Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

Портиерът се облещи. И макар че професията му го беше понаучила вече на нещичко — той не разбра това.

— Бихте ли ми направили една голяма услуга? — запита госпожица Трюбнер.

— За клиентка на моя Ото съм готов да сторя всичко! — заяви месарят Кюлц. — Само кръв да не се лее.

— Това, надявам се, ще може да се избегне — каза сериозно тя. — Придружете ме, моля! Трябва да купя нещо. И по пътя ще ви разкажа за какво се касае. Имам чувството, че ни наблюдават.

— Това е от нерви — забеляза той. — Хедвига, втората ми дъщеря, по-рано беше същата. Но обикновено след първото дете всичко се оправя.

— Невъзможно ми е да чакам толкова дълго — каза госпожица Трюбнер. — Хайде! Да тръгваме!

— Е, добре! — измърмори старият Кюлц.

Той кимна на оберкелнера и плати.

— Колбасите ви са чудесни — каза одобрително той.

— Особено шпековият салам.

Оберкелнерът се поклони.

— Много любезно! Ще съобщя това на шефа на кухнята.

— Знаете ли случайно откъде доставят червата?

— Случайно не знам — каза келнерът. — Като келнер човек само бегло се занимава с колбаси.

— Щастливец! — възкликна Кюлц.

Госпожица Трюбнер също плати.

Сетне и двамата станаха и излязоха заедно на улицата. Странна двойка бяха: младата, стройна, елегантно облечена дама и дебелият, широкоплещест исполин с туристическите дрехи от лоденов плат.

Гостите, които седяха пред хотела, зяпаха любопитно подире им.

Господин Щорм и господин Филип Ахтел бързо се надигнаха от местата си, оставиха на масата три-четири монети и се отправиха към изхода.

Кюлц спря на бордюра и посочи няколко гълъба, които ситнеха по паважа.

— Това са „кобургски чучулиги“ — обясни той. — Брат ми отглежда гълъби. Казах му да зареже тая работа. Човек, чийто занаят е да коли телета, не бива да гали гълъби. Това е признак на лош вкус. Но той си държи на своето, и толкова.

— Елате, господин Кюлц! — помоли тихо тя.

Ахтел и Щорм се запромъкваха през редиците от маси. При оградата дребният сръга с лакът другаря си и пристъпи към масата, където беше седял Кюлц.

Той се наведе и взе една клечка от кибритника. Сетне си запали с нея цигара и сложи изгорялата клечка в пепелника.

Ахтел нетърпеливо чакаше. На улицата той запита сърдито:

— Какво толкова имаше?

Щорм измъкна усмихнат от джоба си една картичка.

— Приятелят ни Кюлц беше оставил това на масата. Двамата се наведоха над картичката и я прочетоха. На картичката пишеше:
Мила ЕМИЛИЯ!

Прости ми за внезапното изчезване. Ще ти обясня, когато се върна вкъщи. Срещнах една клиентка на Ото. Каква случайност, нали? Е, когато е рекъл господ, и налъмите цъфват. Не се безпокойте заради мен! Чер гологан не се губи!

Сърдечно твой ОСКАР.

А под този недодялан почерк бе написано с изящни, красиви букви:

При все че не се познаваме, поздрави от

Ирене ТРЮБНЕР.

— Дали тоя тип е оставил картичката от разсеяност? — запита Щорм.

— Глупости! — каза Ахтел. — Я погледни текста! Тоя тиролец е съвсем отракано момче. Срещнал бил клиентка на Ото! Това, естествено, е намек. Първо се прави на глупав. А сетне използва тая картичка, за да ни се надсмее. Невероятно нахалство!

Прекалено високо разположените уши на господин Щорм, притиснати сега от периферията на шапката и извити под прав ъгъл, сякаш искаха да настръхнат.

— Когато е рекъл господ, и налъмите цъфват! — повтори сърдито Филип Ахтел. — А ето че идва и Карстен.

Те поздравиха колегата си и закрачиха на почетно разстояние след госпожица Трюбнер и господин Кюлц. Щорм накъса на безброй малки парченца картичката с копенхагенското пристанище, адресирана до госпожа Емилия Кюлц в Берлин, и ги пръсна по паважа.

Младата дама и месарят Кюлц нямаха представа, че ги следваха трима мъже, които се интересуваха извънредно много от тях.

На същото такова почетно разстояние един едър млад човек следваше тримата мъже.

Тримата мъже също нямаха представа, че ги следва някой, който се интересува извънредно много от тях.

Как си играе животът!

Трета глава

Става дума за изкуство

Висок стар зид отделяше градината на двореца от улицата. Зидът бе прекъснат само в средата. Там имаше здрава решетъчна порта от ковано желязо, която сигурно не бе отваряна от десетилетия насам. Всеки, който минаваше по улицата, можеше да спре до портата и да надникне в старинната градина през изкусно преплетените железни орнаменти, фигурки и розетки.

Точно тъй, както сега някой си господин Карстен!

Двамината негови добри познати бавно се разхождаха нагоре-надолу по другата страна на улицата. Те не приказваха много и го чакаха.

Госпожица Трюбнер и господин Кюлц нямаха представа, че ги следят. Обърнали гръб към улицата, те разглеждаха прозорците и портите на замъка.

— Работата е следната — повтори госпожицата. — Аз съм частна секретарка на един богат и известен в цял свят колекционер на художествени произведения, който живее в Берлин и се казва Щайнхьовел. Миналата седмица в Копенхаген се разпродаде на търг една от най-големите сбирки, които изобщо съществуват. Първоначално сбирката е била собственост на някакъв американец, който прекарал залеза на своя живот в Дания и неотдавна починал. Знаете ли какво значи разпродажба на художествени произведения?

— Не съвсем — каза Кюлц. — Но сигурно и там ще е същото, както при другите наддавания. Непрекъснато се крещи и се удря с едно чукче. И онзи, за когото чукчето удари три пъти, ще не ще, става собственик на джунджурийката.

Тя кимна.

— Господин Щайнхьовел събира предимно миниатюри. Миниатюрите са съвсем мънички картини. Често те се поставят в много скъпи рамки. Старите миниатюри са особено ценни. За миниатюри господин Щайнхьовел е готов да заплати каквато и да било сума.

— Всеки си има бръмбар в главата! — заяви господин Кюлц. — Точно както брат ми с неговите гълъби. Какво ли не му пробутваха! И то на какви цени! Човек не би повярвал просто! Веднъж купил двойка гълъби, само защото били с някакви си забележителни шарки. Искаше да спечели с тях премията на птицевъдната изложба. Но за съжаление малко преди изложбата заваля дъжд. И шарките на животинките изчезнали. Излезе, че са били накиснати в боя, а пък брат ми — накиснат с една хубава сумичка.

— Познавате ли Холбайн-младия? — запита госпожица Трюбнер.

— Откровено казано: не! А и стария не познавам.

— Холбайн младия е бил един от най-прочутите немски художници. Известно време е живял в двореца на Хенрих VIII.

— Тоя го знам — каза зарадван Кюлц. — Нали той е стоял цял ден бос на снега?

— Не. Това е бил Хенрих IV.

— Но горе-долу е вярно, нали?

— Приблизително. Хенрих IV е бил немски император, а Хенрих VIII — крал на Англия… Най-известен бил с това, че честичко се женил и наредил да екзекутират някоя и друга от жените му.

— Ех, че времена са били! — възкликна господин Кюлц и млясна с език.

— Но той заповядвал не само да убиват жените му, но и да ги рисуват.

— Надявам се, че това е ставало преди да ги заколят!

Кюлц се изсмя високо и удари с ръка по зеления си импрегниран панталон.

— Точно каза — каза госпожица Ирене Трюбнер. — Преди това! Първата жена, която заповядал да обезглавят, се казвала Ен Болин. Холбайн я рисувал, без знанието на краля, малко преди сватбата и за рождения ден тя му подарила тази миниатюра в рамка с прекрасни скъпоценни камъни.

— Днес човек се фотографирва — рече Кюлц. — Това е по-бързо и по-евтино.

— Върху обратната страна на миниатюрата има едно посвещение, написано собственоръчно от Ен Болин.

— Аха! — каза Кюлц. — Сега започвам да проумявам. Тази миниатюра е била продадена на търг в Копенхаген, и господин Щайнхьовел я е купил.

— Точно така. За дребната сума от шестстотин хиляди крони.

— Божичко, какъв ужас!

— Вчера господин Щайнхьовел продължи за Брюксел, за да разгледа там една миниатюра на Карл IV. Картина, на която люксембургският крал е изобразен като дете, още когато е живял във френския двор. А на мен шефът поръча да занеса английската миниатюра от Копенхаген в Берлин.

— Моите най-искрени съболезнования!

— Господин Щайнхьовел не искаше да я вземе със себе си в Брюксел. И освен това той смяташе, че при мене тя се намира в по-голяма безопасност. Защото него го познават. А частната му секретарка не познават… И ето че дойде днешната новина от вестниците!

Господин Кюлц се почеса по главата.

— Откраднати са художествени произведения на стойност един милион. — Тя беше извън себе си. — Касае се без изключение за предмети, за които е наддавано на търг. А от извършителите няма и следа. Ако утре тръгна за Берлин с миниатюрата на Ана Болейн, може да ми се случи така, че миниатюрата да изчезне. Абсолютно сигурно е дори, че ще ми се случи! Предчувствам го от днес по обед. Вие наистина твърдите, че след първото дете тези предчувствия щели да изчезнат. Но аз вече ви казах…

— Че ви е невъзможно да чакате толкова дълго. Малко по малко това вече ми става ясно. Но какво ще правите сега? Да останете тук — не можете. Да отпътувате — също не можете. А друг избор няма.

— Все пак — каза тихо госпожица Трюбнер, — ето какво си мислех.

Карстен предпазливо се отдалечи от железния портал и прекоси улицата. Двамата му приятели спряха, вперили с нетърпение погледи в него.

— Няма смисъл! — измърмори Карстен. — Думица не можеш да доловиш.

— Моите поздравления! — каза Филип Ахтел. — Затова ли остана там цял четвърт час, бе говедо такова? Само за да ни съобщиш, че не си чул нищо, така ли?

— Мислех, че вятърът ще се обърне — обясни обидено Карстен.

Филип Ахтел се изсмя неодобрително.

Взе думата Щорм.

— Все някога това нежно и росно създание ще се откачи от тоя тиролец. Малко след това аз ще срещна стареца уж случайно. После ще идем с него в „Четирилистната подкова“. И тогава ще видим на кого главата повече носи!

— Виж, тая идея си я бива — рече Филип Ахтел. — Хей там на ъгъла има една кръчма. Да се подслоним ли в нея, докато двойката излезе от градинката?

— Да се подслоним? — запита Карстен. — Та то изобщо не вали!

Господин Ахтел протегна ръка пред себе си и промърмори:

— Тая проклета суша!

Откъм другия край на улицата се зададе едър, строен господин. Спря пред желязната ограда, извади от джоба си един пътеводител, прелисти го, огледа замъка и градинката му и най-спокойно продължи пътя си.

— Ето какво си мислех — повтори тихо госпожица Трюбнер. — Мислех си, че вие бихте могли да ми помогнете.

— Да ви помогна — рече Кюлц. — Само че не зная как.

— Като заминете утре по обед с мене за Берлин.

— Вече?

— Това въобще не е основание!

— Но то е крайно необходимо за моя план, господин Кюлц!

— Виж, това е нещо друго — каза той. — Е, добре! Утре по обед ще заминем, но аз пътувам в трета класа.

— Чудесно! — извика тя. — Аз пък пътувам във втора класа!

— Защо е чудесно, не разбирам. Щом няма да пътуваме в едно и също купе, тогава няма защо да идвам с вас!

Татко Кюлц беше едва ли не обиден.

Тя се приведе напред.

— Ако мислят да откраднат миниатюрата от мен, а в това аз нито за миг не се съмнявам, ще се опитат да го сторят през време на пътуването. Аз пътувам във втора класа. Няма да ме изпускат от очи. Може би дори ще откраднат куфара ми.

Тя плесна с ръце като някое дете.

Татко Кюлц я погледна уплашено.

— Да не сте се побъркала? Ще ви задигнат миниатюрата, а вие се радвате!

— Но не, господин Кюлц! Само куфара!

— Аха. А миниатюрата не е ли във вашия куфар?

— Не.

— Че къде е тогава?

— А кой е този господин? — запита той. След това се плесна с длан по челото. — Аха-а!

— Точно така! — рече тя. — Утре на гарата аз ще ви дам миниатюрата. А в Берлин вие ще ми я върнете.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Ама че умно измислено!

— Ще минем през контролата на гарата, като че изобщо не се познаваме. И аз ще пъхна тайничко в ръката ви едно пакетче. Никой няма да забележи нищо. Ще пътуваме поотделно. Ако рекат да ме ограбят, няма да намерят в мен нищо.

— Ами ако бандата излезе още по-хитра и открадне пакетчето от мен?

— Изключено! — заяви тя. — Никому няма да хрумне подобно нещо!

— Както кажете, госпожице Трюбнер. Аз обаче предварително отхвърлям всякаква отговорност.

— Но това се разбира от само себе си, драги господин Кюлц. — Тя стана. — Камък ми падна от сърцето. Благодаря ви, че сте съгласен да ми помогнете.

И стисна ръката му.

Той отвърна на ръкостискането.

— Тъй — рече тя. — А сега да се разделим. Инак може да направим впечатление.

— Както искате. Значи, утре по обед на главната гара, пред контролата.

— Няма да си разменяме там нито дума. Няма да се поглеждаме дори. Вие ще вземете незабелязано пакетчето и ще го приберете в куфара си. А в Берлин, на Щетинската гара, изведнъж ще се познаем пак! Ясно ли е?

— Кървав пот ще се лее — изказа опасението си той.

— Но щом е за вас, никой салам не ми се свиди!

— Довиждане! — каза тя. — А за в бъдеще господин Щайнхьовел ще трябва да купува месо само от вас. Инак на първи ще подам оставка.

— По-добре да купува от Ото — рече месарят Кюлц.

— Ото има по-голяма нужда от клиентела.

— Дадено! А сега аз тръгвам към града. Вие пък, моля ви, отдалечете в някоя друга посока. Инак може да привлечем върху себе си вниманието. До утре, татко Кюлц!

Тя му се усмихна признателно и се отдалечи.

— До утре — рече той.

Изпрати я с поглед. Тя мина през една от сводестите порти и изчезна.

— Какво старо магаре съм! — промърмори той.

И дълго не можа да се отърве от тая мисъл.

След като напусна Амалиенборг. Оскар Кюлц се озова на Бредгаде. На тая улица има извънредно много антикварни магазини. Тъй като, макар и отскоро, все пак имаше вече вземане-даване с миниатюри, Кюлц сметна за свой дълг да се позанимае с изкуството. Той търпеливо се зае да разглежда всички витрини. Видя гравюри на мед, златошити епатрихили, сребърни свещници, мадони от боядисано дърво, японски акварели, негърски идоли, стари календари, полинезийски танцьорски маски, резби върху слонова кост, рупински щампи и още много неща. Повечето от тях не му допаднаха.

Пред един от магазините стоеше дребничкият господин, който му бе разяснил разликата между германските и датските пощенски марки. Щорм благоговейно беше потънал в съзерцание.

Известно е, че в числото най-големите постижения Шопенхауер е поставил контемплацията, т.е. съзерцаването на творби на изкуството, без да се породи желание за притежанието им. Волята и жаждата за собственост мълчат. Приближил се до тази Нирвана, у човека остава само същественото. Шопенхауер е познавал добре хората… Толкова за господин Щорм.

— Човек трябва да ходи с късмета си! — извика Оскар Кюлц и потупа господин Щорм по рамото.

Изтръгнат от своето безкористно съзерцание. Щорм вдигна поглед. Той се усмихна смутено и отвърна на пресекулки:

— Ах, каква случайност, господин… Как беше почитаемото ви име?

— Почитаемото име беше Кюлц — заяви със задоволство събеседникът му. — Ужасно скучая, драги господин Щорм. Цял живот съм желал да остана сам за няколко дни! И сега желанието ми се изпълни. Мога да ви кажа само едно: просто отвратително е!

— Въпрос на навик — рече Щорм. — На мен пък самотата никак не ми тежи.

— Случвало ли ви се е да бъдете някога дълго време сам?

Дребничкият господин сведе поглед. Подобни двусмислени въпроси му бяха противни. Особено когато ги задаваха хора, които се преструват на глупави. Ето защо той се направи, че не е дочул въпроса и почна да говори за изкуството.

— Нищо не разбирам от тия неща — каза Кюлц.

— И с мен е така — отвърна Щорм. — Но аз страдам от някаква нещастна любов към тях. И винаги когато съм в Копенхаген, не пропускам да обиколя тая улица и ей тъй, да позяпам по нея. А понеже по всичко изглежда, че утре ще пътувам за Берлин, днес пак съм тук.

— Значи, утре заминавате за Берлин?

— Ако не ми мине лисица път, да.

— Великолепно! И аз! Трета класа ли?

— Разбира се. В такъв случай може да си правим компания.

Господин Кюлц беше щастлив. Двамата тръгнаха заедно и бъбреха. Пред следващата витрина господин Щорм спря.

— Погледнете само! — прошепна той. — Тоя свети Себастиян! Тринадесето столетие. Кьолнска школа.

— Истинска мишена за стрелба — рече Кюлц.

— А тази миниатюра! Изящно нещо, нали?

— Аха — съгласи се Кюлц. — На това значи му викат миниатюра! Тъй изглеждали тия неща!

Събеседникът му едва не си заби главата във витрината.

— Такава нищо и никаква картинчица! — констатира Кюлц. — Ами че тя в най-добрия случай е колкото визитна картичка. Колко ли може да струва?

— Както казах, аз не разбирам много от тия неща — отвърна дребният господин. — Но все ще трябва да се дадат петстотин крони за нея.

Кюлц погледна пренебрежително миниатюрата.

— Но има и много по-скъпи, нали?

— О, да — каза Щорм и побледня.

През това време госпожица Ирене Трюбнер се движеше в центъра на града. Търсеше един магазин за обувки, на чиято витрина преди няколко дни бе харесала чифт сандалети. Днес искаше най-сетне да купи обувките. При условие, че щяха да й станат. Защото тя носеше обувки номер 35, а като оставим настрана истинските злини на тоя свят, едва ли има по-голяма беля от тази да носиш обувки с толкова малък номер. Каквито и хубави обувки да пожелаеш да си вземеш — а кои хубави обувки не би пожелал човек, — никога не можеш да намериш 35-и номер между тях!

На известно разстояние я следваха двама господа.

— Би трябвало да позакачим тая кукла — рече единият от тях, някой си господин Ахтел. — Кой знае, може пък да излезе нещо!

— Е, хубаво — отвърна Карстен. — Придушкай я!

Филип Ахтел се колебаеше.

— Носът ми не подхожда за флиртове. В пълен разрез е с нормите на художествената пропорция. Бъди така добър и уреди ти тая дреболия!

— Тъй да бъде! — рече Карстен и оправи вратовръзката си. — Ами ти?

— Аз ще ви следвам като сянка.

— Само не се отбивай да пиеш — отвърна Карстен. — Инак шефът ще ти смачка фасона.

Сетне ускори крачките си и се отправи към госпожица Трюбнер. Беше само на няколко стъпки зад нея.

В този миг един едър, строен господин го изпревари!

Тоя господин потупа младата дама по рамото и изненадан извика:

— Ало, Ирене! Как попадна в Копенхаген?

Ирене Трюбнер трепна и се извърна.

Четвърта глава

Пирът в „Четирилистната подкова“

— Ах, клетото ми момченце! Нямаш късмет с жените!

— Я не дрънкай глупости! — изръмжа Карстен. — Тоя тип я познава. Извика я с малкото й име.

— Помощните отреди, които стария Щайнхьовел изпраща на частната си секретарка, почват малко по малко да ми действат на нервите — призна Ахтел. — Или може би смяташ, че са хора от конкуренцията? Това, разбира се, би било още по-очарователно.

— Не вярвам — рече Карстен. — Той извика името й и тя тутакси се извърна. Като мълния.

— Мълнии, които се извръщат, са опасни — каза Филип Ахтел.

— Какво обичате? — строго запита госпожица Трюбнер. Почти не се забелязваше, че е уплашена. — И отгде-накъде ви хрумна да се обръщате към мен с малкото ми име?

— Как? И вие ли се казвате Ирене? — Стройният господин беше наистина слисан. Той свали шапката си. — Моля за прошка. Но с походката си вие ми напомнихте невероятно много една моя братовчедка от Лайпциг. — Той се усмихна подкупващо и добави: Анфас обаче вие сте по-хубава от братовчедката ми.

— Странно е, че братовчедката ви също се казва Ирене!

— Случва се — рече господинът. — Аз самият се казвам Руди.

Госпожица Трюбнер му обърна гръб и продължи пътя си.

— Съвсем не е рядко явление — забеляза господинът, който се казваше Руди — хора с еднакви собствени имена да си приличат.

Госпожица Трюбнер рязко се изсмя.

— Днес вече трябваше да чуя, че характерът на фамилните имена влияел върху настроението на хората, които ги носят. Цял живот човек не престава да се учи.

— Така е — потвърди господинът. — Като е дума за фамилните имена: казвам се Щруве, Руди Щруве.

Тя ускори крачките си.

Той не изостана.

— Всъщност аз се радвам, че не сте моята братовчедка.

— Защо?

— Братовчедката си вече познавам — рече дълбокомислено той.

— Странно е — подхвана пак той — и те кара да се позамислиш: не съм срещал досега човек, който би желал да бъде друг. Вярно е, че някои мечтаят да имат парите на Рокфелер. Други пък биха искали да изглеждат като Грета Гарбо. Особено жените. — Той се засмя. — Но никому дори не хрумва да влезе напълно в кожата на другиго. Никому! Дори ако има гърбица и живее в мазе! Нима това не е странно? Какво смятате вие по въпроса?

— Нищо — заяви младата дама и ускори още повече крачките си.

Той пак не изостана.

Изведнъж тя спря и забравила всичко друго, посочи с пръст една витрина и каза:

— А, ето ги най-сетне!

След тези думи тя изчезна в магазина. Беше магазин за обувки.

Младият човек дълго зяпа изложените стоки. Когато забеляза в огледалото, поставено в задната част на една от витрините, двама минувачи, които спряха и зачакаха на отсрещната страна на улицата, той влезе в магазина.

Госпожица Трюбнер седеше в едно кресло. Пред нея бе коленичила една продавачка и пробваше половинка обувка на десния крак на клиентката.

— Много е голяма! — тъкмо я уверяваше младата дама. — В тая обувка бих могла да се обърна кръгом! Трябва ми най-малкият номер.

Продавачката се надигна и разтвори нова кутия.

И тия обувки бяха много големи.

Продавачката отиде до един от рафтовете, покатери се по някаква стълба и се върна с нова кутия.

Госпожица Трюбнер я остави да й обуе и тази обувка, стъпи няколко пъти с нея и изненадана каза:

— Точно ми е!

— Като излята! — обади се някой до нея.

Тя вдигна поглед. Думите бе произнесъл досадният човек, който се наричаше Руди.

Той й кимна приветливо.

— Много обичам да ходя на пазар с жени. Тъй приятно се отвличаш от сума по-важни неща.

Младата дама запита продавачката за цената. Сделката беше сключена. Тя обу пак старата си обувка и плати на касата.

Междувременно продавачката предаде пакета с обувките на господина. Той го прие като нещо съвсем естествено.

— Къде са обувките? — запита госпожица Трюбнер, след като прибра парите си в чантата.

Той вдигна пакета:

— Ето ги!

Продавачката им отвори вратата на магазина.

— Довиждане! — каза той, пусна младата дама пред себе си и я последва на улицата.

Продължително време вървяха един до друг, без да проговорят нито дума. Младият човек имаше впечатлението, че ще сбърка, ако се впусне без повод в разговор. И предположението му се оказа правилно. На площада пред кметството, до Абсалон-Хаус, госпожица Трюбнер спря и каза:

— Мога ли да ви помоля да ми дадете обувките?

— Разбира се — заяви той. — Ето ви патъчките.

И той й подаде кутията.

— А сега, струва ми се, че ще бъде най-добре да си хванете пътя и да се изпарите.

— Защо, когато вие сте толкова близо? — отвърна изискано той.