Георги Данаилов Къща отвъд света
"Сградата е паметник на културата, охранява се от държавата. "
Изтегляне 328.01 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Мохамеданите
| "Сградата е паметник на културата, охранява се от държавата. "
Хората побързаха да си вземат по една, помъкнаха ги към къщите си и там ги разположиха на видет ( виждащо се място). Гошо също се снабди с табела и я закова над вратата на дървения си нужник. Той се намираше в двора, беше изграден от стари дъски и неговото посещение бе свързано със смъртоносен риск. Няма да е силно преувеличено, ако се каже, че грижите на държавата към селото почти се изчерпиха с доставянето на споменатите табели. На туй отгоре, те не достигнаха за всички и това породи раздори и кавги. Всеки искаше да живее в паметник на културата. Истината, обаче, чистата истина бе, че ако някой спаси това село от гибел, това бяха всички тези луди хора, които Арахангелите изпратиха, които пожертваха години, пари, пръсти на ръцете, нерви, коли в мечтата си да създадът убежище срещу социалната шизофрения, от която всички боледувахме. Отнейде, подочул, неподразбрал, в селото се появи и любителят художник. Той караше чистичка, лъсната, шкода, изметена, с прахосмукачка изсмукана, носеше статив, бои и четки и до като се усетим и той си купи къща. Засили се да я потяга, но го достраша да остави колата си, тъй насред село и реши да я вкара в двора си, да му е под око. Внимателно, полека, колата беше прибрана на сушина, след което се развихри големият ремонт. Чукаха, блъскаха, събаряха стени, зидоха нови, подпираха потона с греди, толкова се вдъхновиха, че когато дойде време художникът да отпътува за София, какво да видят- зазидали колата. Няма мърдане, ни на пред, ни на зад. Та разковавали, та разграждали, та вдигали колата на ръце, докато я измъкнат. От тогава започнаха да му викат "Човекът, който си зазида колата", "зазидания" и накрая фолклорът му даде прозвището "Зидан Митьо" така си го кръстиха, тъй си му остана. Само старият учител, който покровителстваше всеки новодошел, не можа да понесе подобен подбив. - Е, защо говорите тъй, как ще си е зазидал колата човекът! ? - Ами всички така казват. - Това не е верно, нали и аз бях там - с кротък укор изрече учителят - Наистина, наложи се един малък ремонт, за да я извадим, но... Той усети, че прихнахме и обиден млъкна. Учителят защищаваше всеотдайно хората, които искаха да си купят къща в селото, виждаше в тях надежда, приемаше ги като възрожденци и направо ги величаеше. - Ето тази къща взе най-добрият механик в България - казваше той. - А този тука е професор, най-големият специалист в геологията. А тази тук на един друг професор А долу към реката има едно место банището му викат, там тече топла, минерална вода. Най-добрата минерална вода... Някога цялото село е ходело там да се къпе. Веднъж, учителят дойде и ми донесе шише с проба от скъпоценната вода. Да я дам за изследване, защото ако се окаже наистина минерална, каквато няма съмнение, че е, това ще е извънредно важно за бъдещето не селото. Тук може да се построи цял балнеосанаториум. По това време пристигна група геолози, геодези и студенти на стаж и започнаха т разни измервания. Учителят ги помоли да проучат извора под селото. Те на драго сърце склониха, но за най-голяма почуда, водата не се оказа нито топла, нито изворът с голям дебит, а и резултатите от химическите анализи, които получих от един институт в София не бяха окуражаващии. Водата от знаменитото банище била слабо минерализирана. Учителят дълго препрочита заключението и накрая каза: - Минерализирана, значи че съдържа минерали. Нали? - Да, това значи. Но иначе той беше съкрушен. - Загубила се е водата, загубила се е нейде. А там имаше толкова много вода и топла, цялото село ходеше да се пере и да се къпе Много неща се бяха изгубили в това село. Например тунелът. Всички знаеха, че под цялото село минава тунел. Едно време, още през турско, този подземен проход е бил прокопан, имал е няколко входа и е излизал чак горе, нейде в гората, защото тогава гората е стигала до самото село, а сега е отстъпила по високо в планината. И когато се зададът турци, да претърсват за комити, комитите влизат в подземието и дим да ги няма. А ако пък настане по-голяма опасност, цялото село е могло да се изчезне под земята и да побегне в горите. Имало е и такива случаи. После тунелът се е загубил. Никой не можеше да покаже, къде точно се намирали входовете му. Никой не се е натъквал на него. Най-старите уж знаеха със съгурност от кои къщи се влизало в него, но не бяха единодушни. И винаги когато питах, а ти видял ли си го този тунел. Отговорът беше чистосърдечен: - Не съм го видовал! Така вече ще станат двайсет години не успяхме да открием нито тайнствения проход, нито някой от входовете му. - Те са потрупани бе, Гошо! Толкова време е това. Но че го е имало, не може да има и толкоз съмнение. Даже старите хора разказват, как веднъж от единия край на тунела, този над селото, влезли харамии, не щеш ли по същото време и от другия край на селото влезли харамии и като се срещат по средата:- Стой! Кой? Свой! За малко да се изпотепат. Това село си е хайдутско, тъй да знаеш. Нявга покривите тъй са били градени, че дето се вика са се докосвали един друг и възлезе ли човек на покрива, може тъй от къща на къща от къща на къща та от долния край, чак на горния край на селото да стигне. И да знаеш още, тука нема къща в която да не е скрито оръжие. Това ми ти пушки, пистолети, бомби. Колко пъти претърсва и полиция и милиция, що оръжие извадиха, за цел полк и пак има. Е лани, като пламна къщата на Ваньо, като пламна, по сред нощ, хората едва смогнаха да избягат по долни дрехи. Всичко изгоря, ама всичко. И по едно време като се започнаха едни гърмежи, като се започна една стрелба. Като на война. А то какво, гърмят скритите патрони и бомби. Цяла нощ гърмяха, пожарът стихна, от къщата останаха няколко зида и една купчина пепел и тя пак гърми. Никой не смее да доближи Чак до пладне гърмяха патронето. Не съм бил, не съм видял, не знам., но няма начин ако не е верно Дедо Киро, който се сприятели много със сина ми. Всяка сутрин започваше да вика от своята стаичка на долния етаж: - Николайча, Николайча! Ела да си направим моабетя! Николай слизаше с голямо удоволствие при него, защото, дядо Киро все обещаваше да му обади, точното място, дето е скрил пушката, как ще я извадят и как някоя вечер дум, ще гръмнат от потона към звездите, но дойдеше ли разговорът до съкровената си същност, дядо Киро се разсейваше. - Коя пушка, бре? - Ами твоята? - А, пушката... - Да. - Пушката, пушката, бум! - Кога ще ми я покажеш? - Ще ти я покажа, някой път ще ти я покажа. И така всичко започваше наново на другата заран. А пушката и до днес си седи някъде скрита и не се обажда. Мурат идва И все пак без майстори нищо не можехме да направим по къщите си. Да бяхме дошли двайсет години по-рано, всички в селото били дюлгери, от майстори, по-майстори. Защото дюлгерството, зидарлъка, тикларството, дърводелството, това някога бил поминак, всички мъже отбирали от него. Мостът долу видел ли си го, видел съм го, каква зидария е само, какъв му е сводът само. Така беше. Хората от селото го направили на тази шеметна височина. Но, няма ги вече онези, майстори. Ти бащата на дядо Киро, дядо Стоян, знаеш ли какъв дюлгерин беше, ей! Ами сам дядо Киро, ами бай Атанас, ами дядо Мирчо, него да знаеш, но на деветдесет години е човека. Е, добре де, какво да правя тогава. Ще трябва да потърсиш някой майстор от другото село. Там има. Ти Смальо познаваш ли го? Смальо дето работи на чарка. В началото на селото имаше чарк, дъскорезница с гатер. Там бичеха трупи. Та на чарка работеше бай Смальо и от дърводелство разбираше, всичко му иде отръки, а пък брат му Мурат бил зидар и половина и най-важното можел да реди тикли на покрива, да хваща капки. Ей тъй казваха тука. Да хваща капки. А то значи, ако покрива ти някъде тече, капе, идва ловецът на капки, така наглася плочите, че вече спира да капе, хваната е капката. Но това си беше тежка и тънка работа. Всеки неможе да я върши. Първо плочите тежат та се незнаят, второ, трябва така да ги подредиш, така да ги подкладеш с малки тиклички, че водата като тръгне отгоре надолу, да се плъзга тъй, че никъде да не се запира, никъде да не се стича между тиклите. Та Мурат умеел това да прави, а Смальо пък нещо ако трябва да скове, дюшеме да ти направи. Бай Смальо беше човек с изполинска сила. Едър, плещест със сини очи, които все се смееха. Гледаш от едната страна на трупа се наредили трима мъжаги, обхващат го надигат го, от другата страна Смальо сам. Подхванат боровия труп с цапините, изтеглят го от пътя, завъртят го натам, завъртят го насам, той се търкулне по склона и спре долу пред сам дъскорезницата. Сега остава да се вкара вътре и да се нагласи, тъй правилно, за да може трионът от гатера да го разбичи на два санти за ламперия, на три санти, за таван, на четири за пода. Бай Смальо сам си нагласяше трупа, сетне пусне гатера и той започне да разрязва дървото. Та отидох аз при Смальо и го замолих да каже на Мурат, че има работа за него, че много го моля да дойде и да ми помогне, огнището да направим, покрива да прегледа. - Ами ще му кажа Гошо, ще му кажа. Ама той сега е с козите и някой ден трябва да намери някой човек, който да го замести и тогава ще дойде. Аз ще му обадя де. - Виж сега бай Смальо и тебе исках да те питам нещо. - Питай бе Гошо. - Ти два нара ще можеш ли да ми сковеш. Намерил съм, дъски, имам и гвоздеи, трион, ренде. Само да дойдеш и да ги сковеш. - Ами не знам дали ще мога, бе Гошо? - Защо? - Ами оти не знам, какво е това нар. Виж да кажеш някой миндер да ти скова, лесна работа, но нар. - Абе то е едно и също, дървено легло. Да има къде да спим на първо време. Бай Смальо се съгласи и каза, че тия дни, като се поосвободи ще дойде. Не дойде. Помислих, че е забравил, ходих пак при него. Не бил забравил, обаче работа много, но утре сигурно веке ще дойде. Добре, ще те чакам. Пак не дойде. Пак отидох запъхтян до чарка. - Какво става бе, бай Смальо? А той се смее. Идвам бе, Гошо, идвам, ей да свърша туй, онуй и идвам. Най-накрая бай Смальо дойде, хвана дъските, подложи ги на колената си, ряза, мери, хвана теслата, бух, бух и двете дървени легла бяха готови. Смальо се казваше Исмайл, бяха го преименували - Самуил, а Мурат, брат му- Михаил. И тъй Мурат Михаил не се появяваше и аз реших сам да го намеря. Добре ама нали той пасеше козите иди го търси из ливадите и храсталаците. Трябваше да го дебна, трябваше да разпитвам. Тук Мурат, там Мурат, тук Михаил, там Михаил. Не, между нас казано, в неговото село да търсиш някой по новото му българско име беше отчаяно предприятие. Никой не знаеше, кой как се казва. Децата не знаеха имената на бащите си, жените на мъжете си. То яз не знам как се казвам, че детето ще знае! - тъй викаше един присмехулник, но в очите му нямаше смях. Тези хора бяха принудени да пазят имената си в тайна,, да не смеят да ги споменават гласно пред непознати, да кръщават децата си в тайна, да обрязват момчетата си скришом да спазват обичаите си прикрито, да празнуват нелегално. Те всъщност живееха скришом, разделени от другите, отчуждени и затворени. Аз тогава толкова малко ги познавах, че те ми изглеж-даха необясними. И все пак открих Мурат. Той беше висок, слаб, сух, смугъл, черноок. Никак не приличаше на брат си - Искам да ми иззидаш едно огнище - казах аз и добавих - Един оджак. - Ами добре - отговори Мурат. - Кога ще дойдеш? - Ами незнам. - Утре можеш ли? - Ами ще гледам да дойда! Разбира се, че не дойде. Нито на другия ден, нито на по-другия и точно когато се бях отчаял, той се появи усмихнат под мустачките си. - Хайде сега да видим оджака - каза направо Мурат. Качихме се в северната стая, той огледа срутеното огнище и ме попита: - Кал имаш ли? - Кал ли? - обезсърчено възкликнах аз. - Ами с какво ще го зидаме. Трябва кал. Е, питай дядо Киро. Дядо Киро, който беше дощапъкал любопитно до вратата на стаята ме съкруши. - Виж сега Гоше, ще докараш няколко товара пръст, червена пръст, ей там над гробето има едно място, после ще я накиснеш с вода и хубаво ще я омесиш, да няма бучки... - А с какво ще я докарам тази пръст? - Ами ще намериш някое муле. Ох, божичко, представих си, как се оправям с това муле и се умълчах тъжно. - Така ще стане, Гоше! - каза Мурат. Ти днес докарай пръстта и я накисни да е готова - А ти утре ще дойдеш ли пак? - Ами ще гледам да дойда. Как копах пръстта, как успях да склоня един дядо да ми я прекара до вкъщи, как я киснах и разкисвах, не е важно. Важното беше, че Мурат не доиде на другия ден. Появи се в селото, но тогава за проклетия, бяха се домъкнали хора от киното и снимаха някаква сватба с печени агнета, с гайди, с дандании и чудесии. Никой не беше в състояние да откъсне Мурат от зрелището, той гледаше възторжено, не изпускаше нищо от очите си и най-търпеливо изчакваше цялата лутаница около камерата, повторенията, репетициите, суетенето. Така стоя до вечерта и щастливо си тръгна пеша към неговото село. - Калта е готова, бе Мурат! - плачливо казах аз, като подтичвах подире му. - Ако, колкото по-стои, толкова по-хубава става. Ти само я поливай да не засъхне. Оплаках се на бай Киро, а той ме успокои: - Те са си такива, ти му говориш, той си залупва ушите! Що не съм здрав бе Гошо, аз да ти иззидам оджака. Аз да му направя кемера. Ама ме е страх да не ме хване пак парализацията, че после какво ще правя. - Ти и дюлгерин ли си бил? - Всичко съм бил Гоше. Но да ти кажа: два занаята имах аз навремето - бай Киро ме погледна дяволито - пиенето и ебането, обаче заради пиенето манах ебането! А така! - Е защо бе дядо Киро те тези работи вървят заедно. - До време Гоше, до време, щото дойде време напиеш се, отидеш да ебеш, не знаеш кого ебеш, набият те. Много пъти съм се опитвал да опиша цялата дядо Кирова философия по-изискано, но нищо не излизаше, ефимизмите разваляха и стила и слога и всичко. Моля за извинение. Освен това дядо Киро имаше опит. - Я погледни! - казваше той и сочеше темето си - Моята глава е оксиженирана. Преди години в славните времена дядо Киро се връщал от кръчмата и какво да види, една хубава булка си копае в градината. А градината точно пред портата на неговата къща. Хванал я дядо Киро изотзад през кръста и я помъкнал към вратата. Жената се развикала, развъртела, дигнала се олелия и от прозореца на къщата горе се надвесила жената на самия дядо Киро: - Как не те е срам, бе мискинино, как не те е грях бе пияницо! Дядо Киро се обърнал гневно и рекъл: - Ти да мълчиш! Добре ама в това време хубавата булка се изтръгнала, то дядо Киро не можел добре да управлява движенията си и хукнала да бяга. И после да вземе да се оплаче на синовете си, а те били юначаги по на седемнайсет-осемнайсет години, да вземат да издебнат бай Киро в горското стопанство и с една траверса като го халосат по главата и ей го възнак. Ни шава, ни трепва. Пренесли го в колибата му. Той си имал колиба и там си спял през лятото, пренасят го и веднага обаждат по телефона на лекаря от Голямото село. Лекарят яхнал коня си и препуснал в планината. За два часа стигнал горското, втурва се в колибата Дядо Киро лежи безжизнен. Бре, да му се невиди. Надвесил се докторът над умиращия, а той отворил едното си око и казал: - Докторре, нищо ми нема! Ама виж дали можем взе някоя пара от тия ашлаци. Убийците стояли отвън и подсмърчали. Докторът се измъкнал приведен и изглеждал много мрачен. - Докторе, какво? - Лоша работа. - Ама верно ли? - Верно зер! - Докторе, само да не ни съди. - Е, това той ще си реши. Сега ни живи, ни мре. - Иди му кажи колко пари иска, ще му дадем. Молим ти се докторе. Иди му кажи на тоя идиот. Докторът вдигнал рамене и пак се наврял в колибата. Подир малко излиза още по-навъсен. - Пари не ще, иска съд! Тежка телесна повреда. Мозъкът му може да се разтекал. То отвън не се вижда, ама вътре знае ли човек? - Абе той мозък няма, ама ти го помоли бе! - момчетата още малко и щели да го ударят на плач. Докторът въздъхнал от досада и пак влязъл в колибата. - Петстотин лева - казал той веднага щом се подал. - Кво петстотин лева? - Петстотин - повторил докторът невъзмутим. - Ама това са пет заплати - Вие се благодарете, че кандиса на толкова. Момчетата се затюхкали - тюх, тюх, тюх, мамка му, но се завъртяли из стопанството и събрали половината, дали ги на доктора и хукнали към село да търсят останалите пари. А още на същата вечер дядо Киро и докторът отишли в пивницата, затворили я и като почнали яли, пили, яли, пили, цяла една седмица. Изпили всичките пари, че даже и на кръчмаря заборчняли. - Дядо Киро, я дай да те обръсна! - казах аз. Той беше здравата брадясал. -Можеш ли? -Мога разбира се! Старецът се беше доста занемарил, ходеше с дебели вълнени чорапи, беше обут в груби панталони и развлачена фанела. Между гредите на потона бяха прокарани яки дълги пръти и на тях нахвърляни долни дрехи, дълги долни гащи, които се развяваха като печални знамена на старостта. Eстествено, когато започнахме да разчистваме къщата, свалихме цялата тази прелест от дървените простори, подредихме бельото в шкафа на дядо Киро, аз се трогнах, разпуснах се и купих от града нови панталони и нова дреха за дядо Киро, донесох му ги, той само попита: Защо са ми? - Да си имаш! Бай Киро ме изгледа скептично: - За кога бе Гоше? Новите дрехи така си останаха непобутнати. Дядо Киро нито ги облече, нито ги прибра. Казваха ми, че ги показвал на редките си посетители. Ей това ми купи моят софиенец! А когато изчистихме и подредихме целия необятен потон, махнахме всички парцали, боклуци и вехтории, попитах старият си хазаин: - Кажи сега, харесва ли ти? Той огледа критично наоколо си и рече: - Какво да ми харесва. Замяза на запусната къща. една капа няма да виси! . Неочаквано като лятна буря Мурат се появи една заран Най-сетне щяхме за иззидаме огнището. Най-сетне наближи денят, когато огън щеше да се разгори в него, щях да седна и да гледам моят огън и моите пламъци. Мурат много не говореше, взе да дяла някаква греда, а дядо Киро любопитно надничаше да види какви ги върши. Той заобли горната страна на гредата, изтъни я от двата края, така че тя придоби дъговидна форма. - За какво ти е туй? - пита дядо Киро. - За кемера. Тази дума беше загадъчна за мен! Дядо Киро гледаше скептично и започна напътствено да мърмори. Мурат не му обръщаше много внимание, разби стената, извади няколко камъни от нея, така че се образуваха дупки, от двата края на огнището, наби в тях дебели парчета греди, закрепи, върху гредите дървото дето го дялка и започна да реди камъни. - Трябва да намериш клин! - нареди бай Киро. - Знам - каза Мурат и двамата пак ме оставиха в неведение. Кемерът всъщност означаваше свод, а клинът представляваше един тесен пирамидален камък, който се вклиняваше между останалите, някъде по средата, натискът се разпределяше равномерно в ляво и дясно и така сводът се държеше надвиснал във въздуха. Мурат работеше бързо, и аз виждах, как камината започваше да придобива своята форма, ех, малко грубичка, калничка, но... -Днес ще снимат ли кино? - неочаквано попита Мурат Изтръпнах. - Не, никакво кино, няма да снимат. - Ти познаваш ли ги кинаджиите? - Познавам ги. - Ей, много така ми се видят, някак, едни такива... - Какви? - Абе, някакси, не иде като какви да ги кажа. Нали разбираш! - Разбирам, такива са си. На няколко пъти Мурат иска кал, пък след това някакъв особен камък ходи да търси, после някаква по такава плоча ходи да търси. Но подир обед на работата и се видя края. Дядо Киро се умори да бди над майстора и отиде да си полег—не. Аз като пресмятах върху двете дебели греди, които стър-чеха от стената се стоварваше голяма, каменна тежест, но най ме беше страх дали ще издържи сводът. Сега се крепеше от издялканото дърво и неговата подпора, но Мурат се заканваше, че като изсъхне калта, ще ги махне и аз изчаквах с тревога този върховен миг. Най-накрая Мурат си оми ръцете, отупа дрехите си и се накани да си върви. - Кажи, колко ти дължа? - рекох изискано. - Мурат се замисли. - На мене - каза той - надницата ми е двадесет лева! - Е да ама... замълчах. Може би трябваше да му обясня, че да се направи една камина е работа сложна, тънка, че в София за такова нещо ще ти вземат сумата и пари. Но, нищо не му обясних, само казах: - Малко е! И му дадох тридесет лева. Той ме погледна недоверчиво, но прибра парите. - Тия дни ще дойда да махнем подпората. - Не- обади се дедо Киро - Ти ще влезеш в оджака, а аз ще махна подпората. На Мурат, такова кольо фичевско предложение, не му се видя много забавно, но си залупи ушите. След няколко дни той се появи отново. Киното щяло днес да снима, че и него поканили да участва в масовката, гордо каза Мурат. Сетне, погледа, погледа иззиданото огнище, пък току се изсили и ритна подпората, сърцето ми се сви, но дървото само се търкулна, а зидарията непомръдна. Тогава видях, че Мурат беше побледнял и някак злобно гледаше творението си. После си пое въздух, усмихна се под мустак и вече спокойно измъкна издялканата греда - Да ти кажа правото Гошо, аз много-много такива работи не съм правил. Покриви съм редил колко щеш., стени съм зидал, но оджаци, този ми е първият. Погледнах новото ни огнище, май беше прав. Беше грубо, дори тромаво, едно такова грамадно, тежко, онова навън на потона беше изящно, пипнато, но де ги старите майстор, де ги дълбоките лански снегове? - Е, нищо де, важното е да тегли. - Сега едно да ти кажа, за да ти тегли добре, трябва отвътре да го измажеш с кал. Колкото по-високо, толкова по-убаво. - Ами ти що не ми го измажеш, аз ще ти платя отделно. - Много работа имам бе Гоше, няма кога - тъй каза Мурат и отиде да се снима във филма. За цял ден въртене около ка-мерата, щеше да получи пет лева! - Да си призная, то и аз бях поканен да се снимам, режисьорът ме помоли. Само две реплики трябва да кажеш, разбираш ли, тукашните хора се притесняват да говорят пред камерата. Съгласих се. Отидох. Сцената представляваше, как мъжете дават съвети на младоженеца за първата брачна нощ. Моята реплика беше: - Ако не ще, ще я вържеш! - И краката в страни - добавяше събеседник. - Точно така - трябваше да се съглася аз. Облякоха ме в селска носия, препасоха ме с пояс и аз си казах, според мен, вдъхновено репликите. В последствие режисьорът ме изрязъл.. Изглеждал съм прекалено интелигентно на екрана, не съм бил подходящ за средата. На един режисьор винаги му е необходимо да види някого най-напред на екрана, за да се убеди как изглежда в действителност.. Но за киното ще стане дума след малко. Сега най-важно бе огнището. Трябваше да го измажа отвътре и най-сетне да го запаля да лумне огънят, да изгася лампата и да се загледам в пламъците. Моите пламъци! Измазването отвътре обаче се оказа паснава работа, за тези, които не знаят какво значи паснава, това значи сръткава работа! Навираш се в огнището, бавно се изправяш, обираш старите сажди, и започваш да мажеш, като взимаш в шепа калта пляскаш я върху камъка и тя пада обратно на земята. Това е защото не си намокрил камъните, добре ама ако има останали стари сажди и да ги мокриш и да не ги мокриш, те нали са мазни, не държат нито вода, нито кал и пак калта пляс на земята. Горната част на моето огнище беше точно такова, та след като се овъртях в кал, и сажди, след като си изподрах ръцете на по-заострените камъни, след като, пъшках, прикляках, удрях си главата най-сетне бях готов Колкото съм го измазал толкова. Сега ще си измия ръцете и ще го запаля. Тръгнах към чешмата, която беше на пътя и добре че съм суетен, та се погледнах в малкото кръгло огледало, така разбрах, че трябваше да си измия и главата Ако някой е мил насаждена глава със студена вода, ще ме разбере. Чак когато намерих "Веро", от главата ми потече черната вода и докато дойде белата, сумата и време мина.. И тъкмо бях готов, тъкмо потривах ръце и събирах боринка, която миришеше опойващо и благодатно, дедо Киро ме обезсърчи: - Не мой да го палиш оджака, Гоше! - Е, оти! - отчаяно възкликнах аз - Оти ще се напука калта и ще опада. Требва хубаво да изсъхне, па тогава, е след няколко дни, ще го напалим. Едва ли някога е имало по отчаян коминочистач. Хайде поне докато чакам да изсъхне това огнище, да взема да разкажа за киното. Защото няма село в България, няма село сигурно и по целия свят, където повече да са нахлували кинаджиите, повече драми да са се разигравали, повече изстрели да са се изстреляли, повече шашки да са гърмяли. Идете и вижте, в средата на селото построиха чешма, старовремска чешма, със старовремски надпис: Сия се чешма.... и така нататък у лето 1865-то. Построи я моят приятел Жози, чудесен художник, тия работи въобще му идваха отръки. Тази чешма още си седи насред село за спомен. Но отворете ако обичате описанието на Старите родопски чешми и ще я видите същата чешма снимана и надпис старинна чешма в село нам кое си. А тя се иззида пред очите ми в лято 1979-то Единственото старинно нещо в нея беше плочата с надписа, тя бе подмамила и съставителите на сборника. Те откъде да знаят хората, че киното е илюзия. Пък по едно време, за една голяма продукция, в селото изникнаа бяла, стройна джамия от картон и стереопор, издигнаха я, снимаха я и я забравиха за гняв голям на селяните, които до един си бяха християне От далеко като наближавахме селото минарето изглеждаше досущ истинско, че сумата и хора се стъписваха, и разни небогобоязливи слова изричаха от вида: -Брех тяхната мама! А един режисьор, хайде да не му казвам името, модернист взе, че из цялото горно ливаде нахвърля изкуствени кравешки фашкии. Може да имаше едно десет хиляди! Бързаше човекът-в селото имаше три крави и ако седнеше да ги чака да му направят мизансцена, още щеше да клечи там, затова ги поръча в картонажната работилница. Пък един друг режисьор, много си хареса за снимки малкото параклисче в селското гробище. Там някаква много важна сцена щяла да се разиграе и особено в избата на параклисчето се подготвяше някаква страхотия да стане. Добре ама в този край на Родопите има си обичай, като минат седем години от смъртта на покойника, изваждат му костите, измиват ги и ги подреждат в подземието на параклисчето, там да си кротуват и векуват. Хубаво ама, на художникът на филма тия кости хич не му вършели работа и наредил на общите работници да ги преместят някъде. Те се запретнали, но нещо се замислили, замислили и накрая ги изхвърлили от другата страна на пътя, който минаваше край параклиса и водеше нагоре в планината. Костите се разпиляли по ливадата и така и до ден днешен, ако се разхождаш из тази красива местност, можеш да се спънеш в някой побелел череп или пищял и да си помислиш, че нявга тука се е водила люта бран. Впрочем, какво значи " мир на прахта ти! "? Киното е напаст, нашествията на снимачните групи, ако не са като тези на хуните то поне са като тези на готите. Но то носи вълнения, неподозирани преживявания. Ето например една петдесет годишна мома от селото бе избрана да играе ролята на попогрешка отвлечена девойка с доста непримамлива външност. Тя имаше чувство за хумор и разбираше, че ролята й разчита на външните и качества. Трябваше да я напъхат в един чувал да я мъкнат и след като развържат чувала да се разкрие недоразумението и всичко да предизвика стъписване и смях у зрителя. Момата изпълни роляти си самоотвержено за цял живот запомни, че е била артистка и вече не намираше някаква особена разлика между тези, които показват по телевизията и нея самата. Жената живееше самотно, беше веселячка, кавгаджийка, работлива, идваше да наглежда и дядо Киро, но най-вече държеше на девствеността си. - Яз съм на петдесет и две години и съм чиста ако искаш да знайш. Аха- я! Веднъж кинаджието я помолиха да им услужи с мулето си. С голями уговорки тя се съгласи и го отстъпи срещу прилично възнаграждение. Работили що работили с мулето Дончо, на ве-черта го върнали и нещеш ли някъде късно художникът Жози, който спял дълбоко бил разбуден от удари по портата, викове, нещо като вой и зов едновременно. Уплашен художникът скочил и какво да види Момата разтревожена, луда полудяла: - Яла, яла, яла да видиш какво сте направили с мульто... Яла бързо! Оти ей сега ще те скопя! - викала момата и повела сънения и стреснат художник към къщата си. Влезли в обора, а там мулето подвило крака и се свило на пода. - Какво сте му направили? - Ами нищо не сме му направили? - А оти лежи, яз толкова години го гледам, все на ногите си спи, а сега... Ей, ако нещо му стане, да му мислиш, туй муле ми е на мен и за мъж и за всичко! Слава богу нищо не се случи на Дончо, жив и здрав си е и до днес, но тази тревога накара Момата да си потърси още другари и от някъде се появи най-смешното куче в света. ! Според познавачи то беше някакъв изпаднал аристократ. в смисъл възможно е дори някога да е бил кралски пудел, но сега приличаше на военнопленник, козината му висеше до носа, че и под него, цялата беше се оплела в осили, бодили и сламки. Изобщо никак не беше ясно как вижда туй животно. Момата го водеше със дебело въже, а вечер го вързваше на нивата с картофите, за да гони свинето, сиреч, глиганите. Кучето прояви нечувана храброст в изпълнение на тази си служба и жителите на селото бяха принудени да сменят насмешливото си отношение с дълбоко уважение. И все пак най-големи вълнения предизвикваха снимките, в които участваха местните жители, че и от съседни села. Българинът е артистичен, той влага душа във изпълнението си и това създаваше сериозни опасения при заснемането на бойни сцени или побоища, тъй като въз-можността някой да бъде намушкан или съсечен, не бе изключена. Веднъж един от младите ни режисьори реши да заснеме забележителна батална сцена за героична битка между българи и турци по време на илинденското въстание Почти цялото мъжко население от нашето село и сумата от мохамеданското взе участие в снимките., Настъпи известен смут, когато се видя, че някои от християните трябваше да играят турци, а някои от агаряните- българи, но изкуството си каза обединяващата дума и всичко тръгна по реда си. Според сценария един от въстанниците се самовзривяваше всред турските позиции. Всичко трябваше да изглежда истинско, неподправено и ненаправено. Заровиха дълбоко в земята взрив и го засипаха с рохкава пръст, дойдоха каскадьори и се свиха непосредствено до мястото където беше закопан тротила, Там според точни изчисления взривната вълна се разпространява нагоре, и после встрани, така че хората би следвало да останат невредими, да отскочат с разперени ръце назад във въздуха, все едно че при експлозията саморъчно направената бомба ги отнася в небитието. Режисьорът беше кротък човек, но таеше в себе си кръвожадност, толкова много искаше всичко да бъде впечатляващо и поразяващо, че нареди да заколят два овена, да се разпарчедисат и късовете месо да се поставят леко прикрикрити в епицентъра на взрива., Така те щяха да полетят кървави във въздуха и всичко да изглежда ужасяващо.. Аз присъствах на тази разтърсваща сцена и се кълна, че свидетелството ми е истинско. Режисьорът нареди всички да си сложат каски, за да се избегнат нещастните случаи, но сам храбро остана гологлав, защото, тъй го бил учил неговият учител. Създателят на филма винаги трябва да поема рисковете, като гледа смъртта в очите. Операторът за всеки случай прикри камерата си с една дъска, която трябваше светкавично да ритне в мига на експлозията. Той се безпокоеше да не би все пак някой заблуден камък да му пръсне безценния обектив. Всички бяха тържествено настръхнали, режисьорът се изправи като генералисимус Суворов и предразняло се провикна: - Готови, Камера! Снимаме! Смелчагът каскадьор се втурна в турските редици, като държеше притиснал до гърдите си бутафорната адска машина, свързана със цъкащ будилник., Щом доближи до зоната на взрива, той се хвърли на земята пиротехникът завъртя ръчката на дистанционния взривател. Гръм трясък и свекавици раздраха просторите. Турците хвръкнаха във въздуха, без да имат време дори да споменат Аллаха, операторът успя да ритне дъската тутакси, всичко беше наистина впечатляващо, само парчетата месо никакви не се видяха всред огъня и дима. Режисьорът махна с ръка, втори дубъл нямаше време да се прави, убити нямаше, ранени нямаше, само овните бяха заклани на вятъра, но изведнъж, за почуда и всеобщо веселие от небето започнаха да падат пържоли! Който не вярва да пита. Има и други свидетели, има го и филмът. Един от най-хубавите, които нашето кино е направило! Новината, че жителите на селото участват в снимането на филми и че някои от тях могат да се видят дори за цяла минута на екрана предизвика такова вълнение, че то преля планината и достигна до села и градища, където преди много години се бяха изселили някогашните съселяни. Носталгия и завист обвзе земляците, но нямаше как, да не бяха напускали родното си място. И ето че бай С от еди кой си град попитал Ангел, за когото стана дума вече, Ангел акордеониста, певеца и шегаджията, Ангел, който чудесно разказваше истории и комуто аз дължа твърде много при написването на тази книга. Та, бай С. дочул, че в село един след друг се снимат филми и с нескрита ревност попитал: - А-ангеле бе, верно ли, че а- в наше, а-село, снимат филм. - Верно бе бай С. - А-верно ли, че и наше люде ги снимат? - Верно е, бай С. Е на, Йошката, Теньо, Пиньо, Томето - Ей, мама му стара. - И плащат кинаджието. Само да стоиш, без нищо да кажеш, плащат пет лева, а ако ти дадат някоя роля, не питай. - Ей, мама му стара! Е какви а-роли, а- дават? - Ами на, например Пиньо оня ден трябваше да гони една жена по трапа нагоре, значи тя бяга, той я гони, тя бяга той я гони... - Ей, да му се невиди Пиньо! А и после? - Ами като я стигне, требва да я навали... - А така! - Обаче Пиньо не може. Да знаеш колко пъти го връщаха не става и не става. Стигне я, фане я и я пусне! - Е, как тъй бе, Ангеле? - Ами тъй, операторът, колко му обяснява, колко му се кара. Той само се черви и пъшка. Не мога, вика бе Славчо, тъй се казва операторът, не мога бе Славчо, срам ма е! И нищо не стана. - Ей, Ангеле, а-да знаеш, а-таман роля а-за мен. Слушай, иди в село, намери там режисьори, оператори, и им кажи, а да дадат ролята. Ще им кажеш, аз пари не ща! А-. тъй ще им кажеш. Аз на тях ще им дам по петстотин лева обаче... а искам, жената, която бяга да бъде а-Невена, а Коканова! -Де бе, де бе, бай С. Това е кино, бе човек. Това всичко е наужкем. Ти ще я стигнеш и те ще ти кажат: - Стоп! Край! - А те да си гледат работата, снимкаджието, аз стигна ли я, тя ще върви - казал заканително бай Стоян. Тази история разказах лично на Невена и тя много се поласка. Истината обаче е, че хората винаги малко или много бъркат киното с действителността, те мразят актьорите, които играят отрицателни отблъскващи роли, уважават, дори величаят изпълнителите на героични образи. Аз познавам артисти, които са си изпатили заради отвратителния тип, пресъздаден от тях на екрана, чупили са им прозорците на колите, заплашвали са ги с побой, получавали са ругателски писма. Знам и случаи, когато са устроивали истински триумфи на актьори, изиграли народни спасители, обични и тачени легендарни личности. Това психологическо явление- отъждествяването на илюзията с действителността, на двойника с истинската личност може би има корен в религиозното чувство, в нуждата от обожествяване, от кумири, от култ. Някога хората наистина са вярвали, че в тяхните избранници за мистериите са се въплъщавали боговете. И вкрая на краищата какво представляват светите отци, освен изпълнители на роли? Бай С. от едикой си град е само обикновен пример. - Абе, Ангеле, а- в село пак някакъв филм, а- щял да се снима? - Има такова нещо "Съединението". - Съединението - казал лъстиво усмихвайки се бай Стоян, чието сексуално въображение било неудържимо и пъхнал средния си пръст между палеца и показалеца на дясната си ръка. - Съединението, а? - Не бе, бай Стояне, не бе. Съединението между Северна и Южна България. Исторически! - А, ясно - казал бай Стоян малко разочарован - Е и какво? Ти нещо там, роля дават ли ти? - Абе дават ми ама... - Какво? - Абе дават ми да играя майор Рачо Петров. - Е, че лошо ли е бе Ангеле. А- Майор! - Не е там работата - казал Ангел - Този Рачо Петров хич не му приличам. На мен по ми иде да изиграя ролята на поручик Димитриев, по ми приляга външно. А този Рачо Петров е бил човек като тебе, представителен, така по-напет-Ангел млъкнал замислено и изведнъж бил осенен от знаменита идея- А бе, . аз що не взема да кажа на Георги Дюлгеров тебе да вземат за Рачо Петров, а мене за Димитриев. Лицето на бай Стоян грейнало и той промълвил следните заклинателни слова: - Ей, Ангеле, ако ти уредиш тая работа, аз да бъда майора, а ти този поручика, а-да знаеш, че при мене ще си караш служба, майката... - и за да подтвърди думите си бай Стоян целунал върха на пръстите си... Най-сетне огънят в огнището лумна, мечтата ми се сбъдна. Седнах на малко трикрако столче и вдишах дълбоко. Ето това е, колко малко ни трябва, огнището теглеше, пламъците се устремяваха нагоре, чевръсто пъплеха, шушнеха, дърветата пукаха. И картината винаги една и съща никога не се повтаряше, меняха се огнените багри, изменяха се непрестанно огнените езици... Станах и загасих лампата. Така е, огнището е било телевизора на древния човек. Бях щастлив. Само имах усещането, че ми духа на гърба. Лицето ми се нагорещяваше и зачервяваше, печеше се, а на гърба ми леденееше Станах и разбрах, каква е работата, огнището теглеше въздуха от стаята със голяма сила и от вратата, въпреки, че бе поставена под ъгъл, струеше студен въздух. Ще я уплътним тази врата, дебела, стара, здрава, ще изрежем ивици от филц или велтър и ще запушим всички пролуки. Камините винаги смучат въздуха и за това хората са измислили фатерщула стол с широка, плътна и висока облегалка, която ти предпазва гърба, че и врата.. Бащата на семейството имал право на този стол, хлапетиите да зъзнат... Изведнъж усетих, че на очите ми люти. Стой! . Откъде идеше този дим. От къде бе? Огнището теглеше като хала, а в стаята имаше дим... Проклятие! Станах и започнах да душа като куче. Нямаше никакво съмнение. Запалих лампата и какво да видя, предметите в стаята губеха ясните си очертания. Тогава се втренчих в творението на Мурат и видях, че тънки струйки дим излизаха тук таме между камъните. Уж бях мазал, уж бях се мърлял и пак димът се промъкваше. Отчаяната мисъл да се навра отново в кумина и да продължа да мажа, докато огъня си гори, беше утопична. Обвзе ме обаче пълно безрасъдство и аз трескаво забърках някаква невнятна за мене самия смес от цимент, вода, гипс и пясък и се нахвърлих ожесточено към местата от където къдеше. Ето тук, и тук, ето там, неговата.. ясно какво. Да си призная, след доста усилия от моя страна димът спря., но зидарията беше така оплескана с новата смес, че не изглеждаше никак изящна. Знаех си, че такова прелест жена ми никога няма да понесе, че ще се захване сама да запълва пролуки и пукнатини, това ми вдъхваще надежда, но и огорчаваше. Защо дявол да го вземе никога не успявах да свърша нещо сам, ей тъй открай до край, като хората? Защо сега този оджак заприлича на ранен, на когото е оказана бърза помощ, бинтован, гипсиран... Туп! Туп! Това пък какво е. Нещо падаше на пода на самото огнище, падаше от високо, от кумина. Взрях се обезумял, ей сега всичко ще се срути. Слава богу това което падаше се оказа стара, почерняла от сажди калена мазилка, от някогашното време, защото сигурно това огнище не е било палено поне двадесет години и сега стените му горе са се понагряли и парчета от старата замазка дето едва са се крепели, са се отлепили и бухнали в жарта. Толкова се бях разтревожил, че единственият начин да се успокоя беше да взема скарата и да опеча една пържола. От опит знам, че миризмата на пържола печена на скара, когато идва от чужда къща, действа възбуждащо и влияе зле на нервната система, обаче, ако иде от твоята скара, действа ободряващо. Скара имах, само че пържола нямах. В магазина месо не продаваха. Все едно, нещо трябваше да се опече, да го изям, да изпия чаша вино, за да дойда на себе си. Отворих една консерва някакво смляно, варено, безвкусно месо опекох го И го изядох, и изпих три чаши вино. Все пак се съвзех. Тогава запалих цигара и се загледах в гаснещата жерава. Господи, имам си собствена камина, може да е крива, може да е оклепана, но е наша и жена ми ще я разкраси, знам си аз. Хубаво ми беше Няколко минути изминаха в блажен унес и после, не знам откъде, не знам как, се промъкна в главата ми предателска мисъл.. Абе тук дали ще се хваща телевизията? Кой знае? Много е сгушено между хребети и скали... Мефистофел ли ми подхвърли тази идея, някой друг бес- изкусител ли, но аз скоро разбрах на какво отстъпничество съм готов, проклех се трижди и я пропъдих. После включих малкия транзистор, все пак без музика не мога. Целият свят дърдореше, писукаше, оплакваше се от нещо, хвалеше се, някакви французи се заливаха от смях, някакви гърци калимериха и калиспериха, някакъв англичанин гъргореше с дълбок глас какво щяло да стане ту мороу. Сякаш човечеството беше получило пристъп на логорея. И да се долавяха някъде сподавени тонове, те глъхнеха и немееха. Излязох на потона и прекрачих в родопската нощ. Звездите бяха близо, всред високите треви блещукаха светулки със забравените от цивилизацията светлинки. А тишината непрекъснато скрибуцаше. Щурците се стараеха кротко и неуморно. Къде бях дошъл, защо. Чувствах се съвършенно сам в родопската нощ, свободен, щастлив и разбирах, че всичко това е измама, и писукането на транзисторчет го доказва. Но какво от това, какво от това, че играех театър пред собственати си очи. ? Бягах от една лъжа, попадах в друга. Беше весело. "Човешкото съзнание е като светлика на светулките, отначало те едва мъждеят, сетне озаряват бледо и плахо света около тях, в светлината се появяват странни, неясни форми, после тя гасне и настъпва мрак. Мохамеданите Много скоро Мурат стана най-търсеният човек в селото. Виждах слабата му приведена фигура да се появява ту на някой покрив, ту на някое скеле, откачените софиянци започнаха да го преследват, да го коткат, да го хвалят, мустачките, му щръкнаха повече, такето му се килна на тила, той заряза козите, повиши надницата си, намери си помощници и дюлгерлъкът стана негова съдба. Издигна се Мурат, оглави цяла реставраторска група, дори в окръга взеха да го търсят. Разказваха, че коренът му бил от нашето село, че бил от дренковия род, но една част от него някога си се помохамеданчил, преселил се в съседното село и името станало Дренчеви. Откровено казано в началото на нашето преселение не проумявахме, не си давахме сметка за различията между българите мохамедани и българите християни. Ние идвахме от столицата. Там мохамедани не бяхме срещали и верските различия не се усещаха. Нали всички живеехме в принудителен атеизъм, мнозина посещаваха църква един или два пъти в годината, не за да се черкуват, а поради скръбни събития, или по Великден от желание да се противопоставим по някакъв сравнително безобиден начин на властта. Празнувахме Коледа, защото чувствахме нужда от този ден, усещахме хубостта на това семейно тържество, вярвахме, че се приобщаваме към европейската, християнска цивилизация. Между нас нямаше фанатично вярващи и никой не изпитваше ненавист към друговерците. Нямахме изобщо отношение към мохамеданите, към помаците. Дори не знаехме, че тази дума ги обижда. Дори не подозирахме тлеещата вражда между хората от този край. Някога съседното село - мохамеданското, било съвсем малко, а нашето село със седем кръчми и три касапници! Но с годините нашето започнало да крее, да се свива и руши, а мохамеданското упорито да расте. Тези хора правеха деца без да си отдъхнат. Селото им бе разположено също на стръмен рид, но бе плъзнало по протежението на пътя, хората копаеха скалите, за да издигат основи на къщите си, градеха зидове, за да ги подпират.. Навремето когато преминавахме от тук, я се виждаше, я не някой автомобил. За това пък навред сновяха мотоциклети, пърпореха, катериха се направо по ливадите, криволичеха покрай боровете.. Знаех един смелчага, който се хвана на бас, че ще се спусне с мотоциклета си,, от селото, чак до долината, със скръстени ръце, близо десет километра, без да пипа кормилото Край него се движил ескорт от два мотора с четири свидетеля. Успя. Въпреки десетките завои. Виждал съм и мотоциклетист с кош претърколил се в дола. Не успял да вземе един от десетките завои хем с две ръце. Беше си счупил крака, някое и друго ребро и здравата охлузил С голяма мъка го измъкнахме и натоварихме на линейката. Него ден бе Илинден, а той пък се казвал Илия, искал да празнува, както си му е реда и научил, че в мохамеданското село, в магазина, се продавали грамофонни иглички, тъкмо каквито му били нужни. Качил се на мотора и... в пропастта. Ще запомни завинаги Илиндена. А иглички в магазина нямало Вярно, оня ден били докарали по погрешка, но магазинерът ги върнал- не вървяла тази стока Веднъж по пътя между двете села се бе образувала такава библейска кал, че се принудих да оставя реното насред мохамеданското село и да продължа за нашето пеша. - Никой няма да я бара, бай Гошо, ти само я покрий да не се каля! След два дни заварих колата си с изкорубен покрив. Покривалото не бе сваляно, нищо не бе пипнато, но дечицата решили да се покатерят и да си поскачат малко. " Деца, какво да ги правиш "- беше отговорът на моите вайкания. Ламарината бе дълбоко вдлъбната, аз я подпрях отчаяно с главата си, надигнах се и таванът за мое очудване сам си се изправи Французите правят колите си деликатни. Днес вече хората от това село си накупиха сумата и автомобили, дадоха жертви, хвърляха се в пропастта, катастрофираха по тесния път, блъскаха се в парапетите на моста и като свидетелство за напредъка, пред самото село, в скалите, се появиха грозновати и груби, десетки гаражи. Преди градели селото къща до къща и никакво място за гараж не им е идвало на ум да оставят, затова сега се бяха принудили да ровят ската край пътя и така както са я подкарали сигурно ще стигнат до полето. Децата вече не скачат по покривите на колите, но пък се навъдиха крадци, които умеят да ти отмъкнат акумулатора, да ти източат бензина, да ти свалят фаровете, радиото, с една дума краят започна да се цивилизова. В този чудат свят хората имаха свое, друго, шантаво разбиране за време. Кажат ли ти, че някой е идвал ОНЯ ДЕН в село - това може да значи, че той е бил тук и завчера и преди месец и преди два и през зимата. Кажат ли ти" из тия дни "някой си ще дойде, това може да значи утре, но и след седмица, а нищо чудно, ако този някой, вземе, че се появи подир месец.. Но нещото, което най-много ни смущаваше, объркваше и понякога вбесяваше, беше, че тези хора сякаш нямаха чувство за отговорност. Поетото задължение не ги притесняваше, не им напомняше за себе си, не ги тревожеше.. Те не лъжеха, те просто не възприемаха обещанието, като дълг, който трябва да се изпълни в уречения срок. Те не можеха да се справят с времето, не сколасваха или се заплесваха. Отива моят приятел Косьо при бай Смальо и започват дълги и обстойни уговорки, дали бай Смальо ще дойде в неделя да му свърши някаква дърводелска работа. Майсторът няма нищо против, щом не е в петък, когато той работа не похваща, ще дойде, защо да не дойде. Важното е, същественото е, че Косьо ще остане в неделя, само при едно условие: бай Смальо наистина да удържи думата си, тъй като самият Косьо има много важна работа в София, и ще трябвда да я отложи заради знаменателното събитие. Могъщият и добродушен чаркаджия разбира всичко това, кима утвърдително глава. Обещаваш ли? Обещавам бе, Косьо? Ама сигурно ли? Сигурно бе. В неделя съм при теб. Неделя. Камбаната бие първи път. Смальо го няма. Камбаната бие втори път. В църквата богомолци няма, свещенник също няма, само бай Петко ковачът, който изпълнява и длъжността на клисар точно си спазва задълженията. Бай Смальо го няма. Косьо плаче. Пладне. Нищо. Залез слънце - нищо. Вечерта Косьо се качва на колата си и мрачно заминава за София. След една седмица отново се завръща и заварва бай Смальо да се бори с някакъв гигантски смърчов труп. Работлив и усмихнат. - Бай Смальо бе, бай Смальо бе, нали се разбрахме, нали обеща, че в неделя ще дойдеш, нали останах заради тебе и цял ден те чаках. Нали ти казах, че си имам работа... Бай Смальо поглежда Косьо с кротка изненада и казва: -Беки тъй стана, Косьо! Той сам недоумява, как такова нещо се е случило. И ако това поведение се свеждаше до хитруване, всичко би било просто и лесно. Но този човек не влагаше корист, нямаше изгода да заблуждава Ако идваше да работи при нас можеше да печели много повече пари от заплатицата си. Ние всички обичахме бай Смальо и мисля, че той го знаеше, но не искаше да го повярва. Мохамеданите трудно допускаха, че някой друговерец може да изпитва към тях привързаност. Когато затрупаха Мурат с работа и поръчки, и той трябваше да си води едва ли не тефтер, а покривът ми не се съобрази с неговата заетост и протече на няколко места. Ние с Христо художникът решихме да търсим майстори от далечното село Рибново. Качихме се на неговия мотоциклет, пристигнахме в селото по тъмно и да си призная всичко наоколо ми действаше подтискащо. Каменните къщи, калните улици, грозните тенекииени покриви, които проблясваха зловещо в полумрака придаваха на това откъснато и забутано село - страховит изглед. За наш късмет съвсем случайно открихме някой си бай Ахмед, стар майстор, той набърза ръка привика двамата си сина и започнахме преговори. Бай Ахмед беше мургав, набит, с дяволит поглед, редял той тикли и давал гаранция" когато не вали, покривът да държи вода! "Двамата му сина изглеждаха симпатични момчета, единият по- отворен, синеок, другият по свит и сбутан. Стискахме си ръцете, бе нема ли да останете, къде посред нощ ще се връщате? Няма, бай Ахмед, чакат ни в село, не сме предупредили. Е бива ли тъй, да дойдете чак до Рибно и да си тръгнете! ... Бива бива. Както и да е уговорихме се, условихме се, на десети септември пристигат и започват моя покрив да пререждат, а след това на Христо. Тръгнахме си обратно и когато светлините на селото останаха далеч зад гърба си отдъхнахме. Рибново се славеше като крепост на мохамеданството в този край. Едва ли има смисъл да казвам, че бай Ахмед и синовете му не пристигнаха на десети септември, не пристигнаха и на единадесети и на дванадесети и точно когато аз вече ги бях отписал и с Христо си блъскахме главите от къде да търсим нови майстори, . една ранна сутрин пред портата някой се развика: - Бай Георги, ей бай Георги! Надигнах капака, погледнах. Те. "Абе хора, аз ви чаках на десети бе?" "Абе ти си ни чакал, ама ние се сетихме, че ви е празник на вас, това девети септември и затова рекохме да мине време, нещо да не се обидите." Сетили се, че ни било празник на нас. Виж го ти хитреца! Както и да е, не им обяснявах нищо повече. Те разтовариха багажа, и бързо и ловко изкочиха през кепеджика на покрива, с пъшкане и драпане, измъкнах се и аз с тях. Бай Ахмед застана като военоначалник на билото, сложи ръце на тъмночервения си пояс, килна такето назад и започна да оглежда обстановката. - Е, какво ще кажеш? - Ами, бай Георги, голяма работа е това. - Колко ще искате за целия покрив? . - Ами сега то, голям покрив, голямо нещо, гледай, гледай. - бай Ахмед бе наистина затруднен, мисли, мисли, пък току отсече - Петстотин лева без храната. Ние сами ще си готвим. - Както кажеш. Съгласен съм. Това за храната беше нова хитрост. Плашеха се тия хора да не им предложа свинско или готвено с мас. Моите познати от съседното село често пренебрегваха запретата, но рибновци бяха по- правоверни. Казват, че когато покръствали мохамеданите от западните краища на татковината ни, редом с свещеникът, който им поднасял да целуват кръста, седял баш юнак, който подавал на всеки новопокръстен парче свинска наденица вместо нафора! ! За доказателство! И тъй здрависахме се още веднъж, бай Ахмед извади от пояси си един голям нож в кания, завря го между зиданите камъни на един от кумините, рече нещо високо на Аллаха, сетне грабна една от тежките плочи вдигна я до кръста си и я остави настрана. Синовете му се запретнаха да помагат и до вечерта голяма част от покрива бе разкрита. Аз поглеждах със страх към небето, само да не рукне някой дъжд, защото тогава щеше да настъпи истинско бедствие. На другата сутрин бай Ахмед дойде при мен натъжен, посърнал, като че ли е преживял голямо нещастие: - Бай Георги, ела горе, че има една работа, ела нещо да видиш... Изкатерих се недоумяващ на покрива. Двамата сина стояха мълчаливи между купищата плочи. - Грешка е станало, бай Георги, голяма грешка е станала - започна бай Ахмед и аз още повече зяпнах. - Значи тази работа ние лошо сме я мерили. А то виж, голяма паснава работа... Ще си вървим! - Как така ще си вървите бе? Все още не схващах коварството на бай Ахмед, а истината беше проста. Парите им са се видяли малко, работата много, а отгоре на всичко, снощи вечерта бяха разбрали, че много хора ги канят да им работят по къщите. "Зидан Митьо" ги пресрещнал на пътя, помолил ги да му свършат нещо по покрива и въпреки предупрежденията ми, да не разглезват новите майстори, дал на всеки по двадесет лева. Казано направо това си беше чисто изнудване от страна на бай Ахмед. Покривът ни разкрит, времето дъждовито. Нямах никакъв избор, бях омаломощен. - Добре, кажете колко пари искате? - Не знаем. - Ех, господи, как така не знаете. - Ми не знаем, колко време ще иска. Трябваше да се пазарим на надница. - Аз ви казах, както вие решите. - Да ама ние... - Добре бе, на надница, на надница. Кажете колко искате? - Виж сега бай Георги, понеже ти дойде в Рибново, ти ни покани, нали така, ти и Христо, ние на вас ще търсим по седемнайсет лева, но на другите хора ще казвате, че ни плащате по двайсет лева. Така ще казвате. Не ми бяха много приятни всички тези преговори и заговори, но нямаше място за отстъпление. - Съгласен съм. - А пък ти ще видиш, как ще ти работим! - зарече се бай Ахмед. И наистина след като ме изиграха, след като се увериха, че ще им плащам, както те желаят, тримата мъже сякаш не слезнаха от покрива, сутрин още в зори те започваха да местят, да подреждат, пренареждат тиклите на обширната площ захващаха да ги редят от стрехата нагоре като рибени люспи, подклаждаха тънки плочици, ред по ред, почукваха, блъскаха до мръкване. Почиваха само половин час на обед. След няколко дни привършиха покрива и се прехвърлиха да измазват фасадата. - Бай Георги ще трябват няколко ритловици, за да сковем скеле. Иди потърси в селото. И бай Георги тръгваше. Ритловици се наричаха най-горните части от ствола на иглолистните дървета, те не ставаха за греди, тънки бяха, но можеха да се използват за всякакви други строителни работи. Обикалях аз от къща на къща, питах, разпитвах, но безуспешно. или не им се даваха, или били потрупани с друг дървен материал, или просто нямаха. Върнах се при бай Ахмед и му разказах, каква е работата. Няма и няма. Той се начумери и изведнъж нещо се сети: - Абе аз сабале видях, горе на пътя, имаше цяла камара. - Е да, ама те са на държавната реставрация. Бай Ахмед ме изгледа изумен, изсумтя нещо и забърза нагоре по уличката. След няколко минути се върна натоварен с четири здрави, нови - новинички четириметрови ритловици. - Бай Георги бе, що не кажеш, че са държавни бе, аз още одеве щях да ги взема, ама мислех, че са на някой човек! ! Който можеше да види, колко искрен и откровен беше Ахмед в този миг, нямаше дори да се запитва, защо социализмът не успя никъде по света. Собствено е само онова, което принадлежи на някой човек, държавното е абстракция. А абстракцията не може да предизвиква угризения. И в това отношение няма особено значение дали си мохамеданин или християнин. Бай Ахмед беше хитър и находчив, той, за разлика от другите майстори, никога не поемаше категорично задължения. - Ще дойдеш ли в понеделник? - Ами така я глася. - Кажи обещаваш ли, или не? - това е неврастеничният собственик на къща. - Виж сега, аз ще гледам да дойда, но да ти обещая такова нещо, как да го обещая. - Е защо? - Е, как да ти обещая, ами ако до понеделник вземе, че ми умре жената? Тези хора, помаците ( помъчените), твърде дълго са били отритвани, подхвърляни, примамвани отблъсквани и насъсквани срещу християните, а редом с това гледани с презрение от турците. Нашите управници са постъпвали спрямо тях грубо и недостойно, покръствали са ги, връщали са ги отново към исляма, по-късно пак са ги задължавали да си променят имената. Служили са си със заплахи, изнудване заставяли са ги със силата на оръжието. Цялата тази дивотия и е лишила тези човеци от самоличност и е накърнила дълбоко самочувствието им, те са се скупчили, като наплашено стадо, изпълнени с недоверие и мнителност. Казваха, че са потайни, сигурно много от тях бяха такива, казваха, че са двулични, принудени са били да бъдат такива. Бяха изостанали, селата им бяха нечисти. Верно е. Но плетяха смайващо красиви чорапи и тъчаха престилки, и черги - истинска прелест Те работеха най-тежкият селски труд - тютюна и имаха един дом - гората. Но и него не щадеха, не се грижеха, нараняваха невинни дървета, сечеха безразборно клони, стволове, зарязваха паднали гигантски ели в доловете, отсичаха млади фиданки, за да хранят с тях козите. Сякаш си отмъщаваха на гората, заради обидите и унижението, които получаваха от хората.. Чувстваха се преследвани, бяха преследвани. С очите си прочетох на вратата на лечебницата в тяхното село следния надпис: "На лица в носии не се оказва медицинска помощ! " Няма нужда от обсъждане. Лица в носии не можеха да се качват в автобусите. Мъже с такета на главата - също. Такето било заместител на феса, особено ако има стърчащо масурче, то било най-страшният заклинателен знак. Стигна се дори до абсурда в таксиметровите автомобили и автобусите да бъде поставено предупреждение: "Говоренето на чужди езици - забранено! " Разбира се, нямаха предвид руския. Забраната се отнасяше за турския. А тези хора изобщо не знаеха турски. Съпротивата и противодействието бяха за очакване, естествени и не по-малко наивни. Вместо с красивите си носии, жените тръгнаха със сини дочени престилки и дълги панталони. Вместо шамии, вързваха на главите си бели или пък шарени руски кърпи. И изглеждаха ужасно. Жестоката войнстваща глупост още повече разграничи и разедини хората от този край на родопите Местните. партийни водачи изпълняваха висши указания, подтичваха насам-натам и слухтяха- назовават ли се един друг мохамеданите с новите си български имена, има ли протести, има ли недоволни, как се обръщат към тях "българите". Защото делението на българи и помаци, съвсем не е от вчера, и което е по-лошо, то продължава, усилията в тази насока не спират. - Слушай, бай Гошо - казваше ми един от тия хора, който беше с десетина години по-възрастен от мене — Да ти кажа ние вече не знаем какви сме, българе ли сме, турци ли сме, македонци ли сме, африканци ли сме. Човеци ли сме? До тука сме го докарали. Седях срещу него и го гледах. Мъжага, здрав, силен с големи сини очи, веселяк, песнопоец, човек, като мене, като всички останали, говори моя език, пее моите песни, псува досущ като мене, а не знае какъв е. Той не беше виновен за това. Можеше да бъде обвинен във всички земни и небесни грехове, но той не беше виновен за тази липса на самоличност. Срещнали някога двама помаци един "българин" срещнали го на пусто място в гората и рекли: Хей, каур, дай да те делнем със секирчето да видим имаш ли борина? И го делнали. Нямал борина. Имал кръв, червена досущ като тяхната. Вървял си някога един помак с малкото си дете и не щеш ли из тъмите на боровите гори излиза четата на Кюсе Комита. Най-свирепият, най-непрощаващият комита от всички комити. Хванали те помака и детето му, а Кюсе комита мило попитал: - Сега кажи, тебе ли най-напред да опечем на шиш и детето ти да гледа или детето да опечем на шиш и ти да гледаш. - Аман, Кюсе Комита, мен убий! - Не си познал - казал Кюсе Комита - Детето ти ще опечем, а ти ще въртиш шиша! Така и станало. Нямам желание да опиша подробностите, с които се изпъстря тази история. Най-потресаващото било, че жестокият, кръвожаден мъчител Кюсе Комита всъщност не бил мъж, а жена. Някога тази жена имала две рожби, но и двете били заклани зверски от помаците. Тогава тя решила да мъсти, отрязала си гърдите с остър нож, облякла мъжки дрехи, грабнала пушка, препасала патрондаш, събрала чета и тръгнала да броди из планината и де що види помак или турчин... ужасяваща смърт. Да, такива истории се разказват из нашия край. Знаят се обаче и други. Дошло време, освободителната война ли, друга някоя война ли, това не знам, пък и няма значение, турците търпели поражение и раята се дигнала да си отмъщава на мохамеданите. Казано по-точно да ги коли. А по онова време, вече се знае, селото на мохамеданите било малко, селце, тръгнали към него християните от цялата околност, наточили брадви, саби, коси. Но в нашето село хората друго мислили. Ние с тия люде сме живяли, утре пак ще бъдем едно. Тъй не може, няма да дадем да ги затрият. И отишли нашите, обградили селото, не пуснали пиле да прехвръкне нито навън, нито навътре. - Дайте да ги изколим! - викали в името на Христа другоселците от този край. - Ний ще си ги колим по комшийски — спокойно им отвръщали нашенци Така опазили селото, може да има неделя време, а може и повече. Разминало се. Добре ама, историята се обръща. Станало въстанието, гърмяли що гърмяли, били се славни юнаци с девет люти рани, накрая турците го потушили с топове огън и жупел и ето ги пристигат в нашето село. - Хайде сега гяури, напалете огън, печете агнета, варете курбан, да хапнем, да пием и после да ви изколим! Какво да сторят нашите люде. Подчиняват се. Напалили огън, заклали агнета, варят, печат и си чакат смъртта. Обаче не се отчайват. Проводили тайно и бързо едно момче до съседното село, помашкото, да съобщи, каква я гласят турците и ако има как да измолят милост от валията. Добре ама той в града, на два часа път с кон. Трябвало да се спечели време. Нашите знаели тази работа и напалили огъня със сурови дърва, всичко по-бавно да става. Момчето беж до другото село. Там един от най-личните, най-заможните мохамедани яхва коня си, юрва го из нанадолнището, галоп, галоп, стига в града, влиза при валията и направо брои жълтиците. - Спаси, господарю, тия люде, да не ги затрият. Те са покорни... - Не са покорни - рекъл валията. -бунтовни са! Тогава онзи вади още една кесия и вече не я брои. - Добре де, добре - рекъл валията - Не са чак толкова бунтовни И му дава едно тескере, косъм да не падне от главата на нашите хора. Мята се на коня помакът, подгонва го из нанагорнището, шпори, шпори, конят препуска, препуска по стръмнините и дъхът му стига ей до ония стръмни скали, там на отсрещния рид. Край. А до село още час път. Хуква човекът не гледа, че пътеката тясна, една крачка ако не умери и ще литне в пропастта. А през това време турците вече загубили търпение. - Ей, гяури, вие докога ще го варите тоз курбан, бре! Със сурови дърва ще ми кладете огъня. Кого чакате. Аллаха ли или вашия господ. Няма да ви се размине дръвникът. И тъкмо да се запретнат да колят на гладен стомах дотичва полу жив другоселецът със заповедта. - Стой ефенди, милост ефенди! Тъй турците минали само с курбан чорба и няколко печени агнета. Ей на такива едни работи са ставали някогаш по нашите места. Но аз знам друг случай, от днешно време, не тъй драматичен, но многозначителен. Не само присъствах и видях всичко с очите си, но и го предизвиках от вродена глупост, с която твърде често ми се е налагало да се оправдавам. Беше хубава лятна привечер, работехме до късно нещо по къщата и като привършихме, ни обвзе едно настроение, което е добре познато. Казах си, тъкмо време за кръчмата. Събрахме се неколцина софиянци, начело с математикът, който разбира се ни предвари и зае стратегическа маса. По едно време запръщяха мотоциклети, дигна се глъчка и в кръчмата влезнаха няколко развеселени другоселци. Носят две тави с печени агнета.. Седнаха хората, поръчаха си по една ракия, втора, минаха на бира, пропяха "Руфинка болна легнала ". Малко по-късно в кръчмата тържествено пристъпиха други посетители, новодошли гости, тукашни, но отдавна вече станали граждани. Огледаха те важно и свойски обстановката, пък си избраха маса и седнаха. Започна се веселба, спокойна, без викове, без спорове. Момчетата от другото село напълниха няколко чинии с агнешко месо и ги разнесоха из цялата кръчма. По едно време взехме да събираме масите, за да върви по-добре песента. Захвана се взаимна черпня: - Ваньо, дай на всички по едно пиене! - Ваньо, дай кой каквото пие! - Ваньо, яла седни при нас. "Болен ми лежи, Миле Попйорданов" и разбира се, не се мина време и екна "Земьо македонска, поздравявам те, земьо македонска, уважавам те! " Най-накрая всички единогласно пееха фортисимо: "Кой душман ке влезе, жив нема да излезе, Македонио, ти му ставаш гроб! " Удар с юмрук по масите. И още по-възторжено: "Ти му ставаш гроб! " Веселието преля кръчмата, разбуди селото и отекна чак до гробището, избиваше ни на смях за всяка закачлива дума, тупахме се по гърбовете с момчетата от мохамеданското село - Ей, бай Георги! (бай Георги бях аз) - Ей, бай Аруне! - Убав човек си ти, бай Владо! - И ти си убав човек... - Обаче и той е много убав човек Излезнах навън да подишам малко чист въздух и видях, че две от момчетата вече палят мотоциклетите и се готвят да си тръгват към тяхното село, като се упражняваха, да вдигат предните колелета във въздуха. И от къде ми дойде на ума, как всичко ми заприлича на сцена от каубойски филм, казах на единия от тях, здравеняк, хубавец: - Айде сега, ако си майстор, изкачи стълбите с мотора и влез направо в кръчмата. - Готово бе - отвърна той и даде газ. Успя да изкачи няколкото стъпала, мина по площадката, завъртя кормилото и право в кръчмата. Какво точно стана вътре незнам. Но след секунди започна бой. От вратата изхвръкнаха хора, които си нанасяха удари, видях как един от бившите селяни, сега гражданин, разби устата на едно осемнадесет годишно момче, чух как друг бабаит викаше: - Мамка ти помак келяв! .. Зърнах жена ми, която без да се двоуми се хвърли да разтървава двама мъже и здравата ги сръга Тя не им стигаше до раменете, но бе тъй решителна и бойка, че те смаяно и се подчиниха. Математикът, който в ония времена не си знаеше силата, разхвърляше биещите се, като възглавници. Един от другоселците яхна мотоциклета си, насочи го към тълпата и спря на сантиметри от нeя. Върна се обратно, пак насочи мотоциклета си към нашенци и пак спря на крачка от тях.... Момчето със кървавата уста викаше: - Какво значи това помак бе, кажете ми! Какво значи това помак? Аз се опитах да вразумя един от по-възрастните селски-граждани. Той беше изпаднал в патриотичен захлас пъчеше се и ругаеше - Вашата мама, вашата мамица, вашето майченце... - Какво са ти направили момчетата бе, човек? - Какво ли, какво ли, аз мамицата им ще разплача, помашка, ше разплача. Вие знаете ли, че едно време през това село помак не смееше да мине. Не да мине, ами да наближи. Ей там горе заобикаляха, на два километра. А сега ще ми влиза той с мотор в кръчмата, ще ми влиза. Ще ми идва тука байряма да си кара... Нещо ми просветна. Мохамеданите наистина имаха байрям по това време, но тъй като не им разрешаваха открито да посрещат празника си, тези момчета си бяха взели печените агнета и дошли в нашето село да празнуват на спокойствие.. Разбрах, че тукашни младежи, с които работели заедно в горското стопанство дори ги бяха поканили.. Всичко ми се видя още по-грозно и несправедливо. - А пи от тяхното пиене и яде от тяхното ядене, нали? - Аз съм пил моята мастика! А агнето не съм им кусал! Тогава гузен и гневен и аз се хвърлих в борбата. Успяхме да разтървем по-буйните и така се образуваха две настръхнали една срещу друга групи.. В този миг математикът яростно реши да раздаваа справедливост, тегли с крака си една права, то ест крива, разделителна линия и викна заплашително: - Който прекрачи тая линия мамка му... Той беше категоричен в поставеното условие. Чуха се още няколко псувни, но те ставаха все по-унили и полека лека хората започнаха да си разотиват. Но аз запомних злобните отмъстителни блясъчета в очите на мотористите от мохамеданското село. Те отпрашиха с голяма скорост надолу по пътя, но ми се стори, че шумът от моторите им много бързо заглъхна. Страх ме беше, че могат да решат пак да се върнат и да направят някоя глупост. Почакахме, повъртяхме се още малко, пък си тръгнахме. Една по една светлините в селото угаснаха. На сутринта и четирите гуми на москвича на някогашните съселяни бяха надупчени. по на няколко места. - Да ги бях усетил, на място ги ликидирах - заканваше се шофьорът. Омразата се възбужда по-лесно дори и от мъжката страст Нищо не обединява по-бързо от ненавистта. Враждебността към чужденеца, друговереца, към различния цвят на кожата, към различната раса е вродена, тя съществува в нашата природа И- само културата е тази, която би могла да я смекчи и изобщо да я заличи. Недостатъците на другите се виждат къде-къде по ярко, когато са осветени от нашата неприязън. Вече отдавна не съм във възторг от повика "силно да любим и мразим" той е романтично недоразумение и съпоставя чувства твърде отдалечени едно от друго в човешката еволюция. Не признавам родолюбие, което се подклажда от омраза към други народи В света на убежденията най-достъпни, най-първобитни са националистическите схващания и нищо по-трудно за отстояване от благосклонност и търпимост към ония, които се различават от нас. Търпимост дори към ония, чиито отблъскващи черти са съвсем очевидни. Българските мохамедани преди всичко са отделни хора, а после група. Те са различни и по нрав, и по вид, и по мъдрост и ако в нещо си приличат, това е защото са били подложени на едни и същи влияния, насилия и угнетения, защото живеят затворено и откъснати, защото израстват при едни и същи условия.. Не е верно, разбира се, че вероотстъпничеството им се е дължало единствено на ятагана. Страхът си е страх, той е бил всеобщ и простим, опитът да се приспособиш е най-разпространеното човешко поведение, но ведно с тях се е промъквала и изгодата, която новата вяра предлагала Нали по същия начин, стотици хиляди ставаха и членове на комунистическата партия, без да бъдат убедени в правото и дело и без да бъде застрашаван живота им Родопските българи са се преклонили пред исляма наверно и защото по тези земи християнството не е било достатъчно наложено. Но това си остават предположения, безспорно според мен е, че никой българин не е бил посветен в новата вяра от религиозни подбуди. Роже Гароди между родопчаните не е съществувал С десетилетията обаче, мохамеданството се е вкоренявало и укрепвало всред тези злочести люде Това едва ли се дължи толкова на притегателната му сила, колкото на отчуждаването и противопоставянето на довчерашните братя. Най-силно се смразяват нявга неразделните и за да се оправдаят пред себе си, те откриват все повече правота, упование, смисъл в своята вяра, в своите обичаи, в своята нравственост. Те виждат нейните предимства спрямо онова, което са изоставили, ако ли не, измислят ги, и се чувстват все повече свързани помежду си, по-сплотени заради общия бог и общата молитва или поне заради общия грях.. Те са единни в надеждата да получат закрила, чрез вярата си. Само че всичко това се отнася и за християните, за онези, които не са се подали, били са пощадени или са избегнали чалмата. Така вероятно самото помохамеданчване на част от българите е довело до засилване на православното религиозно чувство в останалия народ. През последните петдесет години обаче, нашите мохамедани сякаш са останали по- предани на бога си, от българите християни. Евангелието е било преведено отдавна на български език, а коранът едва в средата на този век. Аз не съм срещал помак, който настоява че знае турски, освен загадъчния Мусти. Сегиз-тогиз той влизаше в нашата селска кръчма облечен в смокинг, няма никаква грешка, смокинг, на който би завидял и пълномощен министър, а под смокинга се подаваше шарена сиво синя риза. Усмихваше се лукавичко, твърдеше, че всъщност е турчин, но никога не го чух да изрече едно изречение на този език. Мусти беше с приятни черти, строен, гледаше хитро, дърдореше много. Когато селото потърси пастир, той се появи тържествено, настани се да живее с жена си на край село, напиваше се вдъхновено, набиваше хубавата си булка, която беше трета или четвърта по ред, после са запретваше да и направи поредното дете. Тази красива и нещастна жена просто посърна пред очите ми, изсъхна, прегърби се, зъбите и изпадаха, а мъжът и нехаеше Помня, веднъж, беше Иванов ден, сумата народо се бе събрал у съответния Ваньо. Тогава за пръв път видях около една и съща маса да седят наедно и чистокръвните местни жители с всичкото си достолепие, и помакът Мусти, и циганите от многобройната фамилия, която обитаваше грамадна къща точно на пътя. Признавам си, че бях изненадан и радостен от това единство Разговорът вървеше весело, виното се лееше кисело, ракията църцореше потрисащо, бира бяха докарали колкото щеш, прасето- наскоро заклано, изобщо пиршество. И от дума на дума си дойдохме на най-прясната клюка- историята станала в едно съседно село, където някакъв възрастен мъж, бивш учител се залюбил с една млада помакиня, четиридесет години по-млада от него.. Ама женена с мъж! С мъж! Бре да му се невиди. Какви ли небивалици знае любовта. Е, не щеш ли, мъжът на помакинята, намерил случайно в джоба на престилката й любовно писмо. То случайно никой не бърка в джобовете на жена си, но както и да е. Прочел той всичко и изтръпнал.. Писмото било от жена му до побелелият й любовник, гальовник или както там го назовете. Залюбилии се хората, загубили чувството си за разстояние Къщите им една до друга, а те писма си пишат. Романтици! Опозореният съпруг да вземе да отиде в магазина, когато било пълно с народ, да даде писмото на магазинера и да рече: Чети, всички да знаят каква жена имам. Магазинерът сложил очилата на носа си, и зачел на глас любовните признания обещания и заръки. Всички се умълчали. А помакът си отишъл кротко дома, натоварил си багажа на един катър и от тогава никой не го бил срещал, никой не го бе чувал... Запилял се някъде из планината. - Не го оправдавам - каза една възрастна жена с все още хубаво лице и дълбоки умни очи. - Кого? - попитах аз. - Ами старият, кого. - Добре де - казах аз.- А нея оправдаваш ли. - Абе тя глупава бе, Гошо, тя, жена, млада, колко и ъкъла, като на една кокошка. - А човекът, откога е вдовец, какво да прави мъж е... - Виж, какво Гошо, така е, вдовец си е, човекът, мъж си е, има си нуждите., Но той е учител - каза жената и наблегна на думата - Разбираш ли? Един учител така не може да постъпва! Всичко бе изречено толкова убедено и ясно, че нямаше какво да възразявам. Замълчах. - Чакай малко, ти сега, бай Гошо, ти мене слушай, какво ще ти обадя аз - изтежко започна Мусти. - Аз тъй съм малко по-друг човек, малко по-така, нали се сещаш, малко по-тъй... Аз пък нейният мъж не го оправдавам, да си взема той багажа и да ми бяга. Яз да бях на негово място, нали ме разбираш, на мене жена ми да ми направи такова нещо, нали ме разбираш... - Разбирам те. - Не, чакай! Не ме разбираш съвсем! Значи нея... ей там горе на бърчината под бориката. Толкоз. Коля я като прасе и няма две, няма три. А него бай този, него, дето е излязъл по-мъж от мене, него... всяка вечер ще си го черпя по една ракия в кръчмата. Ама понеже той не пие, ще му си купувам по едно марципанче! Ето това беше вече мъжка доблест. Мусти наистина имаше особени привички и беше непред-видим в постъпките си. Той продаваше и прекупуваше коне, участваше в наддавания, хвалеше някой беззъб кон, срещу скромно възнаграждение, изнудваше джамбазите, че ако не получи двадесет лева, ще извади на видет, всички недостатъци на стоката му. Разказвал съм, как веднъж в кръчмата той и моят най-добър приятел в селото Йошката дълго и незлобливо си пожелаваха всеки един от тях да извърши кръвосмешение с родната си майка, всичко беше много миловидно до мига, когато Йошката съвършено невинно сбърка възвратната частица "си" и вместо да каже "да си... майката" рече "да ти... майката" Тогава Мусти скочи, хвана Йошката за гушата и започна да го души, като викаше: "Ти ли ще ставаш на мен бубайко бе, майка ми е заслужил борец против фашизма! " Години по-късно Мусти се опита да нарани добрата си жена с нож, естествено подходящо пиян, побягна от къщи, запиля се някъде, казаха, че го били хванали, съдили и вкарали в затвора, не знам, аз си спомням изящния му смокинг. Ако Мусти се беше родил в друга среда, а не по чукарите, той можеше да стане изтънчен мошеник от международна класа. Но съдбата си е съдба и той наверно ще завърши в някой долнопробен затвор, вместо в световния бизнес. Йошката Когато човек върви из каменното село и срещне две ясно сини, светещи очи с тънки бръчици около тях, да знае, че се задава Йошката. Истинското му име беше Йордже, но рядко го наричаха така. Някому се бе сторило трудно произносимоо това съчетание и тъй се бе появило името Йошка. Йошката беше дребен, но непредставимо жилав, здрав и освен това сръчен мъж. По времето когато се запознахме носеше шапка с козирка, защото работеше като кантонер по горските пътища. А, пътища нямаше. Имаше просеки. Булдозерите разпаряха грубо планината, трактори влачеха след себе си мъртвите стволове на отсечените дървета и раняваха оцелялите, веригите им изравяха горската почва, оголваха се скали и камъни. Гората боледуваше, съхнеха дърветата, клюмваха тънкостволи борове, халите изтръгваха незащитените смърчове и ели, те полягаха в прегръдките на другите дървета, а стотици борове бяха нарочно забелени, и набраздени за да се стичат и събират сълзите от смола. Жестокости се вършеха с гората, настървено, с някаква злост и рано или късно тя щеше да си отмъсти. И аз доживях това. Но Йошката не беше виновен. Всяка сутрин той заставаше на пътя и чакаше да дойдат и да го вземат, за да го отведат нейде неизвестно къде, но загадъчните коли никога не идваха, Йошката чакаше чинно с фуражката, после се отправяше към магазина и си поръчваше кротко една мастика, след което очите му ставаха още по сини. До първата мастика той беше кротък и затворен човек, сговорчив и тих, след първата мастика се променяше, вдъхновяваше се, ставаше разговорлив, весел и любвеобилен. При втората мастика тези черти се изразяваха още по-ярко, след третата мастика настроението на Йошката ставаше непредвидимо, след четвъртата той се умисляше биваше обвзет от съмнения, подозрения, та дори злоба. Тръгваше си към къщи с леко разкрачена походка и разперени ръце за да пази равновесие. След четвъртата мастика, аз например изглупявам, губя мисълта си и изобщо чувството за равновесие. В славните студентски времена ми се е случвало да забелязвам с ужас, как подът пред мен се надига, аз се мъчех да изкатеря стръмнината, която се възправяше пред взора ми ставаше все по-стръмна и накрая започвах да пълзя нагоре... Но къде са някогашните пиянства, отидоха си безвъзвратно, като джуджетата от детството. Освен всичко това Йошката беше приятел с дядо Киро, свързваха ги подвизи и изполински преживявания. Той често ни посещаваше, да се разговори със стареца и се наемаше да го бръсне. От тях научих за една легендарна случка с някогашната стопанка на нашата къща. На просторния потон имаше голяма зидана с камък и измазана с кал пещ. В нея някога са пекли хлябове за цяла неделя, агнета за тържества и всякакви други печива. До пещта бяха положени нощви, в които още си личаха следите от старото тесто. Та един зимен ден някогашната стопанка станала в зори напалила фурната, омесила хлябовете и докато чакала пещта да се нагрее, дървата да изгорят, та да смете пепелта, решила женицата да си свари греяно вино с захар, пипер и резанчета ябълка. Пийнала си тя едно менче, сгряла си второ, нямало кой да и държи сметка. Мъжът и още по тъмно отишъл в гората за дърва. Стопанката волно изпила и второто менче... За трето в преданието не се споменава, но много е възможно да е имало. И така какво точно се е случило по-нататък не може да се твърди със сигурност, защото когато мъжът се завърнал с магарето, казал тъпру! тъпру! Брех! На уличката до портата се валяли едно двадесетина, разпляскани на калдаръма сурови хляба. Зяпнал той нагоре и видял че малкото прозорче, което е до пещта откъм пътя било отворено. Загадка. Качил се бързо на потона и гледа на перваза на прозорчето. опряна дългата фурнаджийска лопата Надникнал в стаята а там жена му спи блаженно на одъра. Мислил, човекът, мислил и накрая разбрал, какво се е случило. Вместо във фурната бабата мятала хлябовете през прозорчето. Че като се разлютил оня ми ти мъж, че като побарал фурнаджийската лопата, че като почне налагай, налагай, налагай, а жена му даже не се и помръднала, спи упоесна и нехае. Уморил се мъжът и от отчаяние се запътил право към кръчмата. А бабата спала през целия ден и се събудила чак на другата сутрин. Станала и ох, отзад нещо я смъди, присвила се, дотътрила, се до мъжа си и взела да му се оплаква: - Оле мъжо, да знаеш, и аз ще мина на ракия оти от греяно вино ме боли дирника. Това е историята. Не е много смешна, но казват че е съвсем истинска. И сега понякога гледам към малкото прозорче в каменния зид до пещта дивя си и се опитвам да си представя почти невъзможните действия на пияната баба. С Йошката не се сприятелихме изведнъж. Той ме привлече кротко, полека с природния си интелект, с чувството си за хумор, с песните си. Боже, как пееше някогаш Йорджето! Гласът му бе звучен, висок, гърдите му бяха силни, здрави имаше тънък слух и чувство за музиката и трябваше да се напие до отказ, че да не успее да улучи верния тон. Сигурен съм, че ако нашите музиканти бяха открили този човек малко по-рано, той щеше да бъде всред най-добрите певци на родопски песни. - Хайде Йошка, пойни ни! Той не караше много да го молим. Е, разбира се, назландисваше се, колкото да не си помислим, че веднага скланя, че не цени изкуството си и го раздава с лека ръка. Изпиваше една две глътки за едното уважение, после извиваше глава назад, поглеждаше към небето, сякаш се молеше богу, да му даде сила на гласа и запяваше: - И пойни ми, пойни Петкано, низ тая гора зелена, низ тоя гора зелена.. (Взима си дъх). И, как да ти пойна - (извивки, извивки, извивки), - юначе - (малка извивка)- като ми е гора хайдутска. Като ми е гора хайдутска, като ми е Стефан войвода (в зависимост от настроението Йошката сменяше войводите, веднъж Стефан, веднъж Страхил, веднъж Петко или някой друг страшен хайдутин) Като ми е Стефан войвода, пиле не дава да хвръкне, камо ли човек да мине. Прекрасна песен. Неясна, но красива. А иначе защо Петкана не ще да пее, ами шото е Страхил войвода, е какво от това, ами може да я чуе, и какво от това, как какво от това, той пиле не дава да хвръкне, че Петкана... - Тук се спира и се джока! - казваше Йошката, отпиваше и вече без да го карат захващаше друга песен. Някакъв момък се моли на момата да го пущи вече да си ойде, че петлите пеят, веке ке се съмне... А момата му отвръща - Тия са петли, петли лъжовни, постой, постой мило либе... Момъкът се тресе от страх и пак се моли: Кучинята лаят, веке ке се съмне, пущи ме мило либе да си ойда... Ама момата пак не дава - Тия кучиня лаят лъжовно, постой, постой мило либе... Изобщо вечната история на мъжа, който е утолил страста си и сега гледа да се измъкне докле е време. За почивка, между песните, Йошката разказва някое от своите знаменити приключения. Знам, че не мога да ги възпроизведа, знам, че разказът ми ще бъде жалък, но съм длъжен да се опитам. - Тръгвам аз от Огняново към село нагоре по ряката.... По ряката, по ряката и на едно място спирам. Гледам едно вирче и във вирчето плават едни жабчета, ама толкова малки, щък насам, щък натам, щък насам, щък натам. Загледах се аз и какво да видя, отде се взе една черна змия, гъне се, гъне се, вие се, вие се оп, оп, и ат, ат, ат жабчетата. Яде ги като лакунь! Брех мама и змия! И като ми домиле за тези малки невинни жабчета, и като ме дояде на тази змия дето така ги яде, че като грабнах една плоча, като я вдигнах - На това място Йошката заставаше с вдигнати ръце и оставаше за няколко мига тъй, сякаш се готви да стовари плочата във вира - Ама съвсем не ми иде на ума, че като халосам плочата, ще утрепам и жабчетата. Ха! И плочата във водата. Край! Вирът се замъти, замъти и аз клеча и чакам да се отбистри. По едно време плочата се видя на дъното, добре ама това - вода, а водата омекотява удара и на- под плочата змията взе да се подава и полека лека се измъква. Ей, викам си, така няма да мога да те утрепам, ами ти почакай малко... И като взех една пръчка и си правя сметката, ще я подбера и ще я хвърля зад гърба ми горе на пътя. Тя там няма къде да ми избяга. Протягам се аз с пръчката и Ха изхвърлих змията скокнах горе на пътя и гледам - инкасаторът лежи! ! ! ... Инкасаторът бе, дето събира парите за тока. Лежи възнак и ми вика: - Абе Йошка бе, какъв си ми ти приятел бе, да ме замеряш със змии. А той си вървял по пътя и като ме забелязъл долу при вирчето, занича да види какво правя и змията пляс по гърдите. Пада възнак и примира. А човекът, наистина ми приятел. Ей като се ядосах на тази змия, не стига дето изяде жабчетата, ами сега уплаши и инкасатора. Озърнах се, а тя още на пътя, защото зашеметена от удара, не се сеща да бяга. Чакай, викам, сега ще видиш какво ще я направим. Ще я опечем и ще я изядем! Събрах аз бързо шума на една купчина, засипвам змията, щрак със запалката паля шумата, добре ама змията не ще да стои мирно, подава се от единия край на купчината и аз с пръчката цап, вътре, вътре! Тя се скрие от едната страна, ама после се подаде от другата и аз пак пляс... Най накрая се опече. Викам на инкасаторът сега ще я одерем и ще я изядем. А той ме гледа жално: - Йошка бе, абе на мене не ми се яде змия. И аз сега какво. - Ми то, ако е за въпроса и на мен не ми се яде! Ей, и двамата се успокоихме Изпушихме по една цигара тръгнахме си към село, и по пътя убихме още двадесет и седем змии! Никой не може дори да си представи огромната разлика между написано и разказано, когато разказвачът е Йошката. И ако се опитвам да възпроизведа неговите истории имам едно извинение колко хора могат да го видят и да го чуят. А Йошката като всички нас старее, умаря се, все повече потъва в себе си и в самотата. Но има свидетели, които ще подтвърдят, че са го слушали в захлас, че дори тогава, когато е разказвал най-обикновената, най-простичката случка, а то даже не е случка, ами спомен за няколко часа прекарани нейде, пак ти е драго да я чуеш. И всички помнят историята за прасето. За дивото прасе, което квичи ли квичи в гората и за кучето което лае та се къса. Брех да му се невиди! Слушам кучето лае на свине, и свинето и то квичи, какво ли става. И тръгвам. И така зад една бърчинка ги намирам. Кучето хванало свинето за ушото и не го пуща. Ама то не е някое големо свине. То ако е големо свине кучето си отива до пет! Ами сега! И като набарах, един кол викам на кучето: Пущи! Пущи! Щото не мога да ударя свинето, ще утрепам и кучето. А то непознато куче. Държи за ушото и ме гледа. Пущи викам бе, аз ще го оправя! Ей, най-сетне ме разбра. Пусна прасето и аз като замахнах. Хъ! И прасето ъх- Килна глава Йошката и даже затвори очи, за да покаже, как прасето загубило свяст. - Но след малко се освести - и Иошката завърте глава за да покаже как прасето идва на себе си. - Тогава аз втори път като замахнах Хъ! - И прасето вече ъх и край. До тук му беше. Добре ама сега какво да го правя. Нямам магаре да го натоваря, пък и деня може да ме види горския после иди се разправяй и иди му обяснявай. Ако го оставя, ще го изяде я кучето я лисиците. Тогава намерих една тел, вързах го за задните крака, прекарах теля през един клон, дърпай, дърпай. Вдигнах го на метър от земята и завързах яко теля около бора. - Чакай сега бе Йошка, отде намери в гората тази тел. Йошката ме погледна със сините си хубави очи. - Не бе, Гоше, отрезах от телефонната жица едно парче. - Ясно. - И на другия ден рано, още по тъмно взимам магарето, взимам жената и отиваме право там. А кучето лежи отдолу и го пази. Уредихме ние прасето, натоварихме го на магарето, дадохме и на кучето, каквото му се полага и дома. Е на още има в хладилника от него. - Че колко килограма имаше това прасе. - Еми най-малко седемдесет. Не беше много ясно, кога се е случил таз история. Някои селяни твърдяха че Йошката я разказва поне от преди пет години. И когато аз търсех подтвърждение за седемдесетте килограма, Томата ядосано отсъди: - Седемдесет килограма, то нямаше седем килограма това прасе! - Ти от де знаеш? - Знам аз. - каза Томата и нищо повече не добави. Той беше запален ловец, а напоследък не можеше да се похвали с улов. Та вероятно заради това завиждаше за прасето С годините Йошката смени сумата и занаяти. Дойде време магазинерът се пенсионира и някой трябваше да поеме продавницата. Кой, кой? И неочаквано за всички Йошката се престраши. - Яз! Не се поколебаха, хората знаеха, че той е честен човек, никого не е завлекъл и ето ти го Йорджето зад щанда. Отначало работата тръгна много добре, новият магазинер се стараеше, сложи си дори очила, беше вежлив, услужлив и селяните бяха доволни. Но скоро се проявиха и първите белези на неизбежния крах. Йошката теглеше повече отколкото му плащаха, даваше на вересия и забравяше длъжниците си, после не можеше да се издържа лесно по цял ден край лавиците с напитките. Той имаше милостиво сърце към преданните пияници и винаги им сипваше по едно пиене, когато те жалостиво и смълчано стояха с наведени глави в магазина. Така например дядо Славко си знаеше, сутрин ранина зарана той заставаше на пост пред магазина и чакаше да отворят Верно, че имаше строго нареждане до обед никакъв алкохол да не се поднася, продава и употребява, но как да устои човек на умоляващите погледи на дядо Славко, как да издържи гледката на треперещите му ръце. Те се тресеха тъй силно, че старецът трябваше да ги стиска или най-добре да ги натика в джобовете си, за да не привлича вниманието на людето. Иошката му сипваше в едно шишенце от сто грама от най-евтината плодова ракия, която можеше да усмърти бик, дядо Славко го поемаше в ръката си и се започваше истинско мъчение. Ръката му така играеше, че да поднесе точно шишето към устните беше ужасяващо изпитание, ракията се разливаше, стичаше се по брадата му, според мен, дядо Славко страдаше от паркинсонизъм, докато накрая той лапваше гърлото на шишето, отпиваше с благодарност, потрисаше се и започваше да се успокоява. Естествено дядо Славко отлагаше плащането до денят, когато ще получи пенсията и тогава се започваха едни сметки, да ти се замае главата: Оня ден ти колко ракии пи? Две, Ами в събота? В събота три! Значи пет? , Ами тогава, нали пи и една мента. Най-накрая Йошката махаше с ръка и му отпускаше края. Още повече, че дядо Славкоп имаше забележително минало. Някога е бил готвач в София, Красно село, знаеш ли къде е Красно село, и освен това е бил артист самодеец, играел е малко бебе, да точно така - малко бебе и дядо Славчо започваше да проплаква и врещи по бебешки И още е играл котка Дядо Славко започваше да мяучи, като изоставено коте и очаквеше нашето възхищение. А отгоре на всичко е бил единственият член на партията от преди девети септември, в селото де. Нямаше как Йошката да му отказва. Така беше и с лудия от голямата къща, който се оглеждаше от към отсрещната страна на улицата и когато видеше, че никой вече няма в магазина, притичваше, шляпайки с големите си обувки, заставаше на прага, поднасяше няколко пъти към устата си пръстите на ръката Йошката бързо му даваше един хляб, той го мушваше под шинела и пак поднасяше ръка към устата си. Йошката му подаваше една консерва. Лудият я пъхаше в джоба си и побягваше към дома си. Накрая на месеца, когато в пощата пристигаше помощта определена за нещастника, винаги се оказваше, че парите му недостигат за да покрият сметката и Йошката пак махаше с ръка. Карай, нали на шашкън птиче господ гняздото му вие! По това време в селото се появи германецът. Точно така появи се германецът и то от Западен Берлин и за най-голяма почуда на всички, взе та си купи къща в селото. Германецът се казваше Герд, само бай Петко, ковачът и железарят, му викаше Герк. Герк беше женен за българка, кротка и тиха женица, на име Сия. Беше рижав, усмихнат и много -много не мязаше на немец Та този Герд и тази Сия толкова се влюбиха в селото, че загубиха онова което немците наричат чувство за ред Верно, че Герд окачи на една греда някакво пластмасово толумче, което пълнеше с вода оставяше го да се грее на слънцето и всяка привечер си взимаше душ, верно, че инструментите му "Бош" караха от очите ни да хвърчат искри на завист, но когато отпуската му беше на привършване Герд ми направи най-страшното признание, че ако мога да му намеря медицинско удостоверение, доказващо, че е болен от нещо, което му пречи да отпътува за своята фатерланд, той би останал още две седмици в селото и ще си работи по къщата. Заболяването му трябваше да бъде такова, че да не може да се установи при повторен преглед или изследване. Аз веднага му предложих комоциум Няма лекар на света, който да докаже, че някой пациент не е претърпял такова нещо преди две седмици. Герд се съгласи. Само няколко кратки съприкосновения със социализма го бяха направили годен да възприема похватите ни. А в съседното село докторът, който бе всъщност фелдшер, на драго сърце беше готов за му издаде всякакво удостоверение, дори че е преболедувал от шап, стига Герд да рачи следващия път, когато идва от Германия да му донесе една австрийска коса "сърчанка". Следващия път когато Герд идвал в България в багажника му били подредени четиринадесет коси за новите му български приятели.. Факт, който накарал митничарите да се вцепенят. Пред къщата на немеца се нареди опашка за косите те се разграбиха до пет( местен израз, който означава незабавно, веднага, светкавично) - Оти ти на мене не си ми донесъл коса? - ядосваше се момата с мулето Дончо. - Оти бре? Герд гледаше гузно и се извиняваше, че вече никъде не се произвеждали коси сърчанки с трите сърца че тези коси той е донесъл само за проба и ако хората ги харесат.. пак ще донесе. А що се отнасяло до медицинското, немците го уважили, но въпреки това Герд изгубил работата си. Такъв бил тяхният тъп закон. Рижият немец не изглеждаше разтревожен, щял да си намери по-добра работа. и щял да донесе още по-хубави коси. Естествено Йошката пръв се сприятели с Герд и дори изпиха заедно няколко облака - мастика с мента, питие по-нежно, като за европейци. След една седмица Йошката заяви на всеослушание в магазина, че той вече съвсем добре се разбира с Герд и общуването с този човек изобщо не го затруднява. Селяните го погледнаха завистливо и недоверчиво, но точно в този миг влезе Герд. - Питай го, питай го, Сия кога ще дойде! - настояха в един глас хората Йошката ги погледна невъзмутим, втренчи сините си очи към Герд и изрече бавно и членоразделно: - Герд, Сия ко-га до-де? Без да се двоуми Герд отговори на чист български език: - В петък! Йошката се обърна към своите съселяни и с достойнство поясни: - Каза, че ще дойде в петък! Селяните поклатиха глава и рекоха: - Ами хубаво, хубаво! Този израз тук означаваше съгласие примирение, съчувствие - Къде отиваш бе Гошо? - извънредно употребяван въпрос. - В кръчмата. - Ами хубаво, хубаво! - Къде си търгнал бе Гошо? - Отивам да търся зъболекар. - Ами че хубаво, хубаво... Йошката доказваше, че най-лесно се общува с чужденец, когато опростиш до край езика, на който разговаряш. Знаеше това интуитивно и сякаш подтвърждаваше лингвистите, които учат, че за всички хора по света, . съществува вродена универсална граматика И Герд бързо научи български. Вместо кошница, той казваше разкошница, вместо балдъзата - булдозерът, а когато някой му подареше нещо за новата къща, възкликваше: "А така! " Веднъж той дори произнесе цяло изречение. Автомобилът му фолксваген-пасат отказа да запали и около отворения капак на двигателя веднага се насъбра тълпа от съветници по техническите проблеми. - Я виж свещите! Я виж делкото! . Я виж акумулаторът! Герд учтиво се вслушваше в съветите и накрая тъжно заяви: - Лоша немска работа! Заключението бе посрещнато със голямо задоволство. Закачиха колата за една джипка и я откараха в града. Разбира се, дойде денят, когато Йошката научи, че дължи повече, отколкото стока е продал, опита се да събере вересиите си, естествено не успя, потюхка се, пък махна епично с ръка, каза че му е дошло до гуша този магазин и тази теснотия и тия разправии и тия идиоте от долината, които управляват общината и магазина, щото както се знае "Планината ражда ора, а равнината тикви! " Дойде нов магазинер от другото село, а Йошката си взе един транзистор, книги за прочит, очилата и тръгна да пасе селските кози. Беше все още пъргав, бърз и жилав. Козите не му се опираха. Вечер в кръчмата той се удряше по челото, как е могъл да стои в задимения магазин толкова време, вместо да диша боровия въздух, вместо да гледа тия небеса и това скале, вместо да си налива от най-студения чучур водица и само на обед докато животните пладнуват да си пийне малко ракийца... Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|