Евангелието на Луцифер
Изтегляне 4.15 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
ЕМОЦИОНАЛНА АЛХИМИЯ, emoc intelig
| I. ВАВИЛОН — II 1. Ал Хила, Ирак 23-27 август 2009 Хеликоптерът „Апачи“ се издигна сред облак прах и пясък от базата на импровизираното летище. Изчезна с бръмчащи перки към ослепителното слънце срещу нас. В далечината, прикрити от облаците прах, които вдигаха, зърнах колона камуфлажни джипове, хъмвита и танкове „М1 Ейбрамс“, патрулиращи по границата на разкопания район. Пустинният вятър носеше воал от бодлив пясък и той се лепеше по нас като корички на рани, които трябваше да чоплим на крехки люспици. Вдигнах ръка, за да закрия очите си от яркото слънце. Небето беше безоблачно, горещината — непоносима. Бях прогизнал от пот под жълтеникавокафявата униформа, ръкавиците и кърпата за глава, които защитаваха бялата ми като платно кожа. По- рано през деня някой бе измерил температура от 45 градуса. На сянка! Хоризонтът трепереше в горещата мараня. „Сигурно така се чувстват попадналите в ада“ — помислих си аз. Евангелието на Луцифер се намираше в хранилището на лабораторията за ръкописи в Оксфорд. КК смяташе, че там бе най- защитено. Бе подсилил охраната, в случай че дракулсънджейците решаха да си опитат късмета. За да заблудим монасите, които през цялото лято мяркахме като бегли, пъргави сенки в периферията на съществуванието ни, КК ги остави с впечатлението, че бе донесъл ръкописа в лагера в Ирак. Точно пред платформата, където се бях прикрил под полегат брезентов навес, група археолози и инженери се бе струпала около теодолитите и алтиметрите, сочейки някъде из голата местност. Американски и италиански археолози обсъждаха нещо с разпалени жестове. Няколко мъже, които опъваха въжета между отделни точки в огромната мрежа на разкопките, размахаха юмруци към поредния 319 хеликоптер — „Супер Кобра“ — който профуча над терена и увисна над нас, завихряйки пясък и затруднявайки дишането ни. Единият пилот отвори вратата и направи няколко снимки, след което продължиха към площадката за кацане и се приземиха точно в средата на кръга с голямото „Н“. До него се придвижи бронирано хъмви, което дотогава чакаше при бараката терминал. Някаква фигура скочи от мястото на втория пилот, приведе врат и притича до хъмвито под помитащата перка. „Супер Кобра“-та се издигна. Хъмвито потегли към военната база, където американското знаме се развяваше на висок стълб. Сложих си слънчевите очила, които бях купил от Ал Хила, и разгледах терена с постройки, получил името Вавилон — II. Накъде в земята под нас щяхме да намерим останките от Вавилонската кула. Американските войници, които охраняваха нас и археологическите разкопки, вече бяха успели да установят военен лагер и да оградят терена от всички страни. Входът се състоеше от високи огради с бодлива тел, стоманени врати и пунктове за проверка. Подобно на затвор, чиято основна цел бе да държи хората настрана. Поставени косо стоманени греди и бетонени блокове с височина метър и половина се издигаха около целия лагер. Външната ограда беше висока четири метра, от бодлива тел. Вътрешната беше само два метра, електрическа. Носеха се слухове, че десетметровият пояс между двете прегради бил миниран. През нощта целият периметър бе осветяван с прожектори, в резултат на което лагерът привличаше безброй чудати насекоми и влечуги. Най-ужасните — камилските паяци — бяха големи колкото палки за тенис на маса. Фактът, че на практика не бяха паяци, далеч не ме утешаваше. Всички цивилни бяха настанени в селце от бараки, отделено от военния стан и общия команден център. Стаята ми беше толкова миниатюрна и тясна, че по-скоро приличаше на будка. Походно легло. Маса. Стол. Военен алуминиев шкаф. За щастие, заместник- директорът, Каролин Олсън, ме бе разпределила в единична стая. Повечето бяха с двуетажни легла. 320 2. — Не е ли чудно — попита КК първата вечер, когато седяхме под звездното небе на платформата пред канцеларията на ръководителите на разкопките, — да си представиш, че се намираме в легендарния Вавилон? След залеза пустинният въздух се поохлади. С мрака наизлязоха всички насекоми и непознати миризми. Долових смрад на гнило зеле и клоака откъм селището с ниви на изток от нас. Зареях поглед в мрака и се замислих за историята, обгърнала района, в който се намирахме. Шумери. Акадското кралство. Вавилония. Асирия. Кралете Навуходоносор… — Да, чудно. КК? Може би ще ми обясниш как вавилонците са успели да разделят земното кълбо на паралели и меридиани? Не знам колко пъти вече се бях опитвал да го накарам да ми разкрие как бе възможно хиляди години преди нашето време вавилонците да са били в състояние да разработят примитивен изходен код и координатна система, които да разгадаем през 2009 г. — Ще се върнем на това — отвърна КК. За пореден път. Често повтаряше тази фраза. Постепенен протокол… Въпреки че вече бях част от проекта, въпреки че вече бях вътре, КК продължаваше да укрива информация. С безразличие, чиято престореност отдавна бях прозрял, той опита да се измъкне от въпроса за присъствието на военните. Естествено, осъзнавах, че условията в Ирак ни правеха зависими от охраната им. Беше рисковано да се копае в земята, която много хора смятаха за историческа, свещена. Камион с експлозиви лесно щеше да затрие всички ни и да запише евтина пропагандна победа на сметката на иракските бунтовници. И все пак, дори истината може да бъде сплетена от непълноти и фрагменти. В лагера бе настанена цяла военна бригада. Няколко хиляди войници, за да охраняват някакви си археологически разкопки? |