Евангелието на Луцифер

351
— Съжалявам — продължи той. — Примамлива теория. Трябва да призная. Разбирам защо питаш. Но… не.
Отговорът ме разочарова. Изпитвах сериозно задоволство от себе си, задето го бях прозрял. Не беше ли вярно?
— Не? Не е машина на времето?
— Не.
— И какво мислиш, че ще открием? Някакъв бог?
— Това — отвърна КК, — всъщност не е съвсем далеч от истината.

352
2.
Работата по отварянето на вратата започна точно в десет часа.
Главният инженер със скована усмивка на уста разпореди хората му да донесат шестте мощни магнита, които разопаковаха от специалните кутии и отнесоха до вратата.
— Трябва ли да спазваме някакви особени ритуали, учителю
Белтьо? — попита главният инженер. Някои от колегите му се изкикотиха. — Може би някой магически танц?
— Допускам, че владееш вуду?
— Стига толкова, момчета — обади се КК. — Започвайте!
Първият магнит потъна на мястото си в символа на слънце с такава сила, че клетникът, който го държеше, навехна два пръста и се наложи да изтича до лекарския кабинет.
— Хайде да бъдем по-внимателни, а? — призова главният инженер. — За никъде не бързаме.
Да си кажа правата, струва ми се, че силата на магнитите изненада и него, също както и нас.
Друг инженер внимателно постави и останалите магнити върху символите слънца. Един по един.
Всеки от тях се привличаше от метала с мощен трясък, който подкрепяше моята теория.
Магическият метод на Белтьо.
Най-сетне три магнита бяха закрепени върху дясното крило на вратата и три върху лявото.
— Сезам, Сезам — измънка един инженер.
Нищо не се случи.
Тих кикот.
Някъде в далечината залая куче.
Нищо.
Абсолютно нищо.
Хубавото на теориите е, че изглеждат логични — ей така, на теория. Често са най-добри като хипотези. На ниво мисъл. Там им е мястото.

353
Чувствах известна нужда да последвам змията. Да изчезна. В
някоя цепнатина. Вдън земя.
КК въздъхна. Не знам дали от мое име, или от свое собствено.
Или и за двама ни.
Главният археолог заяви:
— Струваше си опита.
— Мислиш ли? — обади се главният инженер. — Наистина?
— Идеята беше доста добра.
Някои от инженерите пак се изкискаха.
— Такааа — обърна се главният инженер към КК. — Ще направим ли втори опит?
— Втори опит ли? — попита КК отнесено.
— С лост?
КК се колебаеше.
— Май нямаме друг избор.
В същия миг прозвуча плачевно скърцане. Всички се извърнахме към вратата. Крилата й започнаха да се плъзгат встрани. Бавно,
безкрайно бавно.
Магическият метод на Белтьо.
КК се усмихна. Аз се усмихнах.
Главният инженер зяпна.
— По дяволите! — избухна той. — Как е възможно?
Вратите се отваряха сантиметър по сантиметър.
— Все още работи… — отбеляза КК лаконично.
— Магнитните ключалки не функционират така! — мелеше главният инженер. Избягваше погледа ми. — Какъв механизъм отваря вратите? За противотежест ли става въпрос?
Тогава вече ме погледна. Сякаш знаех отговора. Само махнах с ръце. Имам много идеи, но чак пък отговор!
— Така ли работи? — продължи той. — Магнитите задействаха отключващ механизъм, отместващ вътрешна противотежест? Но как е възможно подобен механизъм още да работи след 4500 години?
— Магия? — предположих.
Най-сетне движението спря. Вратите зееха широко отворени.
КК махна на мъж, подготвен със защитна екипировка,
противогаз и фенерче. Той запристъпя в мрака подобно на нестабилен астронавт, за да провери качеството на въздуха с ръчен апарат за

354
анализи. Не отчете нито отровни газове, нито бактерии в застоялия въздух. За всеки случай напъхаха във вътрешността на основата две гъвкави пластмасови тръби, всяка свързана с отделен агрегат, за да вкарат охладен свеж въздух.

355
3.
Помещението беше доста по-голямо, отколкото си го представях. От вратата се спускаше рампа, дълга около четири-пет метра. Покривът, върху който някога се бе издигала кулата на зикурата, се поддържаше от четири реда масивни колони.
На пръв поглед залата изглеждаше разочароващо празна, не по- различна от паркинг без коли. Сива. Гола. Представях си претъпкана съкровищница, преливаща от злато и статуи, сандъци с искрящи скъпоценни камъни, стени и таван, украсени с рисунки, позлатени фигури на божества и митологични релефи.
Всичко обаче бе сиво и безцветно.
Слязохме бавно по широката, дълга рампа. Тънките ни предпазни костюми скърцаха. Групата работници, изпратена вътре точно преди нас, бе монтирала прожектори върху високи стативи.
Пред отворите на тръбите се вихреше прах и пясък. По стените зървахме ниши и странични стаи, отчасти скрити в сенките на колоните. Макар прожекторите да хвърляха ярка светлина върху големи участъци от помещението, бяхме принудени да включим мощните си фенерчета, за да успеем да надникнем в страничните камери. На места мярвахме неща, покрити с брезент или тъкани килими, трудно се виждаше от разстояние.
В дъното на залата фенерчетата и прожекторите осветиха каменен портал. Когато се приближихме, видяхме, че изкуствено издяланият портал се извиваше над широка стълба, водеща надолу под земята.
Входът се охраняваше от две високи каменни статуи, и двете представляващи заплашителни, подобни на демони ангели. Бяха високи три-четири метра и крайно мършави, кокалести, надвиснали.
Пиедесталите им бяха покрити с надписи.
— Стойте! — заповяда КК и махна на главния палеограф да отиде при него.
Заедно приклекнаха до пиедесталите и осветиха надписите.
— Акадски клинопис — заключи палеографът.
— Какво пише?

356
— Ще ми трябва време да разтълкувам и преведа целия текст.
Най-отгоре обаче пише… — тя присви очи към клинописния текст, —
… Иркала…
— Иркала! — повтори КК.
— … се охранява от… Ангела на светлината.
— Ангелът на светлината… Луцифер — прошепна КК толкова тихо, че едва го чух.

357
4.
Откъм черната като въглен дълбина усетих студено и влажно течение, което слабо лъхаше на нещо противно.
Широкото каменно стълбище водеше надолу и свършваше върху каменно плато пред огромна пещера, където долавяхме шума от течението на невидимо речно корито.
— Подземен ръкав на Ефрат — обясни КК.
Тази част от пещерата, която успявахме да видим от платото, се спускаше леко надолу. Трябва да беше дълбока поне сто метра и висока двайсет-трийсет. В подземната зала се виждаха остри скални образувания и коси издатъци. Трепкащите лъчи на фенерчетата режеха мрака. Влажният въздух запотяваше стъклата на очилата ми и не виждах съвсем ясно.
— Боже мой — измърмори КК.
Насочих светлината на фенерчето си към образуванието, което осветяваше той. Само че не проумявах какво виждах. Дървета?
Вкаменени клони?
— Скелети! — възкликна КК.
Едва сега, след като бе произнесъл думата, а погледът и мозъкът ми успяха да подредят впечатленията, аз отчетох наличието на скелети.
Пещерата беше пълна с човешки скелети.
Хиляди скелети.
Лежаха по склона, по камъните, в ниши, по плата и тераси.
Някои седяха до стените на скалата, други се бяха сринали в купчини кокали. Бяха толкова много, че се сливаха с планината и изглеждаха като сивкави каменни образувания.
— Какво е това място? — прошепнах.
— Ако щеш вярвай, Бьорн, но в момента се намираш в ада.
Погледнах го. Не се усмихваше. Не срещна погледа ми.
— Ада?
— Нали си спомняш, че ти дадох да прочетеш един от ръкописите на професор Джовани Нобиле за различните представи за ада? Той смяташе, че може да докаже как нашата еврейско-

358
християнска идея произхождала от някакъв некропол във вавилонска пещера. Ето ни тук.
— Това не ми прилича особено на ад.
— Разбира се, че не. Изминали са хилядолетия преди пещерата гроб от Вавилон да се превърне в пламналия ад на Сатаната.
Огледах се.
В ада…
— Как — започна КК и този път гласът му бе възвърнал игривия си сарказъм, — как се чувстваш в ада?
Погледът ми се плъзна по острите зъбери и терасите, към скелетите, оформили купчини от кости с каменен цвят.
Възможно ли бе това подземно гробище, тази природна вавилонска катакомба да е предизвикала ужасяващите средновековни представи за ада?
Само пламъците липсваха. И Сатаната, разбира се. Луцифер,
принцът на ада. Както и Велзебуб и всичките демони. А, и писъците на многомилионни изгубени души във вечни мъки.
Взирах се в мрака на пещерните дълбини с полуотворена уста.
Изведнъж се разсмях. Странна реакция. Нали все пак бях попаднал в ада, а се чувствах толкова нереално. Просто непонятно. Всеки от нас носи своя собствен ад, бе писал някога римският автор Вергилий. Аз пък си имам цели няколко. Да видиш как баща ти намира смъртта си,
падайки от скала, да видиш как майка ти се омъжва за любовника си
— подобни неща ти влияят. През всичките тези години съм пазил безумните картини, звуци и мисли. Писъците на татко. Измяната на мама. Моят собствен малък ад. С годините не се подобри ни най- малко. Лъжат онези, дето твърдят, че с времето всичко се оправяло.
Нищо не се оправя. Когато нервите ми се вързаха на възел и се обтегнаха, нямаше къде да потърся утеха. Само в мрака и тишината.
Както тук.
В ада.
Изведнъж се обърнах и хукнах нагоре по каменните стъпала.
— Бьорн? — викна КК след мен.
Аз обаче не спрях, преди да вляза в голямата зала. Останах там,
задъхан, и се слях с диханието си, слях се със страха.
Когато чух по стълбата стъпките на другите, потърсих убежище в сенките. Осветявах с фенерчето най-тъмните ъгли, като навлизах все

359
по-надълбоко в залата. Подът беше покрит с дебел слой прах, чакъл и пясък. Надзъртах любопитно във всяка камера, която подминавах.
Една от тях, средната, бе обрамчена с извита каменна конструкция. Спрях и осветих вътрешността й.
И замръзнах.
Най-напред реших, че сенките и лъчът на фенерчето са повлияли на зрението ми. Че очите и мозъкът ми са изтълкували погрешно нещо, което съвсем не се намираше само на няколко метра пред мен.
Тогава обаче с ужас осъзнах какво бях открил.
Направих несигурна крачка назад.
Чух стъпките на другите, които се приближаваха зад гърба ми;
звукът от влачене и скърцане на гумени подметки по пясъка и чакъла върху каменния под.
Нищо — нищо от цялото безумие, изживяно през последните месеци — не ме бе подготвило за това, в което се бях втренчил.

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: