Покръстването и създаването на автономна Българска архиепископия (04.03.870) под върховенството на Константинополската патриаршия, оглавена от първия български архиепископ Йосиф (Стефан), превръщат българското общество в писмено чрез санкционирането на старобългарския (църковно-славянски) език в официален държавен и богослужебен, съхраняват българската идентичност и писмената култура посредством новите седмочисленици и поставят началото на системното обучение в грамотност, на българското училище и образование, на изграждане на интелектуални средища. В този съдбовен момент именно християнското духовенство приема ролята на пръв народен просветител и културтрегер на на новата писмена култураза страната. За разлика от настоящето, когато невмешателството на светската държава в църковните дела и обратно е принцип на взаимоотношения между Църквата и държавата, през Средновековието другпринцип регулира връзката междудвете институции.Цялостното развитие на българската държава е свързано едновременно с отстояването на държавния суверенитет и защита на църковната независимост. Ярък пример в това отношение е единството на Българска държава и Църква при разрешаване на противоречията между Римокатолическата и Източноправославните църкви по време на двата събора – Осмия Вселенски и Фотиевия, при извоюване на църковна автономия за изключително кратък срок от началото на покръстването, при въвеждане на богослужение на славянски език и назначаване на духовенство из средата на местното население. Този принцип –на държавно-църковно единство, реализиран по т. нар. политологически моделна цезаропапизма,е налице и при основополагане и развитие на българското образование и изграждане на интелектуални средища в България през втората половина на ІХ век. Откроените теоретико-философски,
