Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Не хора, а зверове
| Кучето Бари
Сега в България се появиха много кучета, кучета плебеи и кучета благородници всякакви домашни кучета, малки, още по-малки, големи, още по-големи, породисти, свърхпородисти, кучета украшения, кучета за асфалт, кучета за лов, кучета за плашене, кучета за престиж. Но времето за което аз разказвам, само преди петнадесетина години не беше особено благоразположено към кучешкия род. Кучетата ги избиваха, те бяха обявени за врагове на народа, понякога ги разстрелваха по улиците, ловеха ги с метални примки, тикаха ги в коли и ги унищожаваха с електрически ток. За какво беше тази тъпа жестокост, в чия мила главица витаеха изстребителски, освиенцимски настроения, вече няма смисъл да говорим. Който не е разбрал, няма и да разбере! Безстопанствените кучета носели зарази и бяс, и хапели децата. Да се унищожат. И сега се издават подобни разпореждания. Но заразите, вредите, които носят училище, родители, полицаи, властници, изобщо безстопанствените хора, са далече по-опасни за децата от всичките злини, които могат да им довлечат кучетата. Когато едно дете поиска да се погрижи за бездомно животно, това е радостно и чудесно, то мигом става по-добро и преодолява ужасяващата самота, на която са осъдени децата в милионния град. Спомням си една руска журналистка бе писала - българите са добър народ, но не обичат кучетата! Аз не мога да си представя, че човек, който мрази кучетата, може да бъде добър Само че. да притежаваш куче, още съвсем не значи, че го обичаш. Много мъже "притежават"съпруги, много жени "притежават" съпрузи, но дали се обичат, господ знае! А може би и той не знае. Понякога хората искат да имат кучета, защото са подтискани, унижавани и се стремят да бъдат господари поне на едно животно. Те могат да бъдат само съжалявани. Други искат да имат куче, от суетност, защото такава е модата, това са глупави хора, трети - за да пазят имуществото им - това са практичните хора. Ала едно е сигурно, че вследствие на общуването с кучетата човеците се облагородяват. Така че гледането на кучета принася полза на всички. През живота си съм имал няколко кучета, едни за кратко, други за по-дълго, те бяха обикновени кучета от простолюдието, обаче се отличаваха с изключителен ум и преданност. В селото, край нас се завъртя и някакъв си Мурджо и като разбра, че сме благоразположени и дори готови да му даваме нещо за хапване, той започна все по -често да ни спохожда. Разбира се, отпътувахме ли за София и Мурджо тръгваше на гурбет. Но щом пристигнехме обратно той се втурваше отнякъде, размахваше опашка, преструваше се на ужасно радостен, че отново ни вижда и попоглеждаше към чантите и торбите, които мъкнехме със себе си. Мурджо беше извънредно добродушен, сприятеляваше се със всички и така добре си поминуваше в селото. - Това куче е родено на Благовец! - казваха за него. И Мурджо се стараеше да не опровергава твърдението. Същест-вата родени на Благовещение били благи, кротки и доверчиви. За беда точно по това време се появи поредното постановление за изтребване на безстопанствените кучета. Кметът реши да си направи оглушки, в нашето село имаше две три кучета, може ли пък изобщо да няма. В мохамеданското село беше пълно с кучета, те живееха важни и тържествени по стълбите на къщите, на калдаръма, лежаха насред пътя и с неохота и от немай къде се преместваха, когато някоя кола ги приближаваше. Но мохамеданите никога не убиваха кучета си. Тогава въодушевени дейци на надзора, които от години не се бяха вестявали в тези затънтени краища, неочаквано се размърдаха, кръвта им кипна. Ще се трепе, това възбужда, разрешено е да се трепе, наредено е да се трепе. И садистът в човека започва да ликува. Те се появиха най-напред в мохамеданското село и започнаха да стрелят по изумените почтени местни кучета. Но се вдигнало врява, деца се разпищяли, се развикали, мъжете се разпсували и акцията бързо привършила. А в нашето село имаше един стар ловец, с криви крака, които трудно го държаха, и крив нос, който непрекъснато течеше, недовиждаше, недочуваше, но ловджийската му страст се обадила, той измъкнал старата си двуцевка, обикалял люшкайки се по сокаципе и се опитал да стреля по Мурджо. Нищо не улучил, но добродушното куче, вместо да побегне и да се скрие, докато отмине идиотията, се оставило да го хванат, да го вържат с една тел и старият ловец пак се опитал да го гръмне. Казваха, че оцелил телта, тя се скъсала, една съчма пробила ухото на Мурджо, този път той побегнал, прескочил зида ни и се скрил у дома, при майка ми. Ние по това време не сме били в селото. Мурджо останал ден два вкъщи, сетне някъде пак хукнал. Месец по-късно научихме, че са го убили. Най-сетне кривокракият ловец го улучил, докато кучето си спяло кротко на припек. ... Винаги когато си спомям за тази случка, за цялата диващина на нравите ни, не ме вълнува толкова някакво си решение да се изтребват животни, колкото сластното желание да се участва в убийството. Имам приятели ловци и мога да се зарека, че те са добри хора. Ловният инстинкт съществува в човека и не може да бъде отричан, той се проявява почти във всяко дете и или закърнява и отмира, или остава и напомня за себе си. Така е. И въпреки всичко това бих обичал повече моите приятели, ако ловът не ги привличаше толкова.. Знам, знам, повтарял съм и друг път, ловът, заради прехраната, ловът на ескимосите, ловът на индианците, ловецът, който иска да запази някакво равновесие в природата, ловецът санитар в гората, всичко това има своето естествено оправдание. Ония, които ядат месо са преки съучастници на касапина, нали? Останалото е лицемерие! Ала не съвсем, защото аз имам на ум удоволствието от убиването, а това е нещо по-различно! И то ме отвращава, него не мога да оправдая... Огънят в огнището пламтеше, бяхме насядали около масата. Разговаряхме оживено, в някакво особено, възбудено настроение, по едно време Асен - инженерът, извади от джоба си един часовник. Той беше специалист по електроника и аз най-подло го издадох в селото, че страшно разбира от радио, телевизия и всичко останало, та пред къщата му винаги смирено чакаха селяни с молитвено протегнати ръце. Той ме псуваше и поправяше окаяната техника на местните жители, които му се омилкваха и черпеха с частна ракия-убиец. От непрекъснатите поръчки и тази ракия, инженерът нямаше време да си погледне къщата. Иначе той наистина правеше чудеса. Като студент живееше при една любопитна стара хазайка, която щом го нямало вкъщи се вмъквала в стаята му и тършувала ей така за развлечение из вещите му. Най напред Асен поставил фотоклетка и щом нахалната баба прекрачвала прага започвали да звънят звънци, да свирят транзистори и един голям часовник да светка с предупредителен надпис "СПОМНИ СИ ЗА СМЪРТТА", но когато бабата привикнала с това и се примирила с мисълта за смъртта, той се принудил да постави цяла алармена инсталация на самата си врата, така че щом старицата доближи до нея, в къщата наставал вой и скърцане със зъби.. Та Асен извади джобния часовник и каза, че старият ловец, му го бил дал за поправка. Щом попрявал телевизори, значи можел да поправя и часовници. - Какво, какво? - попитах аз. - Развалил му се часовникът. - Може ли да го видя? -невинно се примолих аз. Асен ми го подаде и аз мигновено го хвърлих в огъня. - Абе ей! Всички бяха като втрещени, аз изглеждах невъзмутим, но сърцето ми се сви, дожаля ми за бедния ловец. Точно тогава, някой прояви благоразумие, бръкна с машите в огнището и измъкна часовника. Асен го взе, огледа го, повъртя го в ръцете си докато изстине, след това долепи ухо до капака му и рече: - Тръгна! ... Да се сприятеля (нарочно не казвам: да притежавам или да имам) с голямо, могъщо куче ми е било мечта още от юношест-вото или може би дори от детството. Голямо куче, дето никой няма да посмее да го рита или бие, голямо куче, което ще защищава и мене самия, защото аз съм дребен на ръст и докато разбера, че този недостатък няма никакво особено значение за живота и мястото ни сред хората, трябваше да мине доста време и да се изживяват сумата и притеснения. А кое е най-голямото куче на света или по-точно най-могъщото - сан-бернара. Сан-бернар бях виждал само на снимки и разбира се бях прочел за прочутото куче Бари, на което хората са издигнали паметник, защото по време на своята служба е спасило живота на четиридесет души затрупани в снеговете на Алпите, а четиридесет и първият, фаталният, го пробол с пикела си, когато Бари успял да го изрови от преспата. Обезумелият човек не разбрал какво става. Дошъл на себе си и видял, че някакво страховито животно го влече, замахнал с пикела си и след няколко дни спасителят му умрял. И до ден днешен признателността ни към кучетата е подобна. Та едва ли повече трябва да обяснявам, сан-бернарско куче беше съкровено желание, което изглеждаше тъй неосъществимо, че аз просто го отстранявах или отлагах за по-добри времена. В България по това време такива кучета нямаше, в Русия се намираха, но доставката им изглеждаше сложна, а навсякъде другаде те струваха непредставимо скъпо. Случи се така, че неочаквано за мене самия, започнах да пиша пиеси, случи се така, че театрите решиха да ги поставят. За моя радостна изненада, поставяха ги и в чужбина. И ето какво се оказа - преводачката ми на чехски, госпожа Ваньова обичаше кучетата и когато аз и споменах, че вместо хонорар от пиесите си бих пожелал едно сан-бернарско куче, тя остана очарована, прие думите ми сериозно, впрочем аз ги изрекох замечтано, но почти уверен, че нищо няма да излезе от цялата работа. Не съм познавал достатъчно госпожа Ваньова, тя се амбицирала, свързала се с хора, които отглеждат сан-бернари и след няколко месеца получих писмо, в което се казваше, че за подобно куче трябва да се чака ред, желаещи много, но тя успяла да убеди един от кучешките фермери и представете си, той предпочел мен, пред някакъв известен хокеист! Внимавате ли добре! Да бъда предпочетен пред хокеист в Чехия по времето, когато хокеят за този народ беше национално достойнство - един от малкото начини да се противопоставя на великия Съветски съюз и понякога дори да го побеждава. Но моята преводачка пишеше, че бъдещето ми куче всеки миг ще се роди и когато стане на три месеца ще отпътува за България. Ето какви вълнения ми причини собствената драматургия. Аз щях да получа един три месечен мъжки бернардинец. Как ще стане пътешествието ли? Със самолет и то в пилотската кабина? Мъжът на госпожа Ваньова беше по професия пилот и то много известен, но след 1968 година, като повечето свестни хора в Чехия имал неприятности и бил принуден да престане да лети. Все пак неговите другари не го бяха забравили и ето че един слънчев юнски ден самолетът на чехските авиолинии кацна на летище София, тогава все още разрешаваха да гледаме от терасите на аерогарата пристигащите и отлитащи самолети. Стълбата се доближи до вратата на самолета и това което аз видях беше забележително: Една рошава пухнала топка в кафяво и бяло не желаеше по никакъв начин да слезе по стълбите към земята. Дърпаха я с каишката, побутваха я - дума да не става! Тогава някой я вдигна и понесе на ръце надолу по стъпалата. Малкият сан-бернар изглеждаше трогателно безпо-мощен, бузите му висяха, ушите му висяха, очите му едва се виждаха. Настани се трудно в реното и запъшка на задната седалка, дишаше така често, че направо се уплаших да не би да му е нещо лошо. В асансьора пък изглеждаше твърде безспокоен. Чак когато жена ми ни отвори входната врата и възкликна: - Боже на мама хубостта! Боже на мама сладостта! - а след това го приюти в прегръдките си, кучето, като че ли малко дойде на себе си. Нашият санбернар беше син на швейцарец и майка чехкиня. Баща му бил знаменитост, шампион на санбернарите и се наричал Егон, майка му била по-скромна, но също от знатен род. А според разни кучешки правила и закони първата буква в името на кучето трябвало да бъде С - латинско и поради това нарекли нашето Цезар, но ние отдавна си бяхме наумили, че сдобием ли се със санбернар непременно ще носи името Бари и толкоз. Така и го преименувахме. Той не протестира. Бари пристигна при нас заедно с едно писмо към бъдещите му собственици! В него се говореше от първо лице: Здравейте, аз съм вашето куче. Аз съм санбернар, ставам много голям и много силен и мога да бъда ваш приятел, ако вие се държите с мен както подобава. Моля Ви, хранете ме добре, грижете се за здравето ми, водете ме на разходки, изресвайте ми козината и ако обичате не ме удряйте. Ще видите, че ще останете доволни. Аз знам как да ви се отблагодаря! Подпис: не се чете Бари растеше със всеки изминат ден. Който е гледал санбернарско куче в двустаен панелен апартамент ще ме разбере. Стаята, в която спях и работех, се превърна в негово леговище, пода бе съответно застлан, в единия ъгъл му се стъкми легло, но той много хареса моето и често пъти когато никой нямаше в стаята го заварвахме настанил се важен- важен в постелята на господаря си. Твърде неохотно слизаше от там, въпреки строгите ми команди, надуваше бузи и пухтеше сякаш толкова дълбоко спи, че нищичко не чува. Отначало с оглед предпазни мерки аз скачах посред нощ и го извеждах, за да се облекчи животното и сигурно онези, които са ме забелязвали в потайната доба да обикалям с едно грамадно куче дърветата пред блока, са се убеждавали с основание в моята шашавост. Кученцето имаше добър апетит, не беше придирчиво, ядеше от едно легенче завираше муцуна в него, а ушите му увисваха над съдинката и я скриваха като перденца. То много хареса на жена ми пантофите, крадеше ги и тайно ги ръфаше. И още от малък умееше да се прави на невинен, уж нито е виждал тези пантофи, нито е чувал нещо за тях. Един ден жена ми откри в заровени под леглото жалките останки от любимите си пантови и сърдито ги показа на злосторника: - Кой е направил това? Кой е направил това? Бари лежеше поставил глава върху лапите си и като видя пантофа, извъртя муцуната си встрани, все едно не иска да гледа какво му показват изобщо не го вижда, затвори очи и се направи както обикновено на дълбоко заспал. Месеци по-късно, щом му някой вземеше в ръка въпросния пантоф, той повтаряше номера без капка свян. Скоро кученцетот порасна толкова, че в коридора не можеше да се обръща и за да се върне трябваше или да тръгне заднешком или да направи сложна обходна маневра. Когато вървяхме с него по улиците, хората зяпваха, спираха се, обръщаха се, Бари предизвикваше изумление, което или беше нямо и почтително или се изразяваше в поредица от глупави въпроси. "Ей, това куче ли е бе? ", "Какво е това куче бе? " Защо ти е това куче бе? " Че това е цяло теле бе? "Колко яде това куче, бе? "С какво го храниш това куче, бе? " - Една хубава есенна утрин, двамата излязохме от дома ни в квартал Люлин и тръгнахме надолу по булеварда. Това ни беше редовния маршрут, минавахме край блоковете, свървахме по малките улички, през тревните площи, после пак излизахме на булеварда. Забавни бяха впечатленията, които Бари създаваше в кучешкия свят. Голяма част от кучетата благоразумно отстъпваха и се правеха че имат много важна работа, щом ние с санбернара се задавахме. Някои истерично лаеха но отдалеч, други настръхваха, козината на врата им щръкваше, те ръмжеха заканително и заплашително, но бяха готови всеки миг да се разквичат от ужас. А Бари беше любвеобилен, искаше да си играе, радваше се и на кучета и на децата, като видеше малко дете започваше умилено да скимти и пристъпваше, пристъпваше на предните си крака. Имаше обаче една малка бяла булонка, която живееше в един от съседните блокове, тя беше неописуемо храбра и бойка и щом видеше че Бари се задава, хвърляше се в атака, нападаше в луд бяг, хапваше задния крак на Бари и уверена, че е постигнала пълна победа, бързо се връщаше назад. Бари дълго размишляваше, какво точно се е случило и изпълнен с недоумение продължаваше разходката си. И в тази хубава есенна утрин ние вървяхме двама по тротоара на булевдарда. Избирах този тротоар, защото по него редко минаваха хора Вървяхме си нехаещи, когато зад гърба ни по асфалта приближи автомобил, шофьорът видя кучето, извъртя очи, ококори се и натисна спирачка, за да го разгледа по-добре в това време зад него идваше друг автомобил, човекът вътре също видя Бари, загледа се изумен но не натисна спирачка. Удар, съсък на разбити стъкла. Двете коли здравата се бяха изпомачкали. Слава богу, на хората им нямаше нищо. Те останаха на седалките, обхванали глави с двете си ръце. После и двамата тъжно слезнаха от колите. - Хайде Бари - казах аз - По-бързичко, моето момче, ние си свършихме работата! Двамата благоразумно поехме в обратна посока и ни лук яли, ни лук мирисали се укрихме във нашия вход. Когато наближи зимата Бари стана толкова грамаден, че трябваше наистина нещо да предприемем, животното се измъчваше в апаратамента, отоплението започна да работи, вътре беше топло, навън студено, тези разлики в температурата не бяха добри за един сан-бернар. Да го държим на тесния кухненски балкон беше жестоко и тогава спасението дойде от планинската спасителна служба. Хората там с е почувстваха горди, че могат да приютят за известно време един потомък на знаменития спасител Бари. Момчетата се грижеха за него, водеха го на разходка, а ние, когато успявахме отивахме да го видим на Витоша. Признавам раздялите бяха мъчителни. Бари усещаше, че ще си тръгваме, натъжаваше се, проплакваше и сетне дълго ме преследваше надолу по пътеката неговият отчаян лай. "Ти ставаш отговорен за всичко, което си опитомил" - беше писал един велик писател. Аз не бях отговорен, аз бях само гузен. И още зимата не свършила Бари беше настанен на задната седалка на реното, той я заемаше открай до край, дори трябваше да внимавам като затварям вратите да не му притисна я опашката я някоя лапа Та след като се убедих, че всички предпазни мерки са взети и неговоо величество се чувства горе долу удобно тържествено потеглихме за село. Появата на сан-бернарското куче в родопското село предизвика вълнения дори по-голями от събитията със засяването на трева в нашия двор. То не беше куче като куче, ами куче като незнам какво. По това време Бари вече тежеше около деветдесет кила, Йошката го беше мерил на голямия кантар на магазина, пред изпълнените със страхопочитание и недоумение селяни. - Добре бе, Гошо, добре, обаче за какво ти е туй куче? Това беше въпросът, който глождеше почти всички. - Ще го учиш ли да лови свине, да ходи на лов? - Не, няма. Той не е за тази работа. - Ще му направим една колца и ще кара дърва от гората - разреши въпросът бай Петко ковача. - Ей Бари, яла, яла! - Той протягаше ръка към кучето и искаше на всичко да докаже, че изобщо не го е страх от звера. - Това е куче пазач. - Ама много голямо бе, то изяда една кофа месо! - Оти са му такива очите? - Какви? - Червени. - Не са червени хубави са му очите. - Ей, Гошо, това куче да не ме сдърве бе? - Няма, то не хапе. - А, не хапе, не може, ако не хапе! - Гошо бе, искам да те питам, защо вместо това куче не вземеш барем да гледаш едно прасе... У прасето има повече сметка. - Виж какво - отчаяно възкликвах аз- това е куче спасител. Те ги отглеждат във високите планини и зимно време ги пускат да обикалят, ако има някой човек затрупан в снега, те го изравят и... - Добре де, а тука кого ще спасява - бабите ли? Обикновено край на разговорите поставяше Иошката, който прострелваше прагматично настроените съселяни със сините си очи и отсичаше: - Това куче си му е за другар на Гошо! Останалите замълчаваха примирено, но едва ли бяха напълно убедени в смисъла на едно такова другарство. Полека лека те започваха да свикват с Бари и след месец страхът в погледа им, когато го срещаха по сокаците, започва да се измества от плаха дружелюбност. Виж у дома обаче никой не смееше да влиза. Селяните знаеха, че не държа Бари вързан и подвикваха пред портата или най-много дърпаха връвчицата на чана, която висеше отвън. Бари се разлайваше предупредително и аз отивах да отворя. Естествено Йошката правеше изключение, той си влизаше направо, от първия ден симпатиите им бяха взаимни, пазачът изобщо не лайваше, само от мощните удари на опашката му по дъските на стълбата, където той обичаше да си лежи, се разбираше, че някой приятел е дошъл на гости. Нямаше никакви затруднения с кучето и математика. Той често пъти влизаше в юнашка борба с сан-бернара, те се търкаляха по тревата, пъхтяха, ръмжаха, нещо което очевидно се нравеше и на двамината. Да не говорим за децата. Кучето Бари беше просто сърдечно предразположен към всички малки човешки същества. Към големите той проявяваше избирателност, която бе напълно обяснима, но видеше ли дете Бари направо изпадаше в най-искрено вълнение, скимтеше от радост, опъваше каишката и беше истински нещастен, когато децата се дърпаха назад, толкова нещастен, че направо се разплакваше с глас. Децата също имаха различно отношение към това грамадно, пухкаво, рошаво същество. И от тяхното поведение, можеше да се съди и за възпитанието им. Тези които се стъписваха, присвиваха и отстъпваха при вида му бяха наплашените, навиканите, а вероятно и битите от възпитатели и родители. Деца с прекалено страх в душата. Шастливите деца пристъпваха към Бари с радост и без притеснение. Никога няма да забравя, как едно малко момиченце, което стигаше до гърдите на кучето изведнъж се стрелна отнякъде, неочаквано, прегърна врата на Бари, увисна на него и повтаряше: - Ох, на кака милото, ох на кака сладкото. Нейният възторг и втурване бяха тъй спонтанни, че дори аз изтръпнах, какво би се случило, ако Бари се стресне. Но нищо такова не стана. Дни наред детето причакваше Бари и по същия начин увисваше на врата му за ужас на сериозните и ваксинирани възрастни хора. А децата на Радослав мънички, вкуснички, нагласенички се водеха за ръчичка по нашата калдаръмена уличка и бяха взели героично решение, да поздравяват Бари, когато минават край нашата порта. Когато за първи път надникнаха, полуотваряйки грамадната врата. Бари не разбра какво става и въпреки, че усети дъх на деца, за всеки случай изду бузи и тихичко каза: - Бъф! Тогава Цветето момиченцето, което беше и по-голямо рече успокояващо: - Няма нищо страшно Бари, няма нищо. Ние сме! Бари веднага се съгласи. Тръгнехме ли с кучето на разходка извън селото, нагоре по поляните и горите, то ме следваше охотно в прохладните дни, но с този кожух на гърба си и с рода си от високите Алпи и Татри, той не обичаше дълго да го пече слънцето. Тогава най-неочаквано лягаше на някоя сянка и отказваше да продължи, а веднъж за моя неприятна изненада, тъкмо бяхме излязли на два три километра нагоре към билото, Бари решително сви назад и хайде отпраши към село. Гоних го, заплашвах го, ядосвах се, но той си беше залупил ушите, навел глава и подприпкваше обратно към дома. Толкоз. Бари беше куче с характер. Къде си ме повел в тази жега! То за хора не е, та за кучета! По-късно прочетох в разни напътствия за отглеждане на сан-бернари, че те изобщо не трябва да се извеждат за дълго когато температурата е над двадесет градуса. Извинвявай Бари! Овчарските кучета също ни създаваха главоболия. Като надушеха Бари, те вдигаха такава неистова врява, толкова се престараваха, нападаха ни от всички страни, а Бари глупчото искаше да си играе с тях. Те готови да го разкъсат, той ги кани на игра. Всъщност на два пъти наистина ни нападнаха. Първият път кучето беше без каишка и завряло муцуна по някакви много загадъчни следи се бе отдалечило на повече от стотина метра. В този миг се появиха две кучета, без да лаят, стрелнаха се към Бари, аз му извиках, но той не ми обърна никакво внимание, толкова се бе заплеснал по разните му миризми. Изтръпнах. Хукнах на помощ, защото овчарските кучета не си поплюват. Но бях далеч, нямаше да смогна. И ето наистина кучетата със всичка сила върхлетяха върху Бари с намерението да го съборят на земята и да му видят сметката. Те се блъснаха в него, но за техен ужас животното, което нападнаха, не се помести, не помръдна изобщо, все едно че налетяха на стена. В следващия миг и двете от инерцията отскочиха назад и се изтъркаляха по окосената трева. Те толкова се смаяха, просто се побъркаха, че в панически бях поеха обратно към стадото. Бари продължи да души невъзмутимо тайнствената миризма. Ушите на Бари бяха големи като палачинки, когато бягаше те се разперваха, събираха се над главата му после шляпваха обратно. Беше трогателно да го гледаш как размахва уши и приближава в тромав галоп. Но ушите му бяха и слабото място. Бари беше толкова миролюбив, че не можех да си представя, какво трябва да направи някой друг нахален пес, за да го изкара от търпение. Видях това само два пъти. Веднъж пак го накачолиха овчарски кучета, едно старо голямо и хитро и две по- малки още неуки. Бари се отбраняваше почти нехайно, но изведнъж старото куче го сръфа за ухото, тогава чух ръмжене което сан-бернарът никога не бе издавал и в следващия миг нападателят бе захапан за врата, чу се квик, скимтене, той побегна благоразумно, а двете глупачета мигом го последваха. От ухото на Бари капеше кръв, зъбът на овчарския пес го беше пробил, Бари много не се вълнуваше от тази работа, но аз доста се разтревожих. В края на крайщата, ако дупката не зараснеше, можеше да му окача през нея обица, синьо манисто против уроки. Само че скоро раната престана да си личи. Мина му като на куче. Много рядко Бари влизаше в разпри с други кучета, той винаги им се радваше и скимтеше жално като ги види, но те както казах го отбягваха, само веднъж един малък кокер-шпаньол го изкара из нервите. Бяха дошли някакви гости, бяха довели със себе си кученцето, което отгоре на всичко и не било тяхно, ами на други хора. Това нахално животинче много бързо разбра, че Бари с нищо не го застрашава и започна да го дразни, да го хапе по краката, по опашката, скубеше от козината му и накрая се опита да прави любов с единия му крак. Бари се дърпаше вежливо, но кокерът продължаваше да нахалства, докато най-накрая Бари започна да ръмжи, но точно в този миг кокерчо се опита да увисне на ухото му. Тогава Сан-бернарът отвори устата си и лапна нахалното куче, то се озова между зъбите му като махаше отчаяно с крачетата си. На гостите ни им се смръзна кръвта. Но Бари, за наше щастие, не стисна челюстите си, а най-презрително изплю досадника. Кокер-шпаньолът бая олигавен се завря на бърза ръка под масата и не излезе от там докато гостите ни не си тръгнаха. Така или иначе Бари стана забележителност на селото, а покрай него, аз се превърнах в човека с големото куче. Ако щете вярвайте, ако не, недейте, но в селото започнаха да идват хора само и само да го видят. Чак от Рибново се бяха надигнали някакви си мъже, чули от бай Ахмед за човека с големото куче и за големото куче и ей ги на през чукари и ливади петнайсет километра насам и петнайсет нанам само да видят Бари. Веднъж бяхме излезли на разходка по пътя нагоре-нагоре към Сухия чарк. Бари вървеше на десетина метра пред мен, аз го следвах унило, размишлявайки върху смисъла на живота. Чух хлопатари, край нас под пътя се мярна стадо, но вятърът идеше отдолу и кучетата не ни усетиха. В този миг на слога се появи овчарят - младо момче, нямаше повече от двайсетина години. - Мой човек, мой човек - развика се то - Чакай малко! Спрях. Момчето прекрачи канавката: - Това нещо, какво е бе? Това нещо, куче ли е? - Ами куче! - Куче? - Куче! Тогава момчето захвърли гегата си, обхвана се с длани главата си затича се надолу към овцете като викаше: - Леле какво куче видех? Мале какво куче видех? Леле какво куче видех... Ма.. - изведнъж се спря, повърна се, като сграбчи една овца за руното и я повлече към мене. - Мой човек, на избери си, избери си, които щеш две овци, давам ти ги за туй куче. Които си искаш! И три ти давам! - Недей! - казах му - това куче не мога да го дам. - Защо? - Целото стадо да ми дадеш, пак няма да го дам. То ми е приятел! Русолявото овчарче за миг се замисли, после се усмихна, пък рече: - Ех, майка му стара, ама да ти кажа и мое да си е и яз го не давам. - После зацъка с уста и добави - Да е живо и здраво! Как му викаш? - Бари! - Бай? Бай кой? - Бари, Бари, аз не мога да казвам р. - А, разбрах, чуждоземско име. - Да! - Ами хайде всичко хубаво! - момчето погледа още малко подир отдалечаващия се Бари, сетне си тръгна надолу, като отвреме на време пак се хващаше за главата, докато накрая си влезе в пътя и се провикна: Ей, да го туря на стопанката ви да го туря! (Това се отнасяше вече за овците.) Едни пък другоселци довтасаха в село бая пийнали с един скрибуцащ москвич и ей ги на тропат на портата. Бари лае, те нещо подвикват. Отварям им. Тъй и тъй може ли да видим кучето... - Майкоо! ... Е това се вика куче! Дръж вратата! Дръж вратата, да не излезе... Мой човек, слушай сега, една работа ще те помолим дай да идем до магазина да го премерим на големия кантар! Дай защото работата е сериозна! - Що ви трябва да го теглите, кучето тежи около деветдесет кила. - Виде ли бе! - викна единият и потри доволно ръце - Ох мамо! - Аз само на кантаря вервам! - каза другият - - Ами като не вярвате, ето ви го, водете го, теглете го! ! - Ей, ей, чакай сега, то това куче цял лъв бе... как така да го водим. Ти ела! - Аз си имам работа. Намерете Йошката той се разбира с кучето, нека той го закара. В това време Бари се напъна на полуотворената порта аз не успях да го удържа и той в най-добро настроение се озова на уличката Настъпи смут и паника, мъжете се вкопчиха един в друг. - Мър мале, дръж кучето бе, дръж го, ще вземе да ни сдърве! - Няма, то не хапе. - Абе куче, как да не хапе. Я колчава му е устата. Хванах Бари за кожения оглавник и го задържах. После почти насила го прибрах в двора. - Слушай сега, значи давам ти петдесет лева, ако идем да го претеглим това куче. Ей на! - и човекът забърка в джоба си. Бари, Бари, докъде доживяхме пари да печелим заедно. Стана ми неловко и дори обидно, добре че в това време от някъде се появи самият Йошка, който също беше във възможно най-доброто си настроение. - Какво става тука бе! - Така и така! Работата се изясни, тия двама мъже по на четиридесет години, брадясали, здравеняци с жени и деца, че вече и внуци се хванали на бас за петстотин лева може или не може да има куче над осемдесет кила. Може не може, наплюмчили палци, направили облога и както си били на маса в тяхната си кръчма станали, качили се на москвича и право при нас. Отначало Йошката категорично отказа да тегли Бари. - Това не е някое прасе или овца, това е куче-спасител! ! - Молим ти се бе, Йошка - петстотин лева пари сме заложили. - Че мен какво ми влиза в джоба? Сега по никое време да отварям магазина, да разкарвам животното, заради вашия кеф. - Де-де, Йошка, ти си добър човек. - Абе добър съм, хилядо и сто гроша струвам, ама нема кой да ме купи! След полагаемото се назлъндисване, Йошката склони. Сложихме на Бари каишката, Йошката гордо го поведе, а кучето доволно припна подире му. Другоселците гледаха с благоговение и тиха завист пък ги последваха на безопасно разстояние. Не се върнаха час, не се върнаха два, свечери се. Притесних се и набърза ръка изтичах до главната улица. Ослушах се. От кръчмата се носеха едни песни, едни извивки, едни Руфинки, отпреде се белееше москвича, а на площадката до вратата си лежеше Бари и търпеливо чакаше да свърши веселбата, чиято причина беше самия той. Какво стана с облогът, много много не се разбра, но едно беше сигурно, Бари се бе сприятелил с Йошката, селяните също бяха свикнали с него и не се плашеха, дори и когато го виждаха да си лежи сам някъде на сянчица, не го заобикаляха. Само бай Тодор, веднъж без да го забележи, замалко да се спъне в него, уплаши се здравата и изруга: - Да му ядеш на стопанина си главата, да му ядеш! Стопанинът бях аз. Най-накрая се стигна до там, че Бари си остана да живее на село. Йошката се съгласи да го храни и да го извежда на разходка, когато мене ме няма. Това беше чудесно разрешение и аз бях благодарен на Йошката за цял живот. Жена ми пък изработи собственоръчно къща за Бари. Кова, ряза, чука и скоро в покрития двор, там където беше направено скеле, за да се подреждат дървата за печките, се появи нещо като малка барачка, достатъчно широка, достатъчно висока, та да е удобна за Бари. Отвътре я обковахме със стар велтър да не духа през цепнатините. А над входа жена ми закачи малък меден тумбалек и нанизани синци против уроки. Бари със спокойствие гледаше какво се майстори, достойнството му не позволяваше да любопитства. Когато къщата беше готова, ние го доведохме до входа и му казахме да влезе. Бари не се поколеба и без да бърза се намъкна в новият си дом. Постоя известно време вътре да се запознае с обстановката, после тържествено излезе навън. Меденият тумбалек звънна. Разбира се това беше зимната резиденция на Кучо, защото през лятото и есента той обичаше да си лежи на широката дървена площадка на стълбището. Въпреки това Бари имаше чувство за собственост и напълно разбираше, че къщата е негова, че е строена и украсена заради неговата особа. Имам всички основания да твърдя, че това е така, защото веднъж, може би година след като беше въведен във владение, аз реших да почистя дома му, наврях се вътре, поразтребих някои кокъл, някои парцали след това подадох глава от входа за да се измъкна навън, но тогава забелязах, че Бари внимателно следи действията ми. И изведнъж аз бях осенен от рядко по своята глупост хрумване, извих глава към лежащия на стълбата сан-бернар и излаях, колкото се може по-внушително. Бари не се подвоуми, скочи затича се към къщата си, натика се измествайки ме, вътре и в следващия миг безпардонно ме избута навън. Това стана пред очите на жена ми, така че имам свидетели. Бари имаше чувство за собственост, който не вярва, нека пита Владо и Йошката. Кучето беше пазач и разбираше какво значи това. При едно от пътуванията ми до София бях казал на Владо да влезе у дома и да вземе от избата една стара готварска печка, аз си бях купил нова, а на Владо старата можеше да му свърши още работа. Владо извикал Йошката двамата отключили, поиграли весело с Бари, който ги посрещнал най-дружелюбно, но щом двамата вдигнали печката да я изнасят, кучето застанало напреко пред тях и непомръдвало. Те мръднат да минат отляво и Бари пак застане пред тях напреко. Те надясно и той надясно. - Йошка бе, този идиот не дава да изнесем печката! Ти разбираш ли! - Да бе - съгласил се Йошката. И двамата започнали да увещават Бари, той махал с опашка, но щом вдигнели печката пак заставал пред тях. И тогава Йошката трябвало да го изхитри, започнал да си играе с него, да се гонят насам-натам из двора, докато го примами на малкото потонче и бързо хлопнал вратичката. Бари се оказал затворен и така двамата успяли да изнесат печката на улицата. А кучето се скъсало да лае, от мъка, че са го излъгали и от яд, че са го окрали. Имах една мрежа за ловене на раци - рачило, телен кръг с дълбока мрежа и дръжка, държахме го над къщата на Бари. Веднъж край нас минаха развълнувани приятели, ще вървят на реката и искат рачилото. Даваме им го, те го оставят пред портата и се заплесваме в приказки. И от де се взе Бари излезе на уличката, захапа рачилото и го понесе право вкъщи. - Това куче знаеш ли колко е хитро - казваше Йошката - като внасяш нещо у вас, нищо не казва, не се сърди, ама като речеш нещо да изнесеш, яла да видиш! Не хора, а зверове Веднъж долу пред разклона откъдето започва да вие тесния планински път се спряли двама нашенци. Единият бил прочутият бай Атанас, личност легендарна и забавна, другият за пръв път от години отново идвал в село. Спрели двамата точно пред табелата на която пише до къде колко километра има. - Бай Атанасе бе, абе тука, на това място, едно време пишеше, до село 12 километра, а сего пише 15 километра, каква ще да е тази работа? Бай Атанас вдигнал глава нагоре, защото очите му били залупени от каскета, прочел надписа и рекъл: - Това са го направили тия от Гърмен, техната мама! Не стига, че ни взеха общината, не стига че ни взеха стопанството, да има как и камбаранарията ще нарамят, а сега ще ни карат да ходим още три километра пеши! Гърмен се намираше в края на самото Неврокопско поле, село в долината, дето ражда само тикви, но късмет. Някогаш гърменци карали стоката си чак горе в нашето село и там продавали зарзават, чушки, домате, краставици. Наклякат на мегданя и тихо, и покорно чакат. Дойде нашенецът, огледа чувалите, порови, порови из тях и току нареди: - Този чувал пипер го носи дома! И гърменецът се напъне, метне чувала на гърба си и тръгне приведен подир чорбадажията. Ей! А сега всичко се обърна. Разрасна се това нищо и никакво село, построи си къщи от тухли по на два етажа, модерна и грозна работа прокара си асфалтови улици, че и някакви старини изрови да се пулят археолозите, навъди си и заслужили борци и големци, които даже водеха окръжните ръководители на лов за сърни и глигани из нашите гори. А в наше село за проклетия такива хора нямало. Само един бай Тома нещо се объркал, не разбрал как вървят работите в държавата и на 10 септември излязал партизанин. Но както е известно това не се брои. Тъй полека-лека гърменци всичко прибраха, сега вече нашите хора ходят да пазаруват от тях и една бележка за дървен материал да искат пак долу трябва да слязат да се молят. Така че бай Атанас с право се гневеше, пък и имаше си лична причина. Една вечер му пламнала плевнята, хукнал той право в пощата при бай Митко: - Давай, обаждай се, плевнята ми гори! Бай Митко изпечен в занаята, началник на пощата, завъртял ръчката и започнал провлачено, лениво, но упорито да вика: - Ало, Гърмен ало, Гърмен.. ало! Бай Атанас не се стърпял грабнал слушалката от ръката му и занареждал светкавично: - Альо, альо, альо... След минута се чул мързелив глас: - Не е Альо бе, Мутьо е! - Альо ли си, Мутьо ли си, тук е бай Атанас пращайте хора, че ми изфужи плевнята. То сяното няма да спасим, ами барем да хванем злосторниците. Винаги щом в село се запали някоя плевня хората тук са убедени, че това е пакост, нарочна работа, но до днес не съм чул подпалвач да е бил разкрит. - Ами сега, бай Атанасе, хеликоптерът ни е на границата, а и кучето е с него. Какво да правим? Трябва да чакаме да се върнат. - Аз куче имам, вие пратете хеликоптера! - Добре - продължавал да издеватества въпросният Мутьо - Ама трябва да напалиш огън на някое равно място, за да види къде да кацне. Бай Атанас изглежда повярвал на цялата тази гавра, защото хукнал към къщи и наредил на жена си: - Тичай горе на Гобоица и напали огън да види къде да кацне хеликоптерът. Жена му послушно се втурнала да изкачи високият хълм над селото, но бай Атанас нещо съобразил и я спрял: - Мани, мани! Те ще видят, че плевнята гори и ще кацнат тука на вършилото! Тази история няма край. Аз лично се съмнявам в лековерността на бай Атанас, никакъв хеликоптер в Гърмен не е имало, каква граница и какво куче, но знае ли човек в мигове на паника, на какво може да повярва и на какво не Веднъж се подпали една стая в къщата дето живееше жена с куп деца. Ние си седяхме, естествено в кръчмата, когато чухме врявата. Изкочихме навън и какво да видим жената и купът деца бягат нанякъде. Защо бягате, бре, защото къщата гори! А къщата им на половин километър в обратна посока.. Изумява човек в такива случаи Юрнахме си ние, брех вратата на стаята заключена, жената така се слисала, като видяла пламъците, че подбрала децата, заключила стаята и търтили да бягат. Йошката геройски разби врататата на пламналата стая и започнахме да гасим, кой с каквото може. Чешма нямаше, тичахме за вода. Всъщност горяха дървата, които жената бе подредила под готварската печка. Понеже трябваше да се носи вода от улицата и това ставаше бавно, хрумна ми, че пръстта от саксиите, които бяха много, струпани край прозореца, може да помогне: - Хвърляйте пръстта от саксиите- извиках и Мусти започна да изхвърля саксиите през прозореца на двора! ! ! Ставаше дума за паниката де! Шашардисаната патица плава със задника напред! Бай Атанас често ни смайваше с думи и дела. За него се разправяха небивалици, какъв страшен ловец бил, колко мечки стървници утрепал, колко зайци, колко вълци и вече никой не знае, кое сам той си е измислил, кое зевзеците. Една година се появили не една, ами две мечки стръвници и що добитък, що овце отнесли, лоша работа. И тръгнали смелите ловци бай Атанас и неговият приятел Ментата да се разправят със дивите зверове. Изкачили се високо в Караормана, направили си колиба от борови клони, напалили огън и сложили да варят боб. По едно време Атанас нарамил пушката и казал: - Мента, ти гледай огъня, аз ще ида да щракна някой заяк! Навлязал той навъртре в гората, тук заяк там заяк, нещеш ли насреща му мечката. Стръвницата! . И какво, плюл си на петите бай Атанас и презглава право в колибата. А мечката подире му - Мента- извикал бай Атанас на смаяния си другар - Ти- дръж тази мечка, аз отивам за другата - разхвърлял клоните и изхвърчал от задната страна на колибата.. И тази история няма край, освен това май са я разказвали и по други краища и за други ловци. Но всъщност как се ражда фолклорът? . Виж случаят с Ангел е действителност неоспорима. Върви си Ангел по главната улица, насреща му нашият герой- Ей бе, бай Атанасе, - рекъл Ангел - снощи те сънувах, връщаш се от лов, ама цял окичен със зайци и ме подмина, не рачи барем един заяк да ми дадеш. Бай Атанас погледнал строго Ангел и отсекъл: - Това не е верно, аз тебе изобщо не съм те срещал! Тук следва просто трябва да замълчим. Непредсказуемо-стта на човешкото поведение е нещо, което винаги ми се е нравило и давало надежда. Не може да бъдем поставени в рамки, колкото и широки да са те. Не може да ни кажат от тук до тук това си ти! Преводачът на Толстой неочаквано откри, че в къщата му обитава някакво чудато малко животно, нещо като катерица, но не е катерица, нещо като голяма мишка, но не е мишка. То се появяваше по едно и също време вечер и минаваше по един и същ маршрут, точно по една и съща греда на потона, винаги в една посока, не хаеше има ли хора, няма ли, има ли стопани, няма ли Изчезне някъде в безбройните пролуки на тавана потрополи, потрополи пък току се закроти. Преводачът започна да разпитва из селото, като какво може да бъде това животно, но получи доста противоречиви отговори и тогава се наложи да бъде поканен самият бай Атанас като вещо лице. Бай Атанас се настани на потонът, отказа да бъде почерпен, преди да се свърши работата и попита само: - В колко часа минава? - В девет без петнадесет. Той извади часовника си, отвори капака му и внимателно го погледна. - Закъснява! Само минута по-късно, часовникът на бай Атанас вероятно избързваше, загадъчният обитател се появи на гредата мина спокойно, без да бърза, дори не удостои с поглед присъстващите. Тогава бай Атанас каза, и го каза напълно уверено: - Такова животно няма! Не смейте да го обвинявате в подражание на шопа! Двамата може да са достигнали до едно и също прозрение само едновременно и независимо един от друг! Като Бойл и Мариот! Преводачът на Толстой бил поставен пред свършен факт, но все пак в името на някаква логика, която трябваше да съществува, за да обяснява природните явления в това шантаво село, той нарече животинчето Онуфрий и вече никой не е в състояние да го разубеди, че то е нещо друго. Синът ми вещ по зоологията и орнитологията: тази птица е кос, а това е коската - съпругата на коса, това е орехче, това синигер, та момчето, след като дълго и подробно разпитва за Онуфрий се опита да даде някакво определение, но да ви кажа откровено, няма да го споделям, защото назовеш ли едно нещо и всичко става неприятно обикновено - Ау-у-у, ау-у-у - развика се женски глас веднъж току пред нас. Отворих бързо портата и видях Калина-киноактрисата да гледа с ужас към една купчина камъни между две къщи. - Гошо-о, ако знаеш, какво животно мина ей там! - Къде бе Калино, какво животно. - Мани, мани! Страшно животно с една ей такава коса! Животно с ей такава коса и аз не бях виждал. - С каква коса бе, жена? - Дълга коса, старовремско животно, бе! - Змей? - досетих се аз. - А- каза Калина и мигом се поуспокои - Змей! Това беше, работата се изясни. Змей! Но ставаше дума за бай Атанас. Появява се в село гост от Неврокоп, дири някого, лута се по пустите сокаци и най-подир попада на жив човек. - Извинявайте - пита той по градски -къде живее Стоил Иванов? - Няма такъв! - незабавно отвръща бай Атанас. - Как да няма, аз вчера го видях в града на пазаря. Разбрахме се да дойда. - Чакай, чакай, ти да не питаш за Тильо? - Ами може и Тильо да му викате? - Той е, той вчера ходи на пазар... Ей тая порта е! - И бай Атанас посочил на двайсетина метра надолу по уличката. Човекът се запътил окуражен към целта си, а бай Атанас нещо размислил и се провикнал към своята къща? - Ресено, мари! - Кажи, Атанасе! - главата на жена му надникнала от малкото прозорче в зида като в рамка. - Ти чула ли си от сабале да е била камбаната? - Не съм чула, не е била. След това уверение, бай Атанас се обърнал към човека и го спрял: - Мой човек, върни се, върни се! . Той е у кръчмата! Не знам на колко години е Ресена, и до сега си личи, че е била хубава и стройна. И още като ходи - леко стъпва. Но на такъв мъжага, като бай Атанас, такава мома му се е падало. Сега той е към деветдесетте и пак изглежда наперен, а някога, господи това някога, някога той е бил страшилище! За момите де! И за мечките. Ходил е с ямурлук, свирил на кавал, а на пояса му висял пистолет - елегант! По неговите думи. Който разбира нещичко от оръжие, ще се досети за какво става въпрос. Само като погледнел някоя мома из под вежди и ей я навъзнак. Само като заредел двуцевката с два големи гвоздея и заковавал ушите на заяка за бора. Но с Ресена нещата били по-други. Ухажвал я е Атанас, старателно и дълго, и още как, даже от онова време е запазено свидетелство Писмо. Според мен с изключително значение. А во писмото пишело: "Ресено, Цела нощ хвърлях камъни по покрива ти! Ти се не яви. Повече не ме търси! Атанас" А отдолу послепис: "Чакам отговор!" Аз не знам по-лаконично и по-ярко доказателство за нашето гордо мъжко самолюбие и отчайващо безсилие. Ако бай Атанас беше украшение, екзотика на селото. Бай Петко беше човекът, без който ние всички бихме били загубени. Бай Петко - ковачът, бай Петко-водопроводчикът, бай Петко - механикът, бай Петко ключарът, бай Петко, който някога правел пушки, който е поправял дори пишещата машина "Хермес баби" на стария учител. С една дума в селото имаше жив майстор - а това беше рядко щастие. Нямаше пришелец да не е прибягвал до неговата помощ и не знам случай, когато бай Петко, не се е притекъл на нашия отчаян зов. Синеок, здравеняк, напет старец, той яхаше с неподражаемо достойнство мулето си по главната улица, сетне влизаше тържествено в кръчмата и нареждаше: - Ваньо, дай една бира, оти ми се пие вода! Сетне отиваше да запре водата от главния кран със специалния си самоделен върток, за да прокара водопровода на някой от превъртялите пришълци, които искаха да си имат, вода в къщите, че и седящи клозети и предизвикваха възмущението на момата Калина: - Кметът не дава да си поливаме боба, а софиенци могат да си поливат говната! Бай Петко не споделяше такъв род първобитност, той беше привърженик на прогреса и твърдеше: - Аз съм най-модерният човек у това село, аз първи си купих бела печка и ладилник, и моят телевизор гледа най-уба-во от всички Телевизорите в селото бяха в окаяно състояние, за това може най-добре да свидетелства Асен - инженерът, който, както вече казах грохнал ходеше от къща на къща, и истината е, че дори дядо Петко се принуди да го вика у тях. Асен открил повредата и обяснил, че трябвало да се смени някакъв цокъл на еди каква си лампа, защото не правел хубав контакт. Като си иде в София ще потърси каквото е необходимо и всичко ще бъде наред. Не изтраяло юнашкото сърце на дядо Петко, той беше нетърпелив човек, кой ще ти чака толкова време... На другия ден го срещам, усмихнат и доволен. Той само рече: - Аз си уредих телевизора, аз! Заварих лампата и сега нема да мига - в сините му очи проблесна гордо пламъче. Какво беше заварявал, как беше заварявал, това си остава негова тайна. Бай Петко имаше само електрожен. Той беше решителен човек. Грижеше се за църквата, отключваше тържествено с един има няма половин метър ключ вратата и благоговейно пристъпваше прага. А църквата в това село беше особена, голяма, просторна, личеше си че богати хора са давали жълтиците си за да се издигне и в нея беше някак весело, колоните, които подпираха сводовете бяха нашарени със свежи тонове, резбите грееха, ликовете по иконите не бяха скръбни. Само дето стоеше празна, нямаше нито свещенник, нито богомолци. Понякога в неделя някоя баба плахо пристъпваше прага да запали вощеница, а пристигнеше ли отнякъде поп да служи на по-големи празници се събираха повече жени. Бай Петко изпълняваше службата си на попски наместник, клисар, домакин ревностно и чинно. Отнасяше се към църквата със страхопочитание, но дали беше истински религиозен, не мога да се зарека. Той обичаше да показва скъпоценните църковни книги, които пазеше в олтаря, между тях имаше едно евангелие от времето на Петър Велики печатано в Русия Изобщо Бог твърде малко занимаваше мислите на селяните. Наистина и времето беше такова Господ беше в немилост, но струва ми се, че няма да сбъркам, ако кажа, че хората малко ги беше грижа за това. Виж дойдеше ли задушница или както тука я наричаха Одуша! от гробището се понасяше неспирно нареждане, оплакване вайкане и вой - стоновете достигаха до селото съвсем отчетливи, защото гробището беше разположено на склона на висок хълм, гласовете се отразяваха от него и се устремяваха към къщята отвъд дола. От нашата къща можеше да се различат наклякалите край гробовете жени, които жалеха близките си и старателно ги убеждаваха колко много страдат, колко им липсват, колко са сами остали на този свет... Привечер жалеенето глъхнеше, жените се връщаха от гробето и скоро избухваше някаква свада, някаква разпра между тях било заради някоя ливада, било заради някаква вада и гласовете им пак се носеха над цялото село, но вече съвсем не в жална, а в заядлива и гневна земна гама. Чуваха ли ги покойниците не може да се твърди със сигурност - Пусто село - гюрултия до бога! - казваше Йошката. Дядо Петко пък имаше свое собствено отношение към смъртта. Една вечер в кръчмата аз чул недочул че в мое отсъствие се поминал един бай Стоян, попитах: - Абе, верно ли, че бай Стоян починал? - Верно - каза бай Петко - Ама той беше много лош човек. - Де бе, Петко, умрел човекът! - обади се някой жалостиво. - Е като е умрел, да не е станал по-добър - съкруши присъствуващите дядо Петко. Неговата жена беше симпатична старица с добро сърце, умееше да готви като никоя друга в селото, беше чистница домакиня, но неочаквано залиня, заоплаква се и я откараха в болница. Аз бях обикнал тази кротка и преданна бабка и сам предложих на бай Петко да отидем в града с колата и да я видим. Посетихме я в болницата, видя ми се добре, израдва ни се, че сме били толкова път да я видим, после си тръгнахме обратно. Нещо пазарувахме из магазините, дядо Петко гордо ми показа един балкон с черен железен парапет и каза: - Ей тоя балкон аз съм го правил! Всичкото му съм правил! И още колко железарска работи. Аз бях най-добрия майстор, аз. Бай Петко се радваше като дете на уменията и славата си. Когато стигнахме в село, той поиска да ме почерпи в кръчмата. Седнахме и аз за да го успокоя рекох, че баба Митра ми изглежда добре и че скоро ще си дойде и пак ще опечем едно агне и пак... Тогава дядо Петко каза следното: - Виж какво, ние с бабата сме си се разбрали, ако един ден некой от нас двамата остане самин, аз отивам при сина в Пазарджик! За зла участ случи се така, че баба Митра наскоро си я прибра Господ и дядо Петко наистина остана самин, само че не отиде при сина си. Остана си в село. Спомням си на погребението, той коленичи пред ковчега, свалил каскета си, късо подстриганата му бяла коса ми се видя още по-бяла и тогава той каза не високо, но достатъчно отчетливо: - Прощавай бабо, ако с нещо съм съгрешил пред тебе! Добрият старец все пак оставяше на жена си да отсъди дали е съгрешил или не. Той самият не беше сигурен, може пък баба Митра да е забравила някои неща и той оставяше на нея, на милостивото и сърце да отсъди. Тя кротко мълчеше. Гледката беше трогателна. Сетне бай Петко се изправи, изтупа панталоните си на коленете, в очите му имаше сълзи. Гробачите поставиха капака на ковчега, спуснаха го умело в гроба и пръстта затрополи върху него. Няколко дни по-късно дядо Петко докара цимент, пясък, железа поти се дни наред на гробището и в работилничката си, но направи желязна ограда за баба Митра с вратичка и бордюр, всичко беше изпипано и изведнъж за моя неприятна изненада майсторът боядиса оградата с някаква жълто-кафява боя. Не се стърпях и му казах: - Много хубаво си направил всичко, само този цвят на оградата не ми харесва. - Е, какъв да бъде бе, Георги? - Ами тези огради обикновено се правят черни. - Да - каза бай Петко - Малко и е черно на бабата в гроба, та и оградата да бъде черна. Нищо не можах да възразя. Човек може много да научи от гробищата, от гробовете и надписите по тях. Ако искаш да проумееш живите, мъртвите могат да ти помогнат. Във всяка страна гробищата са различни. Нашите българските почти навред са запуснати и занемарени, като държавата ни, обрасли, буренясали, пълни с боклуци и хартии. Да речем ще дойде време, ще се сепнем, ще са спретнем и ще въдворим отново ред. Но гледам паметниците, гробниците, гледам как в софийските гробища някакви заслужили покойници заеха тротоарите, нагъчкаха се, притесниха останалите, сякаш страшно са държали да бъдат на видно място. Редовият покойник, който няма семейно гробно място, закупено за вечни времена е принуден да търси кътче за тленните си останки във второразрядни гробища, да бъде лишен от видни съседи, подценен и дискриминиран. Вървя и чета на гърба на мраморната плоча: "Последен дар от любещия съпруг! " Да се знае, да се чете и препрочита. Последен дар! Каква умилителна глупост! И последният дар понеже е направен от мрамор, който се напуква от мраза и леда е старателно опакован с полиетилен. Зазимява се и се разопакова на пролет. Но времето е безпощадно, забравата идва, вечно любещият съпруг все по рядко пристъпва край гроба и така неговият подарък си остава и лете и зиме обвит в мръсни дрипи, които само вятърът милва, когато не е озлобен. Малко по на север от нас в Румъния гробищата са тържес-твени, важни, още щом влезеш си личи, че благородници почиват тук, грамадни паметници, обелиски, цели скулптурни групи, някои от тях истински произведения на изкуството. Гробниците са коя от коя по-големи, по-натруфени, цели малки храмове и всред тях може би една от най-хубавите - на братята Евлоги и Христо Георгиеви. Само че и тук всичко е занемарено, аристократите са обедняли, крадци разбиват саркофазите, отварят ковчезите задигат златните украшения и къртят златните зъби на мъртъвците. В Москва пък ме е поразявало колко много руснаците държат званията, титлите и длъжностите на покойниците да бъдат изписани най-старателно и подробо по гробовете. Нещо като кой - кой е всред мъртъвците.. В Новодевическото гробище редом с Чехов и Гогол лежат генерал-майори, народни артисти, академик професор доктори, дважди герои, заслужили майстори на спорта, всред тях почиваше и вдовицата на действителния щатски съветник не си спомням кой си- не си спомням коя си. Сякаш и вдовица е звание! Всъщност руснаците са приели чинопреклонението си, както много други навици, от немците, които пък извънредно настояват това, че си таен съветник да стане достояние на цял свят. Виж в старата невзрачна Томас Кирхе в Лайпциг, както си вървиш по големите каменни плочи към олтаря изведнъж се спираш, изтръпваш и дъхът ти секва Ей тъй, пред тебе, на студения каменен под е издълбано: Йохан Себастиян Бах. Толкоз. А на гроба на бай Киро вече надписа не се разчита и само една счупена бутилка напомня за него. Не знаех, че Йошката и това може, но по едно време той сигурно от добра воля, други не скланяха, се нае да копае гробовете на местните покойници. Странно, църковната камбана звънко, отмерено и бавно, възвестяваше, че още някой се е преселил в небитието, но това не нарушаваше чувството за вечност в селото. Сякаш хората умираха на ушким. Имаше един възпълен с малки мустачки мъжага, Койчо му викаха, як, тантурест и несметно богат. Ех, според местните представи, дивиндисет хиляди ли имаше в книжка, семдесет ли, никой точно не можеше да каже. Койчо дума не обелваше за състоянието си, напротив все изглеждаше угрижен. Бай Митко пощаджията сигурно знаеше нещо повече по въпроса, но никога нямаше да обади, защото беше верен на службата си до гроб. А Койчо не смееше да си поръча и една лимонада в кръчмата. Влезе, настани се до печката и дреме, дреме, с никого не говори, току стане, каже едно: - Хайде! - и си тръгне. И то тези негови посещения бяха през зимата. Запролети ли се, не го търси. По цял ден снове насам натам, копае, прекопва, тори, бучи колци, трепе колорадските бръмбари.. Лете сбира всеки плод който му падне окапали ябълки, окапали сливи и вари в казана една ракия с непоносим вкус. Есен пък станат ли орехите, а край селото имаше колкото щеш стари, високи, орехи, селяните тръгваха всяка заран да събират окапалите. Ходят, ходят, пристъпват внимателно по хлъзгавата шума, стъпят ли на нещо по така обло, въртят ходило и като усетят под крака си орехче, наведат се и хайде в торбата. Всички ходеха за орехи рано сутрин, за да оберат опадалото през нощта, само Койчо събираше орехи на фенер. Че той. дойде ли коситба и нощем косеше на месечина. Такъв човек. За пет апартамента има пари, но не ги бута, пази ги, варди ги. Веднъж взе моята коса, която ми бе останала от дядо Киро, а тя беше австрийска коса, сърчанка и после не ще да я връща. Молих го, карах го - не ще". Много ми харесва твоята коса Ще ти дам вика една друга съветска! " Добре че Йошката се намеси в спора.. Та този Койчо, най-богатият човек в селото, веднъж седна на пейката пред магазина и както си седеше взе да клима, падна по очи и умря. Не можа да окоси всичките ливади, които си имаше на ум, не събра всички орехи пръснати по земята.. Йошката му изкопа гроба, намести с помоща на една плоча ковчега, защото нещо се запъваше в ямата и рече: - Братовчед, до тук ще ти е! А пък художникът Слав, който наскоро си беше купил къща и тя взе че се срути половината, една вечер дойде отчаян при нас у Косьови, където се събираше щаба на софиянците и толкова се оплаква, толкова се вайка и толкова пи вино, че взе да гледа все по-умолително Йошката в очите. Йошката си пиеше неговата си мастика и тази вечер не изпя нито една песен. Накрая двамата си тръгнаха дружно олюлявайки се. По едно време теа се спряли на едно осветено от бледата луна място, край един крив стобор сянките им се полюлявали, но вятър нямало и тогава Слав рекъл: - Йошка, може ли да те помоля за едно нещо! - Кажи бе Славе. - Искам да ми направиш една услуга. - Дадено бе Славе! Йошката обичаше да се наема с услуги, особено късно вечер. - Искам ти да ми изкопаеш гроба. Йошката не се изненадал кой знае колко, но нещо възразил. Все пак той беше с четвърт век по-стар от клиента. - Не, така съм решил, така ще бъде! - Добре бе, човек, лесна работа! Ти само се приготви! - Обещаваш ли! - Обещавам! - Обаче аз искам да си платя предварително! - Хайде сега, аз ти имам доверие. После ще се разберем. - Не, искам да съм сигурен! Колко! - Абе казах ти, лесна работа! - Не, кажи колко! Слав настоявал, Йошката възразявал, Слав настоявал, докато най-накрая Йошката рекъл:- Щом толкова напираш, чакай малко! и взел да оглежда Слав от глава до пети и от пети до глава, сетне застанал гърбом към бъдещия покойник и започнал да смята нещо на пръсти. Смятал, смятал и накрая съобщил: - Осем лева! Толкоз, нито повече, нито по-малко. Осем лева. Софийските гробари биха се опулили толкова възмутено при тази цена, че още имаше да си събират очите из тревата. А ако някой недоумява как точно Йошката е направил своята оферта, обяснявам: По това време той пасеше козите на селото. За да изкопае гроба на Слав, според предварително преценените размери, му бяха нужни около два часа, значи някой друг трябваше да варди стадото и, разбира се, да му се заплати за труда. Сметката излизаше осем лева. Йошката великодушно не включваше в нея собственото си вънаграждения. Трябва да си призная, че мнозина от нас тайно или явно лелееха мечти да бъдат погребани в местните гробища. Но тъй като бяхме убедени, че това, за сега, не ни засяга, че за сега сме си безсмъртни, не направихме сериозни постъпки пред кмета. А когато все пак някой се реши да го запита, той отвърна: - Спокойно, място има за всички! Кметът не обичаше да си създава излишни грижи. Засуши ли се времето през юли и август треска обвземаше селото Лицата на хората се изменяха, очите им започваха да потъмняват, походката им ставаше припряна, гласовете на жените а все по пискливи и по- тревожни, разприте под моята порта все по чести, беше настъпил сезонът на ваденето, вадя от вада, сиреч поливам. Поливаше се боба, поливаха се градинките, поливаше се всичко, което иска влага, прокарваха се вадички, канавки, намотаваха се и размотаваха се, снаждаха се и донаждаха маркучи, във дните на проточените из цялото село маркучи, хората ставаха врагове, около чешмите избухваха крамоли, понасяха се на възбог ругатни, припомняха се стари грехове, стари прелюбодеяния, споменаваха се толкова много майки и лели и всичко защото водата и чешмите не достигаха, защото селото не беше вече като едно време чешми като топове, ей пальовичката, поповичката, ланджовица, циганчицата... абе какво да ги изброявам. Изсякоха гората - секна водата. И сега настана време всеки да дебне, да се снабди с маркуч, да си запази ред пред някоя от водопроводните чешми, да си пази маркуча, да си гледа вадичката, да не би някой да му я отбие. Настъпиха безсъници, кошмари. Кметът в безсилието си да сложи някакъв ред и да спре това ненаситно и безрасъдно разливане на водата от каптажа, намери най-простото разрешение. Спираше водата и я пущаше само по няколко часа. Беше си опатил от такива мерки. Веднъж му нарязаха неговия собствен маркуч на парченца по двайсет сантиметра. Сетне някой му сипал газ в джибрите. Бяха му изтръгнали и овощните фиданки. До. такова жестоко детеубийство можеха да стигнат тези хора, които всички мислехме за добри и когато не беше сушаво бяха такива! Понякога. Най-сетне жаждата надделя, отвориха се всички кранове и водата изтече за една нощ и чешмите взеха само да гъргорят. Тогава селяните се примириха с режима, но това ги направи още по-настървени... Връщах се един ден към къщи и какво да видя пред портата ми, напреко на калдаръма се излегнал бай Тодор, ни шава, ни диша. Господи! Рекох си аз, загинал е старецът. Доближих, взрях се по-добре. Гледа ме се едното си око! Сигурно му е призляло или е получил удар. - Бай Тодоре, бай Тодоре бе! А той изведнъж рязко се надигна - Какво правиш тука бе, защо лежиш? - Вардя си маркуча, Гошо. И сигурно беше легнал напреко на уличката, та ако заспи да може да усети, щом някой рече да го прекрачва и да се запътва надолу към градинките, към скъпоценния му маркуч. Но случката с бай Тодор не е толкова епична, знам друга, знам какво стори Калина-киноактрисата пак по време на великата суша. Идва си тя една заран на своята градинка и какво да види, някой отбил водата от нейните лехи и право надолу към боба на Мара Бендовата. Брех. Боже, боже, господи, ти дето ме остави самичка без мъж, ти дето ме заряза мене, таз идиотка, тази господи, защо и даваш да ми краде водата. - Кой ти краде водата ма! Аз ли ти крада водата? - Задала се Бендовица от дола. - Тази вода да не е на баща ти? Не ми бутай вадата! Не ми бутай вадата ти рукам! А през това време Калина с мотиката коп, коп, отбива водата в старото русло към нейната градинка. То какво ти русло, водата едва пъпли по земята. Но пристига Бендовица изблъсква Калина и с нейната мотика коп, коп надолу по другата пътечка. Калина копне, Бендовица копне и двете започнат да се джавкат и водата на никъде вече не тече и по едно време Калина без да му мисли вземе та се хвърли на земята и с тялото си препречва пътя на водата като бент и я отбива към нейната градина. При тази нечувана саможертва Бендовица нямала какво да направи, освен да се опита да отстрани Калина от пътя с подръчни средства. На атаката киноактрисата отвърнала с буци пръст и камъни. В това време се появил и синът на Мара и схватката станала още по-ожесточена. Тя се развивала с променлив успех, докато и двете воюващи страни били забелязани да се втурват към разни превозни средства, да отпътуват към града, където незабавно се дали под съд. Да се съдят беше едно от малките при това скъпи забавления на хората от селото. Те имаха нужда от преживявания, имаха нужда да си търсят правата и съдът им носеше удовлетворение. Не толкова с присъдата, колкото със самата си процедура. Иначе още на първото заседания обикновено и двете страни се помиряваха. Така струва ми се завърши и делото между Калина и Мара, въпреки че в кръчмата, мъжът на Мара щом станеше въпрос за този случай, казваше: - Аз да бях там, щях да я ликидирам! Калина де! Това впрочем едва ли щеше да се случи. Враждата между двете жени беше отколешна и наверно нямаше да стихне до смъртта им. Пък и те самите като че ли не желаеха нито помирение нито окончателно разрешение. Разприте им трябваше да съществуват и винаги да тлеят, иначе скуката щеше да изсуши и свие душите им на пашкули Моят разказ би бил непълен, ако към забележителните личности в селото не прибавя и Томето. Викаха му и Томчо, и това име като че ли по му подхождаше. Той беше нисичък, валчест с набраздено от дълбоки бръчки лице, чип нос, увиснало дъно на панталоните. провлачваше краката си, като се движеше и отдалече вдигаше прах! Томето беше седемдесет годишен, но изпитваше голямо страхопочитание към сестра си, която беше досущ като него, нисичка, сбръчканичка, сбърканичка, но го държеше изкъсо, не му даваше много-много да шава и Томчо трябваше да притулва в дъното на душата си разни порочни мисли и нечестиви намерения, които обвземаха сегиз-тогиз всеки мъж. И двамата не бяха женени. Това обстоятелство караше сестра му да бъде още по-строга и целомъдрена, а Томчо още по-покорен. Много рядко, когато някой го почерпеше в кръчмата и строгият взор на сестра му сякаш ставаше по-разсеян Томчо с неописуемо удоволствие изтърсваше по някоя дума, която благочестивото ни възпитание определя като мръсна. Това изпълваше с възторг околните и те черпеха дребосъка веселяк с още една мента. Томчо говореше гърлено, по-скоро ръмжеше и тази му особеност придаваше на думите му допълнителна окраска. Нещеш ли неочаквано сестра му умря. Ей така тихо, кротко, тъй както си бе живяла. Томето остана сам в голямата къща, това изглежда не го смути. Напротив, видял се без строгия надзор, той му отпусна края. Заседяваше се в кръчмата, гласът му се чуваше да буботи и гъгне все по често, мръсните думи вече бяха съпроводени от радостен гърлен смях. Той дори започна да флиртува с разни дами от киното, които от нямане какво да правят по време на снимки седяха в кръчмата и се занасяха с дребния човечец. Естествено Томчо им предлагаше брак, всички идиотски се хилеха, той обещаваше да препише и къщата си на избранницата на сърцето си, всички още по-идиотски се хилеха. Докато един ден незнам точно кой шегаджия реши да подложи Томето на изпитание, казаха му че в града имало някаква си, която срещу прилична сума ще го направи истински мъж, защото на шега на истина седемдесет годишният Томчо се беше девствен и толкова. - Добре де какво да и кажа? - попита Томето и се захили гузно. - Ще и кажеш "Добър ден"! - Това го знам! Друго? - Ами друго ще я попиташ, ти Стоян от наше село познаваш ли го? - Е? Тя познава ли го? - Познава го, познава го и още как. - Добре. И после. - Значи, щом тя ти каже познавам го, ще речеше, е и аз като него? - Що, той какво. - Ами той такова, нали искаш. - Искам - каза Томето и още по-гузно и дълго се засмя. - Показваш и парите и тя си знае работата! - Колко да и покажа? - Петдесет лева. Томето се почеса по четинестата черна коса, в която нямаше нито един бял косъм и каза: - Бива! На другия ден за всеобща изненада, той издокаран с чиста риза и дори с омито лице са качи на автобуса и замина за града. Върна се с вечерния рейс влезе в кръчмата, където се възцари мълчание. Той огледа присъстващите и високо изръмжа: - Ей, къде бяхте вие бре седемедест години да ми кажете че туй било хубаво нещо. Сега ако искайте вярвайте, ако искате недейте, но от тогава Томето го удари на разврат, непрекъснато теглеше от спестовната си книжка, в която имаше няколко хиляди спестявани цял живот, и, според началникът на пощата, който този път издаде тайната на влоговете, за три четири месеца му останали само осемстотин лева. Така че началникът се принудил на своя глава да не му дава да тегли повече пари. Но Томето вече не се интересуваше от нищо друго освен от жени, засили се и продаде къщата си, като запази за себе си само една стая, в която имаше едно единствено широко легло. Обичам да си се валкам от единия до другия край когато спя - казваше той. Добре че го убедиха да внесе малко пари на влог, иначе щеше да профука всичко, но и той изглежда се вразуми и започна да се пазари с дамите, които имаха смелостта да го обслужват. Веднъж дори направи следното забележително признание: - Отидох аз при една ама убава, мазна и тя ми потеря двеста лева. Двеста лева ми потеря. - И ти, какво? - Аз и рекох, дано ти опустее оная работа, дано! - Той се изрази без ефимизми. Не знам дали има по-зловещо проклятие за една жена от томчовото... В кръчмата често идваше и един професор по литература, той говореше изискан български език, беше извънредно учтив и кой знае защо обичаше да разговаря с Томето. Може би прекаленото възпитание търсеше някакъв отдушник в простодушната непосредственост на събеседника. Една вечер професорът влезе усмихнат в кръчмата, привлече стол към масата където с протегнати крака и изпъчено коремче седеше Томчо и попита: - Каква ще бъде темата на нашата беседа тази вечер? А Томата отвърна: - Моята тема е гъз, а ти ако знаеш нещо друго кажи! Останалото е мълчание! Падението Не знам, кой извърши първото предателство! А и това няма значение. Предателите се зачеват ведно с всяко велико начинание. Те са винаги всред нас, те са във всеки един от нас. Не знам, кой донесе първият телевизор. Не знам, кой издигна над покрива си прът и на него щръкнаха грозни алуминиеви пръчки. Може би бях аз. Не знам кой замени благородното старо ренде със Блек енд Декер - проклети да са двоицата! Кой постави на бормашината гумен кръг, закрепи на него шкурка и започна да стърже дъските поръсвайки себе си и всичко наоколо с бяла дървена прах? . Кой си купи първия малък руски абрихт, който успешно можеше да реже само пръсти? Сигурен съм, че това бях аз. Кой монтира първия електрически бойлер? Вярно е, че не поставих плочки в банята си, както се изкусиха мнозина, аз направих нещо друго, за да запазя стила наслахме пода на нашата баня с каменни плочи, но я обградих с ужасяваща конструкция от етернитови панели, при това канцерогенни, според последните изучвания. Добре ама зиме тръбите взеха да се пукат като пуканки и аз трябваше да ги увия в безобразни черва от стъклена вълна. Сега вече не се пукат. Сега замръзват под земята и вода няма до късна пролет. Ами Косьо, ами Косьо, той беше първият човек, който замести благородната класическа скара, дето пече на жерава, с електрическа! Верно, че за това имаше оправдание, ние толкова често се мъкнехме у тях и толкова непредвидими бяха посещенията ни, че човекът се видя в чудо и си купи скара за бързо реагиране, а понеже не смогваше своевременно да се запасява с пържоли, наложи се да си достави и фризер! Диагнозата бе неумолима - всички бяхме заразени от прогреса и нищо не можеше да ни спаси! Той ни преследваше тихомълком, дори когато гръмко се отричахме от него. Ние бяхме серопозитивни всичките, защото вкрая на краищата може да излезе, че прогресът е вирусно заболяване. Кому, освен на новия началник на пощата, хрумна идеята да си прекараме телефони? Навред по селото провиснаха неясни по своето предназначение проводници, тънки жици, дебели жици и вече всички можем да разговаряме по съвременен начин. Вместо да се провикна през дола към дома на моя приятел, преводача на Толстой, и да се разберем човешки, аз се качвам в северната стая, избирам неговия номер и ми се обажда някой от съседното село. Старата готварска печка, която гори с дърва, беше безсрамно изместена от електрическата. Верно, че зимно време, старата бе добре дошла, защото ни топлеше и създаваше уют, но лете, лете с нея ставаше толкова горещо, а речеш ли да готвиш, трябва непрекъснато да я подклаждаш и лицето ти се напича и ръцете ти се чернят, принуден си да се отварят врати и прозорци. Тогава нахлуват ята нахални гадни мухи. Взимаш пешкира започваш яростно да го размахваш счупваш крушката на лампата, събаряш бутилки и накрая успяваш да размажеш някоя муха на стъклото. Оглеждаш се победоносно. Прогонил си ги. Затваряш и докато преброиш до пет, те пак се появяват. Електрическата печка си е друго, няма нужда да я наглеждаш, нито грее толкова. Слава богу, че цените на тока скочиха неимоверно, та все още се вижда огън в домовете ни. Ами Владо, той нямаше наблизо до къщата си водопровод откъдето да си прокара вода. Отначало реши въпроса временно, но със замах, закупи сто и петдесет метра маркуч, прокара го през градинки, провиси го прези огради и го включи в моята чешма. Аз нямах нищо против - приятел. Но щом настъпиха лятните засушавания, социалното ми чувство ме заставяше през нощите да спирам водата. Това имаше своите неудобства, защото тъкмо заспивах сладък сън, до ушите ми долитаха далечните, но настойчиви вопли на Владо: - Георгий, Георги-и-и, пусни ми малко водица бе! Нямаше как, ставах, слизах на двора и отвъртах крана. Владо будуваше до ранните часове и нямаше да ме остави намира. Лягах си отново и... - Георги, Георги, много е слаба бе... Най-накрая математикът не издържа, свъси вежди, грозно се закани, съюзи се с Йошката, съюзи се с още безводници и през скали и зидове, през дворове и калдаръми се прокопа нещо като коринтския провлак. Закупиха се тръби, дядо Петко ги нави и скачи, и така няколко къщи се водоснабдиха. Веднъж видял водица, Владо освирепя - иззида си каменна чешма на двора, не му стигна, прокара си вода вътре в къщата, не му стигна, ами взе, че домъкна мрамор и цимент, плочки и всякакви чудесии и си направи баня с вана, за чудо и приказ, и за да смае напълно местното население и натрие носа на всички софиянци, се снабди от незнаен доставчик с елегантно биде, монтира го, седна върху него и пусна водата. Нищо не последва! Задникът му остана напълно сух. Обяснението бе просто, като усетиха, че Владо прокарва водопровод, към него като пиявици се накачиха разни навлеци и водата изобщо не достигаше вече до вдъхновителя на гигантското строителство. - При водата е обратното на тока - каза бай Петко - Водата е най-силна накрая, а токът у началото. До тези заключения старият майстор беше достигнал независимо от Торичели и Ом. Но водата с всяко година ставаше все по-слаба, а чешмите все- повече. Горите, които унищожавахме си отмъщаваха. И сякаш за наказание едно лято налетя незапомнена буря, вилня кратко, но горе в планината се изви смерч и стори страшни поразии.. Тръгнахме на другия ден с Бари да видим какво е станало с гората, но не можахме да преминем през познатите пътеки, препречваха ги безброй натръшкани дървета. Смерчът беше покосил върховете на младите борове, беше прекършил старите, а смърчовете и елите бе изтръгнал направо с корените и пръстта. Гората приличаше на лобно поле след жестока бран. Като загинали рицари с пречупени копия и мечове лежаха безброй дървеса, някой се крепяха наранени и прекършени, други залитнали се подпираха на оцелелите си другари. Не си спомям да съм виждал по тягостна гледка, може би само опожарения Йелоустоун, но там поне имаше някакъв порядък, обгорелите, почерняли дървета бяха останали в редиците си, а тук смъртта бе избивала безогледно. Поражението нямаше да бъде толкова жестоко, ако не беше намесата на човека, ако не беше дивашкото ни отношение към гората. Защото тя умее да се пази сама от бурите. Тя се обгражда с борове, които впиват дълбоко в земята яките си корени, те поемат напора на ветровете, удържат го, омаломощават го и бурята достига вече отслабнала до по-беззащитните ели и смърчове. Но нашата алчност нарушава тази самозащита. За да можем по- лесно да сечем дърветата, за да достигаме без усилия до тях, ние правим просеки, прокарваме безразборно пътища, булдозерите рият и сриват всичко пред себе си, те не щадят дори младите дръвчета, свличат ги и ги погребват под купища пръст. Сетне по тези просеки, пътища и пътеки се стичат буйните пролетни води, отнасят тънката горска почва, отмиват я, докато се появят камъни и скали и на тези места вече никога няма да поникне гора. И вихрите през тях нахлуват лесно в леса, навлизат дълбоко в него и вършат пакостите си свободно. Бари, Бари, лоши хора сме ние, зли и глупави. - Аз мога да обичам едно дърво, повече от един човек - беше казал Бетовен. Прав е бил. И отсичането на едно дърво е убийство, не по-малко от застрелването на едно животно. Острието на брадвата проблясва, тя се впива в плътта на дървото, то стене, раната в снагата му расте, то изпуква, изпъшква, накланя се, клоните му са разперени като безпомощни ръце, елата пада и се чува последната и дълга въздишка, преди да издъхне. И винаги, когато чуя в гората злобното ръмжене на моторната резачка, ме обвзема безсилно отчаяние. Десет години след големия смерч - продължават да личат жестоките му следи. В падините, в усоите още лежат неприбрани скелетите на мъртвите дървета. Домързяло ги е хората да се помъчат да ги изтеглят от трудно достъпните места, но са продължили да секат това, което им е подръка. Знам, че в целия свят горите загиват, но ние ги унищожаваме с тъпа жестокост, едва ли не с наслада. Не се опитвайте да ми противоречите, защото ще ви покажа край селото, как са пресечени високо към върховете стеблата на повечето млади дръвчета. С върхарите и свежите листа хранят козите. Стеблата им стърчат нещастни и филиз от тях няма да покара. Поне да отсичаха брезичките от земята, но хората и този труд не са си сторили. Кажи Бари, какво бихме направили ние двамата с тебе, ако срещнем такъв тъп и зъл човек. Мълчиш! Мълчиш! Защото знаеш, че нищо няма да му направим, че сме едни лекета, извинявай, ти не, но аз да. Не искам да злословя срещу простите хорица, не само всред тях, всред всички ни се появи, а кой знае дали винаги не е съществувало, желание да се руши, да се събаря, тъпче, унищожава... Не безгрижие, не нехайство, нещо много по-лошо, удоволствие от разрухата, удоволствие от издевателство спрямо природата, спрямо труда на ближния, спрямо нас самите. Може би сме го носили винаги у себе си, като злобна, обезумяла съпротива срещу жалката ни участ, несъответна отплата за отнетата ни свобода, за непознатото ни право да се разпореждаме със себе си и собствеността си, толкова подчинения и унижения сме претърпяли, че вече сме готови да се самоунижаваме винаги и навсякъде, че сме намразили и себе си и целия свят. Няма никакво съмнение, че вместо да възпита уважение към общото, социализмът е додал, че наддал за всичките тези отблъскващи наши черти... Как мислиш, Бари, дали Йошката, когато пасеше стадото, така е пресичал и прекършвал стеблата на фиданките? - - Не, - каза Бари - Йошката е добър! Добър е, разбира се. Спомням си, как изведнъж хората от селото решиха, до измайсторената от Жози-художника имитация на старинна чешма, да посадят плачуща върба. Така са провили някога, така трябва да бъде и сега. И настъпи суетня, радостна суматоха, разтичаха се насам-натам, оставиха си работата, някой откри до една стара крива върба съвсем млада издънка. Извадиха я с корените. Престара се Алиш да копае дупка, старият учител даваше съвети, бай Петко стоеше тържествен всред групата и държеше върбичката като бойно знаме. Изведнъж се почувства някакво единение, всички сякаш свещенодействаха. И тогава някой зададе страшния въпрос: - Ами козите? Верно. Козите, като идваха да пият вода от коритото на чешмата, щяха да опасат върбичката. Хората се спогледаха озадачени, настъпи тягостно мълчание. Наруши го бай Петко. Той решително и твърдо каза: - Ами ще стоим на пост. Да я вардим! Всички изразиха съгласие. Разбира се, чак до там не се стигна, бай Петко поразмисли и сглоби защитна преградка около стеблото на върбичката и това помогна, тя остана невредима. Сега, край чешмата има грамадно дърво. Ето, същите тези хора? И още един въпрос, защо немците, чийто градове може да се наречат"чисти за анализ", клинично чисти, патологично чисти, както искате, защо същите тези немци, когато дойдат у нас на Пирина мърсят и свинстват навред? Изглежда, че човекът се нуждае понякога да се отрича от собствените навици, той тайно копнее да се освободи от тяхното бреме И търси подходящ случай, възможност и условия. Немците го намират у нас. Страната ни и без туй прилича на сметище. Навикът може да е втора природа, но на хората много им се иска отвреме навреме да се завръщат към първата. На югозапад от селото имаше възвишение отделено от основния планински хребет. Някога в основите му се намирали ливади и градинки грижливо подзиждани с камък, сега повечето са изоставени и обрасли. Нагоре растителността се сгъстяваше-леска и криви дъбаци, а на самия връх, скрити, почти незабележими имаше останки от параклис. По времето когато селото е живяло естествения си живот с обичаите си и празниците си, с множеството дечурлига, когато на училищния звънец тържествено е пригласяла църковната камбана, по Гергьовден младо и старо се е дигало рано сутрин и съпроводено от задъхания свещеник, тръгвало към параклиса Там се е отслужвала литургия и веднага след нея започвало езическо угощение, ядене, пиене, олелии, агнета се пекли между два огъня, агнета се пекли в кожата си заровена в жаравата, агнета се пекли въртяни на шиш - все богоугодни начинания. Сега това време вече го няма, губи се в спомените, тъй както останките от параклиса се губят всред шубраците. Двамата с Бари обичахме да дохождаме по тия места. Нямаше повече от час път, пътеката възлизаше леко нагоре сенчеста и покрита със стара шума. За Бари имаше изобилие от прелюбопитни миризми, които той нюхаше най-старателно по шумки, кореняци, храсти и мъхове. Озадачаваше се извънредно много, когато усетеше непознат дъх, въодушевяваше се от някои дири, но после като всеки уважаващ се сан-бернар, се отказваше да ги следва и започваше да изучава други. Аз обикновено размишлявах без особен успех върху битието. Понякога се провирах до останките от каменните стени на параклиса, между тях се бяха срутили плочите на покрива му. От вътрешната страна имаше още запазена мазилка, взирах се в едва различимите фрески и добре видимите драсканици на хлапетиите Като този параклис са чезнели в забвението някогашните религии. Човек се стъписва, когато научава броя им. Хиляди, десетки хиляди, са отмряли откакто свят светува. Оставало е живо религиозното чувство, то променя вида си, но същността му се запазва ненакърнена.. И нямаш право да не се запиташ каква ли ще бъде един ден съдбата на християнството, исляма, будизма? Какво ли ще ги замени? Християнството губи силата си. Ислямът е в подем, но едва ли ще успее да надделее над цивилизацията. Тя все пак се е развила на християнска почва Будизмът събужда любопитството на европейците, но си остава чужд на манталитета им. Щом няма бог всичко е позволено! Това беше заключението, което толкова измъчвало Иван Карамазов. Достоевски е обичал да измисля въпроси, които да измъчват героите му. Само че изводът на Иван изобщо не е вярен. Хората, които имат съвест, могат да бъдат и набожни, и безбожни. А нравствените забрани се престъпват и от вярващи и не вярващи. Не бих искал да си представям живота, като състезание със съдия, който строго следи за нарушенията. Да се вярва, че човекът постъпва добре, защото се страхува от наказание и извършва коварства, защото се надява, че съдията няма да го види, е доста жалко. Много опростенаа е цялата тази схема. И изобщо Иван Карамазов да си яде ушите... Но смъртта? Какво смъртта? . Животът на човека е безсмислен, защото съществува смъртта и щом съществува смъртта, след която не следва никакво възмездие, значи пак всичко е позволено, всичко е несправедливо. Праведник и грешник се изравняват във празната вечност. И смъртта да си яде ушите! . Животът съществува - толкоз! И той самият си задава въпроси, той самият чрез нашите бедни глави се пита има ли смисъл да се живее.. Сигурно от космическо гледище смисъл няма, но работата е там, че това гледище не съществува.. Самата вселена с безбройните си гаснещи слънца няма смисъл. Тя също е смъртна.. И изведнъж нищото придобива особено значение. Точно заради неотменимото нищо след смъртта, заради края на себесъзнаването и светоусещането след смъртта, точно заради отсъствието на каквото и да е възмездие и отплата след смъртта, човекът има великолепното право да постъпва морално, а това значи да действа, без да очаква награда или наказание, да е свободен да избира между злото и доброто. Животът, за да се запази, е създал нравствеността, животът е единствената ценност, с която сме сподобени. Ако искаш, живей го, ако искаш напускай го! Твоя воля. А религията е нещо друго. За да съществува тя, съвсем не е необходима действителна божествена същност. Нужно е само човешка същност. Религията съюзява хората, обединява ги, противопоставя се на самотата, създава обреди и празнично чувство.. Във времето на своя възход тя е в съзвучие с нравствеността и я освещава. Човекът толковае често се чувства слаб, немощен, захвърлен, ненужен. Религията му помага. Тя му дава възможността да обожествява. Хората имат нужда да вярват, че на тяхната немощ съответствува всемогъщество, което ще ги закриля. Те не желаят да бъдат сами в тази вяра. Те търсят общността на посветените обожествяваваща един и същи обект. Чрез нея вярата укрепва, а човекът става значим, равен с другите и може да участва на равна нога в богослужението. Вярата дава сила тя наистина може да премества планини, да разделя морета, да укротява чудовища, тя наистина е чудо, защото нейният обект не съществува в действителност.. Не знам дали скоро ще се появят нови религии. Може би тяхните признаци вече се усещат.. Осланянето на извънземните, които ни надвишават и наблюдават e един от тях. Те заместват всевиждащия бог, съществуването им изглежда по- вероятно и обяснимо и най-важното може би извънземните същества са склонни дори да ни спасят, ако много загазим. Търсенето на свърхестественото о в нас самите екстрасенсите, пророчествата, прорицателствата, това са също полурелигиозни преживявания. И ако религиозните форми не са ясни, ако новият месия все още се очаква, то обожествяването е намерило вече своите нови обекти. Защото какво са всъщност рок-звездите, освен нови идоли, какво са знаменитите спортисти - освен великомъченици, победоносци, какво друго освен богослужение е концертът на поп-величията. Забележете екстаза и ритуалността, общността и съпреживяването на едни и същи емоции, вместо поклони, коленичене и кръстене, ръцете са отправени към небесата и се плюляват, движението им е миролюбиво и означава преклонение пред музиката... не чак толкова, музиката е еднообразна, понякога дори труднопоносима за ухото, по-скоро пред един нов бог, който е едновременно и песен, и танц, и не е строг, и никого няма да съди и няма да изпраща светкавиците на своя гняв върху ничия глава. Този нов бог е олицетворен в неговия пратеник - музиканта. Погледнете го, най-често той е съвсем различен от всекидневния човек, той е облечен възможно -странно, той не се съобразява с никакви норми, той е над тях, космат или брадат, обръснат или татуиран, полугол или навлечен в дрипи, в кожи или в брони, с гривни, обеци, вериги.. А когато е като всички други, той е смайващ с обикновенността си.. Цивилизацията му дава възможност да се носи като светия дух над морета и океани, планини и долини и да спохожда почти всеки дом на планетата. Какво друго са припадъците на американските момичета при първото посещение на Бийтълс в Щатите, сълзите, риданията, виковете "Аз го докоснах! Аз го докоснах! " какво друго освен религиозен екстаз? Стремежът към обожествяване се лута, като загубено малко куче, което търси стопанина си, заблуждава се, втурва се безрасъдно, към този или онзи, към артисти, певци, спортисти, разбойници, след като се опари достатъчно от вождове, вече е подозрителен към политиците, няма вече жития на светиите - има жития на Майкъл Джексън и Майкъл Джордън. Седнали умниците да се чудят, защо се навъдиха толкова много секти по света и у нас. Анатема! Анатема! Анатема! Ами много просто, защото традиционните религии губят силата си, обаянието си, а съмненията в справедливостта на тяхните догми стават все по-големи. И тогава всеки, който може да предложи, някакво ново, религиозно преживяване, събужда любопитството на разколебаните, на разочарованите, на страдащите, защото религиите умират, но религиозното чувство си остава. "Религията е опиум за народите" беше казал, не Маркс, а Марат. Това съдържа истина, защото- хората са по рождение наркомани. От свети Георги се виждаше цялото село като на длан. Покривите му сивееха от каменните плочи и само два-три на глупавите, груби съвременни сгради, бяха покрити с червени керемиди. Това беше обрива на прогреса. Идеята, че ще съумеем да създадем нещо като отшелническа обител, място където ние приятелите ще намерим не само пристан и утеха, но и дружелюбна общност, беше, разбира се, утопия. Появиха се нови люде и те се намъкнаха между развалините на селото. Появиха се някогашни местни хора, които изведнъж решиха да си се върнат и започнаха да ни гледат мрачно, появиха се нови кучета, между зидовете се навираха нови автомобили. Всичко това не беше нито необичайно, нито неочаквано, то не бе и чак толкова страшно. Тъжното бе, че бавно и постепенно ние започнахме да се умаряме един от друг. Радостната нужда, щом пристигнем в селото, да се видим, да се съберем, да си кажем по някоя дума и да изпием по някоя чашка, отслабна и дори изчезна. Ние започнахме да забелязваме все по-често недостатъците си и, макар, че отдавна ги познавахме ги понасяхме все по трудно.. - Да ти кажа правото пък той всяка вечер взе да се напива? - А видя ли нашият човек как се мазни на селяните. - Рядко съм срещал толкова безочливо същество. - А пък Славчо направо пощуря с тези дъски. Той като види дъска и се разплаква от нежност. Ама опитай се да му поискаш да ти даде една-едничка... Какво пъшкане, какво вайкане ще настъпи Ами сега то, тези били сухи, пък тези сурови, пък тези му трябвали за идното лято... Пък веднъж, като дошел Георги Дюлгеров, а той нали е заплеснат интелигент, книжно същество, отгоре на всичко и недовижда, да вземе да изгори на Славчо цялата борина, дето си бил събирал за зимата, харесал си някакви цепеници, напъхал ги в оджака и после се чуди, защо пламъците излизат чак през кумина. - Виж какво, ако тези дойдат тази вечер у вас, аз, извинявай, но нямам нерви... - А пък този Данаилов, вече не кани никого в къщата си... После Косьо ни нанесе жесток удар. Най-неочаквано, най-безотговорно се отказа от алкохола. Ни сръбва, ни близва, седи_трезвен като незнам какво и ни гледа сеира. Може би той се надяваше, че по този начин ще отбие нашествието към дома си, но се излъга. И с физика настъпиха промени. Той, който беше изпълнен с ирония, духовитости, хапливости и беше радост да го имаш на трапезата си, неочаквано започна да заспива без предупреждение, опъваше се назад и кротко, незлобливо си задремваше. Да си призная и аз взех да забелязвам, че в определен час на вечерта, започвам да си поглеждам часовника, гледах го премижал ту с едното око, ту с другото, за да не си поставям очилата и това беше от лицемерие, да не би хората да помислят, че ми се доспива рано. Природата е създала човека така, че да не усеща, как остарява, да го забелязва, да го вижда с очите си в огледалото, да го чувства и в гърдите си, и в сърцето си и в здравината на ръцете си и въпреки всичко да не го проумяваа, да не му вярва, да не разбира, че е остарял. Какво от това, че не можеш да прочетеш един ред без очила, какво от това, че си купуваш пет чифта и ги разнасяш по четирите краища на света, какво от това, че косата ти оредява, какво от това, че се задъхваш, какво от това, че затлъстяваш, какво от това, аз съм си същия. Веднъж, съвсем наскоро, приятелят ми Гошо показа една стара снимка, и аз изобщо не можах да позная, слабичкото, младичкото, ех признавам, симпатичничкото момче, седнало на пияното и даващо вид, че нещо свири. В този миг, в щата Колорадо, в градчето Лафайет, на улица не си спомням коя, в къщата на Георги, който беше зарязал нашето село и България, изведнъж съобразих, че всъщност онова противно младо същество, което дава вид, че свири на пияното, целия си живот е давало вид, че може нещо да прави добре на този свят. А истината, истината просто не искам да я съобщя... Лошото беше, че за Бари нямаше очила. Ох, куче, куче, защо така ти помътняват добрите очи. Какви ли не мазила не измазахме, какви ли не капки не капахме, очите на моето куче продължаваха да мътнеят и накрая Бари ослепя. Не исках да го повярвам. Все си мислех, че той все пак вижда, защото много добре се справяше, заобикаляше препятствията, вървеше си спокойно и когато излизахме ме следваше безпогрешно. Но това беше заради невероятното му обоняние. Само понякога, много рядко, когато се заплесваше, Бари се блъскаше в някоя преграда и изненадано отстъпваше. Невиждаше. Това беше истината. А сан-бернарите не се отличават и с добър слух. Това също беше истина. Инак той отлично ни различаваше още от портата и започваше да изразява радостта си, бухаше със все сила с опашката си по дъските на стълбището, идваше, клатушкайки се, да ни посрещне и любезно ни притискаше до стените. Но веднъж и той сбърка. Аз влязах през портата, Бари лежеше на любимото си място, вдигна глава и за пръв път през живота си започна да ме лае. После се завтече към мен, позна ме и от срам, че така се е изложил, се втурна към портата и продължи да лае по някакво несъществуваща твар, която уж бе пр ичината за неговата тревога. Спомних си, че Конрад Лоренц бе описал същия случай с един от своите четириноги приятели. После казвайте, че кучетата не могат да се преструват. И те не обичат да остаряват... Веднъж както си вървях нагоре към кръчмата, насреща ми Йошката - по никое време се прибира дома.. - Къде бе, Йошка? - Абе нещо ногата... Бях забелязал, че от време той накуцва, но мислех, че нещо се е изкълчил. Обаче нямаше такава работа - Сутрин като станеш, как се чувстваш? - Сутрин съм най-зле, Гоше. - Аспирин - казах наставнически аз. - Гълтам, поотпуска ме малко и после пак... - Ще взимаш по-повече Краката на Йошката не се оправиха, артритът го сковаваше и измъчваше и така щеше да си продължава до края на живота му. Бай Петко и той започна да се оплаква от стомаха си и сам си поставяше диагнозите: - Снощи пих една бира и днес стомаха ми не е у ред. - Е нали и друг път пиеш... - Да ама тая беше развалена. - Тогава оти си я изпил - гневеше се Томата. - Оти немах време за друга. Бавно но с упорито постоянство старостта побеждаваше хората и животните в това село. Остаря и магарето на Йошката, и той се принуди да вземе друго магаре Альоша, по-младо, а старото се пенсионира, остаря и мулето Дончо, някъде изчезна кучето Троцки, без предупреждения, сърдит си отиде и бай Тодор, неочаквано се търкулна и умря Томчо, кротко, на пръсти пристъпиха отвъд и няко баби. Понякога нощем се чуваше тътнеж, срутваха се самотни изоставени зидове и те старееха. Само учителят, старият учител изглеждаше все така читав, все така розов, верно че говореше още по-бавно, верно, че всеки ден, ме питаше: - Ти кога си пристигнал? А аз от цял месец не бях напускал селото. Но иначе той се държеше, ходеше само по риза, продължаваше да коси ливадките, точно както подстригваше главата си, равно и почти до дъно. Канеха ли го на гости, ако много го помолеха, рецитираше вдъхновено "Лудият"от Петьофи и "Екът" от Иван Вазов. Още повече, че старият учител си намери другар, съученик и колега от едно време. Дядо Янко. Той беше тъст на Добрин - доброто момче, инженерът-смолар - хареса му селото и си живееше кажи- речи цяла година. Гледаше градината, събираше дърва, береше билки малини и правеше питие от бъз. А на всеки Кирил и Методи, канеше бай Ангел на обяд. Двамата учители, спретнати, тихо тържествени, мило сядаха на приготвената от дядо Янко празнична трапеза, изваждаха салатка, изваждаха от фурната агнешко печено. Късчето месо трудно се откриваше между картофите, но адетът си беше адет. Двамата си поделяха една бира, нали бяха въздържатели и потъваха в унеса на просветителските си спомени... "Върви народе възродени! " Само прозорците на старото училище зееха с изпочупени стъкла. Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|