Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
| Руфинка, болна легнала, на връх на стара планина!
Никой до нея немаше сал една стара майчинка... - На бог доброто, на нас в гърлото! - казваше Йорджето и добавяше - Ваньо, дай на всеки каквото пие! Аз плащам! Като си спомня зимните вечери в селската кръчма силно се развълнувам, сълзи напират в очите ми и разбирам какво значи носталгия. Ето там седеше винаги бай Петко ковачът до бумтящия варел. Широкоплещест, набит, напет той беше правил тази печка, той беше правил всички печки в селото, той можеше да поправя водопроводи, канализации, катинари, ключалки. Той ми е поправял и пишущата машина "Хермес баби" - казваше учителят. Той и пушки е правил собственоръчно. Сега със сигурност мога да кажа, че ако не съществуваше бай Петко в селото, ние софиянците нямаше да се оправим. Една брадва нямаше кой да ни наточи, една чешма нямаше кой да ни прекара. Бай Петко беше заслужил човек за нашето преселение. От другата страна на печката седеше Стойчо. Казваха, че бил най-богатият в селото. Но беше пестелив. Рядко си поръчваше лимоната, ракия никогиш, но ако го почерпи някой ставаше по-сговорчив - Ще пия една мента! Разказваха за този човек, че дойде ли коситба и нощно време на луна излизал с косата. Още първата година, когато се преселих, Стойчо довтаса веднъж пред къщата и застана до портата, но нито влизаше, нито излизаше. Попитах го с какво мога да му бъда полезен, а той рече: - Гошо, може ли само да погледна в двора ти. - Може, но защо? - А бе хората говорят едни работи... - Какво говорят? - Не, аз не им вервам. Съвсем изумях. - Какво бе, Стойчо? - Абе говорят, че си посял трева в двора си. Ама аз... - Верно е, Стойчо. - Трева? - Трева. - Е, хайде довиждане, Гошо - каза Стойчо и започна да отстъпва ужасен, сякаш се е сблъскал с прокажен. И имаше право. За хората от селото аз бях смахнат човек, защото те с години бяха отвоювали педя по педя земята за градинките, бяха къртили скали, ровили, изхвърляли камък по камък, камъче по камъче, подкрепяли местата си със зидове, градели и ограждали, сетне засаждали всяко местенце с боб, лук, картофи, една кибритена кутийка пръст да имаха и нея щяха да засадят, а този превъртял софиенец трева ще ми сее в цел двор, ще ми сее. Съсипа той градината на дедо Киро, че и посадили един бор, един смърч и една ела... Само дедо Киро и Йошката ме разбираха: "Така му е убаво на човека, така си прави." Но Стойчо, който да имаше как и в галошите си щеше да насади картофи неможеше да понесе моята дивотия с тревата и трябваше често да му поръчвам по една мента, за да се успокои и ме приеме за горе-долу усвет човек. Там в ъгъла на кръчмата пък седеше Томчо и се подсмихваше. Той беше висок един метър и четиридесет, носеше каскет и брич, имаше чип нос, голяма уста, хиляди бръчки, когато говореше мучеше и притежавашее подчертана слабост към непристойните думи. Две моми от киното се бяха фотографирали с него, по време на снимките на някои от филмите и тази фотография беше за тях обект на тъп кикот и най-голяма скъпоценност за Томчо, той дори вярваше или поне така казваше, че едната от момите му е обещала някога да дойде и да се ожени за него. Томчо приближаваше седемдесетте години и беше стар ерген, според всички сериозни сведения, той не бил побарвал жена през живота си, защото сестра му и тя стара мома макар още по-дребничка от него била много строга не му давала да си върти очите, а камо ли да посегне към някоя баба. Единствената порочна радост, която Томчо си позволяваше и то когато беше в кръчмата бе да изломоти някоя от онези думи, които означаваха анатомични части и поради хилядолетна идиотия се наричат още мръсни. По-късно нещата с този Томчо се развиха драматично, но ще му дойде реда и за това. Сега става дума за кръчмата. Че социализмът имаше смъртни грехове това всеки знае, но един от най-пагубните бе, дето затвори малките кръчми. За българина малките кръчми са били това, което за англичаните са частните клубове. И веднага признавам, че сравнението е неточно и глупаво. Защото в своите клубове англичаните остават хладни един към друг. Те посещават клубовете, събират се в тях, за да подчертаят дистанцията, която съществува по между им, за да доказват недостъпността си. Докато малката кръчма, с малките масички, с киселото рядко винце, със скоросмъртницата ракия сближаваше българите, те общуваха, те разговаряха, засвидетелстваха уважението си един към друг. "Обаче аз много те уважавам!" "Обаче и аз много те уважавам!" Какво от това, че понякога близостта ставаше прекалена и дори болезнена, когато забраниха кръчмите и ги замениха с хамбарести ресторанти започна истинското отчуждение между хората. Появи се домашния алкохолизъм, вместо да се напива с приятели, човекът започна да се напива с телевизора си. Посещението на кръчмата е освен всичко друго и обред. Без него денят на труженика е изпълнен с усилия, пот, изнемога и безрадостна дрямка край печката. Отсъствието на кръчмата е гибел за въображението, за интелекта, ако щете и за историята на един народ. Алкохолът и пивницата имат много малко общо. Алкохолът е вещество, а пивницата е духовно явление. При достатъчно въображение и достатъчно настроение човек може да се напие и с чиста студена вода. Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|