Евангелието на Луцифер

50
— No. — Пауза. — Well, yes, maybe. A little. Who are you?
Представих се и отново попитах дали мога да говоря с Мари-
Елиз Моние.
— Аз съм баща й — обясни мъжът. — Може ли да запитам за какво става въпрос.
Всъщност английският му беше добър. В качеството си на французин ми бе казал „не“ на инат.
Обясних му, че работя в университета в Осло и съм се натъкнал на името й на страница за дискусии в интернет.
— Изследванията ни се пресичат до известна степен и бих искал да обсъдим откритията си — разказах му.
Той замълча. Дълго.
— Мари-Елиз изчезна.
— Изчезна? Искате да кажете… в неизвестност е?
— Полицията не разполага със следи. Смятат, че е офейкала,
взела си отпуск, намерила си таен любовник. Отнела живота си. Само че те не я познават. Никога не би й хрумнало подобно нещо. Не и без да се обади.
— Наистина съжалявам.
— Изпратила ми е телефона си по пощата. Можете ли да отгатнете защо? Защо му е на някого да се разделя с телефона си?
Всеки път като звънне, в мен се надига слаба надежда.
— Разбира се, нямаше да се обадя, ако…
— Да. Разбирам.
— Има ли някакви следи? Улики?
— Нищо!
— Преди изчезвала ли е?
— Никога. Споменахте нещо за сходни изследвания?
Разказах му за ръкописа и неизвестността около произхода на текста. Не споменах обаче за убийството на Кристиян Кайсер.
— Да. — В гласа му се бе прокраднала слаба усмивка. — Звучи точно като моята Мари. Винаги са я занимавали такива неща.
Такива неща.
— Знам, че искам много, но ако — когато! — се появи, дали не бихте могли да ми се обадите? Или да помолите нея? На номера, от който Ви звъня сега?
— Разбира се.

51
Благодарих за помощта и му пожелах успех. Той също благодари. Затворихме.
Безнадеждността в гласа му ме потисна. Сякаш и двамата знаехме, че Мари-Елиз бе мъртва и се напрягахме до краен предел да избегнем признанието на очевидното. Той й беше баща. За мен тя бе просто име, непозната жена в чужда страна, номер в списъка, някой,
който можеше и да ми помогне. Не успявах да се отърва от мисълта,
че изчезването й нямаше как да бъде случайно.
Просто име… И все пак изпитвах странна печал заради сполетялата я участ.

52
2.
По обед, както си седях на пейката и пиех кафе, загледан в долината и планинските склонове, позвъни Хенриксен. Онази напаст с „ch“. Той се покашля, преди да изложи странната си молба: Дали не съм можел да се свържа с група американски учени, които желаели да си поговорят с мен?
— Извини ме — избухнах аз, — но защо точно ти звъниш от името на американските учени?
С церемониалността и уважението към детайлите на полицай той ми обясни, че запитването от групата учени пристигнало във
Външното министерство на Норвегия от американското, било предадено на Министерството на правосъдието, което от своя страна помолило полицейското управление да се свърже с местната полиция.
— Защо?
— Аз само предавам съобщение от най-висша инстанция.
Началникът на полицията.
— Нали не си издал къде съм?
— Не, луд ли си.
— Кои са те?
Той изчете имената им — същите, които Трюгве Арнцен бе изпратил в писмото си.
Татко беше археолог. С Трюгве Арнцен бяха колеги и приятели.
Както и съперници за маминото сърце.
Понякога се питам дали не станах археолог, за да запълня празнотата след него. „Кухненска“ психология. Навярно се обсебвам от миналото, за да не се налага да мисля за бъдещето. Да не говорим пък за настоящето. Психологията си е археологически разкопки в мозъка. Копане из душата. Чел съм и Фройд, и Юнг. Кофка и Кьолер.
Вунт и Вертхаймер, но колкото повече чета, толкова по-малко се разбирам. Приличам на риба, която не подозира, че живее в аквариум.
А може би пък не искам да разбера. Всеки си има причини.
Не бих могъл да стана психолог. Стигат ми и моите проблеми.

53

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: