Gatanki ot nebeto
ВЪРШИТЕ ЛИ ДЕЛАТА СИ ОТ СЪРЦЕ
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| ВЪРШИТЕ ЛИ ДЕЛАТА СИ ОТ СЪРЦЕ Каквото ида вършите, правете го от сърце, като за Господа... (Кол. 3:23) Един светец минавал през малко селце. Стигнал до църквата, видял, че има служба, и решил да остане ида чуе проповедта на селския свещеник. Когато свещеникът излязъл от олтара да проповядва, светецът видял как в одеждите му сее вмъкнал Сатаната. Светецът застанал нащрек, готов да прекъсне проповедта на дявола, ако започне да говори лъжи. И Затова бил безкрайно учуден, че Сатаната през цялото време говорел истината, не изопачил нито веднъж Божието слово, и казал много добри думи. Призовал хората да вярват в Бог, да се обичат и уважават, да държат на добродетелите ида се противят на пороците. Светецът изчакал края на службата и отишъл при мнимия свещеник. – Познах те – ти си Сатаната. Слушах твоята проповед отначало докрай, но не чух нито една лъжа или богохулство. Къде е уловката – В това, че когато не правиш нещо от сърцето не стига и до сърцата на другите – отвърнал дяволът. Едно от най-непродуктивните и безполезни явления в живота ни, според мене папагалщината. Мислих затова, докато слушах проповедта след неделната литургия в квартален софийски храм. Както е обичайно, в края на службата свещеникът излезе пред олтара, отвори книга с проповеди, писана в стари времена, и прочете словото за деня. Аз не почувствах нищо. Чене е проповядвал дяволът, съм сигурна, защото дяволите в храма не припарват, но въпреки това словото не докосна сърцето ми. Струва ми се, защото то небе минало и през сърцето на иначе симпатичния и – убедена съм – съвестно изпълняващ задълженията си отец. Човекът си свърши работата – формално. Но не вложи в нея сърцето си и семената, които трябваше да посее в сърцата на слушателите му, ги отнесе вятърът и този път – не по тяхна вина. Това, което обикновено се случва в края на всяка служба, е, че хората напускат местата, които са заемали по времена богослужението, и се скупчват в предната частна храма. Да са по-близо до свещеника, за да не би да изтърват някоя дума от онова, което има да им каже. Впиват жадно погледите сив негов очакване да чуят словото му, което да разтупти сърцата им ида послужи за вдъхновение в живота им. Докато отецът четеше проповедта, която вероятно повтаря всяка година на този ден във все същия минорно- монотонен регистър, аз наблюдавах израженията полицата на хората. Как постепенно интересът им се изпарява, очите им се изпразват и започват да кимат папагалски на папагалската проповед, без нищо отказаното да стигне до умовете и сърцата им и така да доведе до реални благотворни последици в ежедневието им. И се сетих за стареца Паисий. По убеждение на всички, които са разговаряли с него, той притежавал дара насловото и богословието, считани за най-висшия от всички дарове на Светия Дух. Можел да говори с часове. Словото му, казват, било просто, практично, живо, картинно, обаятелно, нежно и сладостно и падало като роса върху жадните души. С малкото, което казвал, докосвал сърцата на мнозина. Един наркоман свидетелства, че с две-три думи светият мъж успял да намери общ език ида събуди интереса му. Да дръпне онзи лост в сърцето му, който отприщил желанието муза един различен, по-добър и смислен живот. После се сетих, челично познавам такъв човек – Бояна Шарбанова, начален учител от Благоевград, за която с радост наскоро разбрах, че е номинирана от родители за рубриката В търсене на най-добрия учител. Въпреки че дълги години упражнява една от може би най-„папагалските“ професии, тази жена винаги ме е удивлявала със сърцатостта си и с ентусиазма си да започва отново и всеки път да даде най-доброто от себе сина всяко едно от децата, които обучава. Да намери онзи вдъхновяващи много личен начин да стигне до душичката на малкото същество, да го окрили, да го окъпе в любовта си. Не просто да му предаде някакъв, одобрен от МОН, безжизнен учебен материала да възпламени онази искра, с която един ден то – вече като зрял човек – ще освети собствения си животи ще сподели светлината си с другите. Един от любимите ми моменти по времена Светата литургия е призивът на свещеника Да издигнем сърцата си нагоре. Защото божественото е мярката за живота ни, а стремежът нагоре, към светостта, е най-важното духовно движение. Имам предвид да се стремим да даваме най-доброто от себе си, да вършим всичко с благоговение, с много любови от цялото си сърце. Или казано по друг начин да превръщаме всяко наше действие в свещенодействие. |