борба, а земята – плачевна долина

„Вяра и сила“ е списание, провокирано и от историческите обстоятелства на времето – Първата световна война. Интересното при него е, че се издава „при началника на Военното дружество“, както се отбелязва под самото заглавие на първата страница във всеки брой. То излиза в Кюстендил два пъти месечно от 1917 до 1918 г. (първият му брой е от 25 ноември 1917 г.). Списанието схваща християнската вяра като извор на сила и мъжество при всяка една битка – и физическа, и духовна. Това е отразено на страниците му: „Вяра, туй е първото нещо, което е потребно за всеки човек, тъй както за всеки народ, тъй както, най-сетне, и за цялото човечество. Вярата е първата светлина в живота на човека. Без вяра човек не може да върви наникъде. Без вяра той не би могъл да свърши нищо. (...) Всичко добро с вяра се върши и постига – било то частно, или обществено, било лично, или народно. (...) Вярата е сила, която дава смисъл на живота; която прави хората да живеят и при най-мъчни условия и в най-мрачни времена. (...) С вяра се надвива злото в света. С вяра и враговете се побеждават – колкото силни да бъдат и колкото много да бъдат“³⁷. Съответно се изброяват и различни библейски победи – на Давид над Голиат, на Иисус Навин, на Авраам и т.н.³⁸.

През Първата световна война излиза и друго важно списание, свързано със събитията в света и тяхното осмисляне от християнина. То е редактирано от йеромонах д-р Антим Шивачев и носи името „Духовно-обществен преглед“ (София, 1917–1919). По това време този български йеромонах, който е познат с духовна и адекватна позиция, е възпитател в Царското военно училище (очевидно тогава е съществувала такава длъжност и тя е била поверена на духовно лице). Вероятно читателската аудитория на списанието е била от военните среди. То е ценно именно с някои размисли от християнска гледна точка върху въпроси на обществения живот.

Няколко години след края на Първата световна война, през 1923 г. е създадено първото висше богословско учебно заведение – Богословският факултет на Софийския университет. Дотогава функциите на институция, занимаваща се с богословските търсения на православното население в България, освен от Духовните семинарии (Софийската например е открита през 1903 г.), се поема, или поне е трябвало да се поема от православната преса.

Като периодика с богословско-научна тематика прави впечатление Годишник на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (ГБФ). Годината на първия му брой съвпада с първата година от съществуването на Богословския факултет – 1923 г. И днес, макар и след известно прекъсване, продължават да излизат негови броеве.

До 1944 г. най-плодовити от авторите в ГБФ (преподаватели в Богословския факултет на Софийския университет) са: архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев) (в областта на Християнската апологетика), проф. Николай Глубоковски (Нов Завет), проф. Христо Гяуров (Нов завет), проф. Иван Марковски (Стар завет), Димитър Дюлгеров (Догматическо богословие и Инославни изповедания), проф. Ганчо Пашев (Етически системи и Нравствено богословие), Борис Маринов (Християнска апологетика), проф. протойерей Иван Гошев (Църковна археология и Християнско изкуство), проф. Михаил (Поснов), акад. Иван Снегаров (История на Българската православна църква), проф. протойерей Христо Димитров и проф. протопрезвитер Георги Шавелски (Пастирско богословие), проф. протопрезвитер Стефан Цанков (Църковно право). Всеки един от материалите в „ГБФ“ е придружен с резюме на чужд език – най-често на немски, но понякога на френски или английски.

Като че ли обаче „ГБФ“ остава далеч от широката аудитория извън стените на университета. Това е опасност, грозяща всяко едно издание, поставено на такава тясна основа. Често материалите в „ГБФ“ не привличат вниманието с актуалност и не се отличават с интересно представяне. Някои от тях са вече архаизъм и като тематика, и като език. Не се знае обаче дали те са предизвиквали интерес още по времето, когато са били писани и публикувани.

Няма съмнение обаче, че някои от материалите в „ГБФ“ са ценни за съответните научни дисциплини, към които се отнасят. Те участват в изграждането на българското богословие и се използват от студентите и днес, а най-добрите се четат и от обикновените християни. Като примери могат да се посочат следните заглавия: „Историческият образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от I–VI вв.“³⁹; „Монашеството през IV–IX вв. (общ очерк)“⁴⁰; „Братята Господни“⁴¹; „Предговорът на евангелието според св. ап. Иоана“⁴².

От 1923 до 1929 г. Софийският университет има и друго християнско издание с подчертано научна насоченост – сп. „Нова ера“. Негови сътрудници (според собствените му данни) са редица видни учени в страната и чужбина, като протойерей Василий Зенковски, Иван Илин, протойерей Георги Флоровски, Асен Златаров, Спиридон Казанджиев, Иван Саръилиев, Иван Марковски, Иван Снегаров, дори Стоян Михайловски. В списанието присъстват някои ценни от православно-богословско гледище материали, като например „Духовният живот на християнина“ от протойерей Сергий Четвериков (1929, № 3, с. 11–16). Но дейността на Студентското християнско дружество (както и неговото издание) буди съмнение в православно-християнските кръгове по редица причини, сред които и основаването на това дружество от Джон Мот, масон в 30-та степен на посвещение, предложил през 1910 г. и термина „икуменизъм“.

През 20-те и 30-те години на XX в. набира сила издаването на печатни органи на братствата в България, както и на епархийски официози. Такива са: сп. „Бдински вести“ – на епархийското свещеническо братство „Антим I“ във Видин (1915)⁴³; сп. „Братско слово“, излизало в Пловдив от 1930 до 1947 г.; сп. „Търновски епархийски вести“ (1922–1948); сп. „Вяра и живот“ (Русе, 1933–1946) – на Доростоло-Червенска епархия; сп. „Духовно възраждане“ (1937–1943) – на Врачанска митрополия.

Най-популярното издание на свещеническите братства в България (нещо като официален орган на всички тях) е сп. „Съветник“ („Православен пастир“) (София, Пловдив, 1924–1950), което се отличава с публикуването на много проповеди⁴⁴ и първоначално е редактирано от протойерей Христо Димитров (по-късно професор в Богословския факултет на Софийския университет) и свещеноиконом Георги Попстайков⁴⁵. То обаче не се отличава с особени духовни и богословски достойнства. Унищожено е сравнително късно от комунистическата власт – през 1950 г.

Сп. „Народен страж“ излиза от 1919 до 1943 г. в София като официално издание на Софийска епархия, в 16-страничен обем⁴⁶, отначало без открояваща се корица. Първоначално мото на „Народен страж“ е църковно-славянският вариант на думите от библейската книга на пророк Авакум (2:1), които са дали и самото заглавие на изданието: „На моята стража ще застана“. Списанието излиза на всеки две седмици и съдържа религиозно-философски, апологетични (защита на християнската вяра), омилетични (проповеди) материали, както и официален отдел (най-често с окръжни писма на Софийска епархия), различни вести (обществено-политически), съобщение за излезли книги и тяхната реклама, обяви.

Може да се каже, че основната насока на „Народен страж“ е апологетичната. Главен враг е атеизмът (безбожието) – особено в лицето на комунизма в руските земи. Успех в борбата срещу него може да се постигне, според списанието, единствено чрез християнска просвета. Жалко, че не е имало желание и сили съветите на списанието да бъдат осъществени – това показва вече слабостта на Българската православна църква в нейния духовен живот и в проповедта ù...

Сп. „Християнка“ (София, 1923–1948 г.) е официално издание на Съюза на православните християнски братства в България. Негов дългогодишен редактор е свещеноиконом Георги Попстайков, който умира през 1939 г. Изданието е насочено към цялото християнско семейство, като се подчертава ролята на жената в него. „Християнството – се казва в първия брой от 1923 г. – не е само знание на Божествената истина – то е и живот според тая истина“⁴⁷. „Списанието „Християнка“ се предназначава за всички добри български майки и жени-християнки. (...) Целта е да се продължи делото на Христа Господа и да се опази от духовна погибел народа“⁴⁸.

Първият брой на сп. „Слава“ излиза през м. август 1871 г. в Русе – още в годините преди Освобождението. То е свързано с името на Т. Станчев, който е неговият издател и редактор. Три стиха от Свещеното Писание на Новия Завет представляват нещо като мото на изданието и се печатат на втората му страница, т.е. на гърба на корицата: „Живейте достойно за Христовото благовестие“ (Филип. 1:27); „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича. А който Ме обича, ще бъде обикнат от Моя Отец и Аз ще го обикна, и Сам ще му се открия“ (Йоан 14:21); „... църква на живия Бог, стълб и основа на истината“ (1 Тим. 3:15).

В сп. „Слава“ присъстват догматически и нравствени поучения (вторите често са свързани с актуален църковен празник), слова (проповеди) за настъпващи празници в църковния календар, материали с апологетичен характер (напр. „Няколко речи върху неверието“, 1871, № 1, с. 11–14), информация по въпроси на църковната архитектура и християнското възпитание (напр. „Началото на християнските храмове“ в същата книжка, с. 14). Но с това съвсем не се изчерпва тематиката на сп. „Слава“. Може да се твърди, че то е първото наше православно списание с ярко изразена религиозна и богословска насоченост. В него се публикуват материали от областта на: пастирското богословие („Священникът и длъжностите му“, 1871, № 2, с. 21–23 и 1871, № 3, с. 37–39); християнската педагогика („Важността на християнското възпитание“, 1871, № 2, с. 27–28); общата история на Църквата („Християнската църква в първите векове“, 1871, № 4, с. 56–57 и 1871, 5, с. 73–74) и др.

Но задачите на сп. „Слава“ са свързани преди всичко с духовния живот – на авторите, който трябва да получи своята изява, и на читателите, който се нуждае от укрепване чрез словото. Списанието впечатлява с адекватната си позиция по въпросите на духовния живот – например относно евентуално обединение на православни и римокатолици: то може да се осъществи само на основата на догматическо единство, за което Рим и папата очевидно не мислят. Те предявяват единствено претенции за власт – особено тогава, само една година след обявяването на римокатолическия догмат за главенство и непогрешимост на папата от Първия Ватикански събор през 1870 г.⁴⁹

Сп. „Слава“ не се интересува от политическите събития сами по себе си, откъснати от тяхното духовно възприемане в контекста на християнския светоглед. Това изкушение, дотогава постоянно срещано, се преодолява именно с началото на „Слава“. И издателите на това списание доказват на практика как християнската вяра и светоглед не са откъснати от заобикалящата действителност, а я изявяват и осветляват най-правилно.

Сп. „Слава“ наднича в миналото – но не сухо, а с конкретна поука, израз на личен духовен опит. Оттук извира например интересът към църковната история или пък към живота на светците. Списанието отделя място не само на български светци, но също така и на други, по-неизвестни, изразявайки любовта си и към тяхната добродетел – прави впечатление например един материал за св. Беда Достопочтени († 735)⁵⁰. Сп. „Слава“ в много отношения е по-добро от редица съвременни богословски издания, които свеждат християнската вяра на нивото само на разума и не схващат богословието като духовен опит, публикувайки сухи, лишени от жизненост и сила материали.

Сп. „Слава“ притежава необходимата критичност и не си затваря очите пред печалното състояние на религиозния живот сред народа ни и по-специално на неговите духовни водачи – клириците. В кн. 8 (от 1871 г.) се разясняват задълженията на свещенослужителя, като особено се подчертава нуждата от знание: „Колко е горко и жалостно, когато види човек прост и неучен священник?! – който има за главна цел и длъжност да учи, да поправлява другите, а пък и сам да има нужда от учение. Не казвами да бъде дипломат, но поне да познава добре ония предмети, които са му най-нуждни.

Вярата няма по-опасен противник от невежеството, нето има по-суров неприятел от заблуждението.“⁵¹

В кн. 6 (от 1871 г.) присъства материал със заглавие: „Нашето духовенство въобще“ (с. 91–93), впечатляващ със своята правдивост и дръзновеност: „... ще видим, че нашето духовенство е твърде в жалостно положение, ще видим, че то, вместо да си изпълнява длъжностите, като поучява народа разумно в Християнската наука, не прави нищо друго, освен гледа да скуби колкото може простия народ, за да си приуготовлява живот от наслаждения. – С голяма жалост виждами днес още, дето един священник, щом се ръкоположи, тръгва по селата да ръсе и да събира милостиня като един просяк...“⁵² Това впоследствие води издателите на списанието и до други сериозни противоречия с българското свещенство. То остава обаче съвсем православно и продължава да се грижи за духовното просвещение и възпитание на българския народ.
2. В. „СЕЛЯНИН“

В. „Селянин“ е издаван от йеромонах Игнатий Рилски. В него активно участва и друго духовно лице – архимандрит Зиновий Поппетров, който дълги години работил като учител и училищен инспектор и дори се пенсионирал като такъв. Шестте основни пункта в тематиката на вестника са: „1. Раскази от священната история на Ветхия и Новия Завет с кратки нравоучения. 2. Кратки сведения от всеобщата църковна история и последователни раскази от Българската църковна история. 3. Черти из народния ни живот. 4. Кратки политически новини. 5. Правителствени разпореждания и 6. Разни“⁵³.

В. „Селянин“ прави впечатление най-вече с духовния си поглед. В един материал външната политическа ситуация в освободената България е свързана с вътрешната нравствена промяна, която трябва да съответства на нея: „Подир живота ни, прекаран в страшни мъки и неволи, за нас настана време да живеем нов живот, без мъки и неволи. Тоя нов наш живот изискува от нас да ся оставиме и от всичко зло, вкоренено в нас от нашите бивши притеснители и отчасти от нашето невежество. Злините, останали в нас от първия ни живот, са толкова много и толкова велики, щото за тяхното изкоренение ся изискува от всички ни твърде голяма сила и постоянство. Това ние можеме да постигнеме само в тоя случай, ако изучиме добре Словото Божие и ся проникнеме с него така, както то ни заповедува. Изучаванието на Словото Божие и Неговото изпълнение возвишава человека до небесното, облагородява го и прави го добър гражданин и истинен патриот.“⁵⁴ За да вземат участие в това, и о. Игнатий и неговите съмишленици започват издаването на вестника.

Вестник „Селянин“ с болка определя суеверието като основна черта на българския народ и обещава да се бори за неговото изкореняване – чрез запознаване с основните християнски истини⁵⁵. А като една от причините за своето създаване вестникът посочва „тази, гдето нашия народ в своите религиозни нужди е изоставен от своите по-опитни и по-вещи синове на различните тлетворни ветрища да го бъхтят, да го уничтожават и никой не се зима да му помогне, да го настави и упъти към спасителния път.“⁵⁶

Но къде са българските свещеници? Когато започва издаването на в. „Селянин“, вече няма гръцко господство над църквата, няма го и османското владичество. Малко ли са били свещенослужителите, чиято задача е да просвещават с истините на християнската вяра българския народ? Или може би липсата на богословски школи е проблемът? Всъщност основната причина за печалното нравствено състояние на българския народ и общество (още тогава!) се корени в настъпването вече и в нашата страна на Новото време и неговия антихристиянски дух и в личното пренебрегване на християнските добродетели. В. „Селянин“ отбелязва: „Занемарен е народът и за всичко, и във всичко, занемарил е и той сам себе си и е побъркал своите понятия и за най-важните свои духовни потреби. Той, ако и да се счита за християнин, и при това Християнин Православен, но си остава такъв само с името, но не и да мисли и да действа по Законът Христов. Всичко, което е станало у нас подир освобождението ни, свидетелства колко малко се е имало предвид Христовото учение и към какво може да докара пренебрежението и отсъствието на това учение“⁵⁷.

Но как да се преодолее бездуховността? В. „Селянин“ смята, че средството за това е религията (и по-специално, разбира се, християнството): „Всичко, казваме, потвърдява по един най-непреложен начин, че народите могат да благоденстват и да се усъвършенстват само с помощта на Божествената религия и това най-много у нас се доказа и продължава да се доказва, но ние не искаме да го виждаме. (...) И от таковато наше нехайство всичкия наш духовен мир е побъркан.“⁵⁸

Едно от най-сериозните и задълбочени християнски издания у нас е сп. „Духовна пробуда“, излизало в Пловдив от 1906 до 1910 г. В него участват видни български писатели, като Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков. В сп. „Духовна пробуда“ християнската проповед често се осъществява чрез средствата на художествената литература. Може би това е желанието на издателите – да облагородят сърцата на своите читатели с религиозни разкази и стихове. И да подтикнат към промяна на обществения живот въз основа на примерите в художествените произведения, които трябва да дадат съответни плодове⁵⁹.

Погрешна е класификацията на изследователите⁶⁰, които поставят сп. „Духовна пробуда“ в числото на протестантските издания. Наистина, на неговите страници официалната църковна организация в България често е критикувана, но това се извършва обосновано и списанието не излиза от рамките на православно-християнското учение (поне в първите си години). Още едно доказателство за това е, че в издаването му участват, както е отбелязано в първия брой, Христо Попов (преподавател в Софийската духовна семинария и по-късен главен редактор на „Църковен вестник“), „трима архимандрити, двама митрополита, няколко свещеника“⁶¹.

Сп. „Духовна пробуда“ започва да излиза като двуседмично и обикновено е 16-странично. Неговото мото от първия до последния брой са думите на Спасителя: „Аз съм път, истина и живот“ (Йоан 14:6). Неговата задача, обявена в първия му брой, е „пробуждането на чистото религиозно съзнание в съвременното общество чрез осмислянето на личния, семейния и обществен живот в духа на Христовото учение“⁶².

В първия брой на сп. „Духовна пробуда“ присъства въведителната статия (неподписана) „Нуждата от духовна пробуда“, в която се изричат потресаващи, но истинни думи за тогавашното състояние в църквата: „Учениците стоят, казал учителят (един учител в духовна семинария, който имал смелостта да говори на митрополит – бел.м.), по няколко часа в църква, но те не се молят там. Църковните молитви не облагородяват душите им, защото ги четат и слушат машинално; защото ги слушат по предписанията на училищните правилници. Туй е лошо възпитание, туй е приспиване, ако не убиване на младите души.“⁶³

Сп. „Духовна пробуда“ не отрича печалното състояние на духовния живот на повечето хора у нас. Отбелязва се с тъга: „Целият наш религиозен живот се е обърнал на един сух, безжизнен „правилник“. Хората изпълняват тоя „правилник“ по традиции, по задължения, по необходимост; смисълът му обаче в повечето случаи те не виждат, не знаят.“⁶⁴

А положението е такова не само в църковната област, но и в целия обществен живот. Какво да се направи? Илия Венов е автор на есеистичния материал със заглавие „Нашата задача“, поместен отново в първия брой на „Духовна пробуда“: „Тъжна гледка представлява нашият обществен живот. Скръбни чувства навява той със своите явления на всяка честна и правдива душа. Скръбни чувства с нерадостни и безнадеждни мисли за бъдещето на нещастния ни във всяко отношение народ – мисли, които болезнено свиват сърцето и извикват благороден ропот срещу всичко онова, което причинява изхабяването на сърцата и развалата на нравите.“⁶⁵
4. „ЦЪРКОВЕН ВЕСТНИК“ И СП. „ДУХОВНА КУЛТУРА“ – ОФИЦИОЗИ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

„ЦЪРКОВЕН ВЕСТНИК“ от 1900 г. до днес е официален орган на Българската православна църква. Един интересен факт, свързан с него: сред българските вестници, които продължават да излизат, най-дълготрайни са „Държавен вестник“ и „Църковен вестник“⁶⁶.

Решението за създаване на официален вестник на Българската православна църква е продиктувано от нуждата от силен централен официоз, който да стане изразител на църковната позиция в обществото. Първият брой на „Църковен вестник“ излиза на 7 април 1900 г. Първи негов редактор (от 1900 до 1903 г.) е Димитър Мишев, който по това време е главен секретар на Българската екзархия. Димитър Мишев е известен български публицист, роден във Видин през 1856 г. и завършил гимназия в Габрово през 1876 г. Той сътрудничи на редица известни български издания след Освобождението: в. „Търновска конституция“, в. „Балкански сговор“, сп. „Свободно мнение“, сп. „Пролет“, сп. „Отец Паисий“.

Димитър Мишев заема поста на главен редактор на „Църковен вестник“ до 1903 г., а също така и от 1907 до 1915 г. Други по-видни главни редактори на вестника до 1944 г. са: проф. протопрезвитер Стефан Цанков (1920), Видинският митрополит Неофит (1922–1926), акад. Иван Снегаров (1928–1931), проф. Димитър Дюлгеров (1931–1934), Траянополският епископ (след това Ловчански митрополит) Антим (1936–1937), Христо Попов (1938–1944).

В „Църковен вестник“, който е с различен обем (най-често 12 страници, а когато се обединяват броеве – 24 страници) присъстват различни материали – апологетични, богословски, религиозно-философски, омилетични, вести от църковния живот, коментари, обяви (свързани предимно с църковния живот). Тук публикуват известни православни богослови, които през 20-те години стават част от новооснования (1923 г.) Богословски факултет на Софийския университет или пък са преподаватели в Софийската духовна семинария.

През разглеждания период „Църковен вестник“ има различни приложения – „Библиотека“ (София, 1901–1912), „Църковен архив“ (София, 1924–1928), „Преглед“ (София, 1907–1908), „Книжици за деца“ – коледно (София, 1920–1933), „Богословска мисъл“ – ненамерено (София, 1937), „Духовна култура“ (отначало също приложение на „Църковен вестник“). В „Църковен архив“ се публикуват обширни материали по въпроси на църковно-дипломатическите отношения. „Преглед“ пък представлява смес от художествени произведения с религиозна тематика и богословско-исторически материали. Приложенията разнообразяват „Църковен вестник“ и му придават визия и на духовно-просветно издание. На страниците на вестника и приложенията му присъстват църковни произведения (в превод) от древността (IV–V в.), както и съвременни (от първата половина на XX в.) материали. Те са предимно с нравствено-поучителен характер.

„Църковен вестник“ обръща внимание върху събитията и процесите в обществения живот, но те се пречупват през призмата на християнската вяра. Там може да се срещне правилна позиция по въпроса за промените в обществения живот в световен мащаб. Не липсват материали, насочени срещу възцарилия се социализъм в руските земи. През Втората световна война пък в „Църковен вестник“ присъстват много разсъждения за войната в светлината на християнския светоглед. Мирът обаче правилно се търси не толкова във външното положение в света, а вътре в душата на човека.