IV. РИТУАЛНОТО УБИЙСТВО (4)

334
2.
Намериха я след час.
Лежеше в празна барака в периферията на лагера, в северозападния ъгъл, където лагерът се изправяше пред безкрайната пустиня. Бараката бе останала от работниците, издигнали оградите.
Двама от войниците, които изпратиха с джип да проверят налудничавата хипотеза, че може би се е залутала из пустинята от вътрешната страна на лагера, я открили по чиста случайност. По нищо не личало, че някой би потърсил убежище в изоставената барака, но те спрели инстинктивно и влезли да проверят.
КК бе облегнал рамо на рамката на вратата, когато дотичах при него. Като ме забеляза, той се изправи. Изглеждаше блед и потресен.
Нищо чудно. С Каролин бяха работили заедно дълги години.
„Те?“ — попитах с поглед.
Той само кимна.

335
3.
Каролин Олсън беше мъртва.
Убита.
Лежеше гола върху походно легло в средата на бараката.
Ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Държеше бронзов амулет, който началникът на охраната, Дик Стоун, тъкмо се мъчеше да изчопли от хватката й.
— Не е rigor mortis.
Той показа амулета на двама ни с КК.
Дори от разстояние можех да заявя, че бе от същия вид.
КК ни дръпна настрана.
— Какво знаем?
— Засега почти нищо — отвърна Дик Стоун. — Отскоро е мъртва.
— Причина за смъртта?
— Нищо не можем да кажем преди аутопсията. Няма следи от външни наранявания.
— Обезкървена ли е? — попитах.
— Все още не знаем.
— Защо Каролин? — учуди се КК. — От всички тук?
— Тя знаеше кода за сейфа в главния щаб. Както и паролата за най-високото ниво на сигурност в компютърната система.
— Може ли да е издала нещо?
— Сейфът вече е бил отворен и претърсен. Не знаем обаче какво е останало.
— Ръкописът — обадих се аз.
— Че нали е в Англия — възрази КК.
— Това само ние го знаем — обясни началникът на охраната. —
Най-вътрешният кръг.
— Какво ще правим?
— Като начало сме изключили сървъра и генерираме нови пароли за всички.
— Трябва да се обадя на мъжа й — каза КК. — Вдовеца.

336
Рим, май 1970
Страх ме е.
Не искам да умирам.
Слушам собственото си дишане. А сякаш е на друг. Кратко,
бързо, тежко. Не е моето. Стърже.
Въздухът не стига.
Страх ме е.
Удрям по стените на ковчега, ритам капака. Толкова съм слаба.
Просто вяло шляпане.
Долепям уста чак до маркуча, който вкарва въздух в ковчега.
Дишам дълбоко. Но не помага.
Навън чувам звуци от подземния свят — писъци и смях, плач и
пляскане. Някой пее.
Или сънувам. Дано да сънувам.
Нищо не звучи реално.
* * *
Силвана — шепне Ло-Ло.
Притварям очи.
Той лежи до мен. Само на няколко сантиметра от лицето ми.
Скъпи мой, миличък, добричък Ло-Ло.
Силвана — шепне той. Изглежда ми угрижен. Никога не съм го
виждала такъв. Ло-Ло почти винаги е весел. Сега обаче е тъжен.
Ло-Ло — опитвам се да прошепна. Не успявам. Не излизат
думи. Все едно в гърлото ми е заседнало парче месо. Дишам както
баба едно време. Почина в нощта, след като я навестихме. Мама ме
събуди на сутринта. Каза, че баба си е отишла. Сега вече може ли да
диша? — попитах аз. При Бог всички могат да дишат — каза мама.
Тогава разбрах, че баба беше мъртва.

337

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: