Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Сбогом, дядо Киро
| Ке те молам птичко ранобудна не мой пея
ранина зарана. Снощи ми е дошло първо либе снощи ми е слезло от балкана. Морно от милувки трети петли тиок сон го фана ке те молам птичко ранобудна не мой пея ранина-зарана. Ето това е Гошо, братът на Ангел. Декламира той Кирил Христов и ни гледа с големите си кадифяни очи и се усмихва с тях и ги изпълва с доброта. И аз си спомням един стар приятел, който казваше - Тя моли птичето, представете си каква нежност, тя моли птичето да не пее сутринта, за да не събуди либето... - Да обаче Яворов много се е разсърдил на Кирил Христов защото в народната песен, която той е използвал се казвало не птичко ранобудна, а птичко сладкопевче, пък Кирил Христов взел че подменил прилагателните. И Яворов му вика, абе господин Христов, къде е сладкопевче, къде - ранобудно, защо сте развалили хубавата песен. Настъпи тягостна тишина и изведнъж Йошката каза: - Кирил Христов е прав! Последва почтително мълчание. - Кирил Христов е прав оти щом едно птиче е сладкопевче, то ще бъде и ранобудно! ! - Йошката беше толкова категоричен, че никой не посмя да му възрази. Де гиди юначе, църноок невене, жалба ли си жалило по мене, дали друми не погаждаш, или конче немаш, та ми не дохаждаш Ако пък не знаеш, кажи! Друмник ще ти пратя, девет воеводи, девет мои братя. Ако ли си конче немаш, гердан ще разнижа конь ще ти проводя, жалбо моя драга, конь, що три сахатя отпред ветер бяга! Само огънят буботи в печката. Ей! Хора... чувате ли? Конь що три сахатя отпред ветер бяга! Гошо и Ангел са надарени хора. И двамата имаха артистичен талант, обичаха поезията, песните, шегите. Съдбата обаче ги бе наранила подло и завинаги.. Някога преди много години сестра им се омъжила за един юначага, който кой знае дали от глупост, дали от страх, дали от корист или поради изнудване се забъркал с милицията. Това било по времето, когато в планината се мяркали горяни, преминавали границата от Гърция и се опитвали да се съпротивляват на властта. Та в милицията подмамили юначагата, обещали му да го направят герой, велик разузнавач, родопски Сидни Рейли и той склонил. "Ще те пратим в Гърция да доведеш бандитите, ще ги забаламосаш, ще ги проведеш през границата и ние ще им направим клопка". Колко му е. "Само че как ще ми повярват, че не съм ваш човек? " "Остави тази работа на нас. И от сега нататък, каквото и да стане, каквото и да чуеш, каквото и да видиш, ни дума, ни гък. Като се върнеш от Гърция всичко ще бъде.. наред Не се минали и няколко дни цялото семейство на Гошо и Ангел го изселват отвъд три планини, чак в Троянско Баща им се оказал народен враг.. Самият юначага също бил арестуван, пък уж нещо го били, а може и наистина да са му ударили няколко тояги за пред хората.. С две думи не само той, ами целият род, та по сватоство се оказали предатели на революцията. Когато всичко се разчуло, а в този край всичко бързо се разчува, юначагата избягал с помощта на милицията в Гърция, там се свързал с бандитите, те му повярвали, приели го всред тях, подмамили се, тръгнали подире му и минали границата на уреченото място. Там ги чакала засадата. Но не съумяли да ги изловят всички живи. Започнала престрелка, паднали убити, горяните били разбити и пленени, а Юначагата останал жив. До тук като не се броят убитите, вървяло според уговорките. Но изведнъж Юначагато усетил, че го побиват тръпки. Ами ако ония са разбрали, кой ги е предал! "Бъди спокоен, рекли му от милицията, мислили сме за това. Най-напред те прибираме на най-сигурното място - затвора, после следите ще ти се загубят". Ами нашите, проплакал Юначагата! Е, вашите няма как, трябва да се поддържа алибито. Чакайте бре! Как так бре? Така е, другарю, ако не си готов да пожертваш себе си за революцията, не се захващай за великото дело. Добре де, аз ще се пожертвам, ама те - защо? Нямало повече обяснения. Юначагата изчезнал по затвори, после някъде в Добруджа се бил мернал под чуждо име, после... Той и до ден днешен живее съвсем сам, нейде в пазвите на Стара планина, далече от друга човешка душа, далеч от някогашното си семейство И вече близо половин век все се оглежда и услушва, все се сепва, когато лае куче, все неспокоен е сънят му, все чака изневиделица да се появи мъстта и краят, а те не идат, бавят се. Той живее в непрестанно напрежение и може би не знае, че е изтърпял най-страшното наказание. Но думата ми не е за него, този човек е помогнал на съдбата си със своя избор близки, жена му, малките и братя, баща й, не били опростени, те трябвало да продължават да бъдат прикритие за зет си, да живеят прокудени, заради него, да нямат бъдеще заради скимванията на революцията. Още години продължило заточението им, върнали ги в селото, когато то започвало да умира. Старият дълго не намирал подходяща работа, бил неблагонадежден човек. Гошо и Ангел не ги приемали да продължат образованието си в университета, защото били синове на неблагонадежден човек. Всички мечти рухнали, всички надежди посърнали. Тези млади хора се принудили да се задоволят с отпадъците, които животът скъпернически им предлагал. Пък нека някой се опита да ми каже, че на този свят има справедливост. Нека да се опита да ми каже, че на оня свят всеки ще си получи заслуженото. Аз в това не вярвам. Аз знам, че две, чудесни момчета не са могли да осъществят дарованията си и, че това "на всекиго според способностите му" си е проклета лъжа. Днес те са възрастни хора с прошарени коси и ако има нещо за хвалене, нещо за удивление, то е, че те са постигнали най-голямото превъзходство - добротата, постигнали са я и са я запазили. Останалото е суета и гонене на вятър. - Ваньо, дай по едно пиене и нека изпеем една хубава песен! Защото на този свят правда може да няма, но хубави песни има и ако човек намери хубаво вино, нека не се кахъри. И поглеждам към рафтовете на кръчмата и какво да видя, чудо библейско, наред с мърлявите бутилки зеленикава ментовка, наред с бутилките ром, които те карат да се потресеш още преди да си го опитал, сякаш изпратени от Дионисий в тая забутана родопска кръчма се кипреха десетина бутилки сър Хенри селекшън, най-изискано бяло вино бистро като вировете на реката. - Абе Ваньо бе - прималяло питам аз - Откъде е това вино бе? - От де да го знам, бе Гошо, оня ден аз си бях дома, и като идвам те го стоварили пред кръчмата. Нито знам кой го е докарал, нито нищо. За да перифразирам Феодор Карамазов ще прибавя: "Чудеса на този свят няма и не е имало, освен няколко в Родопите! " И запяхме нашата песен, песента за Калеш Дончо - Хубавецът Дончо, който товарил три товара бомби, ле-е-ле, ле-ле, ле-е-ле, Дончо Щипянчето. Го фанале Калеш Дончо, турци анадолци, го фанале Калеш Дончо турци-анадолци, ле-е-ле, ле-ле, Дончо за жалене! ... И го били и мъчили, турци анадолци, Дончо за жалене, даже драли кожата му и на масур я навивали, но той издържал. И песента завършваше в маестозо: Аферим бе, Калеш Дончо, никой не издаде Ле-ле-е-ле-ле-леле- ле Дончо за фалене! Все с тая песен започвахме, все с нея свършвахме и така после си нарекохме групата Калешдончовците! Калешдончовците идват, калешдончовците си отиват, калешдончовците няма да дойдат. Калешдончовците вече пресипнаха, гласовете им пострадаха от цигарите, от ракията, от годините, но все пак, ако някоя безлунна ноемврийска нощ, в тъмите на планината, чуете да засвирва акордеон и звуците му да проникват през мъгливата влага, да се връщат към вас отразени от каменни зидове, да се спущат по кривите улички, да знаете, че това е Ангел, който свири прав от уважение към песента, че калешдончовците пак са дошли! Сбогом, дядо Киро Една януарска зимна утрин, Николай, аз и моят приятел Борис, който обикна селото и често ни придружаваше, пътувахме с реното нагоре по завоите и се чудехме дали ще можем да излезем по стръмнините. Имаше сняг и тук таме лед по пътя, но реното беше свикнало на всичко и даваше вид, че изобщо не се вълнува от зимните препятствия. Спряхме за няколки минути в мохамеданското село, дакупим хляб от фурната и ето че се приближи към колата някакъв човек, който каза: - Дядо Киро починал, научихте ли? Нещо ме преряза. Старецът не беше добре със сърцето, това знаехме всички, но аз се надявах, че ще се закрепи. Погледнах Николай - лицето му се бе удължило. Той беше обикнал нашият хазяин. - Кога? - попитах аз. - Снощи. Е, казах си - поне за погребението сме дошли.. Продължихме пътя и стигнахме село без мъчнотии. По южните склонове снегът се бе разтопил, но в усойните места трябваше да се внимава Гората бе побеляла, големи снежни парцали се отронваха от дърветата и падаха пред нас В село ни посрещна дядо Петко ковачът. - Дядо Киро... - Знам - казах аз. - И от какво? - Ами че той си беше готов, бе Гошо. Ние още есенес знаехме, че ще върви. -Трябва да се погрижим за погребението. - Аз всичко съм уредил, аз - каза дядо Петко. - Още снощи си го уредих него, а утре ще му направя сандъка, ние с дядо Киро сме си роднини, ние. - Благодаря ти, бай Петко! - Само една работа искат жените - добави дядо Петко. - През деня има кой да стои при него, но нощеска, трябва човек, някоя котка да не вземе да влезе - Ние ще останем - казах аз и видях с радост, че Йошката се присъединява към нас. - Ние ще си стоим при дядо Киро - рече Йошката - Той си е наш. - Аз и гробачите съм уредил, аз - каза дедо Петко - Само трябва да им се свари едно гърне фасул да има да ядат, утре като се върнат от гробето. - Влязохме в къщата, две жени сновяха по двора, едната, беше момата с мулето Дончо. Като ни видя, тя викна високо, занарежда, заоплаква... - Вуйко-о-о-о... те го и Гошо-о-о-о, вуйко-о-о-о. - Млъкни ма! - среза я Йошката и момата онемя като изключено радио.. Вратата на малката стаичка, изкърца. Пристъпихме. На одъра лежеше дядо Киро, облечен в черния си костюм, обръснат, със завързана с кърпа долна челюст, блед, бездиханен, мъртъв. - Ако искаш не влизай! - казах на Николай. Той обаче прекрачи прага и застана до мене. Бастунът на дядо Киро лежеше край него, а до главата му бе поставена алуминиева матерка. - Това за какво е? - Ами за да има вода да си пие - каза Йошката. Разбира се. Гледах мъртвеца и си спомних как някога приживе, той присъствал на опелото на негов верен другар - пияница. Бай Киро бил облегнат до една от шарените колони в църквата, а свещенникът редел заупокойни слова и когато стигнал до мястото, в което се настоява, че сега вече душата на мъртвия се намира на място злачно, място прохладно, където няма ни болка, ни печал, бай Киро не изтърпял и високо се обадил: -Като е толкоз убаво, оти не легнеш ти, бе? Сега той може би проверяваше думите на свещеника. Докоснах дядо Киро по студеното чело и му свалих превръзката. Нямаше нужда повече от нея, беше се вкочанил. Не изпитвам ужас от мъртвите, страхът от докосването, от вида им, от студенината ми е чужд. В нашето семейство така се случи, че бях гробарят. С труповете на близките си съм се отнасял като с вещи, които нямат нищо общо с човека, когото съм обичал, бих могъл да работя в морга, да се занимавам с аутопсии. Не, нямам некрофилни наклонности, просто така мисля, така и чувствам, за жалост не винаги мога да чувствам така както мисля, но пък това би ме лишило от възможността да се изненадвам от самия себе си. Някога исках да стана лекар, сега съжалявам, че не последвах желанието си докрай. Нищо, другият живот ще знам. Мръкна се скоро, жените бързо-бързо се разотидоха, останахме четиримата Йошката, Борис, синът ми и аз. Помълчахме, помълчахме, пък току Йошката стана и рече: - Аз ще отида да донеса ракия, щото бай Киро ще се обиди. Толкоз време нищо да не се пие. - Мислиш ли? - Аз си го познавам най-добре от всички. - Абе, той бай Киро може да не се обиди, но Борис сигурно ще се обиди - казах аз. Борис даде да се разбере, че е съгласен. Йошката изчезна в мрака, а аз предложих на Николай да отиде да си легне. Какво да прави момчето при един мъртвец. Николай решително отказа, родителите никога не забелязват, кога децата им са станали възрастни те винаги подозират, че децата им само искат да се правят на възрастни. Така и децата никога не предполагат, че възрастните не се чувстват толкова остаряли, колкото изглеждат. Аз се изумявах, когато седемдесет годишния ми баща се обръщаше към негова връстница с думите моето момиче, а той неприятно. се засягаше, ако някой го наречеш Хлопатарят, който беше окачен на голямата дървена порта дрънна. Тихо като котка пристъпваше Йошката и ето го появи се с една голяма бутилка под мишницата. Без да се суети той, извади пет чашки, едната беше предназначена за покойника, наля и рече: - Хайде, бог да те прости дедо Киро! - Бог да те прости дядо Киро! Дядо Киро мълчеше. Чукнахме се с неговата чашка и след това Йошката потъна в спомени. - Една вечер, излизам аз по сокака нагоре и насреща ми бай Киро, той тогава му нямаше нищо, аз нагоре, той иде насреща. "Йошка, вика, връщай се, кръчмата е затворена! " Брех мама му стара! Лоша вест! Ами какво ще правим сега! Какво ще правим, връщай се, отиваме дома. И идваме тука, ей в тази стаичка, сядаме ей на тая маса, един срещу друг и дедо Киро направо вади две бутилки от олио, пълни с частна ракия(това определение беше от особена важност) едната за него, едната за мене и наряза един домат от градината, ама ей такъв, колкото моята глава и като почнахме жули, жули, жули, та до съмнало. Прибирам се аз, жената спи. "Ей викам, ти поне малко не се ли разтревожи за мене бе? " На Йошката жена му Василка беше едра, яка българка, като се ядоса, може да нарами и магарето барабар с товара си. "Ами какво да се тревожа, бе Йошка, -. казала Василка - Кръчмата затворена, гледам прозореца на дедо ти Киро свети до сред нощ, значи Йошката си е там! "Схватлива жена! - Хайде, бог да трости дедо Киро! - Хайде! Така мина нашето. бдение по едно време вместо бог да прости взехме да викаме "Наздраве, дедо Киро! " Но какво от това, сигурен съм, че дядо Киро нямаше да се огорчи. На сутринта бай Петко още от рано започна да обработва грижливо пазените дъски за ковчега, мери с дървен метър дядо Киро, мери дъските, ряза, рендосва, чука, блъска и за час, ковчегът беше готов. Дядо Петко го гледаше с очите на художник и сам си се радваше на произведението си. По едно време Йошката се вести отново и нареди на децата, които започнаха да се навъртат от любопитство по двора: - Ей, да вземете пепел и да поръсите пътя отвън да не се лъзга, оти ако го изтървем дедо ви Киро, ще стане и ще ни бъхте всичките. Към обед в къщата се върнаха и гробачите, трима души, бяха изкопали, и приготвили дядо Кировия гроб и сега според обичая трябваше да им се даде обед. Жените се залутаха насам- натам, напълниха паници с боб, отвориха някоя бира, тримата мъже мълчаливо на бърза ръка хапнаха, после си тръгнаха. По това време започнаха да пристигат и роднините, влизаха при мъртвеца и му се покланяха, някои от жените започваха да нареждат, неприятни гледки. Ние с Николай и Борис се качихме на горния етаж. А Йошката, който се познаваше със всички, сновеше нагоре надолу, по едно време ядосано дойде при нас и рече: - Сега опеват, а де беха десет години да дойдат да го видят. Оставиха го сам самин. Това сигурно беше верно, но знае се, че и бай Киро не е бил особено благоразположен към наследниците си. Когато го молели да изучи синовете си в Университета. Той отвърнал лаконично. "Аз нема да си суша гърлото заради тех"Накрая се появи и поп, бяха го извикали от града ли, от друго село ли, дойде един такъв невзрачен, като наплашен, и брадата му никаква. Някои от хората влязаха в стаичката, други останаха на потончето, а партийците не доближаваха, стояха на двора и мрачно пушеха. Попът проточи службата. Един неврастеничен роднина влезе в стаичката и каза: - Отче, давай по-накратко! Бай Петко ковачът, който държеше ключът от църквата и бе вещ по църковните работи строго го смъмри: - То си има ред в тия неща. То тъй не може, кой както иска. Ще чакаш! - после се завтече към църквата за за удари камбаната След няколко минути от високата бяла камбанария се понесе отмерен и ясен звън- последният съпровод на дядо Киро. Гласът на камбаната беше мек, ечеше дълго, понасяше се над селото, над хълмовете, над ждрелото. Казваха, че се чувал далеч-далеч, отвъд бърда и гори. Свещенникът изпя фалшиво вечная памят, вдигнахме ковчега и го понесохме на ръце. От къщата до гробището горе на хълма имаше към километър. Почудих се, колко хора са дошли да изпратят дядо Киро, те вървяха подир ковчега и тихо разговаряха за свои работи. Изведнъж някой викна край мене, тъй силно, че щях да изтърва ковчега. Племенницата на дядо Киро, отново се опитваше да го ожалва: - Вуйко-о-о, стани... Някой я скастри грубо и тя секна. Сигурно етнографите могат да смятат оплакването, нареждането, виенето за покойника неотменим извечен народен обичай, и като такъв неподлежащ на критика, но аз го ненавиждам, за мен той е необуздан, див и най-важното дълбоко неискрен, той е една от извечните дивотии... Неочаквано процесията спря. Край пътя имаше излята от цимент правоъгълна плоча, а на нея беше издълбан кръст. Тази плоча се наричаше почивалото. Винаги когато носели мъртвец от селото, тук се спирали, полагали ковчега и почивали. Свещенникът прочитал една молитва, след това отново шествието поемало нагоре. Заровихме дядо Киро заедно с манерката, с бастуна му, с каскета му, загрижени хора му пъхаха по някой лев в джобовете, да има с какво да си пазарува. Сетне всички си тръгнаха по стръмната крива пътечка, а долу край самия път стоеше непознато момченце, вадеше от една шапка стотинки и раздаваше на всички. Обичай! От гробището се виждаше цялото село. Дядо Кировата къща гледаше към нас, като изоставено куче. Не вярвам в живота след смъртта. И ако някой реши, че съвсем не го занимават моите доводи, нека прескочи тези редове, може би нататък разказът ми ще стане по-увлекателен. Пък ако от любопитство все пак прочете и следващите изречения, то за негово успокоение или възмущение, ще добавя веднага - моите доводи нямат никаква доказателствена стойност. Те не са научни, въпреки че се основават и произлизат от науката. Не са научни, защото не може да бъде поставен експеримент, от който да следва отричането или утвърждаването на нещо след смъртта или на нищо след смъртта. Вървя си самотен по заснежения път, боровете провисват побелели клони, дишам снежен въздух и се радвам, когато усещам снегът да скрипти под обувките ми. Обичам снега. Мразя когато започва да се топи, особено ако пролетта още не е дошла, а изведнъж земята започва да се оголва кална, кишава, мокра... Вървя и си мисля, как в тази зимна вечер, с тези ясни звезди, с Орион горе строг в красотата си, ( а може би Ралица. Не Ралица е твърде земно нещо, част от рало)... Колко много имена губят привлекателността си, когато разбереш значението им. И тъй вървя си по снега и усещам, че моето същество е в състояние произволно да се разширява и да обеме цялата нощ, звездите мъглявините - аз съм всичко, началото и края. Каква налудност нали. Твърде скоро, когато Орион и всички останали съзвездия със нищо няма да са променили свода небесен от мене не ще остане и помен, и прашинка, атомите, които са изграждали молекулите, молекулите, които са изграждали клетките на плътта ми, ще се разпилеят и понищо няма да личи, че някога са били част от един серсемин. Погледнете колко много живот е създал твореца, микроби, вируси, амеби, чехълчета, насекоми, безгръбначни, гръбначни, птици, бозайници - те имат ли душа обречена на безсмъртие. Да или не? Ще възкръсне ли за живот вечен една стоножка и ако не, защо тази несправедливост? А душата на стоножката? Погледнете този самоизяждащ се свят, този живот, който за да сее поддържа се самоизяжда. Погледнете цялото това объркано многообразие от мравки, буболечки, гъсеници скорпиони, комари, въшки, бълхи, червеи, пиявици, гниди, спори, храсти, змии, гущери, тръни, шипки, коприви, и настоявайте, че то е предвидено и създадено от някакъв, при това висш, разум. Само слепият случай може да има някакво извинение, а всеки създател на цялата тази гмеж не е нищо друго освен идиот. Какво представлява моята безсмъртна душа, тя има ли спомени, тя има ли самосъзнание? Виждал съм как умират хора, загубили разсъдък, оглупели, видиотени, хора, които някога са били човеци, кое отива в отвъдното, душата преди смъртта на тялото или душата, когато тялото не е боледувало Душата на детето, душата на младия човек, душата на зрелия човек и душата на изкуфелия старец различни неща ли са или едно и също? Ако са различни, кое от тях се ползва с привилегията да бъде безсмъртно. Ако са едно и също нещо, но различно от човекът, такъв какъвто го познавам, от личността и нейните качества, каква е нейната същност. Тогава тя няма нищо общо с памет, със спомени, радости, жал и страдания със сърдечни и родови връзки. Исус си е признал нещо такова при спора си със садукеите (Лука, 20, 27). И ако е така, ако душата няма нищо общо с личността, ако тя е ангел страдащ от амнезия, ако аз няма да ви срещна там горе скъпи мои хора, приятели мои или още по-лошо, ако ви срещна, но не се познаем, . какво да бъде моето задгробно очакване. Безсмъртието на душата е най-красивото нещо, което е успял да създаде страхът от смъртта. И така, ако аз сега крачейки с ръцете в джобовете по снежната пъртина проумея, че всъщност съм едно радостно нищо, това не е ли вече достатъчно. Ако знам, че ще се разтворя в тази вселена и няма наистина да усещам нито болка, нито печал, нито радост, нито спомен, ако престана да възприемам, да мисля, ако съвестта ми престане да ме измъчва, ако сънищата престанат да съществуват, ако най-накрая изчезне моето проклето Аз и целият свят във и вън от него - какво страшно има във всичко това? Човек би трябвало да си подсвирква също като Моцарт песента на храбрия птицелов преди светлината да угасне... Подхлъзвам се и падам на снега. Обувките ми са с гладки подметки. Добре де, а защо тогава, защо тогава живее човек. Ставам и се изтупвам. Малко ме наболява отзад. Опашката, рудимента. Не бързам да дам отговор на този въпрос. Знам само едно, ако обичам живота, то е защото съществува смъртта. Хайде да се връщаме! Ето докъде стигнах да си говоря в множествено число. Обръщам се обратно и тръгвам по собствените си дири. В далечината светят няколко прозорци от селото. Белотата на снега прикрива измъчените форми на срутените зидове. А тук в ляво долу се издига самотна и висока, една-единствена стена от къща, с отвори за прозорците и нищо друго.. Стърчи изправена, безсмислено и отстоява на времето. Защо? Легендите Селското гробище се намираше на такова място, че тръгнеш ли към горите край него ще минеш, тръгнеш ли към Горното ливаде, или към Долното ливаде, пак край него ще минеш. То не беше оградено, добитъкът си влизаше отвсякъде и сторваше доста пакости. Най-накрая кметът с много пъшкане и колебания, реши да се докарат колци, бодлива тел и да се направи ограда като хората. Добре ама, кой ще ти се хване с такава тежка работа. Десетината по-млади мъже си бяха по горското стопанство, старците не ставаха и ако не се беше появил чудатият писател, който търсеше светилището на Орфей из тия краища на света, ако не му се бяха свършили парите и ако той самият не беше благородно бишнат, бетонните колци и телта щяха да си стоят струпани на купища в храстите, докато не ги окрадяха.. Но писателят се появи загадъчен и тържествен, посети кръчмата, смая людете с дългите си прошарени коси и обясни, че търси Орфей или нещо от този род. - Няма такъв - отговори дядо Петко. Писателят обаче си знаеше своето. След ден два се сприятели със всички, позволиха му да нощува в една изоставена къща и когато той предложи срещу съвсем нормално възнаграждение да изкопае няколко стотин дупки за оградата на гробището, сетне да постави коловете и да опъне телта, започнаха да го гледат със възхита, страхопочитание и мъничко съмнение, така както обикновено се посрещат прорицатели и народни трибуни. Скоро той си намери и помагач от съседното село-. познат на всички. Наричаха го Бродягата. Плещест, образован, учител, но с непокорен нрав, беше си имал неприятности по преименуването и от тогава трябваше да сменя доста занаяти. Иначе хубав мъж, пиеше с мярка, обичаше да пее, изобщо поетична натура, която се ползваше с достатъчно доверие.. Някои от старците и главно бабите отначало се почудиха бива ли помак да огражда християнско гробище, не им се видя много редна тази работа, а пък ако знаеха че и писателят с неговите траки е по-скоро езичник отколкото православен, съвсем щяха да се озадачат. Отгоре на всичко, издирвачът на светилището на Орфей беше убеден, че българите-мохамедани са чисти траки и се надяваше да научи от тях много тайни за древното минало. На шега наистина, полека-лека гробищата бяха оградени. Двамата работници удържаха думата си, но общината дълго го усуква докато им плати. Оградата си стои и до ден днешен. Добитъкът не можеше да влиза в тях и това стана причина те да обраснат в треви и бурени високи над гърди, да се затулят паметници и каменни кръстове... Кой да ти коси между гробовете. Нямаше вече хора за тази работа. - Слушай, Георги, няма вече ора в това село - казваше Томата - Едно време какви ора имаше, не ора, а зверове! И аз се връщам към това едно време и виждам, как всичко става по-пъстро и по-ярко и селото оживява, оглася се от смехове и вопли, от песни и свирни, тръгват по него левенти и моми напети и овните са витороги като те джаснат с тебе барабар през портата влизат и козите се катерят направо по зида нагоре, и мустаците на мъжете мустаци до раменете им стигат Това сега чешми ли са, едно време чешми да видиш, шуртят, водата те събаря а не църцори както днес, ей седемдесет и седем чешми имаше у това село. На гледай тоя кумин, гледай как е направен, как е изпипан, гледай ръбовете му, гледай какви прозорчета са му оставили, като дантела от камък! Бай Ахмед, можеш ли да иззидаш ей такъв кумин. Бай Ахмед гледа, гледа, гледа пък казва: - Къде ги ония майстори! Абе сега едни комари като хората няма... У наше село комарите бяха такива, че като долетят и сами ти повдигат ризата, за да те апят... А у наше село комарите като кацнат на плета и кучетата ги лаят... Това гробище ли е? Едно време гробище да видиш, да ти е драго да легнеш всека вечер горяха кандилата. Та на гробището има един гроб, ограден с железна оградка, по- грижливо правен, личеше, че е доскоро поддържан а на плочата му има портрет от тия елипсовидните, емайлените, но той е напукан, разбит, така че не можеш да различиш образа. Надписът все още се чете, девойка, на име Доста и от датите разбираш, че е живяла само шестнайсет години Изведнъж изтръпваш, защото ясно прочиташ - убита! Убита на шестнайсет години и то в мирно време. Нямало е войни, нямало е бунтове, разбойници... Доста. Е, това е дълга история, още от времето, когато това село било най-голямото, най-прочутото, най-първото от всички селища в целия този край. И от града е било по-прочуто даже.. Значи било е може да се каже след първата балканска война, когато най-сетне турците са си отишли. Ставали са хора, краят им не се види, народ, веселби, моми, ергени, чудесии... И една вечер, през юни или най-много началото на юли, защото се знае, че е било по сенокоса, извило се хорото, още по- видело, нали денят тогава е дълъг и какво, едно момче, нашенче, добро момче, веселяк, приближава към една от момите и да и вземе цветето. Взима го, закичва се и се хваща до нея. Момата се посмутила, позачервила, но нищо не рекла. Изиграли си хорото, пуснали се, тръгнали си. Добре ама тази мома била наречена за друг един от селото, богатски син, дали са били истински сгодени не се знае. - Знае се, как да не се знае! Сгодени са били. - Не се знае. - Нали после... - Това е било после... а дали е имало годеж никой не знае. Все едно дали са били сгодени или не. Този богатият син видял всичко. И цветето и момчето и дето се хванало до неговата мома. Но нищо не казал. Замълчал си. Мръкнало се. Разотишли се младите. На сутринта трябвало рано да се става още по тъмно, и да тръгват да косят. Защото когато настъпи коситба, всичко е на крак, младо-старо, жени, деца... Целото село звънти и кънти от- клепенето на косите Даже имаше един кмет викахме му "Дядо бай Знайш! " оставяше бележка на кметството: "Всички по местата си, аз отивам да кося! ". Ама тогава землището е било голямо имало е ливади на два-три часа път. Когато излезеш от селото и хванеш калдаръмения път, все по него, все по него стигаш боровата гора. Тя е малко хилава отначало, сухо е много това място, и боровете се измъчват, но по-нагоре вече гората се сгъстява, появяват се ели и смърчове и става по-злачно, усеща се прохладата и сянки плъзват и тревата е по-зелена и като върви човек още малко по стръмното, излиза на билото Поемаш си дъх, олеква ти и тръгваш по горския път. Той е по-широк криволичи, върти и след това се стига до едно падине, То е усойно и там смърчовете са грамадни, вишат снага, иде ти да им се поклониш. Една пътека се втурва надолу, и излиза на поляните. Ето точно на това място, точно край най-високия смърч, годеникът на момата с цветето, заедно с още някакъв негов другар на другата сутрин се прикриват в шубраците, причакват да мине другото момче и без да им мигне окото го прострелват. На место. Пада момъкът точно под големия смърч и издъхва.. - Е защо? - Хайде кажи де! А бил един син на майка си. А майка му вдовица, сама го отгледала... - Ревност! -каза старият учител. - Хванали ли са ги? - Хванали са ги, след няколко дни и ги карат в града но тогава се обявява войната и те убийците веднага подписват, че отиват на фронта доброволци и вече законът не ги лови. Но ти сега запомни едно. Майката на убитото момче, майката на убитото момче тръгва от село на село и в седем църкви, в седем църкви ги проклиня, до седмо коляно, дано ги господ убие. Запомни това нещо. Защото, когато майка прокълне някого не може да не го стигне клетвата. - И после? - Ами то после става каквото става. Връща се убиецът от фронта, оженва се за момата, вдигат сватба голяма, все едно нищо не било. Минало година, втора, хората си рекли, май господ няма да им даде деца, и тъкмо повярвали им се ражда дъщеря. - Доста. - Доста! - Най-хубавото момиче в селото. Пък ако кажа и по целия този край няма да сгреша. Първа хубост. - Сега вие Доста не сте виждали, а аз съм я учил - каза старият учител и бавно, със загадъчна тържественост продължи - Тя не беше само хубава, тя беше най-умната ми ученичка. Нямаше човек да я зърне, да не се възхити... Доста! Такова нещо се ражда на сто години веднъж. - Е да, ама много хубост не е на хубаво. И слушайте сега по-нататък. В село, освен на Доста рода имаше още богати хора. Много богати хора имаше едно време тук Играеха си със злато. Та един от тях, бай Пальо, проводи сина си чак във Франция да учи за агроном. - С цели тенекии злато му е изпращал -. обади се Йошката. - Да но той нищо не завърши, само харчеше парите на баща си. Това е Франция, Франция какво ми ти агрономство. Париж. Живот! - Той не е бил в Париж. - Човек не може да живее пет години във Франция и да не отиде в Париж, мълчи и слушай! Годините си минавали, Васил не се връщал и баща му накаря се усъмнил, дига се, през Гърция, кораби, морета, право там. И какво да завари. Синът му събрал цяла тайфа пият, пеят и по разни жени ходят. Дай да видим бе сине, какво си учил. Учих се да живея, тате! Еми добре тогава, каквото си учил - научил, в село ще го употребиш. И си го довел, като куче на синджир. Обаче, баща му за да не се изложи, за да не излезе лошо име на сина, урежда едно посрещане, едни музики, таван не оставили непродупчен от куршуми, трезвен мъж в селото. Само Васил бил все натъжен, все умислен, все въздишал по френски, докато изведнъж. не зърнал Доста и както си седял започнал да се изправя, очите му се ококорили и устата му зяпнала. И така си останал като вдървен. А Доста само се мернала, като повей минала и отминала, само въздухът останал да тръпне след нея И Васил го втресло. Има такива случаи.. Аз знам за един мой роднина, пак студент бил някъде из странство, пак бил много влюбен в тамошно момиче и пак старият баща изпраща нареждане връщай се незабавно! На нашия човек му идело да се застреля от мъка. Как да живее без своята мила. Как да диша без нея. Как, господи. Но бащина воля! Едно време син не можел да я престъпи. Не е като сега. Раздяла, скръб, жалост, сълзи! Никога няма да те забравя моя любов, ще се върна! Ще се върна! Взима си куфара, отива на гарата, купува си билет и като вижда продавачката се втрещява така се влюбва в нея, останал още цяла година в чужбината. Наистина Васил си загубил ума по Доста. А за селото, той представлявал някакво чудо, макар десет години по-възрастен, мъж, напет, европеец, от друг свят идва, френски говори, френски грамофон носи и като го курдише на потона, френски песни слуша, завъртял се около момичето, преследва я навсякъде. Не я оставя на мира. А той и стихове пишел, и серенади правел, и все за морето, за небето, за месечината говорел. За живота на артистите разправял, за някаква негова приятелка Мими, разправял, как умряла от туберколоза и всички плакали, че даже и Доста се насълзила станало и мило за тази далечна непозната. Добре ама бащата на Доста бил серт колкото си искаш. Разбрал той накъде отива работата, усетил, че хубавата му дъщеря може да се увлече по този развей-прах и набърза ръка решава да я сгоди за едно младо попче. Доста да става попадия. Васил това не могъл да преживее, но знаел, че достиният татко пред нищо няма да се спре. Щом си е наумил нещо ще го изпълни.. С пари неможел го подлъга, пари той си има колкото щеш, нито с пост, със служба някаква, със войнска слава Васил не можел да се похвали, и видял той как Доста се отдалечава от него, сърцето му се изтръгва подире и в гърдите му остава само пустота. Тогава той тайно пресрещнал Доста, дръпнал я в една тъмна и тясна уличка й казал, ще бягаме! Ще бягаме двамата. И тук сега не се знае склонила ли е Доста или не. - Как да не е склонила! - Не, не, не - обади се старият учител, но докато си събере мислите го превариха Било е по сенокос, било е рано утро, Васил и някакъв негов другар с раници, храна, пари, дрехи, всичко готово за бягството, причакват горе на билото когато минали селяните за коситба. Искали от там да си вземат Доста и да ги няма. Ето задала се и тя хубава, ненагледна, примряло сърцето на Васил. Хайде севдо да бягаме! Доста се спряла, отбила се малко от пътя да я не виждат другите и казала: - Не мога Василе! Не мога да ида срещу волята на тате! Започнали увещания, молби, заплахи. Но Доста си имала в кръвта упоритостта на своя род. Колкото повече настоявал Васил, толкова тя по-решително казвала не. Тогава Васил извадил парабела и рекъл - избирай! Или с мене, или при Господа! Или мене или смърт! - Убий ме - отвърнала Доста. - Моля те! - Не!! Изстрелът прорязал утрото, птиците млъкнали уплашени, екът прошептял между клоните на смърчовете, блъснал се в отсрещния рид Доста се свлекла мъртва до дървото. По-малко от миг и вече нямало любов, а само грозна смърт. - Да бягаме! Да бягаме, Василе! - проплакал другарят му. А Васил вдигнал очи нагоре към небето, сякаш да измоли прошка и чак тогава забелязъл смърча, под който лежала Доста, е висок, грамаден, мъхнат, с увиснали клони като расо на калугер и това било същият смърч, и същото място където преди двайсет години бащата на Доста застрелял клетото момче, дето откраднало цветето на либето му. Същият. Побягнали двамата, минали край селото, спуснали се по реката, и когато стигнали чак долу вече към полето. Видяли конни стражари да яхат по пътя. - Къде отивата бре? - с предразнял глас попитал Васил. - Отиваме в горното село. Убийство е станало. - Няма нужда да ходите чак до там - рекъл Васил - Убиецът съм аз. А през това време в село се вдигнала олелия, писъци, жалбии и изведнъж на мегдана се появила боса жена, с разпуснати посивели коси, вдигнала ръце нагоре и започнала да пристъпя, да играе хоро и да се провиква с все сила: - Има господ, има господ, има господ! - това била майката. Майката, която прокълнала убийците на сина си. И после знаеш нали, те други деца никога не са имали, нито преди, нито след това, само Доста. Майчината клетва достигне ли някого, тежко му! После имало съд и Васил бил изпратен за седем години в затвора. - Повече трябваше да го осъдят! - каза учителят - Да унищожи такова създание. - А тя защо го е излъгала, че ще бягат наедно? - Тя не го е лъгала, не е възможно да го е лъгала - каза учителят - Доста не е имала нищо с него. Нищо. Тя беше най-чисто девойче. Тя не е обичала Васила. Даже неговият другар е разказвал, когато са се разправяли, по едно време Доста рекла "с него тръгвам с тебе не! " - Хайде сега и ти, онзи се е хвалел.. А писмата? - Какви писма? - Писмата дето Васил показа в съда. - Чакай бе, ти не си бил роден тогава. - Може да не съм бил, но знам. Той е показал какви писма му е писала Доста и те са спасили положението. И ако искаш да знаеш те, ... - Какво? - Двамата са се любили.. Иначе защо Васил и чак след това. Чак след като седем години лежи и цяла една поема е написал в тъмницата. знаеш какво направи. като го освобождават Идва направо в село, те са го чакали да го убият, искали направо да го ликвидират на Доста рода, но Васил с едното идване не се крие влиза направо в кръчмата и те като го виждатна вратата стават готови. Обаче той вади пистолета и казва: - Ако някой иска нещо от мене, да го търси сега, щото аз в село няма да остана. Аз съм дошел тук за една работа и си се дигам. Онези се умълчали. А Васил отива право на гробището, намира гроба на Доста и стреля шест пъти право в портрета. Който не вярва да иде да види. Е портрета си е още там. - Значи седем години не са му били достатъчни да му излекуват любовната мъка. Не може той да се примири, че го е оставила Доста. Отива и втори път я застрелва. И сега като излезе човек на билото и тръгне по него на север и започне да се спуска край високите смърчове, за да стигне на тучните ливади, може да види високия смърч, той си е още там и в кората му има издълбан дълбоко голям кръст а под кръста е врязано името на Доста и датата когато е била убита. Сега вече всички наричат това място Достин Гроб, така го знаят и старите и децата А каква е била съдбата на Васил? Нищо особено и точно това е особеното, този необуздан човек с изгарящи страсти убил любимата си, бохем, поет, скиталец, постепенно е изсъхнал, изтъркал се е, женил се е, развеждал се е, но в живота му понататък едва ли има нещо забележително, нещо което да напомни за неговата буреносна младост Съществувал до края на дните си невзрачно, безлично, уморено. Има хора, които са като борина, веднага лумват, горят буйно палят всичко около себе си, после бързо изтлеиват и остава пепел, сива пепел. Колчем мина край гробищата и се отбия да погледна там ли си е дядо Киро, спирам край гроба на Доста, взирам се в емайловия портрет и не мога да разбера, всичките тези пукнатини, наистина ли са направени от куршуми или имат друг произход. За легендата трябват куршуми, а за истината -че кому е потребна истината... А ти чувал ли си за Гошо Бързоходеца? Не, не съм чувал. Е, нищо не си чувал тогава. Гошо Бързоходеца живеел в Неврокоп - някога. И сутрин като вземе пощата, през рамо и като тръгне, давай, давай до вечерта е в София. Предаде си, каквото има да предава, на другата сутрин поеме обратно и ей го в Неврокоп. - Чакай, чакай сега, от Неврокоп до София са повече от двеста километра. По двайсет километра в час да взима, колкото един маратонец да тича, пак не излиза. - Ама той е минавал по преки пътища, дето само той си ги знае. - Виж сега Георги, - каза бавно и поучаващо учителят -Той е бил феномен. Наистина е тичал много и е бил страшно издържлив. Феномен. - И после не е имал капачки на колената си, ето тука - прекъсна го Йошката - и краката му са се заметали и насам, и натам и затова е можел да прави много големи крачки. - Как така без капачки - възпротиви се Учителят. - Ей така, той отначало си ходи полека, но като излезе от града, като си вземе крилцата под мишница и хайде... Хвърчи! Аз се опулих. Йошката беше напълно трезвен и по нищо не личеше, че се опитва да ме залъгва. За миг си представих тази фантастична фигура, ей там по хълмовете, човекът без капачки на коленете с крилца, как подхвръква от камък на камък с пощаджийската чанта на гърба. - Феномен. - повтори учителят, явно тази дума го впечатляваше. - Те са го изпратили на една Олимпияда в Гърция и там са го убили и са му отворили гърдите, за да проверят дали няма две сърца. Гошо Бързоходеца. Аз явно изразявах пълно недоверие, учителят усети това и каза: - Старите хора в Неврокоп още го помнят. Тази история може да послужи като чудесен пример, как се създават легендите. Гошо Бързоходеца наистина е съществувал. По това спор няма. Наистина е ходел много бързо, тичал е, бил е извънредно издръжлив. Вероятно е ходил пеша и до София. Наистина той е привлякъл вниманието на спортистите и са решили да го изпратят на някакви международни състезание, може да е било иа Олимпияда! ! ! Не в Гърция разбира се, но във фантастното съзнание на местните хора, щом е Олимпияда, тя ще бъде в Гърция. А какво да сторят гърците на такова българско чудо, ще го убият като едното нищо. Само че Гошо си е умрял от естествена смърт и то в България. А това за крилцата или крилете, които той си вземал подмишница, щом излезел на стръмнината край града, вече е недоразумение. В този край краищата на дрехата, на сакото, пешовете, наричат крилца. Тях е имал предвид Йошката, а не крила на орел. Гошо Бързоходеца си запретвал краищата на дрехата си под мишницата и след това хуквал. Аз обаче си представях нещо съвършенно друго. Гошо е имал криле, които криел под сакото! И ако аз бях започнал да разказвам историята, така както я бях чул и разбрал, сигурно хвъркатият образ щеше да се понесе във въображението на слушателите ми и те щяха да го препредават на своите слушатели.. В действителност, когато Гошо участвал в маратонско бягане, за най-голямо разочарование на неговите менажери, се класирал твърде посредствено. Когато го попитали, защо се е оставил да го изпреварят, защо след като е изминавал много по-дълги разстояния и е имал огромна издържливост, с каквато никой от съперниците му не можел да се похвали, Гошо отвърнал, че въобще не е знаел, че трябва да излезе пръв! Той си тичал ей така за удоволствие, после той бил свикнал да си тича бос, а сега го карали да се обува и освен всичко това, той като си тичал, обичал да си подритва едно камъче, а такова не можал да намери... Когато Бързоходеца починал, наистина му направили аутопсия - не се оказало, че има две сърца, а едно, но достатъчно голямо. А за капачките на коленете в протокола нищо не се съобщавало, така че сигурно е верно. Искам да кажа, че по всичко изглежда той наистина е нямал такива. Веднъж в село пристигна нашият стар познат Христо Грънчаров, известен планинар, магьосник и учен. И вечерта, когато светлините от огнището играеха по бръчките на лицето му той каза: - След дълги проучвания аз стигнах до категоричното заключение, че в България самодиви не е имало. На това място той замълча замислено, сетне лицето му се озари: - Имало е само самовили! В очите му грейна усмивка, закачлива, радостна и-добро-душна, а около тях се врязаха безброй бръчици. Когато човек идва към село, малко преди да стигне кривия бор и черешата, на която дядо Петко беше заковал надписа, да се вижда, къде пристигат хората, започват няколко пътеки. Те вият, извиват се, пресичат се, влизат в букака, после преминават през някогашни овощни градини и укрепени със зидове ливади, отново се вмъкват в гората и така се стига до една поляна, обградена от всякъде с гора и гъстаци и в единия и край малка каменна къщичка, къщурка, цялата изидана с камък, покрита с тикли, вътре има едно единствено стайче, оджаче, всичко е малко и симпатично. Самата каменна къщурка отдалече не се вижда, трябва да излезеш от гората, за да се появи и тя, като в приказките. Толкова години минаха, така и неразбрах на кого е тази постройка. Колкото пъти съм минавал край нея никога човек не съм виждал... Ето с тази къщичка е свързана друга история. От още по стари времена, тогава когато през селото са минавали ту харамии, ту керванджии, ту турски аскер, ту комити, ту разбойници, ту стража. Тогава когато да замръкнеш тъй по пътищата хич не било весело, дори в селото портите се залоствали с яки железни мандала, дървените кепенци се спущали и всяка къща се превръщала в каменна, непристъпна крепост. Вече казах, че в това село имало богати хора. И то не един и двама, чорбаджийско село, даже пазар ставало в него, тук идели от полето да си продават зеленчуците, плодо-вете и гроздето... И ето че една вечер малко преди новолуние, нещо изтрополило върху каменните плочи на един от селските богаташи и тупнало във двора. Кой е? Що е? Никой не се обажда. Има ли някой? Няма никой. Излязал бай Стоян на двора гледа горе, гледа доле, и изведнъж съзира на една от каменните плочи торбичка, завързана на възел. Навежда се, взема торбичката, влиза дома развързва торбичката а в нея писмо. И во писмото пише: "Или ке оставиш сто жълтици во къщата на урдевата къшла под камикот дека е до оджака утре преди да мръкне или ке се прощаваш со свето. Па ако смееш некому да обадиш за тази работа, платил не платил, отиваш си до пет! " И било подписано: "От нас" Ей така било подписано. Явно от некоя чета. Може и друго да е писало, но това не е много съществено. Огледал се Стоян кехая, взел пушката, отворил портата: Стой! Кой? - Никой! Само една тъмнина. После няколко кучета лавнали, за да напомнят, че са на пост, но нищо повече. Легнал си Стоян кехая и дълго от псувни не можал да заспи. Обаче страхът не иде отведнъж. Скръцне нещо, шумне нещо, полазят те тръпки. Викаш си глупости са това. Щуротии. Изведнъж ти се стори, че някой ходи по дървения потон - замреш, заслушан. Не, то е в съседната къща. Пустите му къщи така са докарани, тъй са сгушени една о друга, че неможеш да разбереш шумът от де иде, твой ли е, чужд ли е. Въртял се Стоян в завивките, скърцало дървеното легло, задрямал чак в зори... На сутринта станал и казал: Абе аз що не им... и така нататък. После като си пиел кафето добавил: - Ами така де! Като наближило пладне, той дето в кръчма не стъпвал отишъл в най-близката и поръчал: "Дай една ракия! " Сетне махнал с ръка станал и си излязал преди да му донесат ракията. На вечерта обаче ужкем тръгнал да се разхожда по пътя, но като стигнал черешата, огледал се и свърнал по пътеката. На бегом стигнал до самотната къщурка, отвалил камъка на оджака изровил малка дупка и оставил една кесия с жълтици. И докато се връщал по целия път си повтарял разни обидни неща за изнудвачите, за харамиите македонски, за майките им, лелите им, на няколко пъти понечвал да се върне и да си вземе парите, но като разсъдил си викал, абе малко ли народ изпоклаха за едните пари. Майната му - сто жълтици! И се прибрал в село и пак цяла нощ не могъл да заспи, само че от яд. Минало неделя или две и ето ти друг един богат мъж получава същото писмо. Ако ти е мил животот и така-нататък. И той се повъртял, оглеждал, ослушвал, само за разлика от Стоян, доста ракии изпил в дълбок размисъл, но и той на другата вечер се озовал при каменната къщурка, само че хванал друг път откъм реката, та никой да не го види. Е досещате се, че където са двама, ще се появи и трети и наистина, още един богаташ клекнал пред малкото оджаче, отвалил камъка и оставил под него торбичка със жълтици, после сълзи му потекли от мъка. Брех да му се невиди и живот! Защо господи така ме наказваш? После доста време харамиите не оставяли вест. Поуспокоили се чорбаджиите и тъкмо решили, че вече са ги отметнали от списъка, ето ти на, бай Стоян получил нов хабер: "благодарим ти за подкрепата, брате, няма да те забравим, но ще трябва още някоя жълтица да оставиш утре вечер. "Стоян едва не си отхапал мустака от мъка и яд. Ами то така ако продължава тези разбойници ще го разорят. Свикнат ли веднъж, лакомията им няма да секне. Какво, добри боже да сторя, какво... И като поразмислил, като изпушил няколко цигари на потона и гледал към насрещните балкани, си рекъл, аз досега на никого не съм споменал и дума за тази афера. От страх и от срам. Но у това село има и други богати, че и по-богати от мене. Защо от мен да търсят, а от тях не? То за тия работи много пара е потребна. Може и от други да се търсили. А ако сме повече, тогава поне да се посъветваме, да видим какво да чиним. Кой може да е, кой може да е? Тасьо ще да е! Отива Стоян при Тасьо, уж да изпият по едно кафе и от дума на дума. Да си чувал, някой тука от селото да е получавал писма, да му терят пари за революционните работи, щото сега такова време е настанало... Имат нужда от пари хората. Тасьо примижал, примижал и рекъл - Море не съм чувал, братовчед! Що, ти да не си... - Бе то и аз не съм чувал, ама... Двамата млъкнали, дълго се гледали в очите, отпивали от чашките, въртели ги с три пръста, пак се гледали в очите, докато накрая Тасьо рекъл: - Колко? - Сто. - И на мене - сто. - Да, ама сега пак толкова търсят. - Пак ли! - Пак зер! - Че то значи и от мене ще искат. - Ами ще търсят, как няма да търсят Друг дали има от село. - Друг, друг, Мирчо да питаме? Отначало Мирчо рекъл дума да не става, такова нещо не знам. Даже махнал с ръка да ги пропъди от къщата си: Заминавайте си! От къде у мене толкоз пари! Аз ако имах жълтици... Двамата си тръгнали и изведнъж гласът на Мирчо ги спрял: - От вас колко взеха? - По-сто. - Майка им мръсна, изиграли са ме, на мене сто и петдесет потеряха! Я влезте, влезте да видим как да се спасяваме! Мислили, мислили, тримата мъже. Тъкмо някой рече да каже нещо, другите викали - А, не! Друг се напъне. А не! И така дълго не могли да решат, какво да предприемат. Пък накрая все пак мъже сме, я колчави сме, пушки имаме, пищови имаме, ножове имаме. Ще им направим засада. Ако са малцина, ще ги изтрепеме, ако са мнозина, ще си кротуваме! Решили на вечерта всеки да тръгне по свой път, да скрие оръжието в храсталаците, така че на другия ден да не го носят из село. Харамиите сигурно имат съгледвачи навред. После решили, още преди да се мръкне, Стоян да занесе сто жълтици и да ги остави на уреченото място... - Чакай, чакайте сега, защо аз да оставя сто жълтици. - Как защо, от тебе ги искат, ти ще ги оставиш. - А, не! Щом сме завера, всеки ще даде по равно. - Сега виж какво, Стояне... - Няма какво да гледам... - Ама то така неможе... - Аз вече казах. - Накрая решили всеки да даде по тридесет и три жълтици и понеже все пак от Стоян искат парите, той да даде една повече. На другия ден, тримата по различни пътища стигнали до уреченото място. Заели позиции, така че вратичката на къщурката да им е на мушката. Замлъкнали, притаили се-изтръпнали. Сдрачило се съвсем. Изведнъж, какво да видят, откъм гъстака се измъква сянка, пристъпва тихо, съчка не пуква. Взряли се тримата и започнали да мигат... Жена! Жена бе! Една такава стройна, източена. Кво е туй бре! Толкова се объркали тримата, че дъх не смеят да си поемат. А жената влиза в къщурката. - Ей - прошепнал Стоян - това да не е някой капан. Това да не е някоя военна хитрост. Харамиите може да са наоколо. И да дебнат. През това време жената се измъкнала от вратичката и спокойно си тръгнала. - Стреляй! Стреляйте! - неиздържал чорбаджи Мирчо. - Сакън! Жена е това. Чакай - казал чорбаджи Стоян и гръмнал с пушката във въздуха. Жената в първия миг се втрещила, но сетне побегнала. - Дръж я! - ревнал Мирчо и тримата хукнали подир нея. Отначало ги било страх, защото все очаквали че в храстите има скрити харамии, но като никой не се обадил, те добили кураж настигнали бегълката тъкмо когато щяла да се спусне в букака към реката. Спипали я. Извърнали лицето й и тримата едновременно рекли: А! Ми това било младата вдовица от село. Хубавица и половина! Една година откак момчето и го затрили по беломорието. Ами сега... Какво да я правят. Как да си отмъстят Мислили, мислили тримата разгневени мъже, и сякаш някой им подсказал решението - най-напред я награбил разгневен чорбаджи Стоян, чакай да видиш ти, как се взимат жълтици, чакай да видиш ти, чакай да видиш... Съборил я направо на ливадата нагънал я и започнал да и мъсти.. Другите двама намръщено си чакали реда. Изредили се и те, почнали да се загащват, а младата вдовица се изправила, отупала дрехите си и рекла: - Е, берекят версим и на толкоз! - което и на турски и на български значи - благодарна съм и на толкоз! ... А с жълтиците, какво станало? Ех да ви се невиди, пък може ли да няма у вас нито капка романтика. Какво станало с парите, та какво станало с парите. От де да знам, какво е станало. Разпиляли са се по ливадата, търкулнали са се надолу покрай буките и всичките се навряли под есенната шума. Така че да ги търсят цял век! - Ей, Георги, няма вече хора в нашето село, едно време какви хора имаше, не хора, а зверове! Ти бай Божо знаеш ли го? А така! Е, десет години у затвора лежа. - Защо? Ами защото едно време рекъл да се жени. Бай Божо. де. Отишъл да иска позволение от баща си, а баща му казал, може, обаче аз първо ще оневестя момата Сещаш ли се? - Не. Ами това сте вие софиянци. Какво е мома знаеш, нали? , А невеста? Е за да направиш от момата невеста, нали разбираш какво трябва. Значи старият мискинин, той иска да свърши тази работа. Бай Божо обаче имал нещо против, не му се харесала бащиното предложение Взел една пушка и бум. през прозореца, утрепал баща си, както спи! - Значи изобщо не е било заради невестата, - каза Йошката. - А за какво бе, кажи за какво? - Абсолютно не е било заради невестата За друго го е утрепал той! Там и старата е била на Божова страна, щото баща му ги оставил и взел да харчи всичките пари, които били сбрали, те са се наговорили двамата да го ликвидират. Единствен Йошката изговаряше правилно тази дума, иначе тука я оглаждаха - ликидирам, ликидират. Значи по онова време бай Божо е работил горе на стопанството. А баща му живеел в едно село на Места. И една вечер, Божо си ляга, гаси лампа, всичко, чака другите да заспят, става и надолу, надолу, надолу, ама като хала, стига селото, застрелва баща си, после давай, нагоре, нагоре и довтасва в стопанството още преди зори. Ляга и заспива! Това са отиване и връщане едно четиридесет километра най-малко. Полицията нищо не може да разбере? Божо си е на Беслет, а баща му убит у Господинци. Как става тази работа. Обаче, за всеки случай, започват да го следят. И веднъж един стражар се покатерил на голямото дърво до къщата, кюти там и подслушва, какво си говорели с майка му. Тъй и тъй ще направят, сва и онова ще купят с парите на баща му... И го прибират бай Божо. - Още пет минути ако беше издържал, нямаше да го съдят, щяха да го освободят. - сърдито каза Томата., Той винаги се сърдеше, когато разговаряше с повече от двама души. - Какво да издържи - попитах аз. - Стягаха му главата с менгеме - каза Томата и изгледа изподвежди наоколо си. Никой не пожела да му противоречи. Всяка изказана мисъл е лъжа - бил писал Тютчев. Има нещо дълбоко верно в този стих. Всяка мисъл се нуждае от думи, за да се облече, а думите никога не са и по мярка. Те я притесняват, стягат, задушават, и поради това изменят смисъла и никога не съм могъл точно да кажа това, което искам, но въпросът тогава е дали изобщо знам какво искам да кажа. Има хора, които изговарят няколко думи, изстрелват ги и след това се мъчат да ги настигнат и да ги натикат в някаква мисъл. Много оратори са такива. Има други, които преследват с думи мисълта си, а тя тича като заяк пред тях. Всъщност словесното общуване между хората загуби нещо извънредно ценно, разказвачът на истории е на изчезване, сладкодумецът замлъква. Но какво да се прави, няма го вече и народният певец, който да реди балади и сказания, Омир е безработен. Ето това беше преимуществото на селската кръчма, там все още хората разговаряха по между си. - Аз съм лежал седем деня в моргата, ако е въпроса - каза много заплашително Томата. Такова твърдение е в състояние да озадачи и най-невъзмутимия слушател. Но Томата не търпеше възражения. Той беше грамаден мъжага, олисял, работеше с булдозер и сам приличаше на булдозер- Може да проверите в Пловдивската болница, който лъже! Питай, имаше ли такъв и такъв, да е лежал тука от Хеморогичен нефрози нефрит! - От какво! - изумих се аз. - Хеморогичен нефрози нефрит - издума Томата без да се запъне никъде. И след това добави за пояснение на необразованите - миша болест! Диагнозата беше абсолютно точна. Направих съответната справка. Разновидност на хеморогичната треска. Смъртоносна болест. - Значи тая болест се носи от едни мишки с хоботчета. Внесоха ги от съветския съюз! И те като налазят и ядат нещо и човек хапне ли от него- край! И аз така си купувам двеста грама кашкавал и един хляб, и петнайсе минути след като го изядох, лягам в бараката и умирам. Значи от стопанството до село има четиринайсет километра ги кажи, вървял съм четиринайсет часа,, а. И от там насетне нищо не помня, когато се свестих, намирам се в някакаква голяма стая, в болница, чак в Пловдив. Там ги карали болните от тази болест, ама имаше четиридесет души. Пъшкат, охкат, повръщат, леш! Докторите само ходят и викат: "И тоя нема да го бъде! " Ама то от тази болест човек и превърта! Удря те у мозъка и незнаеш какво правиш. И аз ту дойда на себе си, ту ме унесе, ту пак нещо се съвзема и хайде нема ме... По едно време се събуждам - някой вика, ама вика не, ами вика! "Дере се, дере се, и на мене като ми причерня, като добарах едно шише и като го екнах у главата и дотук Млъкна. После вече нищо не помня, какво е било, какво са ме правили, нищо.. Ти разбираш ли, бил съм съвсем отишъл и по едно време се събудих у моргата. Лежа на една маса, гол, голеничък. - Е добре де откъде разбра, че си в моргата. - Ами нали гледам, там имаше едно басеинче и вътре си плават ония от нашата стая и онзи с бинтованата глава и той. И аз като скоча, право по коридора, беж, през вратата, беж, на улицата, а подир мене тичат санитарите и ме гонят като тигър, хванаха ме чак на площада пред гарата, гол както майка ме е родила. Нямах сили повече, болестта ме изтощила. Хващат ме и ме водят вече в една отделна стая с решетка на вратата и там ме държаха четиридесет дни. Ей такава брада бях пуснал. А те само отворят вратата, през решетката ми подадат храната и веднага затварят. Страх ги. От четиридесет души болни само аз съм останал жив. Всичко друго в басеинчето. Ако не бях се събудил и аз щях да кисна там. А един ден гледам отключват, доктори, санитари сестри и един професор от Съветския съюз водят, ще ме показват. Понеже бил специалист по тия работи. А той приближи, потупа ме по рамото и ми вика: - Ну молодец! - И после? - После си отиде! Обаче, ти да видиш, минаха още две седмици и ще ме изписват. Слизам аз да се обличам, ама съм отслабнал това ни гащи, ни нищо, не ми се държи, а лекарят ми дава едно палто да го облека. Гледам не е моето палто. Викам му туй палто не е моето. Как да не е твоето, твоето си е! Не е моето. Е кое е твоето я покажи! - И ми показва няколко палта ама най-различни. - Е, това е! - Казвам аз и си взимам палтото. Лекарят ме гледа изпод вежди, гледа, пък току се засмя и рече: "Хайде заминавай! "... А той ме изпитвал дали съм наред, да види дали ще взема чуждото палто, щото нали казах, човек си остава малко така - и Томата почука с пръст по челото си - Ами ако палтото е по-хубаво, ти пък си го вземи - каза Йошката - Викаш му благодаря, докторе, туй палто си е по хубаво от мойто и си отиваш. ! - Ти му речи тъй, аз да ме затворят пак в тая болница не ща! Изписаха ме. Дойдох си в село и от тогава седем пъти съм давал кръв. С хеликоптер... Чак в Бургас са ме карали. Томата не преувеличаваше Тази страшна болест може да се лекува със серум на преболедувал, а такива хора са рядкост. То и Томата си беше рядкост. Веднъж така се случи, че прекосих планината от към Сърница. Стигнах Беслет някъде по обед и се наканих да си тръгна за село пеша. Петнайсетина километра все надолу, за два-три часа съм си вкъщи. Беше ранна пролет, денят ясен, тръгнах бодро, но отнякъде изкочи Томата и се провикна: - Ей, Георги, къде бре? - В село. - Пеша ли си тръгнал. - Ами пеша. - Чакай - вика Томата - Сега ще натоварим един камион тротил и аз ще те откарам с мотора. Камион с тротил, мотоциклет, това звучеше примамливо, приключенски... Тротилът използваха, за да взривяват скалите, когато прокарват дърварските пътища., пробиват дупки в камъка на няколко последователни места, слагат зарядите, капсул детонаторите и след това ги възпламеняват от разстояние. Години наред планината гърмеше и глухо, сърдито буботеше, неспираше тази безумна и алчна саморазправа с природата. И всичко това за да се изсича по-бързо гората, за да се оголват хълмове и върхове... Взривните вещества държаха в малки погреби, издълбани в склоновете. Няколко души на бърза ръка натовариха камиона, мотоциклетът на Томата запърпори и аз се озовах скрит зад широкия му гръб. Томата беше във полушубка, обут с гумени ботуши, той подкара и се започна едно спущане, завой след завой, надолу по калните, изпълнени с локви пътища, което винаги ще си спомням. Мотоциклетът се занасяше, накланяше, но Томата го удържаше с здравите си като букови трупи крака, ту налево, ту надясно, а да се хлъзнем и да литнем в близо двеста метровата пропаст, където на дъното блещукаше реката, а да се пързулнем и да се забием в боровете. Отначало мълком, а после гласно започнах да си оплаквам участта. - Ей, Тома, ще вземем да се пребием! - Не бой се Георги! - Абе не се боя аз, ама пътят е много лош. - Какво му има на пътя? - Много е хлъзгав! - Няма страшно! Няма страшно, няма страшно, но си беше направо за плашене. По едно време се сетих, че камионът с тротила ни следва на стотина метра и казах: - То по-добре да се бях качил на камиона. Тротилът не може да избухне лесно... - Така е! - каза Томата. - Трябва му капсул детонатор, за да гръмне... - Няма страшно! - каза Томата - Те капсулите са у мен в джобата! И той бодро се потупа по джоба на полушубката. Къщите Пътят разделяше селото на две. Над него се намираше търновската махала, под него - арнаутската. Наричаха ги така, защото според преданието, някога, много отдавна, когато турците нахлули в България, една група бежанци от Търновско се отправила, кой знае защо, на югозапад и в този закътан край на Родопите теосновали свое селище. Мястото било сгушено в гънките на планината и заобиколено от горите. Трябва да стигнеш почти до него, за да го видиш, Казват, че най-напред, то не било точно тук, където днес е селото, а по-високо в планината, където са равните ливади. Хората разправяха, че там има останки от стара църква. Не знам, вече ще стане двадесет години, виждал съм много зидове, много остатъци от строежи, но те всичките бяха някогашни плевни или къшли, а самата църква все още се спотайва някъде. Не е чудно десетки пъти да съм минавал край нея и да не съм разбирал, че това е тя. Значително по-късно по тия места пристигнали преселници от западна Македония, от Дебърско, те били същинските майстори зидари, прочути навред и съградили селото такова, каквото го знаем. Дюлгерлъкът станал поминък на много хора. Те тръгнали из Родопите и на много места издигали къщи, които щом зърнеш запомняш завинаги. Та долната махала, тази дето е под пътя, и до сега се нарича арнаутската, въпреки че едва ли някога тука е пристъпил чист албанец. И ако има някакво съществено доказателство за това сбиране и обединение на българи от съвсем различни краища, то несъмнено е езикът, на който се говори в селото. Диалектът не е родопски, само на шест километра по на запад в мохмеданското село наречието е съвсем друго, а тука времето е смесило различните говори, източният се усеща в много думи и изрази, западният също се чувства удобно. В края на краищата изучаването на местния език, може да бъде любопитна работа за езиковедите. Аз си вървя по пътя и изведнъж чувам някой звучно, с проточена извивка да ме зове: - Гошо-о-о-у! Озъртам се. Никой. Продължавам и пак - Гошо-о-о-у! Пак се озъртам и пак никой. Чак накрая откривам във високия зид, в едно прозорче пет шест метра над пътя, малко, колкото да се подаде човешка глава, една бабка. - О здрасти? - Къде вървиш? - При бай Петко! - Няма го, мане, той е на фандайк за сяно! Потеряй го потура! Мане е приятелско, покровителствено обръщение, фандайк - местност с неизяснена етимология на името. Терям е македонски синоним на търся, потура, значи по-късно, незнам на какъв език. Това "я" в думата сено, навява друго минало. А бабката е наблюдател. Стои там на малкото пенджере и си гледа с часове, кой минава, накъде отива, какво носи. Това е занимание, което и отнема цяла сутрин. Единственото развлечение, единственият извор на информация, без която всяка жизненост замира.. Помня една нощ с Борис идвахме към село. Нямаше никаква възможност да преминем последната част от пътя, валеше безспир вече седмица и зарязахме колата. Беше такъв мрак и такива калища, че когато Борис си загуби обувката, изгорихме два кибрита да я търсим.. Ако бяхме умни, щяхме да носим фенерче, но не бяхме. Борис подскачаше като Мая Плисецка на един крак, аз се въртех около оста си и парех пръстите си с изгорелите клечки, докато най-накрая открихме обувката му потънала една педя в калта. И в този мрак, и в този дъжд се добрахме в село посред нощ. Нито една лампа не светеше, никаква жива душа не срещнахме, добрахме се опипом до нашата порта. На сутринта цялото село знаеше, че сме пристигнали. Тези хора владееха някакви непознати нам начини за осведомяване. Те знаеха не само какво се е случило в селото, те научаваха всяка вест, която ги засягаше или занимаваше любопитството им, знаеха всичко което се случва по света. Казваха, че някога във всяка къща се е получавал не какъв да е вестник, а самият "Държавен вестник"! ! Да, да... Възможно е за бързото разпространение на вестите пак да бяха виновни къщите, с тяхните малки прозорчета, от които можеше да надникнеш незабелязан, с бойниците в зидовете, от които лесно се подслушваше разговор, с близостта си една до друга, с това нежно докосване, стряха до стряха, еркер срещу еркер, почти срещащи се, надвиснали над уличката. Това село беше единно и същевременно разделено, някогашният му обитател се е чувствал непрестанно част от общността и винаги е могъл да се уедини. Сега единството беше нарушено, рухналите къщи, срутените покриви, празните места, по които се валяха само камъни и никнеха бурени, самотните зидове, накърняваха архитектурната цялост и на някои посетители действаха подтискащо. Но ние като че ли свикнахме и понеже обичахме това място, не виждахме раните му. Къщите, които бяхме взели, ни поглъщаха, те отнемаха всичкото ни време. Като си помисля само, че аз се научих да кова с тесла и да рендосвам с ренде, че жена ми беше пленена от циркуляра и не ми даваше да режа с него, като си помисля, че комплекта "Блек енд декер" беше най-съвършеното, най-желаното и уви трудно достижимо средство, за него трябваше валута. И всеки, който успееше да се сдобие с това чудо на английската техника биваше почитан и ставаше прицел на всеобща завист. По-късно, разбира се, научихме, че има къде по-мощни средства за майсторене и много от нас започнаха да ги мъкнат по къщите си и блек енд декерите станаха нещо като детинска играчка... Ей, вие, наивници панелни, знаете ли какво е това дървен шиш. Дървеният шиш за дървения таван. Това, господа, е летва, която с помощта на малка фреза за дърво се профилира от двата края и тази вече красива летва се заковава между пролуките на две съседни дъски на тавана. Не всеки в селото можеше да прави шишове. За целта трябваше да имаш абрихт и на оста му да монтираш фрезичката. И разбира се, аз си купих един малък руски абрихт, който съумя успешно единствено да ми отреже част от средния ми пръст. Я да видя - още си личи. На този абрихт можеше да се монтира шмиргел, за да си точиш разни неща, например ножове, отвертки, тесли, брадвички. E, разбира се, когато работиш със шмиргела, би трябвало да поставиш над въртящите се ножове на абрихта предпазен капак, но аз, за да се похваля пред жена ми, много бързах да наточа кухненските ни ножове. Тя не обичаше те да бъдат тъпи и ръждясали. В бързината, не сложих капака, започнах артистично да работя и част от средния ми пръст хвръкна в талаша. Приятелят ми Христо художникът, който критично наблюдаваше действията ми, той беше истински майстор, се обърка и изкрещя на жена си: - Донеси въже! Защо точно въже, какво въже, не беше ясно. Жена му се слиса и довлече едно пет метра дълго въже, с което Христо се опита да ми върже ръката над лакетя, за да не губя кръв. После изтичахме при Док, който си беше лекар, и го попитахме - Док, какво да правим! Док се олюля прибледня, за малко да припадне като видя кръвта: - Трябва да го закараме в града! Поколебахме се дали да се върнем да вземем от талаша парчето от пръста ми, но решихме, че няма да ни трябва и се отказахме. В града един хирург, който дремеше от умора, ме превърза със затворени очи и ме пусна да си ходя. Оттогава насам, като че ли проклятие се стовари върху нас. Всички си отрязаха пръстите, до един, кой на циркуляр, кои на абрихт, кой с тесла. Ако не вярвате може да попитате, в това село няма софиянец без да си отрязал нещо. Дори самият Христо, който, както казвам беше чевръст, сръчен, роден майстор, и той си подостри един от пръстите, да не говоря за доброто момче Добрин, който пък така успя да се среже, че пръстът му увисна на кожичката и се мандахерцаше насам-натам, та дори дремещият от умора хирург в града отвори очи и след като изруга тези шашави софиянци, които не го оставят намира с отрязаните си части на тялото, го заши така внимателно и ловко, че Добрин само след няколко месеца можеше да прави неприлични жестове с него. Те двамата с Христо бяха сигурно най-трогателният случай на обсебени от къщите си хора. Напуснаха столицата, заселиха се трайно в селото и за да могат да работят по новите си домове, постъпиха в горската стопанство. Станаха смолари. Подскачаха от бор на бор, обелваха кората и със специален нож изрязваха коси улеи, които се вливаха в един централен нарез. На края на тази рана в дървото се закрепваше пластмасова кофичка. Борът за да се защити пускаше смола, тя се стичаше по улеите и събираше от кофичката. За няколко дни съдчето се напълваше и се сменяше, а докато чакаха да се събере смолата, двамата чукаха и блъскаха из къщите си. Освен това като работници в горското стопанство инженерът и художникът можеха да се вредят и да получат евтин дървен материал. Христо беше до полуда влюбен в старините, той обожаваше старите форми, старите съдове, старите уреди, всичко в къщата му бе старинно, дори ключалките на вратите и дръжките на бравите. Той до такава степен искаше да бъде верен на старината, че на втория етаж си направи античен клозет с дървено клекало, което елегантно бе обградило триъгълната дупка и караше цялото си семейство да се самоизмъчва, да клечи над дупката и да взима всички мерки за да я умери точно. Добрин беше значително по-прагматичен, но затова пък иззида и издигна къщата си почти изоснови. Направи нови дюшемета, нови тавани, смени конструкцията на целия покрив и го покри отново, а това беше титанично начинание. Помагаше му възрастният му татко, намръщен, невероятно работлив човек, който никога не можеше да разбере, защо синът му е трябвало да си купи някаква съборетина на половин ден път с кола от София, когато нещо подобно можеше да се осъществи в Бистрица или Драгалевци. Ненавиждаше селото но веднъж презрял налудничевата идея на сина си, той се втурна да работи за нейното осъществяване с безподобно старание и упоритост. Висеше като паяк между гредите, ковеше с теслата и човек можеше да си помисли, че дори спи там горе на гредореда. Нашата къща беше една от най-старите в селото. Решихме нищо да не изменяме, да я оставим такава, каквато си е била да я почистим и поправим, доколкото можем, всичко изгнило и счупено. Сега го казвам тъй лековато, но да се почисти къщата на дядо Киро беше истински подвиг. Извърши го естествено жена ми. Тя ходеше с кърпа на главата, бе обвила носа и устата си с някакъв воал. и приличаше на бедуин в пустинна буря. Навсякъде бе потънало във вековна прах, дядо Киро беше цапал и мърсил с виртуозно умение където смогне, трябвашеа да се изрине и изхвърли старата тор от обора, която отдавна се бе превърнала в пръсто. Трябваше да се сменят подовите дъски в две стаи, едната от тях искаше нов таван. Жена ми беше от тези хора, които знаеха как може да се направи едно нещо и обикновено се наемаше сама да го свърши. Откровено казано, тя ми нямаше никакво доверие, щом работата опреше до каквото и да е майсторене. Тя носеше жълт дюлгерски метър в джоба на престилката си, мереше, чертаеше и зорко следеше с какво съм съм се захванал. Зърнеше ли ме, че похващам някой инструмент,, веднага възкликваше: - За какво ти е теслата? - Ами искам тука нещо..... - Остави, остави, аз ще го направя! Щурах се по цял ден засрамен нагоре-надолу и дебнех тя някъде да се запъти, за да грабна теслата и да закова накриво някой гвоздей. То и жена ми понякога се криеше от мен, защото ужасно и се искаше да премести една каменна плоча, която би изкривила двама мъже. Не че имаше такава сила, аз съвсем не бях се оженил за тежкоатлет, но тя притежаваше упоритост за неколцина мъже и оставех ли я без надзор, щеше да хване плочата, да я надига, да я влачи, да я върти, да я тътри, докато не я намести там където си беше намислила.... - Какво правиш сега, питам те какво правиш сега? - това съм аз строг и загрижен. - Нищо бе, нищо не правя, тази плоча.. -. гузно отвръща жена ми. - Дай, бе човек, дай, ох - вдигам мъжествено плочата - къде искаш, ох, да я оставим? Тя. се опитва да ми помага. - Дръпни се, щото ще я изтърва! Чуваш ли какво ти казвам, не се напъвай - Със сетни сили успявам да домъкна гадната плоча до предполагаемото място и я стоварвам на земята, поглеждам тържествуващо, дишам тежко и гордо питам - Тука ли искаше да бъде, нали? - Не точно тука - казва жена ми и аз загивам. Тя ме гледа състрадателно: - Иди да си починеш. Аз тръгвам към одърчето в малката кухничка и точно когато се излягам блаженно, чувам някакъв подозрителен шум. Скачам, излизам на малкото потонче - жена ми мести плочата! ... - Вгледа ли се човек, по- внимателно в тези стари къщи, които ни пленяват и очаровати, ще открие едно тъжно и многозначително явление. - как се е израждал и се е подчинявал на изискванията на модернизацията вкусът на българина. Красивите дървените тавани, които придават уют и чувство за топлота бяха варосани, ей така на, покрити с гъста бяла вар, за да бъде по-светло в стаите, газената лампа бе изместена от електрическите крушки, жиците грозеха стените, на много места изящните стари огнища бяха зазидани и в стената оставена дупка за кумин на обикновена печка. Те топлеха по-бързо и повече от оджаците, искаха по-малко дърва, а това че огънят бил прогонен от очите на хората явно не е правело впечатление никому. Някога обитателите на старите къщи са разполагали с време и гора до сам домовете си. От година на година времето все повече не им е стигало, а гората била изсечена от собствените им ръце. Всичко това беше простимо, нуждата си е нужда и сантименталното отношение към някогашната естетика, трябва да се заплаща. Ако имаше нещо тъжно и лошо, то бе, че всяко нововъведение в старата къща си личеше като зле зараснала рана, като цирей. Бе направено грубо, на бърза ръка, дялано, недодялано. Ако някоя дъска на оградата на потона е била изгнила, личеше си, че е заменена на две на три, ако са поправяли перваза, не са му изпипали шарките, не са рендосали дори дъсчинките. Ако са сменяли прозорците, слагали са грозни груби каси. Ако е трябвало да подменят някоя греда, изобщо не са се грижили за вида и, не са придавали на дървените възглавници, които свързват напречните и надлъжните греди, едновремешната изящна форма. Сменили са се поколенията, сменило се е отношението на хората към красивото, сякаш полудиви нашественици са се заселили в старата къща и нейният някогашен вид им е бил непонятен, ненужен и чужд. Те са я кърпили тук-там, без да ги засяга как изглежда кръпката, и полека лека къщата е започвала да одрипавява. Да, разбира се, неволята, промените в бита, изселването, бягството от селото,, беднотията, са причини. Комунизмът, също е бил причина. Той е натрапвал съвсем друг вид поведение и грижи, той нехаеше за дома като духовна ценност, защото виждаше в него подозрителна грижа за личното, а не за общото благо И самият строителен материал, от който е изградена старата къща е изисквал своето, каменният зид се издига, къде по-трудно от тухления, желязото е по-здраво от дървото, циментът от калта. Хората не са издържали и са се подавали на изкушенията на новото и по-лесното.. Възрожденският българин е обичал да се наслаждава на красивото, но не го е създавал самоцелно. Всяка вещ, която е измайсторявал, е била красива, но задължително е имала свое простичко, полезно предназначение. И ето пред очите ми стойка от ковано желязо с три крака, над тях е извита спирала, а от средата и е източен шип. Гледам го и се чудя, за какво е служило това нещо. Обясняват ми - на шипа се е набивала дълга треска от борина и се е палела, за да свети, а спиралата е направена да задържа падащите въгленчета от борината докато се опепелят. Всеки кът от стария дом, всяка греда са радвали окото на стопанина и заедно с това са изпълнявали строго определена служба. Жените са обичали цветята, китките, но не са си позволявали те да отнемат от оскъдната земя, която може да бъде плодоносна, това се е запазило и до днес в българските села, цветята са край оградата, край пътечките, но никога там където може да никне зеленчук. На много места под прозорците на старите къщи в селото, се поставят дървени лавици за саксиите с мушкато. Лете то е навън и слънцето го милва, зиме се внася вътре на перваза, за да не измръзне и попоглежда през скрежта на стъклата.. Мъжът е вдигал къщата си, като е мислил за бъдещето и поради това е ограждал толкова стаи, колкото са му били необходими, но винаги е предвиждал място и кумин за нови, защото е очаквал, че родът му ще се множи и домът му ще отеснее. Може би години преди да се появи идеята за така наречените функционални, подвижни жилища, в това село тя е била осъществена Но този българин е изчезнал и заменен от неговите объркани, клети потомци, които са престанали да го разбират, чудели са се накъде да поемат, историята ги е лашкала от войни към погроми, от беди към бедствия, те вече са гледали само да удовлетворяват нуждите си, без да се грижат това да става красиво и в този смисъл са се изродили. А ние пришълците бяхме някакви мутанти, ние бяхме сбъркани, защото изпитвахме носталгия към отминалото, без да можем да се откъснем от настоящето и затова аз прекарах вода в къщата си, а не ходех до чешмата с менци, затова поставих в огромния си обор клозетна чиния и станах притежател на най-просторния нужник, който някога е съществувал, толкова сюрреалистичен, че би могъл да му завиди и Салвадор Дали, затова, малко по-късно, купихме електрически бойлер, защото топлата вода си е топла вода, тя става по-удобно в бойлер, отколкото в казан с подкладен огън. Но за наша чест, всички започнахме да стържем варта от дървените тавани и посипани с бяла прах, със зачервени очи, изкривени, като Микеланджело в Сикстинската капела, смъквахме тази проклета, упорита бяла наслойка върху благородното дърво. С шпакла, шкурка, оцет, парцали ние се връщахме сантиметър по сантиметър към миналото и бяхме щастливи. Математикът, влезе в дълги преговори със селяните за дървен материал. Естествено, мястото където се водеха тези преговори беше кръчмата и те винаги завършваха с твърди обещания, за които в последствие рядко някой си спомняше А математикът искаше да си направи маса, ама не маса, ами маса с дъска пет пръста дебела, така че като удариш с все сили с юмрука си по нея чашата ти с вино да не помръдне. Докато чакаше, обещаните дъски, Владо реши да позакърпи единия от таваните си, който беше с обикновена мазилка. Тя се бе подкожушила и щом я побутна, половината се струполи на пода В стаята зейна голяма грозна дупка от която духаше, валеше и снежеше. Аз не можах да изтърпя тази трагедия и казах: - Направи кал, ще дойда да ти измажа тавана. - Можеш ли? - Моля ти се! Той действително омеси няколко колички червена пръст и очакваше моето появяване. Взех мистрията, взех си дъската с дръжката, облекох синя дочена дреха и като стар дюлгерин се появих в къщата. - Дай кал! Владо донесе една кофа. Нагребах от калта, сложих я вещо върху дъската, подех я с мистрията и майсторски я метнах към летвите на кара-тавана. В следващия миг калта падна върху челото и носа ми. Добре, че Владо се беше заплеснал с някаква биричка.. Аз се ожесточих и започнах: плясках, млясках, плюех, мажех и за няколко часа успях да измажа около два квадратни метра. Дупката беше закрита. Сега оставаше да се види, дали до сутринта цялата моя ювелирна работа нямаше да пльосне на пода. - Искам да ти призная - казах на Владо - че това беше първият таван, който съм измазвал през живота си. Той понесе съобщението стоически. На другата сутрин притичах до неговата къща, пристъпих страхливо прага на стаята - таванът си стоеше. Е, малко напуканичък, не много гладичък, но си беше там горе. Горд бях със себе си. Още по-горд се почувствах, когато след няколко години, Владо най-сетне успя да намери достатъчно дъски и реши, като повечето уважващи се пришълци, да направи и своя таван дървен. Разбира се, трябваше да смъкне старата мазилка. и когато стигна до онази площ от тавана, където се усещаше моята ръка, той здравата се изпоти, мазилката държеше и не подаваше. Владо чука, блъска с длета и отвертки, изпи четири бирички, изпоти се пет пъти, докато я смъкна. Той и до сега си спомня този епичен случай, но не знае, че аз, за да се осигуря в зидаро-мазаческата си дейност бях прибавил навремето към калта малко цемент, гипс и други втвърдители.. Всеки един от нас се завръщаше към миналото по различен начин. Христо му беше верен до педантичност дори ключалките и ключовете на лампите трябваше да бъдат от епохата, Преводачът на Толстой постъпи другояче, отвън той запази къщата си такава каквата си е била от преди сто години, запази и стаите в горния етаж непокътнати, но в долния на местото на обораа изгради просторно и съвсем съвременно помещение. Художникът, който си зазида колата, пожела да има ателие и остъкли част от чардака си. Професорът по химия, който не беше станал още професор, и не можеше да ми прости, че аз го бях провъзгласил за такъв, за да се ползва с по-голяма почит всред селяните и особено пред стария учител, имаше една грижа - дъщеря му беше алергична към прахоляци, пухчетата на тополите, глухарчетата и още някои неизвестни алергогени, тя кихаше, носът и течеше, подуваше се, зачервяваше се, ръцете и се изприщваха и явно се нуждаеше от такава къща, в която всичко да бъде съвършено чисто. Това в селото беше невъзможно. Професорът започна да се колебае, това беше едно от най-типичните му състояния. Но аз не го оставих намира той беше подложен на серия от среднощни заплашителни телефонни обаждания: Купихте ли си къща? Кога ще си купите къща? Още ли не сте си купили къща? - питах аз с преправен дрезгав глас. Най-накрая професорът не издържа, реши да рискува и пазари една значително по-нова, спретната постройка в началото на селото. - Да ама не е стара! ... И няма чардак - подхвърляха заядливците. Приятелят ми се разстрои, извика Смальо Мурат и челядта им, гощава ги, котка ги, докато те за една седмица му направиха дървен балкон, на който спокойно можеше да си пие следобедния чай или привечерната ракия. Повечето го одобрихме, само един завистник намираше, че не бил според тукашния стил Тогава жената на професора се амбицира. Насъбра и накупи от цялото село разни стари продънени ракли, шкафове, сандъчета, столчета и други парчетии. Чистеше ги, миеше ги ( дъщерята! ) стържеше ги, обработваше ги със сода каустик, за да смъкне останките от стара боя, разрови чеиза на баба си и прабаба си, те бяха личен род, и надонесе черги, възглавници, покривчици и перденца от миналия век. Незнам дали от въздуха в селото, дали от възрастта, алергията на дъщерята изчезна, тя стана момиче за чудо и приказ и добре, че професорът иззида страшно висок зид, край дома си, та трудно го прескачаха ергените. И все пак задоволително обяснение за този копнеж по някогашното, старото, отминалото, нямаше. Защо ни бяха менчетата, калайдисаните съдове, гюмчетата, дървените софри, трикраките столчета, старите печки... А, като става дума за стара печка, да се похваля: ние притежаваме най-старата печка в селото. Навремето през 1878 година прочутият езиковед и литератор Александър Теодоров Балан бил купил тази печка в Марсилия от един бардак обявил се в несъстоятелност. Да се чуди и мае човек! Банка да фалира- разбирам, фабрика - също, търговска къща - пак, но публичен дом? ! Явно или са преобладавали любителските услуги, или персонала бил взел-дал, но това е голата истина. Балан купил печката на безценица, пренесъл си я в България и години по късно я настанил във вилата си.. Печката имаше това изключително качество, че се разглобяваше. Можеше да се побере в обикновен сандък и лесно се пренасяше. Иначе като я наставиш беше висока човешки ръст, стройна, напета, печка- красавица. С украшения, от лят чугун, вити извити печка-рококо или нещо от този род, с димоход, който така минаваше, че едно над друго имаше отделения - в по-долното можеш да си готвиш, в по-горното да сложиш чайник да заври. Всеки, който видеше тази печка завистливо ахваше. Старият професор живя цяло столетие и печката верно му служеше Тя се озова в нашата селска къща, когато синът на Александър Теодоров Станислав Балан, когато сам бе вече на преклонна възраст и не му стигаха сили да се грижи повече за старата вила на баща си, реши да ни я подари.. Със смъртта му и вилата рухна и изчезна.. Рила я приюти в обятията си обви я с треви и папрат и на никой от хората, които минаваха край нея не им трепна сърцето, че в този горски дом е живял и създавал трудовете си един забележителен българин. Помня тази стара крива вила. Влизал съм в нея, когато още я обитаваха, в помещенията се носеше дъх на благороден мухъл и стара влага и въпреки това беше уютна и гостоприемна. Та печката на баланци, пропътувала половин Европа и просъществувала век и половина най-сетне се настани в къщата на дядо Киро и скоро се превърна в едно от най-важните същества в нашия стар дом. Не бъркам съществителните, случва се една вещ да живее, да присъства повече от истинско същество, повече и от някой пън, по погрешка създаден като човек. Тази печка бе толкова уважавана от всички ни, че когато влизаме в стаята, където тя се намира първо поглеждаме към нея и почтително и се покланяме. А зиме, когато се напали и когато навън на потона студът щипе и скрипти, тя ни посреща в стаята с мек, топъл полъх, топлината й приласкава, а не напича, изобщо по всичко личи, че печката изпълнява задълженията си с достойнство отговарящо на нейния знатен произход. Иде ти да ходиш из стаята на пръсти. Човечеството претърпя голяма духовна загуба с изчезването на печките. Климатичните инсталации, парното отопление, лъчистите отопления са сигурно с по-голям коефициент на полезно действие, но те нямат история, никога няма да се напише приказка, която да започне с думите имаше едно време една стара, добра, климатична инсталация, защото в нея ;може да е скрито много познание, но няма скрита магия. После слушайте какво ви казвам: когато в стаята гори печка и огънят си шушне, пламти, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустота и студ. В душата ми е пусто, като в изгаснала печка! Американците след като измислиха всевъзможни начини за отопление, след като топлината им духа от пода, от дупки в стените, излъчва се от скрити в мазилката реотани, от радиатори, климатици, разбраха, че все пак огънят е нещо друго и отново го поканиха в домовете си. Само че в техен стил, измислиха камини, които горят с газ и изкуствени дърва. И пламъците веднага се познават, че са фалшиви. Всяко запалено дърво има свой дъх, своя мириз, и гори с различни цветове. Познавам, кога горят борови дърва, къде букови, къде дъбови, стаите ухаят различно, въздухът в тях се диша различно, ноздрите се разширяват различно. Та да си дойдем на думата. Защо? Защо стариннито ни привличаше нас градските изчадия, софиенци превъртяли. ? Може би се преструвахме. Не е изключено, имаше и преструвка и мъничко игра, и пристрастяване към необичайното занимание, и подражание. Да, да, да! Но в старата греда, в старото огнище, в старият съд има нещо, което вдъхва доверие, което те кара да се чувстваш по-сигурно. Новостта винаги буди подозрения, в новостта, колкото и да е удобна и изумяваща дълго време не се чувстваш както трябва. С нея трябва да свикваш, да се приспособяваш. А старото, надживяло столетията, ни покорява с непреходността си. И после ние го разпознаваме чрез генетичната си памет, чувството, че сме го виждали, че го знаем, ни спохожда още в мига на срещата с него. Старото, защото е по-близко до първичното, защото е по-свързано с природното, изглежда по-истинско. Струва ми се, че човек дори умира по-спокойно и удобно в старото си легло. Няма две мнения, че в тези приказки всичко е твърде лично и относително. Има хора, които се плашат от старите къщи и не смеят да останат сами в тях. Старите домове знаят много смърт и сигурно това е в основата на страха от тях. Чували ли сте ги как понякога пъшкат нощем и охкат си без глас? Ако има призраци и ако те обичат да се връщат в местата, където са обитавали приживе, старите къщи трябва да са пренаселени. Ето на нашият приятел Радослав кинооператор и режисьор, сръчен, чувствителен към хубостта, човек влюбен в къщата си, който използва всеки свободен миг, за да дойде в селото и да майстори нещо по нея, да я разхубавява, гласи, потяга, за когото казваха, че приема да снима филми само в близост до селото., този Славчо не обича да нощува сам в своя грамаден дом, и ако му се наложи подобно преживяване, оставя винаги лампите да светят, защото както е известно от киното, привиденията не обичат да бъдат осветявани. Аз лично съм имал повече премеждия с плъховете, отколкото с призраците. Дори не се заключвах. Не че съм някой храбрец, напротив, спя отключен и треперя. Но времената не бяха размирни, рядко се появяваха крадци, още по-рядко харамии. Една нощ обаче, както бях заспал сладко-сладко усетих, че някой ме хваща за рамото, подскочих и се сковах от ужас, докато различа надвесената над мен фигура. Йошката! Зет му се бил напил до умопомрачение, да сме го карали в града. Ако не сме сторили това според Йошката, младият мъж всеки миг щял да умре. Не ми се вярваше чак такова нещо Йошката беше прекалено чувствителен човек Реших преди да впрягаме реното да събудим Док за консултация. Док като всеки добър лекар имаше познания и практика със свърхдозите алкохол. Наляхме в устата на зетя един литър солена вода и подобрението настъпи "немедлено"Зетят скочи и реши, че сам ще си ходи в града веднъж-завинаги, но явно нямаше сили за такъв нощен поход и кротко-кротко си заспа. Когато си мисля за привързаността ни към старите къщи, имам и още нещо на ум. Донякъде неосъзнато ние се преживявахме като самаряни, спасители и възкресители. Не казвахме: "Стани и ходи! " казвахме: "Не падай! " и къщите олюлявайки се, скърцайки, пъшкайки, се подчиняваха. Ние вършехме нещо, което можехме да наречем смислено, продължавахме дните на една прелест, пречехме на разрухата, намалявахме ентропията. А това вече е живот. Значи и смисъл. Нещо се създаваше от усилията ни, нищо, че понякога то не изглеждаше особено сполучливо, какво от това... Целият ни градски живот беше далеч по-безсмислен, еднообразен, влачеше се с години, като лига подире ни. Нямаше какво да ни подсказва, че утрешния ден ще бъде по-различен от днешния, освен, разбира се, надеждата, която пък не е в съгласие с разума. Самото време, в което живеехме ни караше да не виждаме смисъл в труда си, да наподобяваме дейност, да лъжем другите, а често и себе си, че усилията ни имат някакво значение, принасят някаква полза. Съществуването ни бе лишено от цел и добри подбуди. Постепенно то ни превръщаше в хора без стремежи, насилствено ни правеше лениви, безучастни и безчувствени, радостите ни бяха мънички, жалки, почти физиологични. Социалната шизофрения, в която живеехме, отдавна вселеният в душите ни страх, безропот-ността, с която се подчинявахме на системата, почти безсъзнателната, автоматична склонност към компромиси, превзела всеки един от нас, всичко това тук в нашето село, в това кътче на земята, което повече бяхме измислили, отколкото наистина съществуваше, сякаш можеше да бъде забравено. Усилията ни изглеждаха ненапразни, ръцете ни нещо добиваха, умът ни нещо измисляше, ние постепенно си създавахме малък, наш собствен затвор, ако думата не се нрави да го наречем укрепление, крепост, в която се чувствахме по-свободни! Селяните тук садяха картофи и боб, всяка година, неуморно и неотклонно.. И за мен отначало беше необяснимо, защо влагат толкова труд да копаят, да правят лехи, да набиват колци, да поливат, да се измъчват със смешно малките си градинки, след като добивите им бяха от скромни по-скромни, а цените на тези храни по онова време бяха съвсем достъпни. Глупав съм бил, не съм разбирал, че човек все нещо трябва да върши, дори на загуба. А когато очакваш от земята, когато я оплождаш, грижиш се за нея, гледаш я, събираш плодовете й, ти не просто се трудиш, ти ставаш участник в едно тайнство, в самия живот. И вече дори с този груб труд, в това общуване с природното, с очакването, надяването, грижата за кълновете, стръкчето, растението ти си преизпълнен с обич и грижа и вече живееш и духовно. И ето че аз разкопавам част от задното дворче, после започвам засаждането, на две педи, на две педи, на две педи, със насмешка към самия себе си и болки в кръста. И всеки ден излизам и се взирам в лехите, подава ли се нещо от земята, докато накрая Глория! Нещо се зеленее! Благодаря ти боже! Дрън-дрън, това било бурен. Но един божи ден, един божи ден! Радост! Тук- таме са се подали стръкчета и веднъж появили се неудържимо растат, не особено красиви, грапави листа. И накрая цъфват цветчетата, бели или розови, зависи от сорта. А това какво е, това какво е, труд кървав боже пожалей! Колорадски бръмбър! . Отначало едно такова влажно, бледо- кафеникаво, малко, лигаво, нещо, какавида ли е, ларва ли е, залепило се на стъблото или се свило под листото. Мръсна гад! Ядат насажденията! Да бъдат унищожени до крак! И аз действително се изпълвам със злост... Има няколко начина а) да се обират ларвите и самите бръмбари с раираните си горни дрехи, да се събират в кутийка с кибрит, след което на кладата! б) пръскат се с неговон или други инсектициди, неговонът е изключително действен, затова е рядкост в селото и може да служи като разменно средство. Малко от белия прах срещу една дъска например. Неговонът изтребва бръмбарите, но... но си е отрова и колкото да ми говорят отровителите на колорадските и други бръмбари за неговата безвредност, в самото растение сигурно остават следи от този химикал. И начин в) - фазани! Развъждаш фазани и те унищожават поголовно колорадската паплач. По понятни причини третият начин отпада. Борбата обикновено се води с голи ръце и двете страни дават жертви. Защо дявол да го вземе, с каквато и велика идея да се захване човек, винаги се появяват колорадски бръмбари Ето точно този въпрос разрушава единството на всяка теория за морала.. Но, идва есен, стеблото започва да жълтее, изсъхва, свива се, тогава взимаш мотиката, копваш в земята и.... чудо велико - картоф! Втори, трети, цяла малка купчина. През това време Йошката и Василка са прибрали един тон картофи, а моят добив не надхвърля двайсет килограма, но аз не съм производител, аз съм човек на изкуството! Пожарът Беше началото на зимата. Снежец покриваше земята покривите, селото синееше и белееше. Голямият варел в пивницата, приспособен от бай Петко за печка, буботеше, даже се беше зачервил, ние кротко си пиехме питиетата, когато вратата се отвори и видяхме изкривеното от уплаха лице на Пешо. Той изкрещя с цяло гърло: - Пожар! Пожар! Гори една къща в горната махала! . От дете Пешо бил жестоко наплашен от пожарите. Веднъж тяхната къща пламнала, запращяла, лумнал огън до небесата измъкнали го полужив и оттогава момчето изпитвало животински ужас от огъня. Такъв страх, че не давал в къщи печка да се запали и цяла зима двамата с майка му студували. - Коя къща бре? Каква къща? Пешо нищо повече не можа да каже, заекна, ококори се и изхвръкна навън. Отначало помислихме, че това са си негови видения, но от улицата долетяха и други тревожни гласове. Скочихме и се завтекохме навън. Коя къща, къде, какво... Настъпи суматоха, събраха се жени, мъже и всички се юрнаха нагоре по калдаръма. Тичахме редом с Йошката, запъхтяни, хлъзгахме се по тънкия сняг, но след няколко завоя, нещо властно ни възпря. Видяхме огнено зарево, видяхме пламъци, видяхме потресени една голяма къща цялата обхваната от огъня, от прозорците, изпод стряхата от разни пролуки се изплъзваха и устремяваха на възбог страховити огнени езици Светлината озари ужасените лица на хората. - Лудият, лудият! Къщата на лудият. Никога през живота си не бях виждал такова нещо. Спряхме безпомощни. Огънят свирепееше, свистеше, пукаха старите греди и дъски. Човек не можеше да се доближи на повече от десетина метра. Непоносима жар ни караше да от- стъпим. - Той е вътре! - извика някой. - Вътре е! Дъхът ми секна. Нещастникът. Добродушният, незлобливият, наплашен човечец. Изведнъж от групата се отдели някакъв цигани, не го бях виждал преди, не беше от селото. Той вдигна ръка и заметна дрехата си пред лицето, за да се предпази от горещината и се хвърли към портата. Достигна я и се опита да я отвори. Напразно. Беше залостена отвътре! Човекът се напъна на няколко пъти, блъскаше, наблягаше - нищо! Лудият винаги се залоствал яко, щом бил в къщата си. - Бягай, момче! Бягай! Покривът ще падне! Човекът направи още един два безуспешни опита и хукна назад. - Може и да не е вътре! - каза плахо някой. Не знаех какво да сторя. Нещо трябваше да реша, нещо трябваше да се измисли. - Йошка, да викаме пожарна? - Телефонът е прекъснат от два дни! Така беше с телефоните. - Взимаме колата - казах аз - И слизаме до общината. - Йошката махна с ръка. Разбирах, че няма смисъл, но бяхме длъжни нещо да предприемем, колкото и глупаво да бъде то. Затичахме се надолу, хлъзгахме се, падахме. Добрахме се до колата. Слава богу, запали от веднъж. Тръгнахме по заснежения път, колкото се може по-бързо. Бях напълно наясно, че това което правя е съвсем безсмислено. По тази хлъзгавица имахме най малко половин час до общинското село, така че помощ можеше да дойде едва след един час, а за това време от къщата нямаше да остане помен, така гори старият бор И все пак нито един от двамата не посмя да предложи да се върнем Пред нас, точно по средата на шосето, фаровете осветиха следи от ботуши. Някой беше тичал надолу по пътя.. Крачките бяха широки, и държеха все средата - Това може да е той. Да е побегнал от страх. - казах аз. - Може - отвърна Йошката - ама не ми се вярва. Много са големи тия дири. На по-едър човек са. Че кой по това време ще се юрне да бяга? . Кой? Когато стигнахме съседното село, работата се разбра. Не беше лудият, а самият Пешо, той толкова се бе уплашил, че бе тичал шест километра. за да избяга от огъня. Стоеше сред група селяни, дишаше тежко и когато ни видя каза: - Аз дойдох да съобщя! . Продължихме надолу. Снегът свърши, карахме още по-бързо. В общинското село дежурният милиционер се опита да се свърже с града, за пожарната кола. Тяхната била на ремонт Отговориха, че без нареждането на началника не можело, а началникът естествено го нямаше. - Човек има в къщата - помъчих се да убеждавам аз. Нямаше въздействие Началникът го нямало.. Милиционерите все пак обещаха, че ще дойдат с джипката до село. Вие вървете, ние идем! Тръгнахме обратно. И още не мога да си обясня, защо се юрнахме в снежната нощ от отчаяние или от гузност? Когато доближихме селото и различихме очертанията на къщите в мрака видяхме зловеща гледка. Токът изглежда бе спрян, не светеше нито една лампа Но високо на хълма грееха няколко успоредни огнени черти. Нямаше вече нито пламъци, нито дим, само тези огнени резки в мрака. Какво е това, Йошка? - Кошаците - каза Йошката. - Кошаците още тлеят. Кошаците бяха дървените греди, които се поставят в зида, успоредно една над друга, те крепят по-добре високата стена, придават гъвкавост на зида, и при сътресение и земетресение поемат върху си напрежението. Нищо не бе останало от голямата къща на клетия човек, освен зидовете и обжарените дървени кошаци, които червенееха в снежната нощ. Изкачихме се пак до мястото на пожара. Тълпата се бе разотишла, въртяха се две-три дечурлига и някаква бабка. Покривът се бе срутил и целият хлътнал между зидовете. Човекът сигурно бе загинал. Ако не е бил в къщата си, портата нямаше да е запряна отвътре. Съществуваше една съвършено малка надежда, да е избягал, когато огънят е избухнал. Едва ли е скочил през прозорците те бяха много високо. Зад къщата имаше само една малка задна вратичка. Ако се е измъкнал само през нея би могъл да го стори. Обиколихме с Йошката зад къщата, взирахме се за следи в снега край малката вратичка - нямаше. Нищо не можахме да открием. И все пак, как бе избухнал този страшен пожар? Йошката беше готов със свое обяснение.. Лудият си имал готварска печка и зиме се топлел с нея. Но отдавна престанал да си реже дървата. Като запалел борината, слагал клечки, които чупел с ръце, сетне, пламнат ли хубаво клечките, пъхал дълги дърва, изгорят ли те от единия им край, той ги добутвал и така се греел. Напалил е тази вечер огъня и сигурно е бил задрямал. Дървата са паднали на пода подпалили са другите, дето са били наготвени и докато човекът се усети се е задушил и отишъл... Нямаше какво да търсим повече около изгорялата къща. Върнахме се в кръчмата. Там горяха свещи по масите всичко изглеждаше още по- тягостно, но никой не искаше да си върви. Седяхме, мълчахме и чакахме. Да ни питаш какво и ние не знаехме Но нали от милицията бяха обещали, че ще дойдат. Мина час, втори и някъде към полунощ пристигна джипката. Двамата милиционери слезнаха и влязоха направо в кръчмата. За какво бяха дошли, никой не можеше да обясни. Размениха две думи с кмета, после единият попита строго- - Вие защо не се опитахте да го измъкнете от дома? Обясниха му. Портата залостена. Отвсякъде пламъци. Огън. Ако е бил вътре, ние докато отидем, той вече е свършил. Милиционерите се повъртяха, повъртяха, пък си тръгнаха обратно. Дори до изгорялата къща не им се ходеше На другия ден вечерта пристигнаха роднините на самотника. Поседяха тъжно в кръчмата, видяха се с близки, пощураха се около зидовете на бащината им къща, пък си заминаха. Дали пари на някакви цигани, като изстинат камъните и пепелта, да разчистят и потърсят останките от брат им. След ден два циганите започнаха да ровят в пепелището и да разместват срутените плочи от покрива. Не помня кога точно беше, връщах се от гората и минах край изгорялата къща. Продължаваха да копаят. - Намерихте ли нещо? - попитах аз. - Намерихме, намерихме - отвърнаха те и ми подадоха една картонена кутия. В нея имаше няколко малки кости. - Само това ли? - Само това. Вгледах се внимателно, може да не съм вещ по анатомия, но костите не бяха човешки, бяха кости от овца. Казах им го. Те дълго гледаха в картонената кутия. - Само това намерихме! Търсенето продължи още един ден, накрая на циганите им омръзна и си заминаха. От човека с дългия шинел и фуражката нямаше нито следа. И от тогава все чакахме, че отнякъде ще се дочуе вест за него, той и друг път е бягал от село уплашен от хора с униформи и се е губел по цели месеци... чакахме, но никой не се обади. - Абе човек не може така да изгори бе, че нищо да не остане. - Кой ти каза, това е температура, чиста борина. Само пепел остава от тебе. - А печката, печката къде е отишла, там където намерят печката там трябва да търсят и него. - Плочата се намери. А от него нищо. - Това не може ако е верно, все нещо ще остане? - А в крематориумите? . В крематориумите да не би нещо да остава пепел. и това ти - Зъби остават. - Как ще остават зъби бе? - Нали съм гледал по телевизията даваха зъби... - Оти си жив бе? Това е съвсем друго. - Виж какво ако човекът е изгорел в тоя пожар, нищо няма да намерят от него, ако не е изгорел няма къде да ходи, пак тука ще си дойде. - Може и да не е - Може той некъде сега да си седи и да си кротува, а ние... - Па нека си е жив, човекът! Минаха вече петнадесет години. Човека го няма! Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|