Георги Данаилов Къща отвъд света
Изтегляне 328.01 Kb.
|
| Итака те дари с прекрасно пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. Но нищо друго няма тя да ти даде. И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала, тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, навярно си разбрал Итаките що значат. Припомням си тези стихове и се чудя разбрал ли съм Итаките що значат. Понякога съм сигурен, че нито съм тъй мъдър, нито с толкоз опит, понякога пък се лаская - мъдър си, мъдър си и имаш опит. Знам, че бях дарен с прекрасно пътуване. Знам, че по пътя срещнах философи и че учих от тях. Знам, че обичам живота и му се прекланям. Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така. Защото „дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост". Значи, цялата хитрост е да си останещ хлапак. Хлапак, даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи... За всичко това нямам разумни доводи, но имам други и те са чудесни, например музиката на Моцарт, например огъня в огнището, например ведрите утрини, разцъфтяването на цветята, клоните на елите, усмивката на децата, ръката на близкия човека, миризмата на дим от борови дърва! Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани. Знам, че не ме е страх от смъртта, страх ме е от умирането, от болките, от задушаването, от раздирането на гърдите, от това ме е страх. Страх ме е още да не изкуфея и това да ми убегне от вниманието, а винаги така се случва. Видиотяваш се и не го разбираш. Това е ужасно. За другите! Защото аз ще си подсвирквам, ще се хиля, ще се пуля, ще роня сълзи при всяка умиляваща глупост и ще се напикавам невъзмутимо, горд и недосегаем. Но чак толкова голям егоист не съм. Имам някакво чувство за достойнство и бих бил благодарен на всеки, всеки, който ми даде вкусен бонбон или изобщо някакво лакомство с бързодействаща, но безболезнена отрова. Предупреждавам най-строго: приспиваща, а не разкъсваща червата и белите дробове. Моля, направете ми тази услуга, но внимателно! Аз съм защитник на евтаназията за разлика от папата. Но папата няма да легне да умира вместо мене и затова неговите съвети, как е по-подходящо да почина, нека ги запази за тези, които смятат, че той може да се бърка в живота и смъртта им. Аз съм се родил, без да ме питат, не съм избирал нито родителите си, нито страната си, нито времето, през което съм се появил на този свят, аз съм живял зависим от хиляди неща, потискан от хиляди неща, бих желал, ако това е възможно, да умра самостоятелно. Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена. Всъщност аз не познавам нито един човек на земята. Имам двама най-близки хора, десетки ириятели, хиляди познати, които не познавам. Човекът е неизчерпаем, непредставим и никога не може да бъде описан докрай, дори и ако се изобрети мозъчна протеза... Около мен има нещо като непроницаема обвивка, нещо като балон, изпълнен с някакви мои излъчвания, с моите грижи, с моите мисли, с моите представи, с моето аз. Всички останали хора са вън от моя балон. Той се носи важно-важно из света, насам-натам, нагоре-надолу, подухван от незнаен полъх, насам-натам, докато изведнъж се спука. Всички хора са в такива балони, изпълнени и надути с тяхната личност, ние само се блъскаме един друг, понякога доволни от това докосване, понякога раздразнени от него. Но моята болка от една кървяща рана, приятелю, не е твоята болка от същата рана, моята радост от една песен не е твоята радост, моето страдание не е твоето и това е същността на самотата. Никак не се тревожа за бъдещето на собственото ми аз, никак! Забравата е сигурна. Гузното заклинание към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено" е лицемерна лъжа! Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено: А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине. Никой, освен нашето желание, не му е осигурил безсмъртие. И нашата побъркана планета, и тя ще увисне като изсмукана и изсъхнала мушица в някоя паяжина на вселената, докато и нея не отвеят космическите ветрища... За суровия разум думата вечност е забранена. Забравата е всеобща съдба и тя е може би единственото осъществяване на идеята за равенството и последна утеха за бездарника. Но бездарникът няма нужда от утеха, защото той, както склеротикът, е милостиво лишен от самопреценка. Срам за този, който помисли, че всичко това е песимизъм. В нознанието има печал, защото надеждата ни за вечност стене от болка, когато се сблъсква с преходността на света. Аз се отказвам от тази надежда и искам да се радвам на това, че живея. Понеже животът е безсмислен и хубав. И ето утре отново ще тръгна на пьт и живот и здраве — ще пристигна в СЕЛОТО. Ще отключа портата, ще вляза в покрития двор с грамадните потъмнели греди. Ще ме лъхне хладът на каменните плочи и пред мен ще се възправят стеблата на розите, цветовете им ще грейнат, зеленината на градината все още е свежа и плътна, вие се бръшлян, а здравецът се провира навред. Ще се огледам с безпокойство. Разбили ли са вратите, докато ни е нямало! Дано си отдъхна с облекчение. Сетне ще се започне отключването... Всъщност хубаво направихме, че веднъж в живота си бяхме малко луди! Старото лястовиче гнездо си стои на мястото над библиотеката, а тя е пълна с всякакви нужни и ненужни книги, физики, химии, стихове, проза, математически главоблъсканици, евангелие, книги за билките, книги за гьбите, колко думи, пък и отгоре на всичко съчиненията на Гьоте на немски, при това на готически, аз немски не знам... Прощавай, Йохан Волфганг фон Гьоте! Но иначе книгите ти са много красиви, в тъмночервена, потъмняла от времето кожена подвързия. Ще изляза на потона, ще се облегна с две ръце на перваза, така че дробовете ми да се разтворят, и ще вдишам дълбоко. А през това време жена ми вече ще е успяла да се озове в градината и да се ужаси колко плевели са нападнали цветята и как хитрата къртица пак е ровила и е оставила навред своите купчинки пръст. Някой ще удари камбаната, защото утре е празник, нейният звън ще се понесе над къщите, ще се спусне в ждрелото на реката и ще се омаломощи от скалите. А кучето Лиско, кучето на Йошката, щом чуе църковната камбана, и ще започне да пее. Пее, извива, проточва. Всеки път, без изключение. То е много набожно. Ще погледна към небето и то ще бъде ясно и тъмносиньо, ще погледна към върхарите на нашите дървета, към покривите, към отсрещните скалисти ридове и ще усетя, че съм пристигнал в другия свят, че унинието ми е преодоляно, че съм никой и че съм щастлив. Коледа, 1995 Ковачевица – София Изтегляне 328.01 Kb. Сподели с приятели:
|