Евангелието на Луцифер
Изтегляне 4.15 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
ЕМОЦИОНАЛНА АЛХИМИЯ, emoc intelig
| Рим, май 1970 Джовани влезе в гостната и пусна новините по телевизията. Не знаеше дали го направи по стар навик, или за да запълни вакуума от тишина около Лучана. Не бе отпила от чашата си. По телевизията даваха репортаж за Тур Хейердал на път през Атлантическия океан с „Ра 2“. Джовани не проумяваше какво искаше да докаже норвежецът. Последва и някакъв неразбираем случай за отчаяните опити на полицията да открие виновните за бомбените атентати в Рим и Милано от миналата година. Изключи го, когато започнаха да говорят за политика. Лучана седеше неподвижна и няма. Той се измъкна в кабинета си и разлисти някакви писания, без обаче да се зачете. Върна се обратно в гостната и завари Лучана с цигара. — Пушиш ли? Тя го погледна и издиша дима. Не бе палила цигара вече повече от десет години. — Просто се налага. Съжалявам. — В гостната? — Не сега, Джовани. Не сега. Извини ме. — Откъде си взела цигарите? — От будката. Тя вдиша и задържа дима, затвори очи. Чантата й зееше отворена на дивана. Носеше цигари в чантата си ли? Пушеше тайно на работа? Беше си взела пепелник от кухненския шкаф. — Искаш ли нещо за пиене? — попита той. Тя издиша дима през носа и устата си. — Вино? Вода? — Не, благодаря. Навлажни устни с върха на езика си, преди да си дръпне за пореден път. Изведнъж в съзнанието му изникна следната картина: Лучана в леглото на Енрико, гола, замаяна от страст. Усмихната, полузадрямала, в обятията на Енрико. С цигара между устните. 175 Ето защо носеше цигари в чантата си. Разбира се! За да пуши, след като са се чукали. — Защо ме гледаш така? — попита тя. — Малко плодове? — Не, благодаря. В коридора Бела се протегна и изскимтя. — Какво има, Джовани? — Защо питаш? — Защо не можеш да ми кажеш какво ти е? — Какво ми е? Телефонът звънна. Лучана подскочи. Погледна Джовани, а той вдигна. Енрико. Джовани й подаде слушалката. Тя угаси цигарата в пепелника, рязко, интензивно, и обясни, че моментът не бил особено подходящ, Силвана била болна… не знаела дали ще може да отиде на работа утре. Сбогуваха се. Тя затвори. — Кратък разговор — отбеляза Джовани. — Не исках да задържам линията. — Не, това е ясно. — Представи си, че онези се обадят. * * * Голямата стрелка на стенния часовник напредваше в насечения си ход. Лучана седеше със затворени очи. Джовани се зачуди дали не беше заспала. За себе си усещаше, че миришеше на вкиснало. „Дали да не си взема душ?“ Остана седнал, замислен дали да се изкъпе. „Ами ако се обадят, докато съм в банята?“ Лучана нямаше да му проговори. Беше сключила ръце. Моли ли се? Така и не можа да проумее отношението й към Бог. Той се облегна на дивана. Чу я да издиша през носа. Той самият никога не успяваше да вдиша достатъчно въздух само през носа. Замисли се за Силвана. „Скъпото ми малко момиченце.“ Не усети кога заспа. 176 * * * И двамата се събудиха внезапно, когато на вратата се позвъни. Джовани погледна часовника. Полунощ. Лучана заоправя косата си. „Боже мой, жено, няма абсолютно никакво значение как изглеждаш!“ Джовани бе сънен и объркан. Остана седнал, замига с очи, докато се звънна втори път. Продължително, настоятелно. — Джовани! — прошепна Лучана. Той се запрепъва към антрето и доближи око до шпионката на вратата. Четирима мъже. Двама по-възрастни, двама млади. Изискани, спретнати. Всичките носеха костюми. Те. Със същия успех можеха да бъдат и полицаи в цивилни дрехи. Той обаче веднага прозря, че бяха те. Отключи и отвори вратата. — Buona sera, професор Нобиле — поздрави най-възрастният. — Buona sera — повтори той механично. — Предполагам, че се досещате кои сме ние — каза мъжът, който навярно беше главният. Така изглеждаше. Говореше италиански с акцент. Той ги пусна да влязат. Лучана стоеше на вратата към гостната със скръстени на гърдите ръце и измъчено изражение на лицето. — Какво… какво сте направили… с нея? — изстена тя. — Със Силвана? Какво сте й направили? — Лучана… — отрони Джовани полуутешаващо, полуумолително. — Нека най-напред се представим — каза главният. — Тези господа тук — той посочи с ръка към двамата по-млади и доста силни мъже, — носят титлата рицари трета степен. — После кимна към този до него: — Примипилът. А аз самият съм главата на ордена ни. „Примипил? Глава на орден?“ — замисли се Джовани. — Къде е тя? — попита Лучана леко пискливо. — Къде е Силвана? Какво сте направили с нея? Изтегляне 4.15 Mb. Сподели с приятели:
|