Финансови актове. Обща характеристика. Видове финансови актове. Съотношение между административни и финансови актове
Спиране на производството по принудително изпълнение
Изтегляне 140.26 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Разпоредбата на чл. 222 от ДОПК следва да се разглежда като специална спрямо общата разпоредба на чл. 34 от ДОПК, определяща основанията за спиране на производствата, образувани по ДОПК
- 55. Международно данъчно облагане. Способи за избягване на двойното данъчно облагане. Спогодби за избягване на двойното данъчно облагане.
| 5. Спиране на производството по принудително изпълнение
Разпоредбата на чл. 222 от ДОПК определя случаите, при които производството по принудително изпълнение се спира без да се начисляват лихви. За да издаде разпореждане за спиране на производството по принудително изпълнение, без да се начислят лихви за периода на спирането, е необходимо публичният изпълнител да е сезиран с искане и пред него да са представени писмени доказателства, удостоверяващи следните обстоятелства: • поставяне на длъжника под запрещение - в този случай спирането без лихви ще се разпростре във времето до назначаването на настойник или попечител на длъжника; • повикване на длъжника на учебен сбор - спирането ще продължи до завършването на учебния сбор; • смърт на длъжника - спирането ще продължи до момента на приемане на наследството на длъжника от неговите наследници; • в други случаи, определени в закон. Разпоредбата на чл. 222 от ДОПК следва да се разглежда като специална спрямо общата разпоредба на чл. 34 от ДОПК, определяща основанията за спиране на производствата, образувани по ДОПК. Прилагането на спирането на принудителното изпълнение по реда на чл. 222 от ДОПК обхваща хипотезата, при която за периода на спиране на производството не се начисляват лихви.С оглед на това не може да бъде отказано спирането на производството по реда на чл. 34 от ДОПК, при наличие на някоя от хипотезите, визирани в тази разпоредба. 55. Международно данъчно облагане. Способи за избягване на двойното данъчно облагане. Спогодби за избягване на двойното данъчно облагане. По принцип произходът на международното двойно данъчно облагане (МДДО) се свързва с действието на ДПН в пространството – по място и спрямо лицата. Държавите изграждат данъчните си ситеми въз основа на 2 принципа – принципът за облагане на световния данък (който се прилага за облагане на всички доходи на местните лица, както тези с източник в страната, така и тези доходи от източник в чужбина) и териториалния принцип (в който се обхващат за облагане доходи или имущества на чуждестранни лица, с изключение на територията на страната – т.н. принцип на облагане при източника. От гледна точка на тези 2 принципа е възможно едно лице да бъде обложено с подобни по вид данъци към 2 или повече държави. Следователно, определено от юридическа гледна точка МДДО ще възникне, когато един и същи субект на облагане по повод един и същ обект на облагане е данъчно задължен в 2 или повече държави за един и същ период от време за подобни по вид данъцъ, но от икономическа гл. т. То ще възникне едва тогава, когато общият размер на платения от лицето данък в 2те държави ще превиши по размер по-високият данък, установен от държавата с по-високо ниво на облагане и това е така, защото механизмът за предотвратяване МДДО не цели лицето да плати данък само в едната държава, а по възможност данъкът да се разпредели между двете държави. Проблемът се отнася до преките данъци, защото при косвените се смята решен с възприемането на принципа, че облагането е там, където се придобива стоката. Възможни са 2 вида мерки за преодоляване на ДДО – на национално ниво (такива са мерките, предвидени в чл. 13, чл. 14 и §1, т. 12 от ДР на ЗКПО и в чл. 75 и чл. 76 и §1, т. 35 ДР на ЗДДС). Става дума за данъчен кредит (ДК), но различен от този по ЗДДС, кото §1, т. 12 ЗКПО определя, че ДК е правото при определените по рози закон условия да се приспадне вече платен в чужбина данък, но не пълния размер на платения в чужбина данък, а в размер на съответния български данък, относим към доходите в чужбина. Цели се не да се възстанови данъкът, платен в чуждия бюджет, а да се приспадне съответната част съобразена с националното законодателство. Все пак по националното ни законодателство местните лица дължат данък както за доходите си от чужбина, така и за тези от страната и от този сбор се изважда размерът на ДК. Като 2ри способ за избягване на МДДО държавите сключват двустранни или многостранни спогодби за избягване на МДДО (СИДДО), които са международни договори по смисъла на чл. 5, ал. 4 КРБ и подлежат на ратификация от НС, защото с тях се засягат фискалния суверенитет на държавата. Спрямо тях се прилагат правилата на Виенската конвенция за правото на договорите. Единствената функция на договорите е да се ограничат претенциите на държавите по облагане на определени доходи или имущества. За да може дадено лице да ползва облекчение по СИДДО, то следва да е местно лице на едната от договарящите държави и да получава доход от източник в другата договаряща държава. Когато доходът е облагаем и в 2те държави, държавата, за която получателят е местно лице, ще приложи методите за избягване на МДДО. Възможните методи са 2 – или основният кредитен период или методът за прогресивното освобождаване в случаите, в които има прогресивно облагане на доходите. При него доходите от чужбина се събират с доходите от страната и се определя данъчната ставка по предвидената в националното право прогресия, след което се изваждат доходите от чужбина, но получената по-висока ставка се прилага за доходите от страната. ДОПК има специална Глава 16 особени производства, Раздел III от която е озаглавен процедура за прилагане на СИДДО на доходите и имуществото по отношение на чуждестранни лица. Чл. 135 предвижда, че този раздел урежда процедурата по прилагане на данъчни облекчения за чуждестранни лица, предвидени във вл. в сила СИДДО и че СИДДО се прилагат само след удостоверяване на основанията за това. Чл. 136 предвижда, че трябва да се докаже, че: 1) лицето е местно на другата държава по смисъла на съответната СИДДО (удостоверява се от чуждестранната данъчна администрация); 2) действителен притежател на дохода от източник в РБ – това става с декларация (идеята на която е от предимството на договора да се ползват лицата, на които доходът стопански принадлежи , а не за да насочи доходът в държава с по-ниско ниво на облагане); 3) лицето декларира също, че не притежава място на стопанска дейност в Бг, с което съответният доход е свързан; 4) че са изпълнени особените изисквания за прилагане на СИДДО, съдържащи се в съответната СИДДО. Това обстоятелство се удостоверява чрез официални документи, вкл. извлечения от публични регистри. Искането за приложимост на СИДДО и приложените към него документи се подават в ТД по регистрацията на платеца на дохода или в дирекцията, където подлежи на регистрация. Данъчните органи (НАП) разглеждат искането за прилагане на СИДДО и в 60-дневен срок от неговото подаване се произнасят със становище за наличието съотв. липсатан на основанията за прилагане на СИДДО. Липсата на отговор в законоустановения срок се третира като мълчаливо съгласие. Ако до изтичане на срока за плащане на данъка при източника не е получено положително становище, платецът на дохода е длъжен да удържи данъка и да го плати по ставката, предвидена в Бг-ското законодателство, като му се признава правото да подаде искане за възстановяване на разликата. Ако лицето не удържа данъка, защото чака становище то и платецът, и получателят са солидарно отговорни за лихвите за забава за периода, от който данъкът е станал дължим до датата на получаване на положително становище. В ДОПК е предвидена и облекчена процедура за доходи до 500 000 лв на чуждестранни лица, уредена в чл. 142 ДОПК. Обстоятелствата по чл. 136 се удостоверяват пред платеца на дохода и по-важното искане по чл. 137 не се подава (за приложимост на СИДДО). Изтегляне 140.26 Kb. Сподели с приятели:
|