Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

— А как си обяснявате тогава, че когато нашите хора са бръкнали в чантата, тя е била празна?

— Ако можех да си го обясня, нямаше да беснея така!

Телефонът иззвъня. Професорът взе слушалката.

— Тук професор Хорн!… Аха! Живи ли сте още? Мислех си вече, че се разхождате на лунна светлина с лодка в морето!

Той замълча и заслуша вестите, които му съобщаваха. Внезапно лицето му се удължи неестествено. Бързо и пресипнало запита:

— Положителни ли сте?

Той отново заслуша. След това каза:

— Ти ще пристигнеш по най-бързия начин в Рощок и през следващите дни ще останеш в кръчмата. Няма да мърдаш от телефона! Ясно ли е? А Лайхсенринг ще следва момичето по петите. Какво? Да! Дори ако замине за Китай!

Професор Хорн окачи слушалката.

После набра номера на татко Либлиховата кръчма и поиска да извикат господин Щорм.

— Слушай! — заповяда той, когато Щорм се обади. — Плискайте от стареца да ви свърже с някой надежден гараж! И веднага наемете няколко таксита! След пет минути да бъдете пред университета. Не може ли? Тогава след четири минути! Защо да няма таксита? Аха… Нямам нищо против, стига да намерите нещо подобно. Да, да. Ако ще е гарга, да е рошава!

Той окачи слушалката и, клатейки глава, погледна Карстен. Сетне извика:

— Това е вече върхът!

— Кое?

— Младият човек е изчезнал!

— Онзи, дето се мъкнеше със секретарката на Щайнхьовел и вашия господин Кюлц!

— Значи, той не е вече във Варнемюнде?

— Не.

— Виж ти, как схващаш всичко! — Професорът прокара пръсти през брадата си, сякаш искаше да я откъсне. — Да си пъха главата в моята работа! Чакай, момчето ми, ще те науча аз!

— Той излезе по-хитър от нас — установи Карстен.

— По-хитър ли? Не. Но по-хубав. Много по-хубав! Нима можех да пусна да речем Ахтел подир тая влюбена гъска? Или пък Щорм? С неговите клепнали уши? По кого ли от вас би могла да се заплесне?

— Нямам понятие — рече Карстен. — А къде е сега момчето?

Шефът запали цигара и замислено духна дим от нея.

— Струва ми се, на път към Берлин! Той, естествено, знае, че секретарката на Шайнхьовел е уведомила полицията за изчезването му. Значи, не може да се върне обратно в Копенхаген. А и другите погранични пунктове вече са уведомени.

— Ами че той се намира в съвсем същото положение като нас.

— Трябва да потеглим веднага. Все ще го спипаме някъде. Дори ако трябва да претърся с лупа пътищата за Берлин!

— Бих искал да направя едно предложение — каза Карстен.

— А именно?

— Да оставим момчето да си избяга.

— А Холбайн?

— И него!

— Да не ти е мръднало нещо?

— Не — заяви Карстен. — Нека полицията намери Холбайн, а заедно с него и крадеца! Защо искаш да си пъхнеш пръста в капан за мишки?

— И дума не може да става за такова нещо! — извика професор Хорн. — Няма да се оставя на някакъв любител да ме води за носа! Хубава работа!

— Може би той съвсем не е любител. Може да е от конкуренцията!

— И така да е! Дори да е самият Калиостро — искам да имам Холбайн. Най-напред ни пробутват един фалшификат! А след това някакво си момче, на което устата още мирише на мляко, измъква оригинала под носа ни! Това е вече много! Край!

— Твоя воля!

— След няколко минути ще напуснем Рощок. Вън вече се развиделява. От Нойстрелиц ще телефонираме в Берлин и ще сигнализираме Грауман да тръгне оттам да ни посрещне с хората си. И тогава ще смачкаме тоя Адонис! Цяла трябва да остане само миниатюрата. Нали си спомняш как изглеждаше момъкът?

— Горе-долу!

— Опиши го! Та Грауман и хората му да пипнат точно оня, който ни трябва.

В този миг на вратата се почука.

Двамата изтръпнаха. Посещение в зори, особено в стаите на съмнителни господа, рядко предвещават нещо добро. Професор Хорн бръкна в джоба, където се намираше револвера му и извика:

— Кой е?

— Не сте ми необходима! — извика шефът.

— Предадоха нещо за господин професора — обясни женският глас.

Карстен дръпна резето, отвори вратата, прие едно писмо и заключи отново. Даде писмото на професора.

Шефът разкъса плика и прочете написаното на листа. Чертите на лицето му ставаха все по-смутени. Накрая той захвърли писмото на килима, хвана главата си с две ръце и каза тихо:

— Това е вече премного! Човек може да получи нервен припадък от такова нещо. О, тоя мерзавец ще разбере кой съм!

Карстен вдигна писмото и го прочете. То беше написано с печатни букви и гласеше:
ВИЕ МНОГО ОБИЧАТЕ ДА ПИШЕТЕ ПИСМА. С МЕН Е СЪЩОТО, ОСВЕН ТОВА ВСЕ ОЩЕ ВИ ДЪЛЖА ОТГОВОР. ВЪПРЕКИ ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИЯ ВИ СЪВЕТ, АЗ СИ СЛОЖИХ ГЛАВАТА В ТОРБАТА. БИХ ЖЕЛАЛ ДА ВИ СЪОБЩЯ, ЧЕ ЗАСЕГА ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ОСТАНАЛ БЕЗ НЕЯ.

НАПАДЕНИЕТО В ТАНЦУВАЛНОТО ЗАВЕДЕНИЕ НЕ БЕШЕ ЗЛЕ ИНСЦЕНИРАНО. ВИЕ НЕ МОЖЕХТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ И АЗ СЪМ ЛУД ПО СТАРИТЕ МАЙСТОРИ.

НАПРАВО КАЗАНО, МНОГО СЪМ ЛЮБОПИТЕН, КОЙ Е ПО-БЪРЗ, ВИЕ ЛИ? ИЛИ ЛИ ПОЛИЦИЯТА? ИЛИ АЗ?

ДОВИЖДАНЕ В БЕРЛИН!

ХОЛБАЙН — МЛАДИЯ
След известно време Карстен каза:

— Ама че дръзко псе!

И потъна в мълчание.

— И да го пусна да избяга? — запита възмутен професор Хорн. — Сигурно не говориш сериозно Целият бранш ще ни се смее с месеци!

Той позвъни на камериерката.

Тя дойде, беше възпълничка и с червени бузи.

Хорн пристъпи към нея.

— Кой ви даде писмото? Пратеник ли?

— Не — каза тя. — Изглеждаше като млад човек от добро семейство. Най-напред е бил при портиера и запитал в коя стая живее господин професорът.

— Знаеше ли името ми?

— Не. Но описал господин професора. Портиерът го изпратил горе. Той ми даде писмото. И пет марки. Писмото трябвало да предам на вас. Парите — да задържа. После младият господин слезе отново долу и говори с портиера. Преди всичко искаше да знае, дали шосето за Берлин е в добро състояние.

Карстен запита:

— Как изглеждаше господинът?

— Брюнет — обясни камериерката. — Сиви очи. Строен. Без брада и мустаци. Висок метър и осемдесет и три. И номер на яката — четиридесет.

Двамата мъже погледнаха момичето, изгубили способността да говорят.

Камериерката се изсмя.

— Той изброи всичко това и каза да го запомня добре. Защото след това вие сте щели да ме питате Стори ми се много смешно. Изобщо беше много весело. И хубав. Мъж като картина! — Тя тръгна към вратата. — Само че това не ми е поръчвал да ви казвам.

Направи реверанс и поиска да си отиде.

— Стой! — извика професор Хорн. — С такси ли отпътува господинът?

— Не — отвърна камериерката. — С частна кола. Пък и струва ми се, че още не е отпътувал. Във всеки случай до преди минута още беше с колата си долу пред хотела и пиеше говежди бульон с яйца.

Тя направи реверанс и си отиде.

Няколко часа по-късно Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха в Рощок и разговаряха с един криминален комисар, който седеше срещу тях, капнал от умора и небръснат. Пред него се намираше чаша кафе, от която се вдигаше пара. Той пиеше на малки глътки и каза:

— Трябва да ви помоля да ме извините, че видът ми е тъй неугледен. Но едва ли съм спал и час. И то на тоя жалък диван! Преди и след това трябваше да се разправям с неприятната кражба, от която вие сте пострадали. Необходимо бе да се дадат многобройни разпореждания, та онзи, който е откраднал съпругата на Хенрих VIII да не може да ни избяга. Нима не е ужасно? Дори нарисуваните жени не са застраховани срещу любовници!

Той се засмя. Веднага след това сърцераздирателно се прозина. После сви донейде смутено рамене и отново сръбна кафе.

— Да ви е сладко! — каза господин Кюлц. — Има ли нещо ново, господин комисар?

— Още не — отговори чиновникът. — Но всичко, което можеше да се стори през това кратко време, е извършено. Мрежата непрекъснато се стяга. Изтеглянето на рибата, тъй да се каже, е предстоящо.

— Дано само да не измъкнете вместо риба някой стар ботуш! — рече господин Кюлц.

— Положително не. Помолих вече съответните берлински инстанции да арестуват господин Рудолф Щруве от Холценсюрфщрасе.

Ирене Трюбнер бързо сведе глава и оправи с разтреперани пръсти полата си.

Оскар Кюлц се впусна надълго и нашироко.

— Я, чакайте! — изръмжа той. — Хубава работа! Банда от изпечени негодници задигна една миниатюра, която струва половин милион марки. И тъй като един смел млад човек оказва съпротива, отмъкват и него. Е, такова нещо може да се случи. Но че полицията ще иска да арестува младия човек вместо да залови разбойническата банда, това е вече нещо ново! На мен, нека ви го кажа съвсем искрено, то ми се струва твърде странно!

Комисарят вдигна ръка.

— Не се горещете толкова, драги господин Кюлц! Аз си имам своя собствена теория. Ще видим дали е правилна.

— Какво значи „теория“?

С тоя въпрос Кюлц се обърна към госпожица Трюбнер.

Тя отговори:

— Когато онова, което трябва да се стори, е много трудно, прави се план, който временно отстранява мъчнотиите.

— А, значи, това е теория?

— Да.

— Аха — измърмори Кюлц. — Това нещо ми е отдавна известно. Само че не знаех как се казва. Моята жена е много силна в теорията. Аз пък наричам тия неща по-скромно — „усуквания“… Деца, колко се радвам, че Щруве не си е вкъщи! Отвлечен от бандитите, пък арестуван и от полицията, това вече е малко множко за един и същ човек.

— Да се греши е човешко — каза той. — Но не ми се вярва да греша.

— Вие сте несправедлив към младия човек! — извика Кюлц. — Аз наистина съм доста необразован, не зная дори какво е това теория. Но щом като смятам някого за почтен, той значи е такъв!

— Драги господин Кюлц — отвърна учтиво, но назидателно комисарят, — ще трябва да поосвежа малко паметта ви. От протокола ми е известно за един господин, който дълги часове е седял в едно купе заедно с цяла банда престъпници и е смятал за честен човек всеки един от тези нехранимайковци.

Старият месар се закашля. Когато най-сетне беше пак в състояние да говори, той каза:

— Колкото и да ми е тъжно това, вие имате право. И все пак, бих се заклел, че грешите. Та нали в края на краищата тъкмо господин Щруве ми обърна вниманието върху това, че тия хора са негодници!

Комисарят махна с ръка:

— Сторил го е, само за да го помислите вие с госпожица Трюбнер за почтен човек! Освен това искал е да остане близо до нея, за да изпревари бандитите при кражбата. Е, и в края на краищата му се е удало.

Оскар Кюлц поклати сърдито глава.

— Мамите се, при все че всичко, което казвате, може и да излезе вярно.

Комисарят забеляза търпеливо:

— Нека изчакаме. А сега бих искал да задам няколко въпроса на уважаемата госпожица. Преди всичко — къде се запознахте с господин Щруве?

— В Копенхаген.

— При общи познати ли?

— Не, господин комисар.

— Ами?

— На улицата.

— Бихте ли могла да ни опишете по-точно как стана това?

— Малко преди заминаването — заразказва тя, — исках да си купя чифт обувки, които бях видяла предния ден на една витрина, някъде между Нюторв и общинския площад. Тръгнах по улицата и затърсих витрината. Внезапно някой извика малкото ми име. Извърнах се. Беше господин Щруве.

— Откъде знаеше той малкото ви име? — запита комисарят. — Нали изобщо не се познавахте?

— Господин Щруве каза, че толкова съм приличала на братовчедката му от Лайпциг, та ме взел за нея.

Комисарят се усмихна иронично.

— Уважаема госпожице, което е премного, премного е. Не зная, дали вие сте повярвала на лъжата на господин Щруве. Във всеки случай аз не й вярвам. Абсолютно изключено! Възможно е да приличате на братовчедката му. Допустимо е да имате същото име като младата дама в Лайпциг. Но едновременно да приличате на нея и да се казвате също като нея, извинявайте, ама това е вече множко! — Комисарят погледна насмешливо господин Кюлц. — Как ви изглежда тая работа?

Татко Кюлц сви рамене.

— Звучи доста странно. Трябва да го призная.

Комисарят се обърна пак към Ирене Трюбнер.

— Какво стана след това?

— Най-сетне намерих магазина. Влязох и пробвах обувките. Изведнъж господин Щруве се появи отново там. Дори взе пакета с обувките, когато си тръгвах от магазина. На улицата го поканих да си върви по пътя.

— А после?

— После той си тръгна по пътя — отвърна тя.

— Кога се срещнахте пак?

— На следния ден по обед. В бързия влак. Той дойде в моето купе, седна срещу мен и ме запита не искам ли да се сдобрим.

Комисарят допи чашата си и бавно я остави на чинийката.

— Всичко е ясно като бял ден — каза той. — Само едно нещо не може да ми побере главата: как въпреки цялата тая предистория, все още можете да се съмнявате, че този господин Щруве е в най-тясна връзка с кражбата на миниатюрата. Ами че това е очевидно!

Оскар Кюлц се обади:

— Е, все пак случвало се е някога и нещата, които изглеждат ясни като бял ден, да заблудят човека.

— Разбира се — призна чиновникът. — Случвало се е някога. Но само някога! И то е било много отдавна. Тъй или иначе, аз предпочитам да извърша по недоглеждане някоя малка несправедливост, отколкото съзнателно да търпя една голяма.

— Тая работа не е лъжица за мойта уста — установи татко Кюлц. — Само допреди седмица смятах, че да правиш суджуци е най-ужасният занаят на тоя свят. Но сега ми се струва, че да ловиш престъпници е още по-ужасно нещо.

— Това са вече прави думи! — забеляза комисарят.

Той стана от мястото си.

— Искам да ви помоля да заминете с първия влак за Берлин и да се поставите на разположение на тамошното полицейско управление.

— На Алекс* ли? — запита Кюлц.

[* Шеговито наименование, с което берлинчани наричат „Александерплац“ — Б.пр.]

— Точно така. На Александерплац. Властите и обявената от господин Щайнхьовел голяма награда сигурно ще сполучат скоро да открият миниатюрата и крадеца й.

Той изпрати двамата до вратата. Тъкмо когато се готвеше да я отвори, телефонът иззвъня. Комисарят се върна бързо до писалището си, взе слушалката и се обади. След като послуша няколко секунди, той рече.

— Благодаря, колега! — и остави слушалката обратно на вилката.

Ирене Трюбнер и господин Кюлц чакаха при вратата. Комисарят каза:

— Току-що научих, че господин Рудолф Щруве е бил арестуван в берлинското си жилище на Холцендорфщрасе. Моля да ме извините. Довиждане!

Четиринадесета глава

Необикновеният разпит на господин Щруве
Един автобус с около двадесетина пътници бръмчеше вече часове наред по мекленбургските шосета. Най-напред той се беше отправил на югозапад. Чак до Шверин. Сетне внезапно бе свил на изток и след дълго пътуване беше минал край Нойстрелиц.

Пътниците бяха странно нагиздени. Имаха дълги картонени носове и войнствени фалшиви бради. На главите им се виждаха големи шапки и балончета. Човекът, седнал до шофьора надуеше едно тенекиено детско тромпетче. По каросерията на автобуса беше написано с бял тебешир, че се касае за „Рощокския клуб по скат, основан и зарегистриран през 1896 година“. Насядалите в автобуса размахваха балоните си, ревяха фалшиво туристически песни, смееха се буйно и подхвърляха пиперливи забележки на жените и децата, които смаяни спираха край пътя.

Е, в такива излети на разни дружества няма нищо необикновено.

Все пак необикновеното беше, че щом изчезнеха последните къщи на някое селце, глъчката и веселбата в автобуса секваха като прерязани с нож. Тогава пътниците се смълчаваха, гледаха недружелюбно пред себе си и се унасяха в дрямка.

Може би не искаха да смущават спокойствието на горите и ливадите? Или обуздаваха веселостта си, за да не подплашат дивеча?

Работата не беше такава. На пътниците в тоя автобус не доставяше никакво удоволствие да се веселят! По тихите шосета тяхната буйна веселост бързо се усмиряваше и израженията на лицата им ставаха злобно разкривени.

Човекът, който изглеждаше като професионален борец, каза на Филип Ахтел:

— Спокойно можеш да си спестиш картонения нос. Истинският ти нос вече и без това изглежда достатъчно изкуство.

Господин Ахтел отвърна:

— Днес предпочитам полицията да ме вземе за член на клуба за скат от Рощок, отколкото за постоянен клиент на затвора в Пристпензее.

— Поне седалките да не бяха толкова твърди! — изръмжа недоволно Щорм. — Човек може да получи възпаление на сляпото черво!

— Взимай пример от нас — рече Карстен — и не сядай точно върху сляпото си черво!

Зад шофьора, който също бе член на дружеството, седеше професор Хорн. Той нямаше вече брада, бе съвсем гладко избръснат, поглеждаше често една географска карта, сложена на коленете му и се ориентираше по нея. Изведнъж той извика:

— Внимание, приближаваме село! Бих желал да ви замоля този път да бъдете по-весели! В Нойстрелиц се държахте тъй, като че ли се връщате от някое погребение.

Членовете на клуба за скат оправиха картонените си носове и бради, окашляха се хубаво и по съвета на Щорм запяха:
Стани, тъй ведър въздухът ухае;

лежиш ли дълго, скоро ще ръждясаш!

Стигнаха селото. Жителите любопитно се спираха. Децата скачаха покрай автобуса и се мъчеха да докопат някой балон. А маскираните постоянни посетители на затвора крещяха тъй разпалено песните си сред летния въздух, че дим се вдигаше.

В този миг шофьорът удари спирачките. Пътниците в автобуса връхлетяха един върху друг и един през друг.

— Какво има? — запита шефът.

— Нашият момък е спрял при бензиностанцията.

Изведнъж пътниците се умълчаха.

— Ще се развеселите ли веднага, негодници такива? — изръмжа заплашително професор Хорн.

Тутакси всички станаха пак шумни и весели. Около спрелия автобус се насъбраха ратаи, моми и ученици. Настана пъстра бъркотия. Селяни надничаха любопитно от прозорците на своите къщи. Една волска кола се промъкна покрай автобуса. Единият вол спря и не искаше да продължи. Някого балона се издигнаха във въздуха. Децата се разкрещяха и се сборичкаха от възторг. Сцената заприлича на наедно празненство.

— Шефе! — каза дребният господин Щорм. — Защо го няма момчето в автомобила?

— Паулиг да иде да види какво става! — заповяда Хорн.

Шофьорът слезе от автобуса и се отправи към бензиностанцията, за да събере предпазливо сведения.

Останалите нервничеха и докато се шегуваха със селското население, в главите им напираха редица въпроси. Къде беше младият човек, когото преследваха? Повредена ли беше колата му? Защо не се връщаше в нея, след като беше слязъл? Какво, дявол да го вземе, означаваше всичко това?

Най-сетне шофьорът Паулиг се върна. Бързо се качи на мястото си, даде газ и подкара автобуса. Същевременно обясняваше припряно:

— Колата е била наета. Тук младият човек я сменил с друга. В Гранзее ще смени пак. По тоя път това е обикновено нещо с наетите коли.

— А в Берлин? — запита професор Хорн.

— В Берлин трябва да предаде колата, взета от Гранзее, при „Кинаст“ — обясни шофьорът. — Това е гараж, близо до Щетинската гара.

Професор Хорн се усмихна доволен.

— Отлично! В Гранзее ще спрем за минута. Ще се обадя още веднъж по телефона на Грауман. Да постави няколко души на пост пред берлинския гараж. Сега вече нашият млад приятел е в клопката.

— Дори ако преди това полицията прибере нашия клуб за скат — мрачно каза Карстен.

Господин Ахтел го сръга в ребрата. Другите пееха, ревяха и махаха с ръце. Жителите на селото също махаха. Монтьорът при бензиностанцията поздравяваше по войнишки и се смееше от сърце. Децата, които бяха тичали покрай колата, спряха. Бяха се задъхали здравата от смях и тичане.

Автобусът изчезна сред облак прах.

Едно малко момиченце бе завоювало червено балонче и щастливо подскачаше с него към дома си. Тъй във всичко има по нещо хубаво.

През това време в берлинското полицейско управление един криминален комисар разпитваше господин Рудолф Щруве, живеещ в Шарлотенбург, Холцендорфщрасе 7.

Щруве беше дребен, набит човек. С пъргави движения и с дълга руса коса като грива. Той оглеждаше стаята и като че се забавляваше.

Комисарят държеше в ръка нещо като дюлгерски молив, почукваше често с него по ръба на писалището и се усмихваше снизходително.

— Е, господин Щруве — каза той. — Дано да разбирате, че намеренията ви претърпяха неуспех. Облекчете съвестта си! Самопризнанията съкращават и нашата работа, и размера на вашето наказание.

Сетне комисарят се облегна назад в своя стол, като че седеше в театър и зачака перипетиите на драмата.

Господин Щруве се опули като жаба. Откак още в ранни зори го бяха измъкнали от леглото, бяха му се случили толкова неща, които не беше разбрал, че всъщност нищо вече не го учудваше. От друга страна, естествено бе, че той гореше от любопитство да узнае какво точно искат от него. В края на краищата то все трябваше да излезе наяве! И така, той взе думата:

— Уважаеми господин комисар, ще съм ви неизказано признателен, ако се изразите малко по-точно. Виждате, че аз на драго сърце съм готов да ви разкажа всичко, каквото искате да научите от мен. Само ако знаех за какво се отнася! Може ли да се нареди това някак?

Комисарят удари с дюлгерския молив по ръба на бюрото си.

Няма да липсва необходимото уточняване, господин Щруве, можете да бъдете сигурен.

— Радвам се.

— По чие нареждане сте ходили в Копенхаген?

Господин Щруве учудено вдигна вежди.

— Или пък сте действували на своя глава? Това, естествено, също така е възможно. Извинете, че споменавам тази възможност едва на второ място.

— О, моля ви се — отвърна Щруве. — Значи вие поддържате, че съм ходил в Копенхаген?

— Точно така. И не се съмнявам в това.

— За съжаление, вие се заблуждавате, господин комисар.

— Значи, вчера не сте бил в Копенхаген?

— Отгатнахте! Вчера не съм бил в Копенхаген. И завчера не съм бил в Копенхаген. И за да бъда кратък, никога в живота си не съм бил там! Това може е липса на образованост. Но съвсем не е причина за арестуване!

— Значи, вчера си бяхте вкъщи?

— Не — отговори господин Щруве. — Заключението ви е погрешно. Не съм бил нито в Копенхаген, нито вкъщи.

— Жалко — каза комисарят. — Ако вчера си бяхте стоял вкъщи, сега можех веднага да ви изпратя пак там. Къде бяхте вчера?

— В Бауцен.

— Къде?

— В Бауцен. Саксония. Бауцен е много живописен град. Със старинни градски стени и кули. Падне ли ви случай, непременно разгледайте Бауцен.

— Почваме да се разбираме — отвърна учтиво Щруве.

— Мога ли да ви замоля да ми назовете името на хотела, в който сте пренощували? Аз ще поискам телефонен разговор с Бауцен. Нека ми потвърдят, че сте бил там. И вие ще бъдете свободен.

Щруве мълчеше.

— Или може би сте забравил как се казва хотелът? — запита подигравателно комисарят.

— Не. Но изобщо не съм преспивал в Бауцен. Посред нощ си заминах обратно. Залъгвах се с празната надежда, че ще мога да си отспя в моето жилище в Берлин. Ако предполагах, че само след един час ще ми позвънят на вратата и ще ме докарат при вас, щях да си остана в живописния Бауцен.

— Вие сте човек без късмет! — установи комисарят.

— От какво се познавам, все съм си такъв — отвърна Щруве. — Нищо не може да се направи против това. Така си е, не ми върви.

— Как се казват вашите бауценски познати или търговски приятели? — запита чиновникът. — Надявам се, че все ще се намери някой оттам, който да докаже алибито ви.

На господин Щруве малко по малко почна да става горещо.

— Дявол да го вземе! — извика комисарят. — Сигурно не сте отишъл в Бауцен, само за да не преспите там!

— Не!

— Не. Ходих в Бауцен, за да поговоря с някого.