрепера от вълнение.

— Господин Щруве се казва Щруве — обясни криминалният комисар. — Това не подлежи на съмнение.

— А живее и на Холцендорфщрасе! — извика Щруве.

— За съжаление! Инак тая заран нямаше да ме измъкнете още по тъмно от леглото! Господата, които бяха така любезни да ме събудят, ще потвърдят това.

— Естествено, господине — каза комисарят и вложи в гласа си всичката благост, на която беше способен.

— Ние сме станали жертва на едно заблуждение. Подвели са ни. Някой, който е бил няколко дни в Копенхаген и миналата нощ е изчезнал безследно във Варнемюнде, си е послужил с името и адреса ви. Кой е бил той, това опасявам се, не ще научим скоро. Дали не е бил някой ваш познат? Как мислите?

— Моля ви се! — каза раздразнено Щруве. — Между моите познати няма престъпници!

— Щом не е бил ваш познат — разсъждаваше чиновникът, — тогава е бил непознат. Човек, който преди да предприеме грабежа си е разтворил адресната или телефонната книга на Берлин и си е избрал едно име, под което да се явява и в дадения случай, да изчезва.

— Ще убия този тип! — каза господин Щруве.

— Най-напред трябва да го хванете, — заяви месарят Кюлц. — Страшно щях да се ядосам на нашия Щруве от Копенхаген, ако беше седнал тук да разправя, че е ходил в Бауцен, само за да се изплаши от кавалера на някаква артистка.

— Забранявам ви всякакви упреци от тоя род! — каза композиторът. — Възможно е някакъв крадец на художествени предмети да ви е по-симпатичен от мен. Но това не ме интересува, господине!

— И композиторите крадат понякога — отвърна месарят от Йоркщрасе, — не Холбайновци, а ноти! — Той се изсмя. После махна с ръка. — Но аз не исках да ви обидя. Позволете да ви се представя, името ми е Кюлц!

И тъй като другият не отговори нищо. Кюлц запита:

— Пишете ли шлагери?

— Не! — извика господин Щруве. — Не невежа такъв! А сега си отивам вкъщи! На Холцендорфщрасе, уважаеми господа! Или полицията иска да ме задържи още насила тук като комик?

— Не, не, господин Щруве! — каза комисарят. — Моля ви за извинение от мое име и от името на колегата ми в Рощок.

— Ето на, какво излиза от теориите — измърмори татко Кюлц.

Комисарят не го разбра и продължи:

— Най-късно след половин час вие ще бъдете свободен, господин Щруве. Трябва да уредя необходимите формалности. Само още трийсет минути търпение! И бъдете, моля ви се, също както госпожица Трюбнер и господин Кюлц, на наше разположение през следващите дни.

Комисарят заобиколи писалището си и подаде ръка на всички.

— Работата се усложнява — рече той. — Кой ли е откраднал миниатюрата?

— Не зная — каза тихо Кюлц. — Но залагам половин вол срещу един букет теменужки, че не е бил нашият млад човек!

Той подаде ръка на Ирене Трюбнер тъй галантно, като че щеше да я води на венчавка.

— Тъй, а сега да се връщам бързо вкъщи, фамилията и Емилия вече ме чакат!

Шестнадесета глава

Пристигането в Берлин

Господин Зайлер заключи вратата отвътре, сложи предпазната верига и отиде в стаята, която се намираше в дъното на вестибюла. До голямата кушетка имаше ниска масичка. Младият мъж извади от вътрешния джоб на сакото си едно пакетче и внимателно го сложи на полираната масичка. После се върна във вестибюла, окачи шапката и палтото си в гардероба и отиде в банята да се измие.

Беше изморен като куче. И не бе никак чудно. Когато след пътуването си през Мекленбург и Марк Бранденбург беше предал съгласно уговорката взетия под наем автомобил в гаража „Кинаст“ до Щетинската гара, бе му направило впечатление, че неколцина души, които се мотаеха без работа по улицата, го загледаха прекалено любопитно. Той бързо бе скочил в едно такси и беше избягал.

При все това той не се съмняваше. Положително го бяха проследили и сега вече знаеха къде живее! Навярно очакваха още само господина с бялата брада и тъмните очила, за да преминат към генералната офанзива.

Господин Йоахим Зайлер огледа внимателно лицето, което се взираше в него от огледалото в банята, кимна си замислено и каза:

— Животът е едно от най-тежките неща на тоя свят!

След това приглади косите си с четка и отиде в кабинета си. Той беше в съседство с помещението, където на една ниска масичка се намираше пакетчето.

Отвори прозореца, наведе се през него и хвърли поглед надолу към улицата. Гледан от четвъртия етаж, светът изглеждаше толкова малък, колкото си е в действителност. Отначало не може да открие никой, който да не му се нрави особено. Но като потърси повечко, откри по другата страна на улицата, в безистена до кафене „Хофман“ двама мъже, които гледаха нагоре към неговия прозорец. Щом усетиха, че ги наблюдава, те сведоха глави и се престориха, че ни лук яли, ни лук мирисали.

Йоахим Зайлер почна да си подсвирква тихичко някаква мелодия. Думите към нея бяха:
Добре дошли

всички вие вкупом!

Дебела и снажна, госпожа Емилия Кюлц стоеше в магазина и както винаги от тридесет години насам, така и през тоя ден продаваше месо и колбаси.

— Още ли не се е върнал майсторът? — запита клиентката, обслужвана в момента.

Госпожа Кюлц поклати глава в знак на отрицание.

— Още не. Но всеки ден изпраща по една картичка с изглед. От все сърце се радвам, че моят Оскар отиде да види малко свят. Крайно наложително беше за него да си почине. Разбира се, той искаше непременно да вземе и мен! Но нали все някой трябва да остане в магазина.

Не й беше лесно да лъже. Но какво се интересуваха клиентите от разправията в дома Кюлц? Главното беше саламът да е доброкачествен.

— А къде е сега вашият съпруг?

— Във Варнемюнде. Вчера дори се обади по телефона! — („Най-сетне нещо вярно“ — помисли си госпожа Кюлц). — Пътуването през Дания било много изморително. Оскар не е свикнал на пътешествия. И сега ще си почине малко на Балтийско море.

— Има право — каза клиентката. — Често ли се къпе?

— Защо?

— Не вярвам да се къпе — рече месарката. — Той няма дори бански гащета.

— Е, щом е така, добре — отвърна клиентката и деликатно смени темата. — Дайте ми още три хубави телешки котлета. Да не са много дебели.

— Да ги наплескам ли?

— Моля ви се.

Докато госпожа Емилия Кюлц режеше котлетите и отделяше кокалите, клиентката разглеждаше колбасите, поставени за реклама върху стъклени тавички над тезгяха.

В този миг вратата на вътрешната стая в магазина се отвори и се появи месарят Оскар Кюлц. Той беше си вързал ослепителнобяла, току-що колосана престилка, кимна на вярната си съпруга и поздрави клиентката.

Клиентката извика:

— Мислех, че сте на море?

— Било каквото било — отвърна той. — Всичко си има край, само суджукът има два края! — А на жена си каза. — Внимавай, Емилия! Наплесквай само котлетите, не и ръчичките си! — Той пристъпи към тезгяха и взе сатъра от ръцете й. — Я остави тая работа на мен! Иди през това време да видиш какво съм ти донесъл от моето околосветско пътешествие!

Месарката смутена изчезна във вътрешната стаичка на магазина.

Завърналият се майстор наплеска котлетите, уви ги и през това време разговаряше с клиентката.

— Хубаво е да направи човек едно такова пътешествие, госпожо Брюкнер. Само за една седмица преживяваш повече, отколкото инак за цяла година.

— Да, да — каза клиентката. — След като пътува, човек има какво да разкаже.

— Не-е — рече Кюлц. — Сега това не може! Преди цялата история да излезе във вестниците, не бива да си отваряш устата. Какво ще кажете за прясната руска салата или пък за четвърт шунка? Шунката е вкусна като марципан.