Ерих Кестнер Изчезналата миниатюра

Един полилей се счупи. Заваля дъжд от стъкла. Крясъците за светлина и виковете за помощ ставаха все по-отчаяни и звучаха все по-зловещо. Заведението заприлича на истински ад.

Но ад, в който нито дяволите, нито клетите грешници можеха да виждат!

И после, след цяла вечност, стана отново светло.

Колко бе продължила тая вечност — дали пет или десет минути — никой не би могъл да каже. Пък и никой не питаше. А всички се оглеждаха уплашено.

По-опустошително не би могло да бъде дори и земетресение.

— Също като след потопа — установи продавачката при бюфета. Тя бе намерила спасение върху тезгяха, беше седнала на колене върху една пунш-торта и бе впила пръсти в някакъв черешов сладкиш.

Опустошенията бяха страхотни. Посетителите приличаха на дрипави цигани. Виждаха се разкъсани блузи, жакети с по един ръкав и благородни испанци по долни гащи. Една възстаричка дама, маскирана като графиня с рокля рок око, лежеше под преобърната маса. По косите й имаше сметана и вино и тя охкаше жално. Посетители, през които се бяха препъвали хора, седяха замаяни на паркета и държаха главите си. Вината и ликьорите, разляни от чаши и бутилки, образуваха лепкави локви. Управителят се щураше из развалините и пресмяташе приблизително на колко възлизаха загубите.

Жени търсеха мъжете си. Любовници с подутини по главите търсеха приятелките си. Келнери търсеха клиентите си. Първият цигулар от оркестъра лежеше на подиума в безсъзнание. Лъкът му беше счупен. Гледката напомняше за Вар* в Тевтобургската гора. Само че римският пълководец не се беше препънал в цигулков лък, а в меч.

[* Вар — римски пълководец, въвлечен в засада от немския вожд Арминий и загинал заедно с три римски легиона през I в.н.е.]

Цигулката приличаше на смачкана кутия за пури. Саксофонистът седеше във виолончелото и, ритайки с крака, се мъчеше да се измъкне оттам.

Един полилей, многостенни лампи, един прозорец, една стъклена врата и едно голямо огледало бяха строшени. Където и да стъпеше човек, под краката му хрущеше стъкло.

Управителят на заведението освободи възстаричката графиня с рокля рококо от масата, под която беше притисната, вдигна я на крака и поиска да я отведе към умивалните. Но той се подхлъзна и падна в една локва от шери-бренди.

Вън в коридора, пред кутията с електрическите бушони, седеше на пода гардеробиерката, а чорапът, който плетеше, бе затъкнат в устата й.

И над всички тия развалини и хаос, горе в своя ъгъл, стоеше месарят Кюлц от Берлин, изправен с целия си ръст като бог на отмъщението и държеше в мощния си пестник един самотен крак от стол.

— Кой още е кандидат за болницата? — извика той и се огледа яростно. — Ще го изпратя безплатно!

Никой не се обади.

В краката му лежеше някакъв мъж, когото Кюлц бе обезвредил в мрака, като беше пристегнал така вратовръзката му, че нещастникът без съпротива се бе строполил на земята. Впрочем той беше съвсем безобиден посетител, спедитор от Гюстро.

А върху покритата с черен плюш преградка на ложата висеше с главата надолу друг човек, — главният келнер на заведението. Една бутилка от вино го беше улучила и го бе наранила леко. Той тъкмо се канеше да дойде отново на себе си.

Масата все още стоеше на четирите си крака. Но захарницата заедно с бучките захар, пепелникът заедно с пепелта и един букет от рози заедно с вазата — всичко това се намираше върху синия костюм на спедитора от Гюстро.

— Без фалшиво стеснение! — извика месарят и размаха над посивялата си глава крака на стола като ятаган. — И не се натискайте. На всеки ще дойде редът!

Госпожица Трюбнер седеше объркана в своя ъгъл. Кокетната й шапчица се беше килнала настрана. Младото момиче седеше като ударено от гръм, беше разтворила широко очи и държеше чантата си здраво притисната до гърдите.

Татко Кюлц се поогледа, кимна победоносно на момичето и каза:

— Махнаха се вече, мое мило дете.

— Кой се махна? — запита тя.

— Престъпниците — заяви гордо той. — Като изключим двамата типове, на които аз видях работата тук.

— Но единият от тях е келнер — възрази тя.

Той огледа по-внимателно човека, увиснал върху оградката.

— Много ми е неприятно!

Другият мъж, който лежеше на пода, поотпусна вратовръзката си, окашля се и прегракнало заяви:

— Аз съм спедитор. От къде на къде ви хрумна да ме душите?

— И вие ли не сте разбойник! — запита уплашено Кюлц.

— Разбойник ли? Да не ви хлопа някоя дъска?

— Ужасно съжалявам! — заекна месарят и се поклони. — Позволете да ви се представя! Кюлц!

— Емер — каза другият. — Много ми е приятно!

Той се надигна с усилие и отчаяно погледна бучките захар и розите по синия си костюм. После стана и се отдалечи, накуцвайки. Розите отмъкна със себе си.

— Е, значи, все пак съм имал право — измърмори Кюлц. — Престъпниците ги няма.

Ирене Трюбнер се усмихна. Внезапно тя отдръпна ръце от гърдите си и впери поглед в своята чантичка. Ципът беше разтворен. Тя погледна вътре, вдигна глава и побледняла като мъртвец, прошепна:

— Миниатюрата я няма!

Кракът от стол падна от ръката на Оскар Кюлц. Самият той се строполи върху един стол. Но веднага след това скочи, огледа се и каза:

— Нашият млад приятел също го няма!

— Кой? — запита тя.

— Руди Щруве.

— И той ли? — Ирене Трюбнер поклати глава и впери поглед пред себе си, сякаш недоумяваше. — И той ли?

Когато пристигнаха двамата стражари от полицейския участък, около тях се струпаха летовници с пострадали дрехи и костюми. Крещяха във всички тоналности, че трябва да получат обезщетение.

— Това не е наша работа — заявиха стражарите. — Отнесете се до съдържателя.

Посетителите се втурнаха или закуцукаха към бюфета — кой както можеше. Зад тезгяха стоеше управителят и обръщаше ракия след ракия. Той беше вече накрая на нервите си и довършваше на бърза ръка една бутилка, която по чудо беше останала здрава.

Двамата стражари прегазиха през морето от развалини и се отправиха към старата гардеробиерка, за чиито преживелици вече бяха научили по телефона.

Тя седеше в коридора и държеше в разтрепераните си ръце чорапа, който плетеше.

— Вие сте видяла тия типове, нали? — запита единият стражар.

— Да — заразказва усърдно тя. — Бяха двама. Влязоха оттам, през задната врата и отвориха шкафчето с бушоните. Запитах ги: какво означава това. Но те изобщо не ми отговориха. Поисках да изтичам до кухнята и да повикам някого. Тогава единият от тях ме хвана здраво. Другият издърпа от ръцете ми чорапа. От страх устата ми се отвори. И изведнъж чорапът се намери там. Сложиха ме на стола и го обърнаха тъй, че да не мога да виждам какво правят. Е, и малко след това стана тъмно като в рог.

— А колко лампите светнаха пак?

— Тогава вече ония негодници, разбира се, ги нямаше — обясни старата жена. — Аз пък седях там и гърлото ме болеше.

— Нищо повече ли не знаете?

— Това е всичко. И като преглъщам, усещам бодежи.

— Преглъщайте по възможност по-малко! — посъветва я единият стражар.

Другият запита:

— Паул, разбираш ли нещо? Аз не!

— И аз не — отвърна Паул. — Двама мъже идват, угасват осветлението и офейкват! А след това заведението прилича на битпазар.

— Може да са били хора от конкуренцията — каза гардеробиерката.

Стражарите се ухилиха. Наистина и те не знаеха нищо. Но разбираха по-добре от тия работи!

В този миг в рамката на вратата се появи едър възрастен мъж. Водеше със себе си извънредно красива млада дама, която изглежда, не се чувстваше много добре. Мъжът каза:

— Трябва незабавно да говорим с вас. Позволете да ви се представя: Кюлц!

— Жалби и претенции за вреди следва да се отправят към съдържателя на заведението — обади се единият от стражарите.

Господин Кюлц горчиво се изсмя.

— Ако съдържателят има излишни шест пъти по сто хиляди датски крони, бихме могли тогава да опитаме!

— Как тъй шестстотин хиляди крони? — запита стражарят, когото бяха нарекли Паул. — Да не би да е откраднато нещо?

— Ама че сте и вие — рече Кюлц. — Да не би да си помислихте, че електричеството тук изгасна ей тъй, за удоволствие? От дамата е била открадната една миниатюра. От… от…

— От Холбайн! — допълни Ирене Трюбнер.

— Малкото име? — запита единият от стражарите.

— Ханс — рече младата дама.

— Аха! — извика другият стражар. — Това поне е нещо! Значи, казва се Ханс Холбайн!

— Но за кого говорите вие? — попита Кюлц.

— Как за кого? За крадеца, разбира се, за Ханс Холбайн!

— Човече божи! — възкликна Кюлц. — Та Холбайн е художникът!

И татко Кюлц гордо се изпъчи. Знанието е сила.

— Крадецът е съвсем друг — подхвана след това той. — Крадецът, това са около две дузини хайдуци! Още от Копенхаген ни преследват по петите. На ферибота задигнаха от мен копието на миниатюрата. Това беше една блестяща идея на госпожица Ирене Трюбнер. Но преди малко ми върнаха обратно копието. Изведнъж го видяхме на масата. Заедно с едно писмо. А после стана тъмно. Когато светна отново, истинската миниатюра беше изчезнала от чантата на госпожица Трюбнер! Миниатюрата беше изчезнала. Крадците бяха изчезнали. Изчезнал беше и един наш добър приятел. Навярно са го отвлекли. Жалко, беше много мил младеж. От Берлин. Името му е Руди Щруве.

Госпожица Трюбнер каза:

— Дано не му се е случило нещо сериозно! — Тя помълча малко. После събра сили и продължи: — Трябва веднага да се обадя по телефона в Брюксел. Шефът ми е в Брюксел. Трябва да му съобщя за кражбата.

Двамата стражари дълго време не проговориха нито дума.

— Не приказвайте толкова много — помоли Кюлц.

— Един по един, ако обичате.

— Бихте ли ни придружили до участъка? — каза единият полицай. — Бандата не може да е много далече. Трябва веднага да уведомим околните участъци. И полицейското управление в Рощок.

Другият стражар отвори вратата.

— Заповядайте, моля!

— Само миг още! — замоли Оскар Кюлц. — Редно е да ви уведомя, че в тъмното съм хлопнал малко по-грубо главния келнер и един спедитор на име Емер. Помислих ги за крадци. — Той беше съкрушен. — Но аз върша всичко наопаки.

— В момента това не е толкова важно — заяви единият стражар.

Колегата му при вратата повтори:

— Заповядайте, моля!

Тъкмо тогава от залата докуца един келнер.

— Аха! — измърмори Кюлц. — Още не сме си платили сметката.

Ирене Трюбнер извади от чантата си една банкнота и я даде на келнера.

— Точно е — додаде тя.

Келнерът дълбоко се поклони.

— Не беше за това — обясни той. — Господата са забравили нещо на масата.

Келнерът държеше в ръката си пакетче и едно писмо.

Кюлц бързо посегна към тях.

— Фалшивата миниатюра! — извика той. — И писмото, в което ония типове така са ме наругали! Дайте ги тук! — Кюлц ги прибра в джоба си и заяви:

— Следния път сигурно ще си забравя кратуната! — Сетне се обърна към двамата стражари. — Това е то артериосклероза, господа.

Ирене Трюбнер прошепна:

— Моля ви, татко Кюлц, елате! Трябва да побързаме!

Дванадесета глава

Кръчмата на татко Либлих
Шестте таксита отново фучаха по нощното шосе. Връщаха се в Рощок.

В последната от колите седеше белобрадият господин. Той бе свалил тъмните си очила. Постоянното гледане през черни стъкла вреди на зрението. Особено когато очите на човека са съвършено здрави.

Професор Хорн се взираше напрегнато през малкото задно прозорче на колата. По-точно казано, той не гледаше през прозореца, а през дупката, която се бе образувала, след като беше изрязал стъклото. Човек, който държи в ръка огнестрелно оръжие и очаква, че може да се приближат моторни превозни средства с полицаи, има нужда от бойница, откъдето да стреля. Но стъкло на нея не му е необходимо.

Професор Хорн имаше намерение да надупчи с куршуми гумите на ония коли, които не му се харесват. Това е донякъде човечно и все пак доста ефикасно средство да се позабави напредването на хора, които бързат.

В първото от шестте таксита седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. И мъжът, който на отиване към Варнемюнде беше приличал на професионален борец. Междувременно той се бе променил. И то не в негова полза. По ниското му чело имаше няколко цицини. А носът му бе рязко изкривен и подпухнал. Човек би могъл да си помисли, че е попаднал в някоя вършачка.

— Утре трябва непременно да си купиш нова шапка — каза дребничкият господин Щорм. — Главата ти е порасла най-малко с два номера.

— Щура работа е да се мъчиш да крадеш в пълен мрак — изръмжа обезформеният професионален борец. — Сега дори не знам кому дължа украсата си. На драго сърце бих се реванширал.

— Човек не бива да бъде толкова дребнав — каза Филип Ахтел. — Аз пък, от своя страна, умирам от щастие, че нападението се състоя на тъмно.

— Че защо?

— А бе остави се: като ми увисна на врата някаква мамичка — сто кила заедно с кокалите. Че като ме сграбчи, закрещя за помощ и искаше да я спася. Аз, и никой друг! Добре, че скоро ще пристигнем при татко Либлих. Един грог ще ме оправи.

Професионалният борец почна да става любопитен.

— Как позна в тъмното, че е жена?

— По името — цинично обясни Ахтел.

Госпожица Трюбнер и господин месарят Кюлц установиха своята самоличност в полицейския участък във Варнемюнде. Бяха представили задграничните си паспорти и съобщили името на младия човек, който бе изчезнал безследно от танцувалното заведение. Госпожицата беше добавила, че той живеел в Шарлотенбург, на Холцендорфщрасе.

— Бандата навярно е отвлякла господин Щруве — каза инспекторът. Той сигурно се е съпротивлявал. Тичал е след тях, за да ги спре. И тогава са го сграбчили.

— Ужасно! — извика Кюлц. — Клетото момче! Кой знае как и къде ще го намерим. Дано да няма близки.

Ирене Трюбнер изпадна в меланхолично настроение и се опитваше да усуче на въже ръкавиците си.

Впрочем това почти й се бе удало. Но прекъснаха заниманието й. Обади се Брюксел. Младата дама се втурна в съседната стая. При телефона.

„Шефът ще си глътне езика — мислеше тя. — Дано само да ме уволни чак от 1 януари.“

През това време господин Оскар Кюлц описваше надълго и широко господин Щорм и останалите пътници от третокласното купе, в което беше пътувал. Изтъкна как Руди Щруве с помощта на една приказка му е обърнал внимание, че спътниците му са престъпници.

Сетне Кюлц разказа за странните си преживелици в Копенхаген, за „Четирилистната подкова“, за пансиона „Курциус“ и за белобрадия господин с тъмните очила. Разправи за срещата с Щорм в хотел „Д’Англетер“ и пред магазина за антикварни стоки на Бредгаде. И накрая се опита да опише нагледно физиономиите на Щорм, Ахтел, Хорн и останалите. Е, подобно начинание е завършвало с неуспех не само за Оскар Кюлц, а и за много други хора.

Инспекторът прекъсваше от време на време разказа му с кратки въпроси. Един полицай протоколираше показанията, които даваше очевидецът Кюлц.

Когато на свидетеля не хрумваше вече нищо, инспекторът стана.

— Веднага ще предам по телефона протокола в Рощок — каза той. — Оттам ще разпоредят какво трябва да се направи. Самият аз ще наредя да се уведоми тукашната митническа станция и железопътната полиция. Инак бандата може да се понесе обратно към Копенхаген. Извинете!

— Моля, моля! — отвърна свидетелят. — Хайде сега, покажете какво можете! На драго сърце бих искал да видя защо плащам толкова данъци.

При вратата инспекторът срещна госпожица Трюбнер. Тя каза:

— Господин Щайнхьовел обявява десет хиляди марки награда за оня, който му донесе миниатюрата. А утре следобед пристига в Берлин.

Инспекторът беше извън себе си.

— Десет хиляди марки награда ли? Само това ни липсваше още! Сега от утре нататък всички хора, които имат прекалено много време и прекалено малко пари, ще търчат при нас и ще ни обсипват с важни сведения!

Той се отдалечи разгневен.

— Е, мойто момиченце! — рече Кюлц. — Изхвърли ли ви шефът на пътя?

— Не. Но иска да си получи миниатюрата. Не става въпрос за парите. Холбайновата миниатюра е застрахована за петстотин хиляди марки.

— Какво ли не става на тоя свят! — извика господин Кюлц. — Да бях на мястото на вашия шеф, от радост бих си отхапал палеца, че Холбайн е откраднат и щях да прибера петстотинте хиляди марки от застраховката! Дори бих написал на бандата писмо да не връща миниатюрата за нищо на света.

— Шефът ми обича изкуството, не парите.

— Това е болест — установи месарят. — Същинска болест. Дано само не се влоши повече.

След четвърт час полицейският инспектор отведе двамата свидетели обратно в хотел „Берингер“ и ги замоли да бъдат готови към шест часа сутринта на следния ден. Тогава щял да ги вземе с колата и да ги придружи до Рощок. В тамошната инстанция имали да им зададат още няколко въпроса.

Той се сбогува.

— Сега можем да спим спокойно — рече Кюлц, докато се изкачваше по стълбите на хотела заедно с Ирене Трюбнер. — Щом нещо е изчезнало, не създава поне главоболия.

Той й подаде ръка.

— Лека нощ, дете мое. Утре заран ще пътуваме за пръв път в арестантска кола. Дано само не я сънувам.

— Лека нощ, татко Кюлц! — каза тя уморено. — Приятни сънища!
Сетне отвори вратата на стаята си.

— Стойте! — извика той и бръкна в джоба на сакото си. — Не искате ли да си получите обратно фалшивия Холбайн?

Татко Кюлц й подаде пакетчето.

— Не — каза тя. — Щом като истинския го няма, не ми трябва и фалшивият! И без това не струва кой знае колко. Не бихте ли желал да го запазите за спомен от приключението ви в Дания? Шефът ми положително няма да има нищо против. Той не събира копия.

— Както искате — рече Кюлц. — Много ви благодаря! Ще закача тая джунджурийка над кушетката в стаята зад магазина ни. Все ще се намери място и за нея.

Той се прозина и й кимна.

— Ама че ден беше! Чест и почитания. А къде ли е сега нашият Руди? Просто ми липсва.

— Лека нощ, татко Кюлц! — прошепна тя и бързо влезе в стаята си.

Мрежата, с която днес се ловят крадци, е изплетена от жици и се нарича телефонна мрежа. Жиците, опънати на високи стълбове из цялата страна, бръмчаха. Вестта за открадването на Холбайновата миниатюра и за голямата награда се разпространяваше по всички посоки бързо като вятър. Печатниците спряха ротационните машини. Дежурните редактори на вестниците съчиниха заглавия за две колони и наредиха новината да се помести на видно място.

Кръчмата на Либлих се намира на една от ония рощокски улици, които се спускат стръмно надолу към пристанището.

Тъй като за съжаление навсякъде има хора, поради чийто начин на живот наказателните кодекси не могат да бъдат отменени, във всеки град има и заведения, където се срещат тъмни личности, за да обменят професионален опит и едновременно с това да се отдават на порочната наслада от алкохола.

Професор Хорн влезе пръв при татко Либлих и веднага поиска от съдържателя да го отведе в задната стаичка, на чиято врата висеше табелка. „Стаичка за дружествени събрания“ — пишеше на табелката.

Татко Либлих, изглежда, познаваше белобрадия посетител — пръскаше се от любопитство и примираше от страхопочитание.

— Вън! — заповяда професор Хорн. — Хората ми ей сега ще пристигнат. Не желаем никой да ни безпокои.

Татко Либлих смирено се оттегли.

Професорът седна.

Постепенно, на малки групички, се появиха и останалите членове на „дружеството“. Насядаха около пръснатите из стаята маси. Прислужваше им лично татко Либлих. Пушеха и пиеха.

— Всички сме тук — каза внезапно дребният господин Щорм. — Липсват само двамата, които ти остави в морския курорт Варнемюнде.

— Добре.

Професор Хорн направи знак на съдържателя.

Татко Либлих се измъкна.

Шефът огледа стаята.

— Предполагам, че полицията вече е уведомена. Нямаме време за губене. Аз отивам бързо в хотел „Блюхер“, взимам куфара си, плащам и казвам, че заминавам за Хамбург. Веднага след това се връщам тук и свалям брадата си. А вие останалите се пръскате един по един колкото е възможно по-скоро. Щорм и Ахтел могат да уредят това в подробности. Главното е да се движите поотделно. Във вторник всички да са в Берлин! Аз ще посетя като английски турист няколко северногермански града. Това ще е необходимо в интерес на Холбайн-младия.

Останалите се усмихнаха под мустак.

— Може и да позаобиколя малко — заяви шефът. — Може би ще стане нужда да пристигна в Берлин откъм юг. Това ще се види. Така или иначе във вторник ще се срещнем в Берлин. Имате достатъчно пари дотогава, нали?

— Не знам точно — каза Щорм.

— Аз обаче знам — отвърна професор Хорн. — Има ли някой още някакъв въпрос?

Другите мълчаха.

— Добре — каза той. — А сега дайте ми пакетчето и се омитайте!

Той се изправи и зачака.

Никой не се помръдна.

— Хайде, хайде! Давайте миниатюрата!

Мъжете се спогледаха мълчаливо. Всеки очакваше, че другият ще извади от джоба си пакетчето. Чакаха напразно. Професор Хорн тропна с крак.

— У кого е миниатюрата?

— Не е у мен — каза Филип Ахтел. — Мислех, че е у Клопфер. Той беше най-близо до масата, когато светлината угасна.

— Не е у мен — отвърна човекът, който се казваше Клопфер. — Когато светлината угасна, една жена ме взе за мъжа си. Вкопчи се в мене и почна да ме нарича „Артур“. Когато най-сетне се добрах до чантата, тя беше празна. Тогава си помислих, че Пич е взел миниатюрата.

Пич беше човекът, който приличаше на професионален борец. Той поклати обезформения си череп.

— И у мен не е. Посегнах към чантата. Но докато да я напипам, някой почна да ме налага с нещо твърдо по главата и то така, че при четвъртия удар паднах. Мислех, че е у Керн.

— Не, и у мен не е — рече Керн.

— Не ме правете на луд! — извика шефът. — Дванайсет от хората ни бяха в заведението. Десетима стояха навън. Всичко беше подготвено до последната подробност. А сега всеки разправя, че миниатюрата не била у него! У кого е?

Мъжете продължаваха да мълчат. Мълчанието бе направо угнетяващо.

— У кого е? — повтори шефът. Той даде знак на Щорм и Ахтел. — Претърсете ги?

Докато Щорм и Ахтел преобръщаха всички джобове на своите колеги, професор Хорн провери револвера си. Стори го с педантичността на специалист. Сетне кимна замислено. Диагнозата изглежда беше задоволителна. Той вдигна поглед.

Господата Щорм и Ахтел бяха завършили своята дейност. Те погледнаха с недоумение шефа си и свиха рамене.

— Няма нищо — каза дребният Щорм.

— Нищо — потвърди Филип Ахтел.

Лицето му, с изключение на носа, бе силно пребледняло.

— Миниатюрата без съмнение, е била открадната от чантата! — каза Щорм. — Но не от нас!

— Полицията ще ни преследва — рече господин Ахтел. — Ние обаче, за съжаление, сме невинни!

Професор Хорн се хвана здраво за едно от копчетата на сакото си. Или го беше заболяло сърцето?

Най-сетне каза:

— Отивам в хотел „Блюхер“ и ще се свържа оттам по телефона с Варнемюнде.

— А ние? — запита Щорм.

— Всички да останат тук! — изръмжа шефът. — Само Карстен да дойде с мен!

Той затръшна шумно вратата.

Карстен побърза да го последва.

Тринадесета глава

Един полицейски комисар си има теория

Карстен донесе тоалетните принадлежности от банята и подреди куфара.

— Успокой се най-сетне, шефе! — замоли го той. — Имаме вече един милион вързани в кърпа. Лойполд от вчера е в Холандия. Ван Тондерн е получил картините. Сделката е заличена.

— Трябва да зная как е изчезнал Холбайн! Трябва да зная, и толкова!

— Може би изобщо не е изчезнал — рече Карстен. — Ами ако не е бил в чантата на госпожица Трюбнер?

— Не дрънкай глупости! Разбира се, че е бил в чантата й. Когато отиде да танцува на дансинга, тя взе чантата със себе си. Момиче като нея не взима такава голяма чанта на дансинга, ако няма важна причина за това! На всичко отгоре при масата остана такъв един санбернарски пес като оня месар! Изключено!

Карстен затвори куфара.