Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
| Болна съм мале, ке умра,
за едно лудо, хем младо. Хабер му пратих да дойде. Може не може да дойде! Ако не може да дойде Кръпчето (кърпичката) да си изпрати Кръпчето да си изпрати. Со сълзи да го опера На гърди да го изсуша! Нещо да кажете? Нищо не можете да кажете, а пък ако чуетe тази песен да я пеят на два гласа Ангел и Йошката направо ще ви прималее от хубост. Имаше нещо абсурдно в това велико преселение на фантастите, вече мина достатъчно време за да отсъдя трезво, никой от тях не преследваше скрита изгода, нито дори плащаше дан на снобизма си, (снобите се появиха както винаги с подобаващо закъснение, но натвориха доста пакости) с други думи всички бяха благословено луди. Макар и различни по нрав, поведение, възможности дори, всички пришелци бяха единни във волята си да имат всред божата хубост на това село свое кътче, да си го устроят, както на тях им душа сака, да бъдат свободни, макар и за няколкото дни, които можеха да откъснат от столичното ежедневие. Неотразимото предимство на родопското село, освен всичките му прелести, беше, че тук никой не строеше социализъм, че кучетата лаеха до насита, птичките пееха до припадък, бълхите атакуваха безразборно и изненадващо, лястовиците кацаха с хиляди по жиците. А там където има все още лястовици, значи има въздух. И козите гледаха загадъчно със жълтозелените си очи, а магаретата бяха интелигентни, и смайваха със способността си да се проврат на милиметър между каменните зидове с огромните си товари сено. Толкова ги товареха, че изобщо не се виждаха, гледаш към теб приближава грамада сено на четири слаби крака и само две уши понякога стърчат между сухата трева. А веднъж както се спущах по стръмната калдаръмена уличка изведнъж видях да се движи сам-самичък един наръч дърва. Който ще да вярва, върви си към мен, току що насечен, стегнат с поокарстрени връхчета. Като, се взрях шашардисан видях, че под наръча щапъкат малки галоши. Хай да му се невиди. Чак сетне разбрах, че това е мъничката бабичка Илинка, която имаше две педи от земята, е добре де три педи, но тази бабичка съществуваше, мълчалива, пригърбена до земи, свитичка. Тя живееше сам самичка в една грамадна празна къща, спеше си на едно чердже до огнището на пода на стаята а лете се свиваше, горе до отвора на вратата водеща към провален някога балкон Едно погрешно движение и баба Илинка щеше да тупне долу на улицата, но тя знаеше, как да се сгуши и така хем дремеше, хем зорко следеше, кой минава по пътя. На две празни консервени кутии, баба Илинка бе пробила дупчици, прекарала през тях телени дръжки и с тези съдинки ходеше да полива градината си. Налее вода от чешмата, вдигне кутиите, зашляпа тихо с галошите, измине около сто-сто и петдесет метра до градината си, излее двата литра вода в лехите с боба, тръгне клатушкайки се мъчително нагоре, пак напълни консервените кутии и пак поеме надолу и тъй от сутрин до вечер, от сутрин до вечер. Всеки ден през всяко божо лято. Нямаше да твърдя всичко това, ако не го бях видял с очите си. Баба Илинка не обичаше да разговаря с никого освен с едно малко рижаво коте Чувах я да го привиква нежно и настойчиво. Колко хора предлагаха да купят къщата, да и дадат пари, които при нейния харч, щеха да стигнат до края на живота и. А къщата занемарена, но с изящни мусандри( стенни шкафове), с изпипани дървени тавани, ако се стегнеше, почистеше, щеше да стане за чудо и приказ. Но баба Илинка и дума не даде да се продума, близки и предлагаха да иде при тях молеха я да се премести на среща през уличката. Не и не! Намериха я един ден през зимата, свита и вкоченена на пода до загасналото огнище. Понякога тихо напръсти по тясните улички на селото се появяваше друг странен човек, облечен в нещо като шинел, стиснал един хляб под мишницата. Щом зърнеше хора, той забързваше, започваше да подтичва и бързо се скриваше зад високите зидове. Живееше той също съвсем самотен в една яка, здрава къща на горния край на селото, грамадна скала се беше впила в основите и, а зидарията се опираше на нея. Този кротък, наплашен човечец, някога е бил здрав и млад. работил като сервитьор на гарата в Пазарджик. Една вечер, след работа го нападнали, пребили го от бой и му взели парите. От тогава се сбъркал, превъртял човека. Лежал в лудница, но избягал от там и право в село, в бащината си къща, скрил се в нея и как изобщо не се показвал. Идвали да го търсятот болницата, той пак бягал и накрая го оставили на мира. Луди в България и без това много. Отпуснали му дори някаква месечна помощ за хляб и някоя консерва. И той плахо, страхливо, оглеждайки се да няма никой по улицата, да няма никой в магазина, влизал, вземал си хляба и побягвал нагоре по калдаръма към къщата си, залоствал портата си и така години наред. И тъй в тази чудата обстановка, плъзнаха софиянците и мигом загубиха и ум, и разум, и достолепие. Навлякоха дрипи, нахлупиха капи, обуха гумени галоши и се втурнаха насам-натам из селото. Ето го, журналистът, преводачът на Толстой, награбил една каменна плоча, метър на метър, изкорубил се, изкривил крака и се тътри към новоизбраната си къща, мъкне, почива, гледа строго през очилата си. Но е упорит, никой не може да се мери с него, упорит е като биче, муши в пространството, муши... Няма да спре цял ден, няма да спре и цяла нощ, стига да има тикли за пренасяне. Вече осемнайсет години той все още си дооправя къщата, спретна я, стегна я, да ти е драго да я гледаш и да влезнеш в нея, а все недоволен, и все начумерен, и все нещо иска от нея, все нещо преправя, пили, стърже, Виждам го как спори със свети Петър и казва, отче, свети отче, пусни ме, имам едни дъски да наредя, да рендосам и веднага се връщам, честна дума. На думата му може да се вярва. На ината му може да се разчита, колкото повече се убеждаваше тоз човек, че в държавата цари безпорядък, задух и мрак, толкова повече се настървяваше да създава свои порядък, свое владение, своя хубост. Той беше изпълнен с духа на съзиданието, а бе лишен от възможността да го освобождава през неговите делнични софийски дни. В големия град работеше от сутрин до вечер, за да спести някой лев за село, за къщата, за дървения материал, нямаше отдих, нямаше почивка, щом можеше да намери пролука в работата си, капнал от умора пристигаше в селото и се хвърляше, като герой от Булаир в още по изтощителна битка с камъните, гредите и гвоздеите. Веднъж най-неочаквано го камандироваха за Мюнхен, а той простена: Какъв Мюнхен, аз заминавам за селото. И отказа! Така минаваха годините и когато всички ние унищожени от неговият неспирен порив, му признавахме, че е успял да направи от къщата си, градинката си, оградите си нещо като местния малък Трианон и вече злорадстваме, защото наистина няма какво повече да работи, той ни изглеждаше с удивление, после със съжаление и заявяваше, че голямата работа тепърва предстои. Ако някога, някой пришелец във втората половина на бъдния век се озове там, в нашето село и чуе неочаквано да зазвънти циркуляр, или да захърка абрихт, да знае, че това е той, преводачът на Толстой. В края на краищата вероятният смисъл на човешкия живот е да започнеш да градиш нещо и колкото по-ясно ти става, че никога няма да го завършиш, толкова по-радостно да продължаваш усилията си. Не ще и дума всички не бяха като журналиста, имаше мързеливци, например един от тях на име Гошо, толкова си хареса къщата, че реши нищо да не пипва по нея, лягаше нарочно там където капеше от тавана, не сменяше изгнилите дъски на пода и често падаше в долния етаж. Но той си беше такъв, зиме се дигаше сам в планината, намираше дълбок сняг, изравяше дупка, правеше си нещо като иглу, и щастливо спеше в него, волен и зъзнещ. Трябва да призная, едно негово постижение в селото. Сам си скова дървена маса. Крива, клатушкаща се, скърцаща, опасна за живота дори. Той обичаше да сяда край нея да се наслаждава на впечатляващата гледка, която се откриваше от потона му и да яде овесени ядки. Къщата не го интересуваше, за него тя бе само подслон, важна беше планината и гората, скиташе по цел ден или се занимаваше с най- пипкавата дейност, която съм виждал през живота си. Слагаше си очила, вадеше от една възглавница пухени перца и ги скубеше настървено, така че да остават само власинките. Тях прибираше в друга плътна торба с надеждата да събере толкова чистен пух, че да си направи пухено яке и спален дори чувал. Не знам точно колко години скуба перушината, но един ден той се появи със собственоръчно ушито, смайващо грозно, пухено яке с неопределен цвят. То обаче държеше наистина извънредно топло и ние всички се сменяхме да го обличаме за няколко минути. Гошовата къща отдавна би рухнала, ако не беше добрият му приятел- физикът. Струва ми се, че е излишно да обяснявам, че щом някой е физик, съществува голяма веро-ятност да е евреин. И тъй физикът- евреин, след като беше разбрал, какво удивително село сме открили и че общият ни приятел Гошо възнамерява да си купува къща там, беше заявил делово, " Виж какво, гълъбе, като отиваш там, купи една къща и за мен! " Прозвището "гълъбе"беше израз на доверие между тях двамата. Гошо с готовност изпълни нареждането и предвидливо закупи братска къща, която представляваше една сграда разделена във вътрешността си на две с обикновено дървено перде. Така викаха тук на грубо накованите една до друга дъски. "Когато господ създаде глупав евреин, той е най-големият глупак на този свят" - каза доста по-късно евреинът. Та нали ако двама души живеят под общ покрив и ако не искат той да се срути върху главите им, единият от тях би трябвало да го поддържа. Това по понятни причини не можеше да бъде Гошо, той си правеше спален чувал, значи оставаше физикът... Отгоре на всичко Гошо успя да замине за Америка, да стане професор в един университет и да си купи къща в подножието на Скалистите планини. От там той известно време изпращаше картички с красиви изгледи, които просълзяваха физика. От умиление и яд, защото дялът на неговия приятел легна на плещите му в буквалния смисъл на тази дума. - каменните плочи на покрива тежат няколко десетки тона На втората година след нашето нашествие Държавата обяви пред света, че това населено място е исторически и архитектурен паметник. Макар и с непоправимо закъснение тя гузно се бе сетила, че времето съсипва едно съкровище и реши да го спомене поне в молитвите си. Съобщението предизвика истинско вълнение всред селяните, кметът дори се разплака, мъжете се напиха с чиста съвест, жените захортуваха небивалици като разтревожени пилци, и сякаш за подтвърждение на всичко в селото от някъде пристигнаха бели табели, на които бе изписано: Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|