Филологически факултет, катедра „Класически и източни езици и култури

Когато се говори за „Църковен вестник“ от първия половин век на неговото излизане, неминуемо трябва да стане дума и за един паметен публицист в историята на българската журналистика – Стоян Михайловски. Творчеството на Стоян Михайловски в „Църковен вестник“ обхваща най-вече религиозни стихотворения. В приложението на „Църковен вестник“ „Преглед“ също се публикуват произведения на Стоян Михайловски. Особено впечатление прави обширната публикация на Стоян Михайловски „В живота щом се свечери, в душата се развиделява“ – в кн. 1 (с. 14–24) и кн. 2 (с. 65–76) за 1907 г.

Безспорно, това постижение – един вестник да продължава да съществува повече от 100 години, запазвайки се дори и през време на комунистическия режим в България след 9 септември 1944 г., е само по себе си впечатляващо. Но това е външната страна – така да се каже културно-историческата. Днешното положение на „Църковен вестник“ е повече от плачевно – от години той няма дори официален главен редактор. Невъзможно е този вестник да бъде продаван на реповете, но същевременно не е интересен и за болшинството от посетителите на храмовете в България, където е единственото му убежище. Той продължава да съществува благодарение на официалната институция, която стои зад него – Българската православна църква. Скоро обаче може и него да го сполети същата участ, каквато вече сполетя сп. „Духовна култура“.

СП. „ДУХОВНА КУЛТУРА“ започва да излиза през 1920 г. В началото то е приложение на „Църковен вестник“; самостоятелно издание става през 1935 г. Неговото подзаглавие гласи: „Месечно списание за религия, изкуство и наука“ („Месечник за религия, култура и философия“). В началото на съществуването му негови сътрудници са и видни светски учени. С шест материала в него участва например Александър Теодоров-Балан.

В началото сп. „Духовна култура“ впечатлява с огромния си обем – първата сборна книжка (1 и 2) за 1920 г. съдържа 160 страници! Автори са най-вече бъдещи преподаватели в открития само три години след това Богословски факултет на Софийския университет, духовни лица и както бе отбелязано, български учени в други научни области (например проф. Васил Златарски присъства с материал още в първия брой, а проф. Беню Цонев – във втория).

Въпросите, които се засягат в сп. „Духовна култура“, много често са актуални за времето си, но още тогава започват да се прокрадват и скучни, непредизвикващи интереса на читателите материали, които в съчетание с прекалено големия обем на отделните книжки и прекалената обширност на някои от тях, както и с не особено сполучливото художествено оформление (суха и безжизнена, „академична“ в лошия смисъл на думата корица, изключително дребен шрифт) отблъскват донякъде читателската аудитория.

Още от първите години на излизането си сп. „Духовна култура“ е поле за изява на богословската наука в България. Авторите представят материали, които се използват именно в академичното богословие (някои – и досега), което обаче е нож с две остриета. Наистина, това може да послужи за поставяне на изданието сред сериозната религиозна периодика. Но за съжаление, още в първите броеве на „Духовна култура“ се залага онова, което ще доведе по-късно до изчезването му – неговата строга научност, прерастваща в сухота, затваряне в академичните рамки и отдалеченост от духовния живот в Църквата.

Сред най-ценните материали, публикувани в сп. „Духовна култура“ през разглеждания тук период, могат да се посочат някои апологетични статии във връзка с актуални тогава ереси и разколи, както и с материализма. Трябва да се отбележат и някои преводи (например на разказа за пренасяне мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. от Владислав Граматик – кн. 3 и 4, 1920 г., и на „За завистта“ от св. Василий Велики – кн. 12, 1931 г.). За съжаление обаче, сп. „Духовна култура“ не запазва връзката с древните и по-късни църковни отци и изглажда пътя за теоретичното занимание само с малка част от тях. Преводите на светоотечески съчинения са съвсем малко и само от руски език, а не от оригинал. Приятно впечатление правят неголям брой материали: „Животът на преподобни Антоний Велики (от св. Атанасий Александрийски)“ (1941, № 1–2); „Учение на древнохристиянските подвижници за помислите“ от Хр. Попов (започващ от кн. 7–8, 1941 г. и продължаващ в няколко броя); „Възгледите на преп. Исаак Сирин върху духовно-монашеския подвиг“ (1940, № 1–2) от българския екзарх и софийски митрополит Стефан.

След почти 90-годишно излизане – дори и в условията на враждебна на християнската религия власт – сп. „Духовна култура“ вече практически не съществува. След смъртта на дългогодишния му редактор проф. Тотю Коев (2006 г.) последва период на агония, изразяваща се в липса на издания, опити за попълване със стара дата на пропуските и окончателно (засега) спиране. Бъдещето ще покаже какво ще стане с това все пак емблематично за православния печат в България издание.
5. ДЕТСКИ ИЗДАНИЯ

Читателската аудитория на православната преса обхваща не само възрастните. Сред православната преса през разглеждания в настоящото изследване период започват да се обособяват специализирани детски вестничета и списания. Те се опитват да дадат на децата първи уроци в християнската вяра, да „преведат“ християнските истини на разбираем за тях език, като за целта си служат с илюстрации и публикуват много художествени разказчета и стихчета.

Много детски издания, неафиширани пряко като религиозни, се ръководят обаче от християнски принципи и се опитват да внушават християнски добродетели. Прави впечатление, че още във времето преди Освобождението издател на сп. „Училище“ (което, макар и не за най-малките деца, все пак е насочено към детско-юношеска читателска аудитория) е Райко Блъсков. А същият издава, както бе отбелязано, две от най-ранните религиозни списания („Духовен прочит“ и „Духовни книжици за поучение на всяк християнин“). Подобен пример е и сп. „Звездица“, което започва да излиза през 1892 г. (в София) и съществува до 1914 г. Освен религиозните картини и икони, които присъстват на страниците му, негов основен призив е на злото да се отговаря с добро⁶⁷.

В детските издания много добре личи пагубното влияние на комунистическата власт, унищожила толкова много добри и красиви начинания и осакатила младото поколение по отношение на духовни ценности.

СП. „ХРИСТИЯНСКО СЕМЕЙСТВО“ (ПАЗАРДЖИК, 1909–1910) И СП. „ХРИСТИЯНЧЕ“ (ПАЗАРДЖИК, 1909–1910). През 1909 г. в Пазарджик започва излизането на сп. „Християнско семейство“. Сред останалите материали присъства и отдел със заглавие „Малко християнче“. След излизането на втория брой сп. „Християнско семейство“ престава да съществува – „явно редакторите решават да насочат вниманието си към подрастващото поколение“⁶⁸ и полагат началото на детското списание „Християнче“. Неговото мото е „Оставете децата и не забранявайте им да дойдат при Мен, защото за такива е царството небесно“ (Мат. 19:14). Малките читатели са запознавани с личности, пример не само за обществен, но и за религиозен живот – св. патриарх Евтимий, св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, йеромонах Неофит Рилски. От списанието излизат 10 броя, но то „оставя следа като първо по рода си в страната“⁶⁹.

СП. „ХРИСТИЯНЧЕ“ (ПЛОВДИВ, 1932–1947). По време на излизането му съдържанието на детските християнски списания у нас е в общи линии вече утвърдено. На сп. „Християнче“ може да се даде много добра оценка не само от богословска гледна точка, но и от журналистическа. В него умело се публикуват художествени разкази и стихотворения, които укрепват вярата на детето в Бога и любовта му към Него. Духът на това издание е ведър, изпълнен със загриженост за детето и неговия духовен живот. Дори проповедта, която присъства на страниците на списанието, е „преведена“ на детския език, но не е лишена от смисъл и не е принизена на прекалено ниско ниво, както често се случва днес. Един пример – „Да бъдем доволни“ от свещ. Симеон Попов⁷⁰: „Мили деца, понеже човек не живее вечно на земята, а само едно съвсем малко число години, след което умира и оставя всичко земно – имоти, къщи, пари и богатство; и понеже кратък е човешкият живот на земята, ето защо св. апостол Павел, в писмото си до апостола и епископа Тимотея, съветва човеците-християни да не ламтят и трупат големи земни богатства, които само след кратко време, подир умирането си ще оставят“⁷¹. „Понеже щастието в човешкия живот не се състои в много голямото земно богатство, а преди всичко, щастлив е онзи човек, който живее свето и праведно, който вярва в Господа Бога и пази вечните Божии заповеди и който отделя от земното си богатство и дава на сиромасите и изпадналите в нужда човеци“⁷².

В едно детско списание много важна е ролята на оформлението. Издателите на сп. „Християнче“ разбират това. Неговата корица е цветна, към разказите или стихотворенията има илюстрации (макар и черно-бели), понякога присъстват дори снимки, заглавията са украсени, а шрифтът е по-голям.

В сп. „Християнче“ публикуват материали много известни български писатели. Във всеки брой присъстват авторски текстове на Григор Угаров, Константин Петканов, Йордан Стубел, Стоян Чилингиров. Много от броевете са посветени на конкретни въпроси, свързани с християнската религия. Това са например: вярата, християнските добродетели вяра, надежда и любов, Христос и децата, целта на човешкия живот. Изданието има и съответна санкция от българската държава – на задната корица стои „Препоръчвано от Министерството на народната просвета с окръжно...“ Сп. „Християнче“ е месечно и продължава да излиза до 1947 г., когато управлението на Българската комунистическа партия слага край и на това добро и хубаво дело.

В. СП. „ВИТЛЕЕМ“. Друго детско списание, което прилича много на „Християнче“, е „Витлеем“ (Варна, 1923–1931). Същият принцип е налице и тук – християнското слово се приспособява към детското разбиране, без обаче да страда от това, без да става смешно и глупаво, без да губи своята сериозност и дълбочина. „Малки читателю – така започва първият брой на списанието, – днешното човечество, наглед съвсем отдалечено от религията, напредна и напредва благодарение на нея. Обичаи, закони и образование то доби главно, откак възприе учението Христово, при все че днес почти е забравило Христа.

Новото време, вървежът на днешния живот, занятията и удоволствията, съвсем са отклонили хората от пътищата, предначертани им от Христа. Сега повече от тях Го познават само по име, макар че мнозина още се наричат Християни. (...) Днес хората, особено младежите чувстват най-голяма нужда от една здрава морална подкрепа. Тая здрава морална подкрепа хората и младежите няма отгде да получат, освен пак от живия извор – Иисуса Христа.

А във Витлеем е Той!“⁷³

Сп. „Витлеем“ е светъл лъч в православно-християнската преса като цяло и в тази за деца и младежи. То е месечно и съвсем скоро след началото си започва да търси цвета в корицата, която става по-привлекателна. В него се публикуват, разбира се, художествени разказчета и стихчета, както и своеобразни библейски уроци за деца. Дава се също така информация с религиозен характер, изясняват се практически нравствени въпроси (напр. „Как да се отнасяме с тия, които ни оскърбяват?“ – 1924, № 8 и 9, с. 122–123) – всичко това предимно с помощта на художествени разкази, които често предават библейски събития или жития на светци. Дори има рубрика „Из живота“, в която се публикуват своеобразни детски новини. На последните страници на изданието винаги се отделят няколко страници за забавни логически игри (наистина интересни), дори има конкурси с награди – съвсем не така комерсиални като днешните. Публикуват се и нотирани стихотворения-песнички на наши писатели, които малките читатели могат да се научат да изпълняват.

Християнското слово има неизменната задача да възвестява истината, да изгражда правилен светоглед и да създава достойни човешки личности. Средствата за масова комуникация предоставят още по-голяма възможност за християнска проповед. През първите сто години от историята на българската журналистика (1844–1944) християнска журналистика се създава често с цената на много лишения и с много финансови трудности. Преди Освобождението в светските издания религията присъства много по-осезаемо; често те са проникнати от християнските принципи и в тях присъстват материали с религиозна тематика. Всъщност много характерно е и обратното – дори в християнската преса у нас отначало религиозната тематика е смесвана с политическа (най-често патриотична), което от богословска гледна точка е слабост. Това започва да се преодолява за първи път в сп. „Слава“, а скоро след това и в други издания. След Освобождението и особено от началото на XX в. броят на православните издания рязко се увеличава. Те не посрещат с еуфория настъпващия нов век и за съжаление, мрачните им предчувствия не след дълго започват да се сбъдват. През годините на Балканската и Първата световна война православните вестници и списания се опитват да погледнат от друга страна към случващите се нещастия и скърби – като на изпитание, което може да даде твърдост при успешното му преодоляване. И наистина, преживяла трудностите на тези две войни, православната преса продължава да увеличава обема си, като особено характерни стават официалните издания на отделните епархии и на братствата. В православната преса започва все по-често да се съзира надвисналата опасност от комунизма, залял първо Русия. Призивите към българския народ обаче като че ли остават безплодни – не след дълго самите православни издания, сред които не лиспва стойностна публицистика, стават жертва на новия комунистически режим в страната...

Православната преса в България е религиозната преса, представена от най-много издания през разглеждания период. Сред тях има добри образци на богословска, на високо духовна периодика, на детски християнски издания. Може да се отличат: сп. „Слава“ – първото българско издание с чисто религиозна насоченост и същевременно първото наше богословско издание; в. „Селянин“ – с дълбоката си духовност и загриженост за духовната просвета на българите; сп. „Духовна пробуда“ – с вярната си духовна преценка за събитията в света и със смелата си позиция относно отрицателните страни на църковния живот; сп. „Християнски учител“ – с доброто изясняване на християнските истини и християнския светоглед.

В началото на своето излизане официалните издания на Българската православна църква – „Църковен вестник“ и сп. „Духовна култура“, макар и да не са водещи, притежават сравнително добри богословски и журналистически качества и не страдат така жестоко, както по-късно, от неактуалност и конюнктурност.

Православните детски вестничета и списания заслужават определено много добра оценка и не може да не се съжалява за тяхното унищожаване от комунистическата власт. През първите сто години на българската журналистика обаче излизат и такива православни издания, които не впечатляват нито с духовна дълбочина, нито с богословска висота. Клишираността, която днес е основен недостатък на православната преса, започва да мъчи още тогава повечето издания. Широко разпространени са и сухотата, фалшът, неактуалността и неадекватността.

В условията на новата ера на компютърните технологии християнската преса е поставена пред много силно предизвикателство. Тя може да привлича към себе си и към проповядваното от нея само ако умее да представи живо и истинно своето послание. Така, както са го правили (разбира се, по начин, присъщ на съответното време) някои издания и преди тоталитарния период. Живо и истинно изразяване на християнското слово пък може да се осъществява само ако е налице лично разбиране и преживяване на християнските истини и ако те се предават адекватно. Това е ключът към оцеляване и дори напредък на християнската преса у нас, който ни дава историческото ù изследване в периода преди нейното почти цялостно насилствено унищожение.

В заключение може да се посочи, че в настоящата статия за първи път се прави обзор на развитието на православно-християнската преса през първите сто години от историята на българската журналистика; открояват се най-значимите православни издания; изясняват се причинно-следствените връзки за съвременното състояние на този род преса у нас; поправят се неточни оценки – например за характера на религиозната преса само като народно-патриотическа или антисоциалистическа, за сп. „Духовна пробуда“, което е обявявано без основание за протестантско и др.; дава се положителна богословска и журналистическа оценка за първото българско чисто религиозно и богословско издание – сп. „Слава“ (Русе, 1871–1873).

В края на настоящото изследване трябва да бъдат изказани благодарности за съставянето на настоящата научна статия: първо и най-вече на доц. д-р Здравка Константинова – за самото насочване към тази слабо изследвана, но богата тема, както и за умелото ù ръководство; освен това на библиотекарите в Богословския факултет на СУ и особено на г-жа Мирослава Млечкова – за съдействието при откриването на православно-християнска периодика.

I. КНИГИ И СТАТИИ

1. 
   БОРШУКОВ, Георги. История на българската журналистика: 1844–1885; 1878–1885. Второ допълнено издание. София: Наука и изкуство, 1976.
   
2. 
   БУРМОВ, Александър, Петър Георгиев. Българският периодичен печат от зараждането му преди Освобождението до 1918 г. София, 1949.
   
3. 
   ИВАНОВ, Ю. Българский периодически печат от възражданието му до днес. Книга 1, 2 и 3. София, 1893.
   
4. 
   ИВАНЧЕВ, Димитър (съставител). Български периодичен печат 1844–1944. Том 1–3. София: Наука и изкуство, 1962, 1966, 1969.
   
5. 
   ИЛЧЕВ, Иван. Рекламата през Възраждането. София: Акад. изд. „Марин Дринов“, 1995.
   
6. 
   КАЙКИЕВ, Петко, Мария КАЙКИЕВА. Периодичният печат в Пазарджик (Историко-библиографско изследване). Част 1 – Поява и развитие до края на Първата световна война. Пазарджик: Беллопринт, 2007.
   
7. 
   КОНСТАНТИНОВА, Здравка. Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. Второ издание, София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 2002.
   
8. 
   МАРКОВА, Зина. Българската екзархия 1870–1879. София: Издателство на БАН, 1989.
   
9. 
   Основи на социалната концепция на Руската православна църква. Превод от руски. София: Подворие на Руската православна църква в София, 2006.
   
10. 
    СЕРАФИМ (РОУЗ), йеромонах. Православният светоглед. Превод от английски. София: ЕТ Снежана Иванова, 2004.
    
11. 
    ТЕМЕЛСКИ, Христо. Печатният орган на Българската православна църква. Църковен вестник, 2000, № 7, с. 3.
    
12. 
    ТОПЕНЧАРОВ, Владимир. Българската журналистика 1885–1903. София: Наука и изкуство, 1963.
    
13. 
    ТОПЕНЧАРОВ, Владимир. Българската журналистика 1903–1917. София: Наука и изкуство, 1981.
    
14. 
    ТОПЕНЧАРОВ, Владимир. Българската журналистика 1917–1923. София: Наука и изкуство, 1986.
    

II. ЦИТИРАНИ ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

1. 
   Сп. „Витлеем“ (Варна, 1923–1931).
   
2. 
   Сп. „Вяра и сила“ (София, 1917–1918).
   
3. 
   Годишник на Софийския университет. Богословски факултет (София, от 1924– продължава да излиза).
   
4. 
   Сп. „Духовен прочит“ (Велико Търново, 1881–1882) (цит. по: ИВАНОВ, Ю. Цит. съч.).
   
5. 
   Сп. „Духовна зора“ (София, 1907–1916).
   
6. 
   Сп. „Духовна култура“ (София, 1920–2008).
   
7. 
   Сп. „Духовна пробуда“ (Пловдив, 1906–1910).
   
8. 
   В. „Защита“ (Стара Загора, 1888) (цит. по: ИВАНОВ, Ю. Цит. съч.).
   
9. 
   Сп. „Народен страж“ (София, 1919–1943).
   
10. 
    Сп. „Нова ера“ (София, 1923–1929).
    
11. 
    Сп. „Преглед“ (издание на „Църковен вестник“) (София, 1907–1908).
    
12. 
    В. „Селянин“ („Съветник“) (София, Пловдив, 1879–1916, 1924) (цит. по: ИВАНОВ, Ю. Цит. съч.).
    
13. 
    Сп. „Слава“ (Русе, 1871–1873).
    
14. 
    Сп. „Християнка“ (София, 1923–1948).
    
15. 
    Сп. „Християнче“ (Пловдив, 1932–1947).
    
16. 
    „Църковен вестник“ (София, от 1900 – продължава да излиза).