Глава двадесет и пета - Съставките

Глава двадесет и пета - Съставките

Прекрасно изправени житни класове,

смлени на чисто брашно

В 1 Царе 1:24 четем записана историята на Самуил и Анна, отивайки в Сило, за да принесат жертва на всеизгаряне, хлебна жертва и жертва на възлияние. Тя взе три телета, една ефа чисто брашно и мех с вино. Това беше достатъчно за три жертви на приношение и десет хлебни жертви.

Когато тя завърши молитвата си ние четем: „А Илийевите синове бяха лоши хора, които не познаваха Господа” (1 Царе 2:12). В следващите 22 стиха е предсказана съдбата на целия дом на Илий. В глава 4:17-18 Илий изгуби войната за срам на Израел. Той изгуби синовете си, за срам на семейството си, изгуби живота си за собствен срам, и ковчега на завета, за срам на Бог. Цената на непослушание към Бог е огромна и има вечни последици. Техният живот беше откъснат от типологията, която беше представена пред тях.

Титлите и службите на Илий и синовете му бяха добавили нови отговорности към тях. Те трябваше да носят греха на Израел пред Бог като посредници (Левит 10:17). Техните длъжности пред Бог и Израел нямаха полза за тях, без промяна на състоянието на собственото им сърце. Те само откриваха това, което беше в сърцата им. Човек може да си представя какво благословение щеше да се излее над Израел, ако всеки един от тях имаше сърцето на Анна, която принесе преизобилна хлебна жертва.

Съставките на това, което принасяме или начина, по който го принасяме е важен за Бог. Обърнете внимание например на съботната почивка като съставка: „Ние, които вярваме влизаме в тази почивка” (Евреи 4:3). Стих четвърти идентифицира това като съботна почивка: „Защото Бог си почина на седмия ден от всичките си дела.”

В Исая 58:13 е записано как да представим тази важна почивка като съставка на хлебната жертва. Тя е принесена с: „... да не вършиш своята воля, да не следваш своите пътища и да не говориш своите си думи”. Почивката, която идва от вяра не беше предназначена само за Израел. Божиите инструкции да вървим в Неговите пътища, да търсим Неговата наслада и Неговото Слово ще съществуват дълго време след възкресението, и след като църквата вече не съществува на земята.

Докато за народа хлебната жертва беше доброволна, първосвещеника беше задължен да принесе цялата си жертва в огъня на дневната жертва на приношение. От него се изискваше да донесе 12 питки, които представяха 12те племена на Израел.

Исус пожертва себе си доброволно за Божия народ (Йоан 10:18), въпреки това Бог изискваше Той да пожертва напълно Себе Си за тях (Лука 22:42).  

Предаването ни в служба за хората трябва да рефлектира това.

Чистото брашно беше фино смляно и пресято. В плътта си ние сме като класове жито. Ние изглеждаме добре, но за да може да бъдем използваеми, трябва да бъдем смлени като брашно.

Брашното сочи към Христос. Както брашното беше смляно, така Исус беше смлян от всичкото неверие, отхвърляне, омраза, гордост и подигравки от страна на хората. Към тях бяха прибавени агонията на Неговите страдания в Гетсиманската градина, процеса срещу Него и разпъването на кръст. Бащата положи върху Него греха и присъдата на света и ада на раздяла с Него. Това беше Неговия дар на служба за човечеството. В Лука 20:18 Исус предупреди, че ако те не паднат върху Него, самите те щяха да бъдат разпръснати като прах. Това представя щателно смилане. Всеки един от тези, които се облегнат на Него ще бъдат пречупени от греха, гордостта, законничеството и лицемерието, докато Той понесе Божия гняв и смилането вместо тях.

Маслото, с което брашното беше примесено представя Исус, като „изпълнен със Светия Дух” (Лука 4:1). Исая казва за маслото, което беше изляно върху хлебната жертва: „Божият Дух ще почива над Него.” То го посвети за служба и длъжност, както всеки дар беше посвещаван.

Тамянът беше аромата на Неговия живот пред Бащата. Благоуханната миризма означаваше, че Бащата е приел жертвата. 

Към жертвата не трябваше да се прибавя мед, или каквито и да е сладки неща извлечени от плод. От около 136 кг. фурми и грозде може да се направи 45 кг. подсладител, наречен „дибс” на арабски. Той можеше да вкисне и да започне да ферментира. Това, което принасяме на Бог не трябва да задоволява нашите желания, но трябва да бъде свято и отделено от плътското.

Също така не трябваше да има мая или егоистични желания, зли мисли или недоволство, тъй като те са показатели за поквара в делото. Тя ни възгордява. Към нещата, които говорят за Христос не трябва да се добавят човешки идеи.

Исус предупреди за кваса на фарисеите. В Лука 20 Той говори за миналото им отхвърляне на истината, която беше представена от Йоан Кръстител (ст. 3-8). Това прерасна до техния настоящ бунт срещу Него (ст. 9-16) и щеше да ги доведе до бъдещото им унищожение (ст. 17-18).

„Всяка хлебна жертва ... да подправяте със сол” (Левит 2:13). Там, където кваса разваля, солта запазва. Завет, който беше сключен със сол беше напълно сигурен завет. Той е наречен „солта на завета, на твоя Бог” (Левит 2:13). Тя говори за приятелска връзка между Бог и човека и неговото сигурно задоволство от изкупителя, но също така и за нашето истинско предаване на Бог, чрез което всичката нечистота, ритуална и лицемерна са отхвърлени.

Жертвата на възлияние беше принасяна с хлебната жертва и примирителната жертва. Тя беше прибавена, за да изрази сърдечното съгласие на служещия към всичко, което беше представено на олтара.

Глава двадесет и шеста - Неумишлен грях

Задоволен с греха

Думата неправда е използвана около 300 пъти в Стария завет. Тя означава извратена истина. Тя представя чувството на удовлетворение, което човек изпитва, когато живее с неща, с които Божията правда не може. Може би ние не се чувстваме враждебно настроени срещу Бог, но през по-голяма част от живота си се чувстваме доволни от начина, по който живеем.

Грехът е измамник. Кой можем да разберем неговите заблуди? Само Бог познава колко безнадеждно грешно е човешкото сърце. Когато част от Неговата истина ни осветява, тогава тя ни дава възможност да видим част от нашето невежество. Истината ни помага да видим състоянието на сърцата си.

Левит 11-16 е серия от глави, в които Бог хвърля светлина относно нашето невежество, като дава многобройни примери за съществуването или доказателства за греха, за ефекта от греха, за разбирането на греха и пр. Той живее там, където святото съвършенство е нормално. Тези, които не смятат, че са невежи, трябва да обяснят това съвършенство.

Опитайте се да обясните някого, който е навсякъде в същото време, включително минало и бъдеще, който извиква целия всемир в съществуване. Ако не вярвате, че Той е направил това, вярвате ли, че ще има възкресение? То ще стане при мигването на око (1 Коринтяни 15:52) за разлика от сътворението.

Не отне дълго време на Лазар да излезе от гроба, след като Исус го повика. На Антихриста няма да му отнеме дълго врем да се подчини на заповедта на Христос в този последен ден.

Бог се погрижи за това невежество на човека. Неговата милост и състрадание за грешния човек са толкова големи, че Той установи жертва за неумишлен грях. Тя беше за всеки, за първосвещеника и за целия народ. Тя беше за управляващия и за обикновения човек, а също и за най-бедния всред тях.

Никой не беше изключен от притежаване на светлината на Божието присъствие и слово, които са открити: „Положил си беззаконията ни пред Себе Си, тайните ни грехове - в светлината на лицето Си” (Псалм 90:8).

Ако някой съгрешеше, той трябваше да донесе жертва пред вратата на светилището. Това беше направено с цел да предотврати установяването на други свещени места и практики. Идвайки пред вратата, те всъщност идваха в подножието на кръста, тъй като разположението на племената на Израел и мебелите в храма бяха разположени във формата на кръст.

Тук принасящия жертвата трябваше да постави ръката си на главата на животното, което щеше да го замести. Тук грехът беше прехвърлен върху носещия греха, или както сега казваме, греха е приписан или прехвърлен на Христос. Исус, нашия заместник започна да носи греха ни.

За греха на първосвещеника (Левит 4:3) или греха на целия народ (Левит 4:13) животното беше теле. Телето беше най-скъпо и видимо. Но то също така говори за търпеливата и издръжлива сила на носещия греха. Независимо дали беше първосвещеника, или целия народ, те трябваше да се облегнат на този, който носеше греха! Грехът на един човек е толкова сериозен, колкото този на другия.

За управителя или старейшината (Левит 4:22) жертвата беше козел без недостатък, най-често употребяван в жертвата за грях. От обикновения (Левит 4:27) човек се изискваше да донесе коза или агне без недостатък. Ако той беше беден (Левит 5:7) той можеше да донесе две гургулици, два гълъба или една ефа брашно (Левит 5:11), което беше достатъчна храна за един ден, което от своя страна означаваше един ден пост. Бедните имаха много малко средства и отговорности в управлението на държавата.

След като се облегнеше на главата на животното, то беше заклано и кръвта източена в съд. За греха на първосвещеника и народа, кръвта беше внесена в Святото място (Левит 4:5). В неговата съвършена безпомощност, кръвта на жертващия, представена чрез кръвта в съда, е донесена пред Бог. Кръвта, поради живота на Христос, когото тя представя, е, която извършва умилостивението.

Дойде денят, в който Исус, като „наш Апостол и Първосвещеник” (Евреи 3:1) представи своята кръв, през завесата на умилостивилището в небесната скиния!

Свещеникът трябваше да попръска с кръвта седем пъти пред завесата (Левит 4:6). Това представя съвършеното място, на което трябва да застанем пред Бог и пълнота в Христос, което означава, че Бог е напълно задоволен.

Част от кръвта трябваше да бъде попръскана на рогата на кадилния олтар (Левит 4:7). Този олтар представя Христовото посредничество. Рогата са символ на сила. Благоухания тамян представяше това, което е приятно и приемливо.

Тук, живота на Спасителя, който е представен чрез кръвта, е идентифицирана със силата на Исус, като великия и задоволяващ Бащата Посредник. Остатъка от кръвта беше изляна в основата на жертвения олтар, като доказателство, че се изискваше умилостивение дори за първосвещеника.  

Когато свещеника съгрешеше, той съгрешаваше относно Божиите неща. Кръвта беше занесена при олтара за посредничество. Делото на свещениците беше да посредничат, но също така и те се нуждаеха от някой, да посредничи за тях.

За управителя, старейшината и обикновения човек, кръвта оставаше в двора, на рогата на жертвения олтар и в неговата основа (Левит 4:25), като доказателство за Израел, да види, че за техните грехове беше извършено умилостивение.