Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
| Към края
Седя в северната стая, камината тлее, навън вали дъжд, водата шурти от улея на покрива върху калдъръма на двора, някъде между тиклите се процежда и капе върху пода на потона, мъгливо е, влагата се усеща с кожата, така беше вчера, така ще бъде и утре. Все по- рядко идвам тук, все по-кратко оставам. Дори не знам дали някой от приятелите не се е случил в село тия дни., усещам, че това не ме вълнува. Обвзело ме е такова безразличие, че дори в кръчмата не ми се ходи. Пък и вече не всички хора там ме гледат с добро око. Нещо се случи. Породи се ненавист. Освен това и в кръчмата вече имаше телевизор, дори видео, повечето посетители седяха, мълчаха и гледаха в екрана. Отвреме на време някой псуваше някого, някой роптаеше, някой ругаеше. Десетилетният страх от властта, притеснението да имаш собствено мнение, и да го изразяваш гласно, най-напред се превърнаха в недоумение, пълно объркване, после в настървение и негодувание. Едва ли някой в това село притежаваше ясна представа за комунистическото учение, затова пък всички бяха убедени, че неговата власт е вечна и от бога, така че провалът и си оставаше необясним и неочакван. Между старците имаше членове на партията. Те знаеха, че понякога трябва да ходят на събрания, на които останалите селяни не се допускаха и заради тази облага плащаха членски внос - друга изгода от политическата си принадлежност нямаха... Повечето недоволстваха от вожда, но бяха уверени, че без вожд не може. Установеният ред те смятаха за неизменен и промяната ги изпълни с дълбоко безпокойство.. За жителите на това селце времето бе спряло, заседнало, ей тук в планинската котловина, те не познаваха широкия свят, Йошката никога не бе виждал морето, грях ще ми остане, че не успях да го заведа на морския бряг. Хорицата живееха бедно но сигурно, дните им се повтаряха, годините също, желанията им за нещо по-различно закърняваха едва покълнали. Гледаха зяпнали света, който телевизията им показваше, но не го възприемаха и не изпитваха стремеж към него. Те дори незнаеха как да назоват нещата принадлежащи на този свят. - Вчера даваха по телевизора едни жени, едни такива - перушинести-перушинести - казваше бай Петко - Много беше убаво! . Беше гледал танц на дами в кринолини и бели перуки. Свободата ни винаги се разпростира до стените на затвора, в който живеем.. За каква по-голяма свобода трябваше да се говори на тези хора, когато те не знаеха какво има навън от килията, За какво можеха да използват думите: От днес ти си свободен. Свободата нито се яде, нито се пие. Това че в селската пивница вече се продаваше уиски, което никой селянин не желаеше да поръча, това че в селото плъзнаха и нахално се мъдреха скъпи коли придобити по съмнителен начин, това че цените нарастнаха смайващо, това че се появиха крадци и започнаха по сред бял ден да ограбват къщите, че разглобиха и отмъкнаха тежкия абрихт на Добрин, че разбиваха старите ни автомобили и крадяха акумулатори, касетофони, помпи, гуми, това че безочието на разбойниците стигна до там, че успяха от стария чарк на бай Смальо да измъкнат тежащия стотина килограма електромотор и най-сетне гатерът, дето не даваше покой дене и ноще, празник и делник на професора по химия - замлъкна завинаги, това че бракониерите безчинстваха из горите, това че хитреци безмилостно сечаха и изнасяха дървения материал за Гърция, това че италиянци научиха, че ние нехаем за природата си и се запретнаха да изкупуват диворастящи гъби, това че останалите без препитание мохамедани от съседните села се втурнаха да берат каквото им падне и както им падне, зер италиянците плащаха добри пари, това беше новото, което дойде в родопския кът и никой не можеше да го нарече добро. Сигурно цялата тази уродливост беше неизбежна. Всеки ембрион е грозен, преди да наподоби плода. Но така ни утешаваха и за всички несгоди, безумства и жестокости, които трябваше да преживеем в миналото. Нали и те бяха само начало на един по-добър свят. Верно е, че на тези опасения ние ще отвърнем: този по-добър свят никъде не съществува и никога няма да съществува защото е противоестествен. Разполагахме с доказателства, че там където хората са създали демокрация, народите са започнали да живеят по-човешки. Но бедната изсъхнала женица на Мусти, която от зори тичаше подир кравата си, копаеше, косеше, мъкнеше на гърба си тежки товари и се беше превърнала в сянка на мъченица, нямаше основания за такива размишления. Тя съвсем откровено и искрено си казваше: - Преди си беше по-хубаво, бай Гошо. При бай Тодор си бехме по-добре! И сигурно за себе си беше права. Още повече, че преди тя имаше големи дълбоки черни очи, сега те хлътнаха и потънаха всред бръчките.. Преди, когато се усмихваше, зъбите и се белваха, сега вече ги няма. Преди тя имаше мъж, който я биеше, ревнуваше, вадеше ножове, но имаше мъж, сега и той се загуби. Децата, които тя самотвержено отгледа пораснаха и също я изоставят. Не знам от колко години вече тя познаваше само обора, галеше само вимето на кравата, обхождаше полянките край село и нищо друго. Веднъж когато доведох на гости чернокожия американец Джан, тя го видя да влиза в нашата порта, отстъпи, едва сдържа учуденото си възклицание, а когато Джан се скри от очите й, тя се обърна към мен и в уплах и любопитство рече: - Бай Гошо, това нещо като какво е бе, че е като човек, като човек е, ама като какъв е бе, бай Гошо? Години наред не бях чувал Томата да говори на политически теми. Знаех само, че има брат милиционер. Изглежда че този грамаден и невъздържан човек - отъждествяваше брат си със системата и когато разбра, че тя се разклаща и отрича, че такива като мене си позволяват да говорят против нея, да пишат против нея, дори да действат против нея, край. Аз мигом се превърнах в злосторник. Той забрави, че бяхме приятели, забрави, че съм му правил услуги, аз станах отстъпник в неговите очи и това беще всичко. Да се спори с него беше безсмислено, той не разсъждаваше, той се взривяваше като тротила, който зареждаше в скалите.. Отгоре на всичко здравето му се влоши, той се почувства слаб, уплаши се и още повече се разлюти. Очакваше нетърпеливо възмездието и то според него дойде. Когато някогашните комунисти спечелиха изборите, Томата влязъл бойко в кръчмата и развълнувано извикал: - Победа! Победа! Ваньо, дай една лимонада! След това забележително тържество нищо в живота му нямаше да се промени... А и в кръчмата вече все по-рядко се пееше. Ангел не се вестяваше с месеци, акордеонът се потроши, Йошката загуби хубавия си глас, всички песни които знаехме, знаехме ги отдавна, повтаряхме ги, повтаряхме ги, а нови не научихме, нови не знаехме. И само понякога пламваше старото желание, но ние не пеехме заради радостта от песента, а заради спомена за нея. Седя край камината, навън вали... Всичко може би започна един ден, когато сутринта излезнахме с Бари на разходка. Той вървеше след мен, защото както винаги се заплесваше по стоборите, не бързаше особено много да ме достига, знаеше, че няма да се отдалеча, няма да го оставя, пък и ако се случеше такова нещо, щеше да си се върне спокойно в къщи и да ме чака пред портата. Не веднъж бе постъпвал така.. Бари беше вече стар господин с навици. Срещаха ни някакви туристи, които разглеждаха селото, може ли да го снимаме кучето. Може, той обича да го фотографират! Обиколихме нашите места и след половин час се прибрахме. Бари реши да обходи градината и тогава аз забелязах, че получава някакви спазми, като че ли искаше да повърне. И друг път го беше правил, хрупкаше си някакви тревички и после ги повръщаше, така си пречиствал стомаха. Само че този път всичко продължи много дълго. Помислих, че нещо се е отровил, нещо е ял, реших да му дам мляко със малко син камък, така се правило. Той не поиска да го близне. Опитах се да го изцъркам в устатат му с една гумена толумба, не ми даде. Дори, когато се помъчих да сторя това насила леко захапа ръката ми. Йони излезе разтревожена, прегърна го, милваше го, но той продължаваше да се измъчва... Аз започнах глупаво да се суетя, обвзе ме безсилно отчаяние. Бари, какво ти става, бе моето момче, Бари! Близо до нас всяка неделя идваше да види старата си майка един ветринарен лекар. Верно, че той се занимаваше с добитък, но все нещо може да помогне. Затичах се. Слава богу беше си у дома. Дай му да изпие малко алкохол - каза лекарят. - Съвсем малко. Аз ще дойда. Изтичах обратно. Бари беше все така. Успях да му налея една лъжица в устата, но за какво го правех не знаех. Една лъжица е малко, казах си и докато сипя друга, Бари се прибра в къщата си. - Ела тука! - извиках аз. - Излез навън! Той не ме послуша. - Излез навън ти казвам! - изкрещях. И той мъчително се подчини излезе навън, но след няколко стъпки легна на плочите. Дойде лекарят. Личеше, че той се плаши от грамадното куче. Жена ми прегърна Бари през врата, за да му задържа главата. Тогава лекарят сложи ръка на сърцето му и след малко каза: - О, ами той си е отишъл. Не можехме изведнъж да го възприемем. Трябваха ни няколко минути, в които останахме без да помръднем. Сетне ми стана ясно, че нещо от селото, нещо от къщата, нещо от мене самия, от нас самите наистина си е отишло. Косьо и физикът, дойдоха да ми помогнат да погребем Бари в градината. Сега пролет на това място цъвтят лалета, лете маргарити, а есен димитровчета. Пред очите ми са умирали и майка ми, и баща ми и в тези мигове, съм събирал всичката си сила и разум, за да се овладея, дори може би съм ставал по-груб и по-безразличен, за да си докажа, колко съм храбър пред смъртта... А този път, когато видях, че никой не ме наблюдава, че Йони също сдържа мъката си някъде встрани - заплаках, заплаках безутешно. Физикът, който знаеше, какво значи да обичаш кучетата, ни отведе у тях, в неговата къща на горния край на селото. Извади нещо за пиене. Не помня какво. Помня само, че имаше много, после вече нищо не помнех На вечерта Йошката се върна от работа от гората, влезе в двора и само попита: - Къде е? Показах му местото. Той клекна и започна да милва земята. Камината е угаснала. Димят само две посивели главни. Не ми се слиза за нови дърва. А на вън продължава да вали. Сетне бай Петко наистина се разболя. Стомахът, стомахът, стомахът. Ходи по лекари, ходи по болници, гастрит, язва, отведнъж отслабна, побеля. А точно по това време спряха да идват до село автобуси. Нямаше сметка. Да се случат двама-трима души пътници пак добре, но много често шофьорът си беше самичък. Пристигне с автобуса, завърти на обръщалото и отпраши обратно надолу. Накрая началството реши. Няма повече автобус за нашето село.. Недай боже някой да се разболее... Недай боже някой старец да трябва да слезе в града. Добре, че имаше в село един пенсионер - Фотьо. Всички разчитаха на неговата жигула. Старичка, вехтичка, с изтрити гуми, тя стоеше свита на пост край дома му и а някому дотрябва по спешност, Фотьо, който беше сприхав човек, дори се правеше на свиреп, но всъщност имаше меко сърце, палеше колата и тръгваше. Бай Петко се принудил да използва все по-често неговите услуги. Все по-често Фотьо го карал в болницата, после го връщал, после пак го натоварвал на задната седалка. Веднъж бай Петко пак приплакал, Фотьо пак впрегнал жигулата, пак полегнал старецът на задната седалка и отпътували. В съседното село Фотьо слезнал да си купи цигари и някой го попитал: - Кво става бе, Фотьо? Това Кво става по този край беше и вместо поздрав и вместо всичко. Че то кво да става, нищо не става, но този път Фотьо отвърнал: - Мани, мани, много опатих с дядо Петко. Ни живи, ни мре, само бензин хаби! Сега дали го е чул бай Петко, дали не, дали нещо се е засегнал, това не се знае. Но скоро след този случай и той издъхна. И вече друг удари църковната камбана вместо него и заради него. Сбогом дядо Петко! Заглъхна малката ковачница, угасна огънят в огнището и вече няма кой да изкове в селото един клинец. Не, така не може, ще слеза за дърва. Излизам на потона и усещам влагата с ноздрите си. Нощта цялата е прогизнала. Дъските скърцат под краката ми. Спирам на стълбището и неволно се заглеждам навън. Пред очите ми три големи сенки запречват погледа ми. Сянката на ела, сянката на бор, сянката на смърч. Те са се извисили вече над съседната къща, а когато ги засадихме бяха още деца. Надпреварваха се да растат, отначало смърчето беше най-малко, елата се стрелваше нагоре, а борът се кривеше по-средата им. Сега смърчът и елата мерят снага. Борът се отказа. А от другата страна на къщата е муричката. Христо я беше открил някъде високо в планината и все викаше, хайде да отидем да я вземем. Един ден се качихме на неговия мотоциклет, взехме раница, права лопата и запърпорихме из гората. Намерихме муричката, внимателно я откопахме наоколо с правата лопата, извадихме я заедно с пръстта, нагласихме я в раницата и тръгнахме обратно. Две години с тревога следях дали ще издържи промяната, те мурите обичали по-високото. Издържа, нищо и няма, израснаха два братя, почти от земята. Трябва да отсечеш единия, даваха ми акъл! Но не го отсекох. Вървят си двата и са си добре. А до мурата има смърч и той вече надхвърля метра, а когато Йони го намери беше точно една педя. Вървяхме си по пътя, който, ако кажа от деветнайстия век малко само ще послъжа, прокарваха нагоре от селото, и все не можеха да го довършат. Бяха рили ската с булдозер и в свлечената песаклива пръст се подавахаа малки едва покарали дръвчета. Щяха да си загинат така, но жена ми не можеше да понесе подобно нещо, събра няколко смърчета и ги понесе към къщи засади ги в задния двор, те всичките се хванаха и Николай беше много обезпокоен: - Ти ще видиш, като стане една гора тука! Гора не стана, след година - две, като поукрепнаха, раздадохме някои от дръвчетата на старите приятели и си оставихме едно до мурата. Ето го сега и то възмъжало. Изведнъж, какво ми стана, не знам. Взех фенерчето, навлякох една полушубка, нахлупих старата шапка на баща ми и излязох навън в мъглите. Продължаваше да ръми, по улея на калдъръма течаха мътни потоци, трябваше да ги прескачам наляво-надясно. Светлината на фенера осветяваше каменните зидове.. Тя се плъзгаше по тях, току спря и засрамена се заби в земята. Под една стряха се притискаха момче и момиче. Светлината ги раздели. Но аз познах момичето. Когато дойдохме в това село, то не беше родено! Отминах, като светех в краката си. А момчето, кое беше? Престани клюкар такъв! И както си вървях безцелно в нощта, до мен достигна песен. Заслушах се. Това беше песента за Калеш Дончо. Нима бяха дошли моите хора? Калеш Дончовците? В мъглата изплува светещ прозорец. Отворих вратата. Край една маса бяха насядали млади момчета и пееха. Пееха нашите песни. Верно, казвам го строго, не пееха много добре, не винаги бяха във съзвучие, но пееха искрено, от сърце и душа. И сред певците синът на Йошката. - Ела седни при нас чичо Гошо! Ваньо, донеси една ракия на чичо Гошо! И чичо Гошо седна при някогашните деца и пи, и пя заедно с тях. * * * Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|